ИЗ "БИОГРАФИИ НА ОТРЕПКИ"

Симеон Янев

web

ПЕТ ИЗРЕЧЕНИЯ ЗА ЕДИН РОМАН

С.Я.

АЗ, ПАРАЦЕЛЗ, ОТ БОГА ДАРЕН...

1.

Понеже времето беше лошо, пак бяха седнали в офиса при Петканов, когато Софрон прекъсна незначителния им разговор и попита:

- Г-н Цеви, казахте миналия път, че цените най-много вашия Парацелз заради изкуството, ако добре съм запомнил, да си създава врагове. Какво имате предвид, г-н Цеви, и защо наричате един недостатък в човешкия характер изкуство?

Г-н Цеви представи състояние на изненада, което веднага смени с някаква решителност, и тя дори яростно проблесна в погледа му.

- Слушайте - каза той в решителността си. - Аз по природата си и според дарбата си съм разхвърлян човек и сигурно събуждам много недоумения в това, което говоря. Искате ли (нека не бъде наведнъж, за да не ви отегчи) да ви разкажа някои неща от живота на Парацелз, за да знаете не само що за птица е бил той, но и защо толкова много ценя аз тази птица?

Софрон с леко кимване на глава, а Петканов с възторжено разтваряне на ръце дадоха веднага съгласието си.

- Но как да ви разказвам, господа, неразказваемото? - разколеба се изведнъж старчето. - По-добре да ви го покажа. И най-напред в отговор на въпроса ви, г-н Софрониев, за изкуството му да си създава врагове.

Като излезе пред тях в средата на стаичката, г-н Цеви зае поза на древен пророк, който има да съобщи божествено послание, и в тази поза започна следния епичен разказ:

2.

Първи рецитал на г-н Цеви

за фамозния д-р Аврелий Филип Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, самонарекъл се Парацелз;

за пребиваването му в града Страсбург;

и за опита на местната лекарска колегия да провери легитимността на медицинската му правоспособност, завършил с недопустим скандал и незаслужени обиди към цялата почтена въпросна колегия.

Представете си, господа, средновековен град, да кажем Страсбург, от първата половина на... да кажем, шестнайсти век.

В славния град Страсбург, в една от странноприемниците му от известно време се е настанил и приема болни някой си д-р Филип Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, наричащ себе си Парацелз, ще рече: над великия Целз, по-горе от него. Лекарската колегия в града Страсбург отначало не приема този факт като обезпокоителен; болните в града и околността са предостатъчно за още един странстващ лекар, но... работата не е там.

Скоро се разбира, че работата не е там, когато за месец-два из града плъзват легенди за някакъв чудодеец, който лекувал с лекарства, които сам приготвял, който вдигал болни от смъртно легло, който вземал пари, колкото му се дадат, а на тия, които нямали, нищо не вземал. При това пред болни, лекувани вече от колегията на града Страсбург, говорел невъздържано и нелицеприятно за лекувалите ги лекари, които наричал некадърници, слуги на Мамона, а не на Хипократа - и още, и още... греховно е само да го изредим.

Освен това бил мръсен, не носел отличителните лекарски знаци, в странноприемницата приемал в стаята, където спял, често с неоправено легло, без течаща вода, а ръцете... ръцете му били не ръце на хирург, за какъвто се представял, а ръце на каналджия - изгорени, издраскани, със стари и нови келички, което обяснявал с това, че много често сам приготвял и изпробвал на себе си лекарствата, които препоръчвал. Присъствието му в града ставало крайно обезпокоително за цялата колегия не само заради неколегиалните му отзиви, но и заради самите болни, които вместо да се излекуват, можели да плъзнат в зарази из целия град.

И ето сега разтревожената колегия се е събрала, за да заседава скандалния случай, който застрашава репутацията й, доходите й, честта и самочувствието й.

* * *

И като се преобрази мигом в благочинен и видимо разтревожен медик от шестнайсти или който и да било друг век преди Просвещението, с напълно съответстващ на такова лице преливащ от самодоволство глас, г-н Цеви започна:

Развълнуван, д-р Бауман съобщава, че наистина познава лицето, че става дума за негов колега от студентството във Ферара, където завършили, че въпросният наистина бил правоспособен лекар, но твърде особен като човек - крайно самомнителен, незачитащ никакви авторитети, избухлив и нервен, поради което и неприятен, ако не опасен за общуване. Самомнителността си подхранвал още от младини като студент, когато се оказало, че някои рутинни операции правел по-добре от професорите си, а след студентството станал известен с това, че където избухнела война, той вече бил там, че оперирал успешно при полеви условия, но че мненията, които достигали до ушите на д-р Бауман, били крайно противоречиви - от възхищение и благодарност на пациенти до обида и омерзение на колеги и дори благородници. Именно поради тази противопоставеност на мненията д-р Бауман не се наема да го препоръча, нито да поиска изгонването му от града. Според него при д-р Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм трябва да се изпрати един авторитетен и опитен колега, който да поиска документите му за правоспособност и при евентуална нередовност колегията по правов ред да поиска прекратяване на практиката му.

* * *

Идеята на д-р Бауман се приема с облекчение, намира се и доброволец, който да я осъществи - сериозният д-р Гротефенд, който с успех и друг път осъществявал такива посреднически мисии.

И така, изрядно облечен, с всички отличителни знаци на лекарското съсловие, доволен, че още веднъж може да упражни дипломатическите си способности - негово второ амплоа, - д-р Гротефенд намира странноприемницата и в нея въпросния д-р Теофраст Бомбаст, нарицаем Парацелз.

Д-р Парацелз от пръв поглед не му прави добро впечатление - нисък, с голяма глава, с голо теме, дебел и наистина без отличителните знаци за медицинско лице, той прилича по-скоро на квартален касапин, отколкото на лекар. Без да отдава значение на първото си впечатление, д-р Гротефенд внимателно и подробно излага мисията си в една-единствена дълга, но ясна фраза, по смисъла си следната:

Понеже д-р Парацелз бил чужденец и тук никой не го познавал, а слуховете за него освен че лекувал успешно, мълвели, че си помагал с магии, и докторският му сертификат от Ферара нямало как да бъде проверен скоро, при това по нищо в облеклото и обноските му не личало, че бил лекар - не носел нито мантия, нито докторска шапка, нито знаковете на лекарското благосъстояние - златния пръстен и златния ланец, а начинът, по който общувал, не бил обичайният за съсловието, лекарската колегия на града Страсбург, като го моли да влезе в положението им, предлага въпроса с разрешителното за практикуване на професията да бъде своевременно уреден, като се направи една среща, на която той ще ги запознае с медицинските си възгледи и ще позволи да му бъдат зададени въпроси, които да удостоверят непосредно професионалната му правоспособност, в която никой не се съмнявал, но като лекар на него добре му е известно, че здравето на пациентите в един цивилизован град не може по никакъв начин да бъде рискувано, така че единственото, което можем ние да направим, е да ви изслушаме и да ви помолим да оставите решението за практикуването на лекарската професия в този град на нашата професионална компетентност и почтеност.

Д-р Парацелз го изслушва явно притеснен и щом колегата пратеник свършва изложението си, му задава следния въпрос:

- Тази среща, за която говорите, на всички лекари чужденци в града ви ли се предлага, или само при особени случаи?

- Тази среща, за която говорим, естествено, не се предлага на всички лекари чужденци, когато принадлежността им към лекарското съсловие могла би да бъде потвърдена от колеги, но уважаемият доктор сигурно разбира, че въпросният случай не е такъв и поради това с израза на най-високите почитания, които колегията може да му поднесе, необходимо било да се яви пред тях, за да докаже лекарското си изкуство и да отговори на въпросите им.

И тук ниският, плешив и късоврат, иже нарицаем д-р Парацелз, съвсем неочаквано почервенява, очите му се изпулват, ръцете му се разтреперват и с глас, съвсем неподходящ за колега пред колега, закрещява като уличен метач, като пиян хамалин, като подминат просяк:

- Скотове рогати! Свини дългозурлести! Докторчета на книга! Плъхове медицински! Как?

- Как, как, как?

Дали не са виждали вече опашките пред странноприемницата, в която е отседнал? Той ще се яви на изпита им, щом толкова желаят, но само ако всички, цялата им комисия още утре заран измъкнат топлите си задници от топлите си юрганчета и като се облекат по-топличко, да заповядат пред странноприемницата, в която е отседнал, за да видят тълпата от хора, които го чакат - него, не тях, - за да им помогне, за да ги излекува, за да ги спаси!

Всички, всички, всички!

Цялата им помийна комисия - още утре, той ги иска в зори пред странноприемницата, където той не оперира, но преглежда, където диагнозира и предписва - там!

Там!

Само там той ще разговаря с тях, само там ще положи изпита си за правоспособност, само там ще им изнесе лекцията си без скалпел, но с живата страдаща плът пред очите им, която него търси, него чака и на него разчита.

- Кой?

- Кой от вас... свине дългозурлести, е лекувал и е излекувал такива хора, които нямат петак да си платят, а умират?

Д-р Гротефенд с присъщия му дипломатически такт, като едновременно изразява протест срещу неуместните и дори обидни думи, отправени към колегията, и същевременно като оставя мостче на невъздържания колега да оттегли думите си, изискано и заедно с това твърдо заявява следното:

- Аз не намирам, колега, обяснението ви нито за конкретно, каквото ви бе поискано, нито за лицеприятно, каквото би трябвало да бъде едно обяснение на медицинско лице към друго медицинско лице. По същество ние искаме...

- Вие искате по същество?... Вие не намирате лицеприятно?... Вие? А не искате ли първо да заплатя, а после и да ме изслушате? Или пък понеже нямам мантия и златен ланец, да отида да си я облека, да си го нахлузя и в този лицеприятен вид да ви се представя, за да ме изслушате? Как беше вашето име, уважаеми колега? Къде сте практикували досега? Моята практика е основно в Германия, надолу по Рейн, но и в поречието на Мозел. Отскачал съм и в Ниските земи, Маастрихт и околностите. Нагоре съм стигал до Женева и Базел и по на изток в Западна Австрия, ако не броим войните, през които съм бил почти навсякъде в Европа.

Казвам се Парацелз и това е достатъчно, когато попитате и когото попитате, да разберете за кого става дума. Впрочем защо да ви пращам толкова далече? Виждате ли тая тълпа бедняци? Според вас дали имат стотина човека?

Вървете!

Вървете, казвам, да ги питате защо са тук!

Вървете да ги питате кого чакат?

Вървете, казах!

* * *

Преговарящият лекар е ужасен.

Не, д-р Гротефенд е втрещен, но понеже е чувал за невъздържаността на д-р Парацелз, се опитва да омекоти разговора:

- Все пак аз ви наричам доктор, господине, преди да имам гаранциите за вашата редовност, затова и нека ви припомня по повод вашите думи: бедните не са препоръчително свидетелство за уменията на един лекар.

И вие е невъзможно да не знаете това! Бедните отиват при всеки лекар, който ги лекува безплатно, защото известно е, че удавникът и за сламка... Само богатият пациент е истинската рекомендация за добрия лекар, защото само богатият може да избира не само лекаря, но и лечението си...

- Недоразумения медицински! Бедните не били... А богатите били какво? И вие ще искате от мен потвърждение на легитимността ми? Вие - пустословни дъвкачи на латинските термини!

Как, как, как?

Искате да подлагате на изпит мене, великия доктор Парацелз, доктор Теофраст, който е практикувал не върху операционните ви маси, а в полеви условия на четири войни, в шест армии - и през ръцете му са минали повече от три хиляди ранени, толкова, колкото вие за шест живота не бихте смогнали само да прегледате.

Как, как, как?

Ще ме подлагате на изпит?

Мога ли да ви оставя обувките си да ги изпитате, ако толкова желаете, но се боя, че и те ще ви изритат, както аз няма да се бавя да го направя още сега.

Марш!

Марш навън, колега!

Марш веднага, самозванецо!

Вие...

Недостойни да дишате въздуха с мене, Парацелз, надарен от Бога със специални дарби, които дървените ви глави никога няма да проумеят.

Вие... щели сте да ме изпитвате?

Веднага, веднага, веднага!

Махайте се и да не ви виждат повече очите ми, защото...

Защото...

* * *

А като зашепи главата си в слепоочията в израз на нещо средно между недоумение и ужас и като се поклони, с глас на диктор Елиас завърши:

- Представена ви бе заключителната част от преговорите между пратеника на лекарската комисия на града Страсбург и от Бога дарения, но измъчван от чиновници, представящи се за лекари, д-р Парацелз, който можеше да лекува хората от всички болести с изключение на глупостта, но въпреки това опитваше.

Още същия ден, за велика жалост на стотици болни, той напусна славния град Страсбург и никога повече кракът му не стъпи там.

А без да знае, по следите му същия ден влиза и излиза от Страсбург пак по следите му фиакър, в който се вози не кой да е, а най-великият и най-известен човек на оня век - синът на Нидерландия, очите на Германия, славата на Швейцария и цяла Европа - самият Еразъм Ротердамски.

* * *

- Еразъм Ротердамски? - възкликна в недоумение Софрон. - Не знаех, че са се срещали.

- Вече знаете - махна с ръка г-н Цеви. - Но за това - другия път!

3.

Бяха се събрали в антиквариата на Петканов. Петканов си беше на работа, а Елиас в късния следобед доведе Софрон, с когото случайно се засекли някъде из Младостите. Докато чакаха да изтече работното време на Петканов, за да се разходят нагоре-надолу, водеха разговор за това-онова и между онова и това стана дума за огромната емиграция, която изсмукваше страната поради чудовищната безработица, чудовищно ниските заплати и чудовищната некадърност и корумпираност на така наречената политическа класа.

- А в резултат на всичко - каза Петканов - напълно губят смисъл така наречените вечни човешки ценности и на първо място понятието Родина, защото, докато едни Родини все повече обезлюдяват, други смучат мозъци, опит и работна активност. По тоя начин едни култури замират и изчезват, а други се разрастват като тумори и обсебват света.

И тук се намеси Елиас, който каза:

- Родината отдавна не е мястото, където си се родил. Родината е желание за живеене в общност върху място, в което и другите изпитват същото желание. Но това не значи, че родното място престава да означава ценност. Точно обратното е - много по-добре е, ако към мястото, където искаш да живееш в общност и с други, които са решили същото, се добави аурата на истинското ти родно място, защото тогава към твоята лична жизнена сила - Парацелз я наричаше археус - постоянно и незримо се добавя ефирната енергия на твоите предци, бродеща около своите кости, както твърдят великите знаещи.

И той се изсмя по навика си козлоподобно, а на Петканов се стори, че това може би е смехът на някой демон, извикан в кристал, както твърдеше Елиас, че е възможно да се викат демоните.

За да се увери, Петканов неуверено попита:

- Чии бяха тези думи, уважаеми господине? Знаете, че съм необразован в мистичните дела?

А Елиас му отвърна със същия тон и със същия смях:

- Тези думи бяха одеянието на моите мисли. Но мога ли да бъда сигурен, че моите мисли преди някой и друг век не са били присвоени от някой и друг познавач на народната душа? Защото в тях няма нищо мистично, освен ако самото понятие, за което става дума, не е нещо мистично.

Разбира се, че беше невъзможно да се говори с проклетия Елиас, когато той искаше един разговор да не бъде сериозен. Петканов вдигна рамене, а Софрон опъна дълбоко цигарата си, та чак бузите му се вдълбаха, и като изпусна дима, колебливо попита:

- Не съм чел Парацелз, но ми се е налагало да прочитам нещо за Парацелз. И впечатлението ми е, че най-доброто, което имаме от Просвещението, не идва от Парацелз, а въпреки него...

- Разбира се, разбира се - живо го прекъсна Елиас с обикновения си глас. - Целият прогрес на цивилизацията, към която принадлежим, е в Просвещението, в разума, в логиката, в практицизма, във вярата на окото, което вижда, и на ръката, която пипа... Няма нищо извън опита. В Декарт помним неговото "Cogito ergo..." или в Русо "човекът - господар и притежател на природата." Но кой иска да си спомни, че същият Декарт, преди да прогласи своето "Cogito ergo...", е решавал и цял живот е помнел ребусите на сънищата си в Улм, че Гьоте, преди да опише Фауст като преобразовател на природата, е учил алхимия, че Нютон никога не е изоставял заниманията си с магия? А силната им интуиция за нещата отвъд разума не съм чел да е пречила на техния гений.

- Разбира се, продължи той, всичко това е вече отдавна забравено; науката окончателно и отдавна се е разделила с тоя свой преднаучен период - гмеж от суеверия, предразсъдъци и реално познание - и аз няма да ви убеждавам в противното, но понеже в последния ни разговор обещах да ви разкажа за срещата на Парацелз - един шарлатанин, с Еразъм - най-блестящият ум на XVI век; едва ли ще случа по-подходящ момент от този.

4.

Втори рецитал на г-н Цеви

за заболяването на Еразъм Ротердамски от неизвестна болест и безсилието на най-добрите лекари на Европа да я лекуват;

за отчаянието му пред тежката операция, която го чака, и за отчаяното му решение да се обърне към един, хвален от простолюдието, но гледан с презрение от медицинските светила пътуващ доктор;

за чудодейното му изцеление и за благородната му решимост да издейства катедра на въпросния доктор, за да можел същият да предаде на студенти необикновените си познания.

Герхард Геритзоон със забравено от всички и от самия него рождено име, станал прочут с името Дезидериус Еразъм Ротердамски, наричан от съвременниците си, заедно с Йохан Рьохлин, "очите на Германия", а от поколенията - "велик хуманист на западния свят", в старческите си години заболява от неизвестна и мъчителна болест. Възпалява му се единият крак, зачервява се, избистря се и се издува като мях, напомпан с течност, боли - нетърпимо боли, боли от допира на бельото, боли от допира на чаршафа, боли и без допир, сякаш всеки миг кожицата ще се пръсне и потоци гной и зловония ще рукнат от Еразмус, големия учен, светилото на века си, великия хуманист, но и велик познавач на човешката природа, понеже винаги знае какво да направи и как да го направи, та глупците да се чувстват поласкани, а мъдрите - удовлетворени.

Но тленното тяло на великия човек е далеч от хармония с великия дух; то гние, боли, заплашва да го прати час по-скоро там, където телата нямат значение, а качествата на духа се подлагат на жестока проверка, за да бъде отдадено всекиму заслуженото.

Господи, нима? Нима, Господи, не съм направил достатъчно (ако не достатъчно, поне възможното по силите ми), за да помогна на тези, които ти си създал по свой образ и подобие, за да се стремят към божествената ти справедливост, за да се радват на благодатта ти и да възхваляват твоето име? Дай ми лек, Господи, и аз ще удвоя старанието си, няма да жаля силите си, няма да жаля нищо, за да пребъде твоето име и твоята воля на небето, както и на земята и во веки веков.

* * *

Но всички средства са изчерпани, всички надежди са попарени и най-великите медици на Запада в хор твърдят, че всичко възможно вече е опитано и че нищо повече не е възможно, освен да ампутират крака, да го отделят от тялото, за да спасят самото тяло и тогава... ако Господ е отредил.

Има слухове в Базел, но не от медици, магистрати и клерикали; от простосмъртни и дори от скитащи бедняци, че в Страсбург и по-насам - в Женева, Цюрих - понякога се явявал някакъв скитащ доктор, който някога бил учил медицина именно в Базел (а някои твърдят във Ферара) - някой си Парацелз (какво име!), който лекувал всякакви болести, който правел чудеса и вдигал полумъртви от смъртното легло.

Предпазливо, какъвто е характерът му, какъвто е целият му живот, Еразъм се допитва за случая до лекаря си и е полят с вряла вода:

- Шарлатанин, Еразмус!

Но болките са нетърпими, а ампутацията на крака не обещава живот, а само надежда - ако Бог е решил!

Като разузнава за пътя на скитащия доктор, болният учен се научава, че той е някъде около Страсбург или в самия Страсбург - да вървим, да вървим!

И ето - вървим и всяко подрусване на фиакъра е продънване в ада, и всеки раван на конете - безумен страх от следващото друсане, неизбежно по лошия път.

Бил в Страсбург, но заминал, а отзивите са толкова неблагоприятни, освен приказките на съдържателите на странноприемници, в които е отсядал и които твърдят, че никога в заведението им не се е струпвал толкова народ, колкото за него...

Най-сетне в някакво градче - не помня името му - намираме го, веднага ще ме прегледа. А наистина не прилича на лекар - нито мантията му - мантия, нито верижката с титлата... Нисък, дебел, плешив, с огромно чело на късо тяло и тия къси ръце, с къси дебели пръсти...

- Кой ви е лекувал досега? И какво ви е прилагал?

Изброявам.

- Какво е последното лечение, което ви предлагат?

- Ампутация...

- Идиоти!

Уроди! Уроди! Уроди! Три пъти уроди!

Скотове, годни за кланица! Разумни идиоти!

Ще лекуват подагра с ампутация!...

Подайте ми камшика на кочияша. Не, аз сам ще си го взема...

Учени идиоти ! Недоучени уродчета! Видиотени човеченца!...

Аз ще ви излекувам за един месец!

- Сериозно ли говорите, д-р Теофраст?

- След един месец ще станете. Не! След един месец ще ходите. След два ще тичате като елен.

Лицето му е мораво от гняв, дори плешивото му теме поморавява като морков, очите му ще изскочат от орбитите...

Шарлатанин - несъмнено! Но да видим какво ще предложи и какво ще иска...

Не искал нищо - заплащането след лечението.

- Наемете стая тук в странноприемницата, ако не разполагате с по-добро място. Няма да мърдате оттук. Аз ще бъда при вас или наблизо. Лековете ще ви приготвям сам.

* * *

С всеки изминат ден Еразмус се чувства по-добре, с всеки нов ден отокът спада.

Господи, Господи, Господи! Какъв е този човек - или ти даваш мощ на безумието му, думи на безумните му жестове, да бъдат така облекчителни във видимото им безумство?

Месецът минава, този човек все така бълва змии и гущери срещу всички лекари на света, срещу всички учени, но аз... аз оздравявам, Господи! Аз мога да ходя...

* * *

Еразмус предлага на Парацелз щедро заплащане, което не може да се нарече щедро, защото направеното е чудо. Вдъхновен като след възкресение, засрамен от себе си, Еразмус казва:

- Доктор Теофраст! Вие сте велик лекар, Вие трябва да готвите студенти, за да им показвате чудеса...

Но цял живот живял в предпазливост, постигнал всичко с предпазливост, добавя:

- Ще говоря с Фробен. Фробен е много влиятелен в Базел. Нали искате да имате студенти?

- Винаги съм искал да имам студенти, но никога не съм ги имал. И няма да имам. Скотовете няма да позволят.

* * *

Фробен обаче в името на приятеля си прави чудо.

И д-р Аврелий Филип Теофраст Парацелз Бомбаст фон Хохенхайм, който твърди, че "в света не съществуват учители по медицина"... и затова човек единствено трябва да чете "голямата разтворена книга на природата, написана от ръката на самия Бог", получава катедра в Базел.

В Базел, където някога е учил, за да научи, че сам трябва да се учи, а с наученото се е изправил сам срещу всички учени лекари, тези, които лекуват подагра с ампутация, сифилис - с изтръгване на носа, и всяка тежка хирургическа операция обезболяват единствено с шнапс (идиотите му с идиоти, папагалите му с папагали), докато пред тях стои разтворена великата книга на самия Бог - този д-р Теофраст, самонарекъл се Парацелз, който е лекар и без да бъде доктор, има вече катедра и студенти.

* * *

- Следващия път ще ви покажа и разкажа - поклони им се Елиас, като привърши - как и какви лекции е чел на студентите си новоназначеният професор д-р Аврелий Филип Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, самонарекъл се Парацелз.

И той отново им се поклони като изискан артист на изисканата си публика.

5.

Трети рецитал на г-н Цеви

за встъпителната лекция на д-р Парацелз пред студентите по медицина в Базел;

за разликите между занаята и изкуството;

за наградата, която добрият лекар заслужава, и за занаята, който лошият трябва да упражнява;

за това коя книга преди всички книги трябва да чете лекарят и как да я чете;

за това какво се случва на невнимателния студент, когато прекъсва лекцията на д-р Парацелз;

за това какво е човешкото тяло и какво е бъдещето на медицината.

- Аз съм д-р Аврелий Филип Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, но можете да ме наричате просто Парацелз, което ще рече по-горния от Целз, както ме наричат всички, които разбират нещо от медицина. Аз съм тук не за да ви соча томове и да ви цитирам страници, а да ви науча да лекувате болести, които малцина знаят да лекуват. Но преди да ви говоря за болестите и техните лекове, длъжен съм да ви кажа нещо за лекаря и неговото лечителство, което сте дошли тук да постигнете.

Знайте - лечителството не е занаят, а изкуство. За да бъдеш добър лекар, трябва да различаваш занаята от изкуството. Основните разлики между занаята и изкуството са две. Първата е радостта, която ще изпитвате, когато видите болния да оздравява и почувствате сърцето си да се радва. Втората се вижда само в очите на оздравяващия. Това е най-висшата награда, която е дадена на един лекар.

Аз, Парацелз, ви го казвам!

Никоя друга, ако ще би и кралска награда, не е достойна за вашето изкуство да бъдете воини на живота срещу смъртта. Никоя награда да не ви съблазнява. Вие имате нужда от една-единствена награда и тя е в очите на вашия пациент и в собственото ви сърце. Само сърцето ви е достойно да ви награди в мига, когато вдигате смъртно болния от леглото, когато смъртно раненият отваря очи, след като сте го оперирали, и когато смъртно уплашеният от болестта или от раната си обърне погледа си към вас с последна надежда.

Ако в тоя миг не се усетите награден, вземайте пари за извършеното от вас, защото вие сте занаятчия, а не лекар.

Вземайте пари, колкото ви дават, и никога не искайте сами, не искайте повече, защото дори занаятчията има гордост, за да бъде оценен за труда си, щом не е бил достоен да го оцени собственото му сърце.

Помнете - етиката на лекаря е преди науката на лекаря.

Аз, Парацелз, ви го казвам!

Вашата родина е милосърдието, а вашият враг - страданието.

Никое знание не е по-голямо и по-ценно от това, което се разгъва пред вас не в книгите ви, не от устата на малоумните ви професори, не от записаното от Гален, Целз или който и да е от онези, с които ви тъпчат главите, а от природата. От природата, която е пред вас, около вас и във вас.

Отворете си очите и четете!

Медицината скоро ще престане да бъде това, което е, и ще се превърне в наука за лечението с това, което ни дава природата. Всичко в света е химия, човешкото тяло - също. Аз предричам нова наука в медицината; тя ще се нарича йерохимия. Човешкото тяло се състои от същите елементи, които природата е пръснала навсякъде в живия и мъртвия свят. Болестите на човека са нарушения на съотношението на тези елементи. Когато ги изучим заедно със съотношенията в човешкото тяло, ще можем да лекуваме всички болести, както съответства на духа, който ни е даден и който е аstrum - звездната ни природа. Понеже небето е човекът и човекът е небето, и всички хора не са друго освен едно небе и небето е един-единствен човек.

Да се научим да четем природата, означава да се научим да изследваме природата. Знанието, което ви преподават тези с дългополите мантии, златните ланци и златните пръстени, е мъртво знание. То не може да ви направи лекари, защото всеки от тези велики авторитети, които те преподават и възхваляват, е спрял донякъде в своето време, бил той Авицена, Гален или Целз - човешкото познание не може да свършва с никого.

Аз, Парацелз, ви го казвам!

Аз съм надарен от Бога със специални дарби и съм най-близо да философската тинктура - и всеки друг, избрал пътя за постигането на тая върховна философска цел, ще се принуди да върви по моите стъпки. Аз познавам светлината на природата и под нея чрез проби и експерименти може да се види всичко.

За да ви се откриват тайните, трябва да сте готови за тайните посредством любов и самоотречение. Пациентът за вас е върховната ценност и само той е доказателство за вашето изкуство, което Бог с духа, който ви е дал, и вие с труда и любовта си ще развиете, за да го направите явно.

Аз, Парацелз, ви го казвам!

* * *

Тук Елиас се прекъсна, развали мигновено позата си на актьор, изобразяващ френетичен професор на първата му лекция и с най-обикновения си глас затъна в някаква хрипкава, хъмкаща, уж мъчително подавяна, но непреодолима кашлица.

И като протегна обвинително ръка към слушателите си, продължи с гласа на Парацелз, този път гневен:

- Стани ти, който се кашляш като астматик, без да си астматик, мутро ниедна! Стани веднага!

Естествено, нито Софрон, нито Петканов мръднаха от местата си, макар и объркани от екстазните му преходи.

- Нямаш кураж, мутро ниедна. Страхливец си, понеже си и подлец! Да не си син на някоя дървена глава - доктор с диплома, с дълга мантия и със златна верижка, който мъчи болните си с илачите на Гален, понеже собственият му мозък е запечатан от природата след първата книга, която е прочел? Ако си такъв и не знаеш кой е Парацелз, върви при баща си да те учи как се намята докторската мантия и как се лъжат бедни болни. Той и бездруго друго не знае, освен да се кипри и да смуче пари, този доктор, негоден да върже обувките ми! Марш оттук, негоднико, син на негодник - Господ не случайно един от друг ви е създал!

Останалите - слушайте!

Аз, Парацелз, ви казвам!

Човешкото тяло е химия, химия и само дух и химия. Аз не се наемам да ви уча за духа, макар че знам за него повече от всичките ви доктори и професори, събрани заедно. Но аз ще ви говоря за химията, понеже Господ ме е избрал да я позная преди който и да било на този свят. Аз бях военен лекар в четири армии и съм оперирал толкова ранени, колкото могат пет пъти да запълнят петте най-големи катедрали на тази страна... Но лекарят не е повикан от войната, за да реже ръце и крака и да вижда как ранените умират още щом замахне със сатъра. Какво можем ние да дадем на ранения освен няколко глътки шнапс или дори цяла бутилка, за да замъглим малко очите му, преди да му забием инструмента за мъчение? Аз съм създал тинктура, която отнася ранения в царството на сънищата и позволява на лекаря да работи спокойно, да реже и шие, без той и да охне. Тази тинктура съм нарекъл морфин и много скоро всички хирурзи по света ще отварят и шият рани само след като са я дали на пациентите си.

На най-достойните от вас, когато се убедя в достойнствата ви, аз ще разкрия тайната на морфина. Преди да я предложа на първия си пациент, аз многократно я пробвах върху себе си. Тя е вълшебна, но ще ви предупредя - всяко лекарство е мяра, лекарството без мяра - отрова. Dosis sola faсit venenum, както казват ония многознайковци, драгоценните ви професори, идиотите му с идиоти, замръзнали при Хераклит, Гален, Целз и всички останали. Но да не хабя нерви за нищожества.

Тръгвайте сега с мен да отидем при страданието в която си речем манастирска болница на града Базел, за да видите как се лекува... За кои болести ви говорих днес?

За да видите как се лекуват всички болести!

* * *

Както беше прав и разпален, внезапно Елиас замлъкна, но веднага направи лек поклон с глава и с дискантния си глас, добави:

- Представена ви бе част от встъпителната лекция на д-р Теофраст Парацелз Бомбаст фон Хохенхайм, известен под името Парацелз, пред студентите му в Базел, преди да ги поведе на практически упражнения в някоя от манастирските болници на града Базел.

6.

Четвърти рецитал на г-н Елиас Цеви

за втората лекция на д-р Аврелий Филип Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, накратко Парацелз, пред студентите му в една манастирска болница на града Базел;

за това как да познаеш себе си като лекар и какво да правиш ако не си;

за това какво означава понятието пациент и каква е първата стъпка към лечението на пациента;

как се лекуват леките болести и как онези, които не са в органа, който боли;

и как се достига до коренчето на болестта и какво трябва да се прави с него.

Слушайте добре и чуйте ме!

Ето ни вече пред пъкъла на страданието, обиталището на отчаянието, храма на изкуплението и портата на смъртта. Ето тая манастирска болница, в която ще влезем, за да премерим достойнството си на лекари в преизподнята на страданието, ужаса на отчаянието, чистилището на изкуплението пред портата на смъртта.

Слушайте добре и чуйте ме!

Когато страданието викне срещу теб с цяло гърло и болката завие в лицето ти като зимна виелица, а ти си сам с торбичката си с лекове и медицинските инструменти, помни, че Бог застава зад теб и Божията ръка е над теб, за да върне страданието в пъкъла.

И ти вече не си този, който винаги си - ти си лекар, над когото е само Бог, и ако не усещаш това с пръстите, с върха на ноктите си, даже с върха на шапката си, ти не си този, който трябва да бъдеш и зад когото е застанал сам Господ. И ако продължаваш да трепериш, ако ти се вкочани гръбнакът и ти изстине задникът, махай се веднага и иди на пазара да продаваш метли, защото и задникът ти крещи, че там е твоето място, нещастнико, по-голям от нещастието на този, при когото си дошъл да го лекуваш.

Но ако срещу страданието, което се гърчи пред теб, ти усетиш с пръстите си, с върха на ноктите си и с върха на шапката си, че силата на целия всемир стои зад тебе, понеже всичко е свързано с всичко и теб е отредено като лекар да възстановиш тая връзка, която страданието къса и ти вече не си ти - а лекар! - тогава: вади лековете, хващай скалпела, стискай пинцета и си отваряй очите за всичко, което излиза под тях.

Но как?

Как да добиеш тази сила, как да постигнеш тая воля, за да се изправиш пред страданието, по-силен от него?

Слушайте!

Лекарят не се нуждае от красноречие, нито толкова от познание от книгите, които ще ви пробутват във всеки университет. Ако искам да постигна нещо, ще го постигна не чрез цитиране, а чрез експеримент и наблюдение. Преди да застанеш над своя болен, знай, че ако четеш Неговата книга, разтворена навсякъде около нас, Той ще ти даде нож да режеш, без да го държиш с ръката си, и огледало, за да виждаш в тялото през самото него.

Какъв е тоя нож и кое е това огледало, с които можете да вдигнете полумъртвия от смъртното ложе и да правите чудеса, недостъпни за мнозина, наричащи се лекари? Те са в теб, но можеш да ги използваш само ако в пациента пред теб не ти се привижда торба с пари, която трябва да тръскаш, а единствено твоето собствено страдание, което вика своя собствен лечител.

Вашият пациент сте вие самият и затова пред болката му вие не сте този, който диша, който се храни щастлив, че е здрав, и глупав да мисли, че това е вечно. Вие сте него и той е във вас - и двамата заедно сте срещу човешкото страдание, което идва от ада, и вашата победа, когато надвиете страданието, понеже ще бъдете платен от себе си.

Аз, Парацелз, ви казвам, който съм велик лечител и който пей не дава да бъде признаван от учени диваци, от просветените ви първенци и от всички, които пърдят от здраве, уригват се от преяждане и смърдят от алчност, защото аз съм лекарят на войниците, богът на просяците, спасителят на проститутките и на всички, които нямат нито здраве, нито пари, нито закрила от някого и при които съм пратен, за да облекча страданията им.

Аз знам лекът за всяка болест и ще го извикам за вас и на целия свят, и на всички лекари, и на всички знахари, ето сега - веднага, за да не бъде тайна и да няма нечули и неразбрали.

Слушайте!

Лечението на всяка болест започва с душата на пациента.

Аз, Парацелз, ви го казвам.

Дай надежда на пациента си и ти си спечелил най-важния си съюзник срещу болестта!

Бях военен хирург в шест войни в четири армии, видял съм триглава ламя и лекувам страдащите от трийсет години.

Това, което ви казвам, може да бъде и последната ми лекция, която слушате.

Не знам, не знам и не искам да знам!

Но камъните летят вече, стрелите свистят и пламъкът на омразата ближе с език всичко по петите ми. Аз ще бъда прогонен, за да останат тия, които са вече прогонени от собствената си алчност и собственото си невежество.

Но вие ще запомните и ако не вие, децата ви ще си припомнят за този, който е усещал с кожата си, с косъмчетата по нея, с ноктите на пръстите си и с пискюла на шапката си човешкото страдание и се е хвърлял срещу него като бик, за да го върне там, откъдето е дошло - от пъкъла и в пъкъла.

Това ми стига, нищо повече не желая.

Слушайте!

За да лекувате леките болести, е достатъчно да знаете лековете им. Но има болести, чиито корени не са в органа, който боли, а в душата - и за да лекуваш тях, трябва да влезеш в самата душа на пациента, като заложиш своята пред онзи, който ти я е дал и който незрим следи твоите стъпки.

Когато направиш това - влизай в душата, която се простира пред теб, и не пристъпяй, а я облитай, облитай я като пеперуда, като пчела в цветче.

И както пчелата обира прашеца, нежно отнеми онова, което храни коренчето на болестта, погълни го в себе си, и се върни, за да вземеш заложената си душа при онзи, който те е допуснал в чуждата.

Помни! Коренчето на болестта остава в тебе, пренася се в душата ти, ще кълни там, ако не си достоен да бъдеш лекар, лечител, спасител, пратеник на Бога, ръката на Бога, протегната да прегради пътя на страданието, пътя към пъкъла...

Вървете сега след мен в тая зала, да обходим болните, да погледнем в очите всякоя болка и да я сразим, да я сразим...

!

7.

Пети рецитал на г-н Цеви, или

трета лекция на д-р Теофраст фон Хохенхайм, нарицаем Парацелз

за болестите, произтичащи от смесване на соковете и други глупости;

за разни измислици, измишльотини и за върховното невежество;

за juglans regia, portulaca oleracea и растенията изобщо между мъртвата природа и живите същества;

за "светилата на вековете" и времето на Парацелз;

за това как се прочистват кочини и какво може да се направи в тях.

Още с влизането си в заличката той събаря няколко тома от наредените на етажерка там, после се навежда и взема един от тях, който яростно започва да прелиства.

И прелиствайки го, достига до катедрата, докато цялото му лице ведно с огромното плешиво теме се бърчи в гримаса, която (внимавайте добре!) може да бъде израз на бесен гняв или кой знае - на смях, какъвто и в ада не се е чувал.

И ето той е вече на катедрата и се зачита в тома, който е разтворил:

"Болестта е състояние, при което се разстройва правилното смесване на соковете на тялото и това нарушава функциите на органите."

- Я, да видим кой велик учен, кое светило на вековете ни е завещало това чутовно откритие, подвързано тук в кожа, за да остане за вечността! Я гледай, я гледай! Великият Гален, личен лекар на великия император Марк Аврелий, дълбокият учител на замразените мозъци, светилото на най-високото знание на дългите мантии и гладките мозъци.

Слушайте и чуйте ме!

Измислици, измишльотини и върховно невежество!

Глупости, лъжи, дим и мъгла за замътени мозъци!

Никакви сокове не текат в организма и болестите не идват вследствие нарушаването на съотношението между тях. В организма тече кръв и кръвта е химия, както и всичко човешко. Всичко, което изгражда мъртвата природа, е вградено и в живия организъм. Всичко е свързано с всичко и ако искаме да лекуваме живото, трябва да познаваме свойствата на мъртвото. Между живото и мъртвото като книга на тайните на природата Бог е създал растенията. В растенията е заключил отрови и лекове и отровата е лек, и лекът е отрова, а работата на лекаря е да познае мярата, която ги разделя.

За всеки наш орган има билка и тя е белязана по съвършен начин от Бога, за да я познае умният и да я отмине глупецът. Вижте ядката на ореха (juglans regia) и си спомнете формата на човешкия мозък, вижте листенцата на тученицата (portulaca oleracea) и си спомнете формата на сърцето, за което тя е неземен еликсир. Книгата на природата е разтворена, а нашият ум единствено може да я разлисти. Да разпознаваш, не значи да съумяваш да лекуваш, трябва да изследваш. Не вярвайте на старите книги и старите лекари; те не са знаели това, което можем да знаем ние.

Аз, Парацелз, ви казвам и Бог ми е свидетел, че Хипократ и Гален с неговите Сатир и Фициан са пълни с повече заблуди, отколкото със знания. Тяхното знание е знание на малограмотни времена и повече вреди, отколкото помага. Днес и връзките на обувките ми знаят повече от тях.

Кой там шумоли и негодува? Стани да те видя, сине майчин, многознайко празноглав, робе на невежеството, братовчеде на мързела!

Говори ти Парацелз! Да не би да си син на някой учен с мантия и златна верижка? Ако си такъв и не знаеш кой е Парацелз, върви при баща си да те научи как се намята магистърска мантия и й се заключва златната огърлица. Махай се, махай се, малоумнико, а останалите слушайте! Парацелз не казва повече, отколкото знае от собствен опит.

Тялото човешко е химия, химия, химия и химията е връзката между живото и мъртвото, а Гален с неговите заблуди, които ви карат да зубрите като свето писание, трябва да бъде забравен.

Аз утре може и да не бъда на тази катедра, а който и да бъде другият, той ще ви говори по Гален и по Хипократ, и подобните им, които не могат да ви научат на нищо, защото са овехтели заедно с вековете, които са ги родили. Вие може да забравите какво ви е говорил Парацелз, но не бива да забравяте, че Гален и Авенариус, и тези, които стоят зад тях, няма да ви дадат знания. Всяко време има своя наука и бъдещото време надраства или отхвърля науката на миналото. Ако не е така, светът ще тъпче до второ пришествие с Гален и галеновци, с Авенариус и авенариусовци.

Днес е времето на Парацелз и трябва да сте големи тъпаци, ако не разбирате това. Дошъл съм тук, за да ви науча на това, на което още никой не може да ви научи, защото, казах, всичко съм изпитал със собствения си ум и съм приготвял със собствените си ръце.

Сега ще напуснем тая заличка (по-скоро килер за ненужни вещи) и ще отидем при едни от моите болни в тоя град, в най-бедния квартал, но можеше да бъде и в най-богатия. Защото тази болест, за която искам да ви говоря днес, е болестта на човешкото сладострастие, а за него няма беден и богат. Тая болест е нелечима, но има средства тя да бъде облекчена и аз познавам тия средства и ще ви ги разкрия.

Помнете - никое знание, което може да облекчи човешкото страдание, не трябва да остава несподелено!

Да вървим, да вървим!

Но първо съберете от рафтовете зад вас ненужното, вехториите, които събират праха там, тоя боклук, който учените глави смятат за съкровище и пазят във всяка библиотека и във всеки университет като завет на времената, за да тровят умовете ви и да пазят авторитета си. Слушайте какво ви казвам. Сега ще прочистим тая кочина и в идните дни ще я направим университетска аудитория, ще я направим лаборатория, ще я напълним с материал, от който ще извлечем лекове, каквито светът още не познава.

Трябва само да си отворите очите и да напрегнете умовете си.

Трябва да заложите себе си и Бог ще ви разкрие тайни, каквито не сте и сънували.

Аз съм ръката на Бога, Бог ме е изпитал и продължава да ме изпитва, защото само така се стига до знанието на Бога. Вижте ръцете ми - те са обгорени от експерименти, но нито една рана не ме е боляла, защото всяка рана ме е връщала от грешния път, по който съм тръгвал, за да ме върне към единствения път, който е верен.

Не се страхувайте, малките рани закаляват волята, а големите -

Духа!

Няма по-голяма наслада от това, да намериш верния отговор на Божия въпрос, отправен към всеки, който иска да бъде лекар и негов воин във войната между Живота и Смъртта.

Готови ли сте?

Събрахте ли боклука на вековете? Вземайте кой каквото може, и да тръгваме!

Да тръгваме!

8.

Разказ, вместо рецитал, на г-н Елиас Цеви за помирителния обед, даден от Еразъм Ротердамски, наричан "очите на Германия", на д-р Теофраст фон Хохенхайм, нарицаем Парацелз, уволнен професор от катедрата по обща медицина на университета в Базел, в сътрудничество и през погледа на Ст. Др. Петканов - настоящ експерт по антична нумизматика, недоказан писател и уволнен асистент-професор в Института за възпитателни стратегии.

* * *

Като разтърсва глава, сякаш идва от друг свят и се чуди в какъв недостоен е попаднал, Елиас успокоява дишането си и с най-спокойния от спокойните си гласове добавя:

- На площада в града Базел, пуст в делничния ден, заспал в летаргията на вековете - вижте! - се извива дебел стълб от дим.

И той посочва с пръст през витринката на антиквариата, където на тротоара от запалена кофа със смет наистина се извива не чак дебел, но черен и гъст дим от горящите улични боклуци.

- Погрешно виждате! - съобщи изведнъж старикът със сатирския си глас. - Това е димът от боклука на вековете, който отива към Бога, за да го извести, че онзи, който е неговата ръка на земята, е свършил работата си.

Но и ние да тръгваме! - обяви той с обикновения си глас.

И докато Петканов заключваше вратата на офисчето, те поеха по уличката нагоре - дали към площада на град Базел, или към автобусните спирки за Младостите, предстоеше да се види.

* * *

- Както съм ви казвал - продължи разказа си, вървейки, Елиас - Парацелз е този, който е излекувал Еразъм, на когото медицинските светила навремето са искали да режат крака, за да спасят човека, понеже много добре са знаели какъв човек е Еразъм и какво значи той за времето си.

Но кракът му, зачервен и подут по всичките техни правила и по рецептите на Гален, Авицена, Целз и всички останали знаменитости на вековете лекуван, отивал все по-зле и по-зле - и именно тогава тия мъдреци, събрани от най-елитните катедри в Европа, се произнасят, че трябва да бъде отрязан като последно средство да бъде спасен великият човек.

Но Еразъм, този най-добър познавач на времето си, пред ужаса да оцелее еднокрак, предпочита ужаса да се обърне към лекар, за когото всички тогавашни медицински светила говорели с ужас - един касапин, за когото твърдели, че работи със сатъра, а после с ума, доколкото го имал, но бил прославен с това, че участвал веднъж в три, друг път в четири войни, а трети път вече не си ги спомнял и в тях бил изрязал толкова ръце и крака, колкото събрани могли да направят една малка армия с офицери и войници, готови да се сразят с новия враг на краля, няма значение кой.

И точно защото познавал хората на своето време, най-дълбокият ум на това време се обърнал към Парацелз, който, след като го прегледал, побеснял, сипейки проклятия към цялата медицина и към целия медицински свят точно по начина, по който го описвали всички големи хирурзи, с които се бил консултирал дотогава Еразъм.

След като изригнал ругатните и проклятията, с които му го били описали приятелите му медици, Парацелз обещал да излекува крака за един месец. И след малко повече от месец, малко по-малко от месец или точно за месец кракът бил излекуван.

Еразъм останал с двата си крака. Оттук идва благодарността на Еразъм към Парацелз и тя му помага по-късно да заеме катедрата в Базел, както и да лекува гражданите на Базел, при които водел студентите си, за да виждат нагледно методите на неговото лечение.

Но след по-малко от година при Еразъм един след друг идват тези, пред които той е ходатайствал да се даде катедра на Парацелз. Един през друг те се оплакват, че този човек, който може и да е добър лечител, е невъзможен учител. Вместо да предлага лечителските си умения, той предлагал, твърдели те, на студентите някаква нова медицинска етика, според която всички, които получават пари в лекарската си практика, са негодници, нямащи нищо общо с лечителското изкуство.

Нещо повече - той настройвал студентите срещу общоприетото медицинско знание. За него Гален и Целз не били авторитети, а начинът, по който били преподавани, не бил проверена университетска практика, а умопомрачително зубрачество и догматизъм.

При това той не говорел на общоприетия и благороден латински, а на някакъв немски диалект, в който латински били само термините на болестите, симптомите им и фармацевтичните средства, с които се повлиявали.

Изразявал съмнения не само в дипломираните доктори с уважаваните им навсякъде дипломи, но и във фармацевтите, за повечето от които твърдял, че са чисти шарлатани. Говорел, че добрият лекар сам трябва да приготвя лекарствата, които предписва, и нещо повече, че сам трябва да се убеждава в лечебните им свойства и да ги подобрява. Като доказателство показвал ръцете си, изгорени от разни киселини, със заздравели и пресни ранички от обгаряния при експериментите, които правел. Говорел крайно обидно за медицинската гилдия и твърдял, че по-голямата част от практикуващите хирурзи не били достойни и за градската касапница, камо ли за хирургическата маса.

Имало голямо недоволство - не! - гняв у всички почтени доктори не само в Базел, но и в Берн, Женева, Лугано - всъщност къде нямало? Те отдавна да биха се разправили по подобаващ начин с този скитник, който се правел на лекар, и единствено уважението им към Еразъм задържало гнева им. Но чашата вече преляла; скитникът трябвало да отиде при своята компания - скитниците, просяците, проститутките, които възхвалявал и от лечението на чийто сифилис живеел. Почтеният град Базел, нямало бил да... търпи... и et cetera, et cetera.

Еразъм моли недоволните - лекари, клерикали, магистрати - да му бъде дадена възможност за последен път да поговори с този човек, който сигурно бил непоносим, но не можело да се отрече, че притежавал лечителски способности, в които сам той имал възможността да се увери.

И ето: Еразъм посреща Парацелз в базелския си дом и му отдава почести като на свой спасител.

* * *

Поднасят им обяд с бира и докато ядат печеното, Еразъм изказва възхищението си от лечителските способности на госта си, които, чувал, и в почтения град Базел вече били достатъчно оценени.

Парацелз го уверява, че преподавателската му работа неочаквано и за самия него го удовлетворявала, че студентите му били прекрасни, че макар и да нямал ораторски дарби, го слушали с интерес и след лекция го начоголвали вкупом, за да зададат въпросите си. Единствено недоволни били някои от колегите му в преподавателската колегия, и то защото учел студентите си на нова медицинска етика, според която достойнството на лекаря било измеримо не в броя на богатите му пациенти, както се съизмервали те, а в наплива на всякакви пациенти пред вратите му, който се увеличавал единствено от препоръките на успешно излекуваните.

Еразъм се вметва в самохвалното му слово, за да му обърне внимание, че вежливостта е най-сигурният начин за предизвикване на вежливост. Той перифразира себе си от най-известния си трактат "Възхвала на глупостта".

Парацелз усеща това и в следващия момент застава на тръни; съвет ли му дава Еразъм, или го подиграва?

И веднага според характера си, едва съзрял съмнението, престава да разсъждава и гневът му, както винаги, избухва като лава от кратер:

- Вежливост каква? Вежливост от кого? Аз говоря за скотове, които поставят себе си по-високо от пациента и за които пълният стомах е по-важен от вярното лечение. Каква вежливост - вика той - към шарлатани, към некадърници, към тая паплач фарисейска, която много по-добре от скалпела си служи с езика, остър като скалпел, но безпомощен да излекува и пъпка от ощипване на божа кравичка?

Еразъм отново перифразира себе си от "Възхвала на глупостта". Той използва едно поемане на дъх от разгневения лечител, за да вметне:

- Няма звяр толкова див, че да не отговори на ласката.

Парацелз побеснява още повече, побеснява, както побеснява бикът при червено парцалче:

- Сигурно искате да кажете, че съм глупав, защото не ги гладя по косъма, а скубя козината им? И сигурно сте прав, защото аз знам, че ако ги полаская, те ще заговорят с друг език, че могат да ме признаят за достоен в компанията им? Сигурно аз глупаво бягам от собственото си спокойствие, като се препирам с тия... с тия... вентролози, годни за цирка, но не и за медицината?...

Да, прав сте! Прав сте, но нека ви припомня, че при най-обикновена подагра те режат крака, при най-обикновен сифилис изтръгват нос, а какво биха направили при проказа, самият дявол знае. И вие ме съветвате да ги гладя по косъма. Дали щяхте да ми давате същия съвет, ако вече бяхте с един крак?

Еразъм вдига ръце. Той е искал само да намери разумния компромис, при който глупостта би могла да бъде погледната откъм единствено добрата си страна - да прави непоносимото в живота по-поносимо със смешното, което предизвиква. Той винаги е вярвал, че и най-лошата орис крие възможности за щастливи промени и понеже ориста на Парацелз в Базел вече изглежда такава, искал да подскаже начин за промяната й.

Защото освен самонадеяна, да не забравяме, че глупостта е и безмерно отмъстителна. В такъв случай още веднъж да се попитаме не е ли по-добре да я оставим да се самонаказва, отколкото с наказанието й да осъждаме себе си.

- Не, не и не! - крещи обезумелият Парацелз. - Каквото и да ми струва и колкото и да ми струва, аз ще ги шибам в лицето, докато престанат да осакатяват хората, докато научат, че медицината не е сборник от рецепти на отдавна умрели самозванци, а непрекъснато изследване, което изисква да си изпогориш ръцете, да си скъсаш нервите, да си пришпориш ума и да ти простене душата от състрадание и милост. Ще ги шибам в лицата, докато не проумеят, че пациентът е, който прави лекаря, а не обратно, и докато разберат, че лечението започва от душата, а не от болното място...

Еразъм вдига рамене и разперва ръце:

- Доктор Теофраст! Вие сте велик лекар. Аз знам това по-добре от всеки друг. Но вие сте още по-велик в изкуството да си печелите врагове. Бог ви е дал нечовешка дарба и ви е приковал в пранги, които ви спъват на всяка крачка. Аз не проумявам Божия промисъл, но го виждам. Следвайте своя път, велики човече! Нищо повече не мога да кажа. Вероятно страховитостта на пътя ви трябва да отговаря на вашето величие, а величието на вашия дух да се разискря в страховитостта на пътя ви.

Лицето на Парацелз се отпуска. Острото око на Еразъм фиксира как гневът върху него не се оттича, а мигом изчезва, заместен магически като след изречено заклинание от катадневния образ на уморен плешивец с възпалени очи, в които няма нищо велико.

"Като че ли разбирам - мисли Еразъм. - Бог му е дал нечовешки гняв, за да бъде видима нечовешката му дарба."

И като потвърждение на неочакваното си наблюдение, чува:

- Може ли още една бира, Дезидериус?

* * *

Събитията се развиват по-бързо, отколкото проникновеният ум на Еразъм го е предвидил. Още в предиобеда на следващия ден при Еразъм дотичва обезпокоен книгоиздателят Фробен, наред с него единственият влиятелен човек в Базел, който храни добри чувства към Парацелз.

- Дезидериус - едва не изплаква той. - Нашият приятел е полудял. Преди седмица по време на лекции е извел студентите на площада и там публично е изгорил съчиненията на Гален, сипейки огън и жупел срещу догматичното знание. Всички лекари и дори гражданството са настръхнали. Сега вече всички мостове към помирението са изгорени.

Еразъм клати глава.

- Те никога не са съществували, скъпи ми приятелю. Но дори ние не сме знаели това. Нека той следва своя път, който за нас е непосилен. Вчера разбрах, че Господ му е дал не само огромна дарба, но и огромен дух. Нещастен и отхвърлен, той гради своето дело без нито една отстъпка, докато ние, обикновените, не бихме могли да зашием и копче на връхната му дреха, без да се покачим на столче пред ръста му.

* * *

Същия ден, вече привечер, катедрата по обща медицина е отнета на Парацелз и недвусмислено му е показано, че той няма повече работа в Базел. С взрив от ругатни той е напуснал първия и последен университет, в който му е било съдено да преподава безподобната наука не само на медицината, но и на непреклонното човешко достойнство.

Малко по-късно през същата 1528 година Базел е напуснат и от Еразъм.

* * *

Парацелз несъмнено е бил толкова неуравновесен, колкото Еразъм е бил мярка за уравновесеност. Те никога не биха седели на една маса, ако налудничавият Парацелз не е спасил от ампутация крака на болния от подагра Еразъм, която прилежните университетски хирурзи са препоръчвали като последно средство за запазване на живота му. Великият хуманист има някаква заслуга за привличането на Парацелз в катедрата по обща медицина в Базелския университет, макар че според биографите му и съобразно крайно предпазливия му характер е оставил главната роля в това начинание на влиятелния Фробен.

* * *

Великият хуманист безусловно е изиграл огромна роля за това, което се случва в европейския свят през първите трийсетина години на ХVI век. Случило се е началото на Реформацията, започнал е бунтът срещу закостенялостта на църквата, трасирал се е пътят към Просвещението, очертавала се е бъдещата роля на Европа в световната история.

Без да е автор на "Възхвала на глупостта", всеки средно умен човек, живеещ във всяко средно мракобесно време, знае, че безнаказано може да сатиризира всичко анонимно и само с най-големи рискове за живота си да прави същото персонално.

Еразъм използва гениално това, когато през 1509 година пише своята "Възхвала на глупостта", в която казва толкова истини, колкото са достатъчни, за да стане любимец и на тия, които осмива, сигурни, че казаното не се отнася до тях.

Парацелз прави точно обратното; носейки нови идеи, той ги свързва само с конкретния жив човек, без да се интересува от неговия сан, потекло и богатство, но и без да пропусне да го нажули за това, което само болният знае за себе си и не би желал да го сподели с никого.

Като спасява крака на Еразъм от ампутация, той се изпокарва с всички лекари светила, които са го лекували.

Като изважда от смъртта и продължава живота на банкера на Карл V, вместо да се възползва от благоразположението му, той му надрънква такива пророчества за синовете и внуците му, които изобличават самия банкер - и с това си спечелва не само злобата, но и отмъстителността му.

Ясновидците и особено ясновидците-лечители са неистови. Сигурно иначе е и невъзможно; трансът е условие на дарбата на всички пророци.

* * *

Приблизително това бе смисълът на несвързания и екзалтиран разказ, който им поднесе техният Елиас за неговия Парацелз, докато вървяха нагоре по "Граф Игнатиев" към спирките на автобусите за Младостите - или може би по базелска уличка, излизайки от дома на Еразъм, където бяха присъствали на обеда, който благодарното светило на Германия даваше на своя спасител и най-неспособен да се възползва от човешката глупост, великан.

© Симеон Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2014, № 1 (170)