Сабина Маринова

web

Спомням си как си играех под масата, бяха ми дали строител, флумастри и нещо да драскам, книжка с картинки, моята слабост. Спомням си още, че баща ми се съблече и се пъхна в леглото при нея. Харесваше му да го прави, докато се мотаех наоколо, но за щастие не помня нищо от това, може би просто защото не искам. Ако поискам, сигурно ще стане и сигурно ще бъдат много гадни спомени. Бих ги използвала, за да подхраня омразата, но аз не изпитвам такава.

Твърде скоро обаче научих, че баща ми няма да започне да ме навестява толкова често, колкото исках; че подаръците в прозрачните найлонови чанти са купени набързо, без да се оглеждат; че почеркът върху няколкото картички, които съм получила от него за цял един живот, е женски, и че всяко посещение при майка му в града, където бе роден, ми струва скъпо.

Не можех да обичам тази жена. Самата тя не ми позволяваше. Грижеше се за мен без желание, а децата винаги усещат това. Имаше просторна двуетажна къща с малка борова горичка отпред. Играех до късно, а после се прибирах, изкачвайки проскърцващите стълби към една студена спалня. Спях сама, а се боях от тъмнината. Понякога сънувах кошмари. Страхувах се от мириса на прах и спомени, от портрета на дядо си. А най-много се боях от котарака в чизми. Голяма кукла, оставена в спалнята, заради която сутринта се страхувах да стана, лежах и се потях под завивките, с ледени длани и разтуптяно сърце. Часовете минаваха, а аз търпеливо очаквах да се сетят за мен, да ме видят будна ли съм, как съм, не съм ли избягала; щях с радост да посрещна който и да е, само да ми помогне да се измъкна от спалнята, ала никой не идваше и пикочният ми мехур започваше да ме боли от напрежението; никой не се сещаше да ме извика дори за закуска, пикаеше ми се до степен, в която ми се струваше, че ще го направя в леглото, а тишината се наслояваше и наслояваше... Масивните тухлени стени бяха такива, прозорците не пропускаха звук, а светлината, проникнала в стаята, загиваше от липса на любов. Просторна селска къща, която те смила в стомаха си. Образът на самотата, който винаги остана в мен.

© Сабина Маринова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.08.2005, № 8 (69)

Текстът печели трето място на конкурса за кратка проза на Erunsmagazine и LiterNet (2005).