НЕ СЕ ОЖЕСТОЧАВАЙТЕ СРЕЩУ ЧУЖДИЯ УСПЕХ
Интервю с писателя Майк Резник

Сабина Маринова

web

Мога ли да ви ракажа нещо за Майк Резник, което вече да не ви е известно? Мисля, че мога. То със сигурност няма да се изразява в напомнянето, че е водещият носител на награди за кратка проза на всички времена (според американското списание „Локус”) и четвърти в списъка при романите. Факти, които той признава с небрежността на човек... не - на истински ГОЛЯМ писател, лишен от изгарящото желание на начинаещите да се докажат на всяка цена. Няма да ви разкривам и биографични подробности. Google ще ви предложи повече от мен.

Но бих могла да спомена очарователната му способност да те предразположи и да подхване интересен разговор. И още след първите десетина минути да заяви директно: „Чувствам, че ще станем добри приятели!” Реплика, която те оставя без дъх, защото ти се ще да се ощипеш, за да провериш дали не сънуваш. После, научавайки мъничко повече за характера и личността на този човек, започваш да му вярваш. Особено когато откриеш в пощенската си кутия "Stalking the Vampire" - романът, който само преди седмица най-нагло си признал, че въобще не си чел. Просто ей така. Но най-вече надеждата... Майк Резник е човек, който не само пише блестящо, но и подарява надежда. Мечти. Правил го е с много млади автори, за да ги подкрепи в борбата им, преди да се откажат. Факт, който, в буквалния смисъл, би могъл да доведе до сълзи всеки, бутащ белетрестичния си камък по сизифовския хълм на професионалните пазари...

Всъщност това, което най-много ми се иска да споделя, трудно може да бъде изказано. Дори когато си привикнал към работа със словото до степен, в която си мислиш (или пък си въобразяваш), че си в състояние да намериш точните думи за всичко... даже тогава се случва да се натъкнеш на хора, усещането за които е по-важно от думите. Ето защо ще опитам нещо различно. В продължение на около четиридесет минути изпробвах поредица от саундтраци, търсейки този, който ще внесе точния емоционален нюанс... и го открих. Изразеното в ноти усещане, което още по-силно ме свързва с думите ми за човека Майк Резник. Темата от "Ultraviolet" - приказното парче на Клаус Баделт от приказния му албум към филма. Main Titles, Past Future, Boy Projection... Ще се доверите ли на избора ми? Послушайте, докато четете... И изживейте пълноценно всеки миг.

- Господин Резник, първото, което ме впечатли у вас, бяха изключителната ви любезност и готовността ви да дадете това интервю. А съм чувала, че често отказвате такива...

- Не си спомням някога да съм отказвал интервю, със следното изключение: когато става дума за тема, по която не зная нищо (а такива има много), почтително отклонявам предложението.

- Като бивш редактор на списания за мъже, можете ли да обясните защо те често публикуват научнофантастични истории?

- Не съм се занимавал с мъжко списание от тридесет години насам и не познавам сегашната икономика, но като се върнем назад във времето, когато бях редактор, тези издания плащаха далеч повече от научнофантастичните, а писателите имат сметки за покриване. През 60-те и 70-те години на миналия век "Playboy" даваше по 5 000 долара на разказ, а останалите списания за мъже - от 300 до 1000. Докато изданията за научна фантастика предлагаха само по около 3 цента на дума.

- В своя роман "The Day of Creation" Джеймс Балард, който почина наскоро, пише за бедстващата, поразена от глад, Африка и за повече или по-малко безумните мечти на един човек да й помогне да излезе от мизерията. Вие сте пътували много из черния континент, какво е мнението ви по този проблем?

- Има много неща, които не са наред в Африка: гладът, болестите, бедността, разпространената по целия континент корупция, достигаща такива размери, че много хора не са в състояние да си я представят. Съществуват два разпространени начина на мислене. Първият е, че трябва да сторим всичко, което е по силите ни, за да помогнем (което не е проработило досега). Друтият е, че ако изхраниш например един милион гладуващи суданци, след поредната суша ще трябва да храниш три милиона гладуващи суданци, поради което е по-добре да обърнеш гръб на континента и да го оставиш да се справи със собствените си проблеми по един неповторим африкански начин (което изглежда най-малкото толкова безсърдечно, колкото и практично). Не мисля, че съществува лесно решение, защото вече щяхме да сме го намерили.

През 50-е години, по време на кенийското въстание Мау Мау, Робърт Руарк написа един международен бестселър, озаглавен "Something of Value". Заглавието е взето от твърдението, че когато отнемеш културата на един народ, трябва да я замениш с нещо стойностно. Смятам, че е твърде очевидно, че унищожихме повечето от африканските култури, но все още ни предстои да ги заместим с нещо, което има стойност за африканците.

- Какво е отношението ви към наградите? Означават ли нещо, или са просто израз на популизъм... или дори измама?

- Тъй като съм водещият носител на награди за кратка проза на всички времена (според "Locus") и четвърти в списъка при романите, мисля, че може да ми бъде простено за мнението ми, че наградите са от значение. От опит зная, че те правят продажбата на книги и разкази в други страни, а също и в киното, много по-лесна. По-лесно ми е да продам онова, което напиша впоследствие.

Обаче дали „Хюго” (или някоя друга награда) означава, че историята ми е била най-добрата през годината? Не непременно. Тя просто означава, че една отделна група от гласуващи са сметнали така.

- Доколкото зная, сте силно привлечен от преданията и легендите. Ще ми разкажете ли повече за този свой интерес?

- Той навярно е породен от гледането на много каубойски филми, както и от четеното (или слушането) на много приказки по времето, когато бях хлапе. Покойният Р. А. Лафърти някога писа (в романа си "Space Chanty"): „Ще съществува ли митология на бъдещето, питаха те, след като всичко се превърне в наука? Ще се възпяват ли в епически поеми благородните постъпки, или само в компютърен код?” В деня, когато прочетох това изречение, осъзнах, че желая да посветя поне част от кариерата си на създаването на митовете на бъдещето.

- Като човек, който живо се интересува от история, митология и особено от темата за вампирите, съм особено заинтригувана от книгата ви "Stalking the Vampire". Със съжаление признавам, че засега не съм я чела. Единственото, което мога да сторя, е да основа настоящия въпрос на предположението, че повече или по-малко се интересувате от същата тема. Бихте ли ми разказали подробности за споменатото произведение?

- Мисля, че е възможно заглавието да ви е заблудило. През 1987-а написах ърбън фентъзи, чието действие се развива в Ню Йорк - един Ню Йорк, изобилстващ от талъсъми, лепрекони и други подобни същества. То бе озаглавено "Stalking the Unicorn". Обрисуваше приключенията на детектив, който се озовава във въпросния променен Ню Йорк, и бе особено забавна книга. През 2008 година „Пир” (един от моите постоянни издатели) ме помоли да възкреся Джон Джъстин Малъри (така се казваше детективът), който се бе появил в цели седем повести, но не и в романи от 1987-а насам, така че написах "Stalking the Vampire". Самият вампир е един страшно опасен убиец, но както вече споменах, книгата е забавна. През 2009 година създадох третия роман от поредицата - "Stalking the Dragon", който излезе през август. Не съм приключил с въпросната поредица, но ще я оставя настрани за две години, за да напиша някои други неща, с които искам да се заема.

- Написахте и някои от сериите на "Battlestar": "Galactica", "Tomb Raider" и "The Widowmaker". Какво е усещането да работиш за телевизията?

- Ненавиждах да пиша "Battlestar": "Galactica". Беше през 1980 година, предаването вече беше отменено, а писателят, който бе написал първите няколко книги, беше в лоша ситуация: съпругата му имаше рак, а издателят изискваше бързо предаване на договореното. Тъй като същия месец на вършех нищо важно, казах, че ще го направя. До този ден никога не бях гледал сериала и се надявам да легна в гроба си, без да зная какво е сайлон. Сценарият бе точно толкова отегчителен. Написах книгата за четири дни и само седмица по-късно вече не бих могъл да ви разкажа какво съдържаше тя.

Създадох "Lara Croft: Tomb Raider" през 2003 година. Дължах на „Дел Рей” една книга от предишния договор и те настояха за тази. Пак повтарям - до този ден не бях играл играта, нито бях гледал филма, но за разлика от "Battlestar" това беше много забавно. Казаха ми, че въпросната игра завършвала с Лара, погребана под отломките на един храм в Едфу, Египет (бил съм там), а следващата започвала с това как тя се появява, сама и разочарована, в Париж (където също съм бил). Всичко, което трябваше да сторя, беше по един авантюристичен начин да я преведа от едната към другата. Така че приключенията й я запратиха на обиколка из Африка, на Сейшелите и накрая в Париж... и това се превърна в Леко Романизирания Дневник на Майк Резник за Пътувания, понеже Лара отиде на всички места, на които съм бил. Когато се наслаждава на някое ястие, препоръчвам ресторанта. Ако се опитат да я отровят, ви казвам да стоите далече от него. Същото важи за хотелите и лагерите за сафари: ако тя прекара спокойна нощ, ги препоръчвам. Ако някой се опита да я застреля или да сложи отровна змия в леглото й, ви предлагам да си потърсите друго място, където да отседнете, когато обикаляте Африка.

"The Widowmaker" е мое собствено творение. Написал съм четири романа - "The Widowmaker" (1996), "The Widowmaker Reborn" (1997), "The Widowmaker Unleashed" (1998), всеки един от които беше бестселър на "Locus", и "A Gathering of Widowmakers" (2005), който не беше (но за разлика от първите три той представляваше издание с твърди корици и никога не беше имал евтина „мекокорична” версия). Правата за поредицата бяха предложени за закупуване от „Джупитър 9 проджектс” и последния път, когато чух нещо за това, се опитваха да ги продадат под формата на анимиран телевизионен сериал, но досега няма кой знае какъв резултат.

- Ако не греша в броенето, трябва да сте били редактор на... я да видим... 32 антологии? Така ли е? Защо толкова много? Харесвате ли тази работа и по каква причина? В крайна сметка, тя е нещо, различно от писането...

- Всъщност редактирал съм повече от 40. Защо толкова много ли? Защото ми доставя удоволствие и на първо място, защото ми позволява да купувам от нови автори. Това е една много трудна област за „новобранците”. Ако се опитваш да продадеш, да речем, на Asimov’s, се съревноваваш с може би 1 200 разказа на месец за едно от шестте или седемте възможни места в списанието. И не е само това, ами не е достатъчно да бъдеш добър като Кони Уилис, Майкъл Суонуик, Нанси Крес или мен. Трябва да бъдеш по-добър, понеже сме създали широка публика от фенове, които ще купят списанието единствено защото виждат имената ни на корицата. Това е трудна ситуация за всеки „новобранец”. Ала когато съм редактор на антология, може да купя 20 или 25 разказа. Ще имам нужда от десет или петнадесет „Имена” за корицата и за продажбите, но това все пак ми позволява да закупя пет или десет истории от „новобранци” и по-малко известни автори. (Защо съм се загрижил ли? Защото тази област бе толкова благоприятна за мен, че чувствам като свое задължение да се „отплатя” и да помогна на следващото поколение да се наслади на онова, на което аз съм се насладил.)

- Много преуспели писатели в началото не са се радвали на особен успех. Борили са се дълги години, живеейки в сянка. Каква е вашата история и не изпитвахте ли гняв, преди в края на краищата да се сдобиете с признание?

- Продадох първата си статия, когато бях на 15 години, първия си разказ (който не беше научна фантастика) - на 17, а първия си роман (който също не беше научна фантастика) - на 20. Знаех, че съм достатъчно добър, за да продавам, както знаех и че не бях достатъчно добър или достатъчно зрял, за да пиша добра научна фантастика (един факт, който доказах с цели три романа през втората половина на 60-те години. Стоях настрани от тази област в продължение на 11 години, за да дам време на хората да ги забравят). Изучавах занаята, печелех и си докарвах внушителни доходи, пишейки под псевдоними в сферата на изданията за пълнолетни до 1976 година. Бяхме развъждали и водили по изложби колита, постигайки значителен успех, не можех да понеса още една година, прекарана в мъчително произвеждане на 20 или 30 „романа за пълнолетни”, а не смятах, че видът научна фантастика, който желаех да пиша, щеше да се продава много добре. Така че закупихме втория по големина луксозен пансион и място за подготовка на кучета в Америка. През 1980 година той бе много добре разработен, имахме персонал от 21 души и аз се завърнах към писането на научна фантастика... А когато тя през пет последователни години (1988-1993) надмина по печалби пансиона, го продадохме и оттогава писането се превърна в нашия единствен източник на доходи.

Никога не съм бил ожесточен. Никога не съм бил гневен. Всичко, което някога съм искал да правя, е било да пиша научна фантастика и се чувствам най-големия късметлия на света, че имах възможността да го върша успешно през по-голямата част от своя зрял живот.

- Вие сте легенда в научнофантастичния свят. Убедена съм, че получавате безбройни молби за помощ от начинаещи писатели. Обременява ли ви това? Какъв съвет ще им предложите?

- Не, никога не съм чувствал това като бреме. Винаги се опитвам да отделя време, за да отговоря на въпросите им. Основният ми съвет е, че писателите пишат, а хората, които не стават успели писатели, само говорят за писане. През 90-те години, когато усилено се занимавах със съставяне на антологии, купих повече първи разкази от Asimov’s, Analog и F&SF, взети заедно. А моето най-внушително постижение като редактор не е това, че работих с цял куп номинирани за „Хюго” и един награден (което направих), а това, че осем от „моите” открития бяха номинирани за наградата „Кембъл” (която се дава на най-добрия млад писател) и един от тях, а именно дъщеря ми, я спечели.

През годините съм си сътрудничил и с известен брой млади писатели, предимно за да им помогна да бъдат публикувани, преди да се обезсърчат и да се откажат от мечтите си да станат писатели на научна фантастика. Писах толкова много с един от тях, Ник ДиЧарио, че понастоящем имаме публикуван сборник с разкази с твърди корици, съдържащ нашите единадесет истории. Тези дни си сътруднича много с друго блестящо ново име - Лезли Робин от Австралия. Продадохме четири разказа през 2009 година, а имаме още шест, възложени за 2010, и очаквам да напишем поне един роман през следващата година.

Така че - не, да говоря и да работя с нови имена изобщо не ми създава грижи. Самият аз бях такова някога и си го спомням.

- Какво ви кара да се чувствате щастлив и спокоен в ежедневието си? Читателите ви не знаят много за човека Майк Резник, струва ми се... Харесва ли ви да се разкривате?

- Пиша толкова много - повече от 130 научнофантастични романа, антологии и сборници, и повече от 230 разказа само от 1980 година насам, - че целият ми живот сякаш се върти около писането. Това, което ме прави щастлив, е когато, в края на деня, чета онова, което съм написал и то в голяма степен е такова, каквото съм се надявал да бъде, когато съм сядал да работя.

Извън това обичам мюзикълите, конните надбягвания, пътуването, четенето (въпреки че откакто ослепях с едното око преди пет години, чета по-малко, понеже трябва да пазя зрението си за писането)... и прекарвам много време в общуване с приятелите си, почти всички от които са научнофантастични фенове или професионалисти.

- При един от последните ни разговори вие ми споделихте, че бързате да изведете съпругата си на обяд. Изглеждате щастлив човек. Каква е рецептата ви за щастлив живот с любимата?

- Правете онова, което ви доставя удоволствие, бъдете доволни от собствения си успех и никога не се ожесточавайте срещу чуждия. Изживявайте всеки свой ден, сякаш е последен, понеже все някога това ще бъде точно така.

© Сабина Маринова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.03.2010, № 3 (124)