ТАЙНАТА НА БЪЗОВИЯ ХРАСТ

Сабина Маринова

web

Тази вечер той отново се появи.

Не говореше, никога не бе произнесъл дори една-единствена дума, но знаех за чувствата, които изпитва към мен. Срещах го още от времето, когато бях малка - много, може би стотици пъти, преди да го забележа и да усетя помощта, която ми оказваше по своя ненатрапчив начин.

Не зная кога точно се случи това. Струва ми се, че за първи път му обърнах внимание, когато бях на петнайсет или може би на шестнайсет години. Бях свикнала да го виждам, не беше променен, а аз бях пораснала, беше все така свеж и лишен от следите, които отлитащото време неизбежно оставяше по лицата на хората. При всяка наша среща сърцето ми изтръпваше от омая, изпълваше ме луда жажда за живот и аз се усещах красива, по-жива отвсякога, пияна от някакво камерно и малко тъжно щастие.

Трябваше ми време, за да разбера, че го обичам. Не стана изведнъж, а плени сърцето ми постепенно. Никога не говореше, но можех да усетя мислите му. Случваше се да съм тъжна и ядосана, а той неизменно се появяваше, едва загатвайки за чувствата, които изпитва към мен - винаги ням, винаги ням и готов да бъде до мен, все така мълчалив и спокоен като самата съдба. Постепенно тези наши срещи завладяха съзнанието ми и аз започнах да ги чакам, но не с безпокойството и нетърпението, така присъщи на всяка любов, а с тихата увереност, че всичко се случва тогава, когато трябва да се случи.

Той никога не ме разочарова. Понякога не идваше с месеци, но знаех, че мисли за мен, че ме следи и наблюдава, и се стараех да бъда красива.

Обичаше да се виждаме вечер по здрач. Понякога ме пресрещаше по пътя към къщи, когато изморена се прибирах от училище, но имаше и дни, в които аз самата се приближавах до матовия, изпълнен с отблясъците на вечерните сенки прозорец и заставах до него, за да му позволя да ме гледа. В тези мигове, както и във всички останали, между нас съществуваше нещо неуловимо и крепко, нещо много повече от обикновено приятелство и нещо много по-могъщо от любов. Аз бях негова и той бе мой.

Тази вечер той отново се появи. Очаквах го. Имаше нещо в бавното приплъзване на сенките в градината, което ми подсказваше, че ще дойде. И аз го направих - съблякох се, обгърната от чистота и хлад, а здрачът плъзна по кожата ми, обагряйки я в нежни виолетови сенки. Изтегнах се на тревата, сияйна в своята царствена голота, докато ароматът на разцъфналите бъзови храсти сладостно се просмукваше в порите ми, и го потърсих с очи. А той не закъсня, сълзите бяха неговите думи...

По време на срещите ни нито веднъж не си зададох въпроса какво ни очаква в действителност. Това, което ни свързваше, беше нещо много повече от любов. Понякога отново се връщам назад и разбирам, че голотата на тялото ми през онази вечер беше моят подарък - единственият, който можеше да има стойност за него. И той го прие.

Никога не помислих за нашето бъдеще, просто знаех, че дори да се омъжа и да намеря друг, с който да изживея всичко напълно човешки, той ще продължи да ме обича завинаги.

А за мен остана споменът за ронещите се по голото ми тяло съзвездия от бъзови цветчета и ароматът на росните капки - тези странни, омайни и хладни сълзи на моя влюбен непознат, наречен Дъжд.

© Сабина Маринова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.06.2005, № 6 (67)