ЦВЕТОВЕТЕ НА МРАКА

Сабина Маринова

web

То бе дребно зеленикаво същество, което гледаше обгърнатата от млечно сияние синя планета. С приближаването на кораба тя изпълваше огромния панорамен екран, за да прерасне в невиждана феерия от цветове и сенки. Съществото наблюдаваше захласнато. Чувстваше пулса й, протичащите в нея скрити процеси; тя бе един гигантски организъм и както всички останали - беше жива. То осъзнаваше това така естествено, както осъзнаваше своя собствен живот, понеже бе наследило изумителните сетива на своята раса, корените на която се губеха в недрата на времето. И макар да идваше отдалече, толкова отдалече, че пътешествието му напомняше на дълъг сън, то притежаваше черта, която го сближаваше с хората - усета към красотата, съчетан с безкрайно любопитство.

А синята планета беше любопитна. Пътуването, опознаването на нови светове, включително забъркването в какви ли не междупланетни неприятности, бе неговото хоби. С известна доза хумор съществото окачествяваше себе си като космически палавник, непостоянен като падащи метеорити, вечен скитник сред планети и съзвездия, който идваше и си отиваше, оставяйки след себе си по мъничко любов и взимайки частица чужда топлина, за да се сгрява в самотата.

Разбира се, не всички светове бяха приветливи. Някои приличаха на пустини от черно стъкло, други се състояха предимно от вода или втечнени газове; трети бяха прекалено горещи, а други - сковани от лед; някои бяха обитаеми, но странните, по собствените му стандарти, създания не бяха достигнали ниво на развитие, в което да общуват свободно, или пък бяха твърде агресивни. Но понякога се срещаха прекрасни планети, населени от още по-прекрасни същества, и тогава то или по-скоро той, защото бе от мъжки пол, се потапяше в така жадувания по време на странстванията му духовен контакт. Това бе начинът му на живот. Винаги го беше правил и вероятно щеше да продължи да го прави, докато умреше. Признаваше законите за ненамеса и не обменяше технологичен опит, но непрекъснато обогатяваше себе си с чужди истории, които грижливо складираше в базата данни на кораба. Така, когато след време от тялото му останеше само зеленикава обвивка - лека и съсухрена, както бе присъщо на индивидите от неговата раса, - корабът, който черпеше енергията си направо от космоса, щеше да продължи да се носи, съхранил в недрата си най-великолепното творение на живота му - разказите за намерената в пътешествията мъдрост. А тя, навярно, щеше да помогне някому.

И така, обзет от нетърпеливо усещане за нещо чудесно, той обикаляше в орбита, стараейки се да улови и разчете сигналите, излъчвани от синята планета. Те не бяха много и както можеше да се очаква, бяха съвсем неразбираеми. Но на планетата съвсем определено имаше живот, при това - сравнително напреднал в технологично отношение. И все пак, нещо не беше както трябва. Дълбоко в тялото му нетърпението се смесваше с неясното усещане, че нещо се е случило. Множество странни уреди обикаляха в орбита заедно с него и в началото той ги наблюдаваше с подозрение, но след време разбра, че бяха части от разпаднали се космически кораби или пък просто предаватели, предназначението на които бе да пренасят информация. Опита се да ги изучи, като настрои апаратурата на кораба на честотата им, но освен организирани по особен начин звуци, които не му говореха нищо, откъслеци от реч, принадлежаща на разумни същества, и неясни картини, не успя да декодира кой знае какво. Като че ли с малки изключения цялата планета бе замряла. Това изостри любопитството му.

След още известно време, прекарано по този начин, започна да му доскучава. Реши, че достатъчно се е мотал в орбита и се подготви за спускане. Нещо му подсказваше, че се излага на риск и въпреки това...

Избра някаква местност, която изглеждаше незаселена. Тя бе издигната над другите и разположена върху огромно по размер парче твърда земя, едно от няколкото, които бе успял да преброи сред водата. Континет, който с въртенето на планетата, бавно потъваше в сянка.

Мракът се спускаше. Обгърната от мрак, не можех да го видя, но го усетих по странното пулсиране във вените си - то бе дълбоко и необикновено, напомнящо на гъдел. Заедно с него се събуди и познатото чувство на глад. Все още не беше толкова силно, но скоро трябваше да изляза навън.

Това ми напомни за залеза. Опитах се да си го представя и в представите ми той бе вълшебен, навярно по-красив отколкото го помнех. И тогава стана нещо неочаквано. За първи път от много нощи ме изпълни копнеж! Как само ми се искаше да видя цветовете... Златното, червеното, оранжевото, розовото... Прекрасни като в приказка, те бяха самият копнеж и той се преливаше в мен, напомняйки ми за отминалото време. Но то... както и всичко останало, бе безвъзвратно загубено. А най-лошото беше, че дори не можех да страдам по него. Равно чувство - това бях аз. Безстрастие. Дни и нощи, следващи хода си напред в безкрайността, която не носеше нищо.

Излязох навън. Наоколо нямаше никого. Само безчувствената стена на дърветата и ароматът на гора. Навремето това ме плашеше, но после осъзнах, че не мога да се страхувам от себе си. Какво ли ме очакваше през тази нощ? Навярно щях да обикалям като през всички други, да се нахраня, да поразсъждавам и да си легна да спя. Тук, в планината, животът бе спокоен. Не можех да рискувам и да сляза в градовете. Не вярвах, че все още съществува опасност, но бе възможно, а аз не бях оцеляла толкова време, за да умра по най-безсмислен начин.

С течение на годините се научих да се грижа за себе си. Сетивата ми, невероятно изострени, само смътно напомняха на тези у хората. В началото бе като да се събудиш от сън, осъзнавайки, че това, което си наричал “виждане” и “чуване”, всъщност е само далечен отблясък на картини и звуци...

Със сетивата си, изострени до крайност, то се движеше между дърветата. Предпазливо и същевременно наслаждавайки се на невероятното усещане за свобода, докосваше грапавите стволове, тревата, а понякога вдигаше от земята някое отронено листо и дълго се взираше в него, но никога не си позволи да откъсне растение. Водено от дълбоко вкорененото в гените му уважение към всичко живо, съществото не желаеше да убива. За него дори най-малката тревичка притежаваше разум, а стъпвайки по покритата със странна растителност почва, то чувстваше пулсирането на планетата по-ясно от всякога. Досегът с нея го изпълваше с радост и опиянено, то продължаваше да скита в търсене на нещо неизпитвано досега. Тъмнината не пречеше на зрението му, пригодено да запазва остротата си при всякакви условия, а скафандърът, изработен от изключително тънка материя, му позволяваше да усети гладкостта или грапавината на всичко, до което се допираше.

Неусетно, то навлизаше в гората, без да губи връзката с кораба, който го очакваше, обгърнат от силовото си поле и невидим за ничии други очи. Не знаеше колко време бе минало, но и не се интересуваше - в мрака бяха започнали да проблясват малки светлинки. Безшумни и прекрасни, те прелитаха край него, без да се вълнуват от присъствието му, и когато улови една от тях в шепата си, смътно напомняща на човешка ръка, то установи, че в нея се е притаило странно крилато създание. Светлината се излъчваше от долната част на телцето му. Бе толкова красиво, че съществото забрави за всичко. Единственото, което можеше да направи, бе да стои и да гледа, притихнало в мрака - просто сянка на фона на другите сенки, от която се излъчваше трескавата топлина на радостта.

Когато най-после вдигна глава, то установи, че нещо се бе променило.

Скрит между дърветата, някой го гледаше.

Застинах. Сянка сред другите сенки, то бе скътало светулка в шепата си и не помръдваше. Какво си ти?

Известно време те се наблюдаваха безмълвно. Въпросът, болезнен и настойчив, трептеше в мрака между тях. Съществото мислено опипа непознатото създание, вдъхна същността му и остана изненадано от неговата сила. Тя обаче бе примесена с тъга, която го накара да потръпне.

Какво съм аз?

Не се страхувай...

То разтвори шепата си и светулката потъна сред дърветата. Опитваше се да ми каже нещо. Можех да усетя мислите му. Не бяха човешки, но бяха разбираеми. Каквото и да бе, притежаваше разум. И сила. Канеше ме да се приближа и аз го сторих. Вече можех да го видя - странна фигурка, обгърната от странна аура. И проумях. То бе дошло от дълбините на космоса... в което имаше ирония. Горчивият цинизъм на съдбата, подиграл се с нашата цивилизация. Не можех да изпитам нищо, твърде много време бе минало и твърде много мечти бяха погубени. Бяха се изписали толкова книги, песни и стихове в очакване на среща като тази, а когато тя най-после бе факт - аз, единственото същество, което беше тук, не можех да изпитам нищо с изключение на някакво повърхностно вълнение.

А беше време, когато бях мечтала за това. Опитах се да си припомня предишното си съществуване, но не можах. Единственото, което си спомнях, бе, че се страхувах - от гората, тъмнината, от самотните скали. Страхувах се от непознатото и вероятно щях да се изплаша. Но не и сега. Не беше останало много от мен. Може би само обвивката.

Не знаех как ме виждаше то. Дали различаваше чертите ми в мрака? Виждаше ли цветовете като мен? Как му се струваше тялото ми? Лицето ми? Косата ми?...

Възприемах се като красива. Но това бе някога. Тогава, много отдавна, мъжете падаха в краката ми, композиторите композираха музика за мен, художниците ми подаряваха мои портрети, а поетите ми посвещаваха стихове. Промяната бе запазила всичко това, но сега то бе лишено от смисъл. Каква бе ползата от кожата ми, толкова бяла, че сякаш бе осветена отвътре? Можех да се облека с косата си, а очите ми сигурно не бяха загубили нищо от предишния блясък...

Помислих си всичко това и ме изпълни чувство на горчивина. Толкова години самота, а единственото същество, което можеше да ме види, бе дошло от звездите. Очевидно още пазех суетата. Или пък бе просто навик? Хората... о, хората, които замръзваха като насекоми в парче кехлибар, преди да умрат...

То прие мислите й и й отвърна с въпрос. Жадуваше да разбере какво се е случило, защо бе тъгата, усещането за смърт, изписани върху лицето й, и въпреки че не бе устроено така, че да проговори езика й, тя го разбираше.

Добре дошъл. Ще ти разкажа.

Тя се извърна и пое между дърветата. Очевидно сетивата й бяха остри като неговите, защото не изпитваше затруднение да се движи в тъмнината. Известно време вървяха така, тя - напред, а то я следваше. Не разговаряха. Изкачваха се към върха на планината, където беше жилището й. Дърветата постепеннно се разреждаха, появиха се скали. То се движеше леко и гъвкаво, без да задава въпроси, и когато се озоваха на малката скална площадка, пред погледа му се разкри картината на стръмни склонове и на небе, обсипано с непознати звезди. Някъде долу проблясваха откъслечните светлини на нещо, което би трябвало да бъде голямо населено място. Само че кой знае защо, изглеждаше почти напълно лишено от живот. Съществото от женски пол, с което бе установил контакт, се отпусна върху един заоблен камък и се загледа в нищото пред себе си.

Можеш да поседнеш. Не зная дали ме разбираш, но щом аз мога да усетя мислите ти, сигурно и с теб е така. Искаш да знаеш историята на тази планета? Истината е, че човешката глупост погуби живота на нея. Случи се, както мнозина предвиждаха, макар и не по начина, по който го предвиждаха. Тъкмо в това е иронията. Няма да ти обяснявам значенията на думите, които използвам, защото зная, че ще се досетиш. Ще ги вдъхнеш от мен...

Странно е, че разговаряме по този начин. Би трябвало да се страхувам. Преди време все още имаше такива филми... в които извънземните унищожаваха човешката раса. Те бяха много популярни навярно защото даваха реален образ на страха от непознатото, който всички ние изпитваме. И твърде късно осъзнахме, че е трябвало да се страхуваме... ала от себе си.

Виждаш ли този град? Поне някога беше такъв и аз живеех в него. Намираш се в Европа, а държавата се нарича България. Името на тази планина е Родопа, макар че едва ли ти говори нещо. Някога беше една от любимите ми. Никога не се уморявах да обикалям из нея. Енергията... можеш ли да я почувстваш? Това място е древно, толкова древно, че градовете, които построихме, са само мисъл върху тъканта на времето.

Какво си ти?

Какво съм аз ли? Как бих могла да ти обясня? Аз съм това, което на тази планета наричат вампир. Същество, изтъкано от мрак и живеещо в мрака. Основното ми занимание е да убивам. Храня се с кръвта на живите. Не зная кога е започнало всичко, кога и как е бил създаден първият от нас - навярно е било преди хилядолетия. Смятали са ни за демонични същества. Дали първите вампири са се появили тъкмо в Европа? И това не мога да ти кажа. Но мисля, че българите са ни познавали от древността. Дали са ни много имена - лепир, плътеник, устрел, бродник, тенец, дракус... невъзможно ми е да ги изброя, а и едва ли ти говорят нещо. Във всяка част на България е имало название за нас. За едно и също същество. Вярвали са, че във вампир се превръща всеки неокъпан или неопят мъртвец, през чийто труп се подаде предмет или се ръкуват; който бъде прескочен от котка, куче или през който прехвръкне птица; върху който падне сянка. Затова и са измивали телата на умрелите. Водата се наричала “мълчана”, изхвърляли я надалеч... Още дълго мога да разказвам. Във вампир се превръщал и покойникът с наранено тяло или с язва в стомаха, поради което поливали раните му с вряло вино или ги горели, а гробът се опалвал. Във вампири се превръщали и престарелите или тежко болните хора, както и погребаните с дълги нокти, родените или починалите през определени дни. Водилите безпринципен живот - крадци, убийци и пияници, леки жени и магьосници. Умрелите преждевременно от неестествена смърт - убитите, удавниците и самоубийците. Старите българи взимали мерки. Денонощно бдели над покойника, в стаята горяла свещ, лампа или огън в огнището, а над трупа не се подавало нищо. Мястото, където лежал, не се прескачало три дни. В някои части на тази планина имали навика да полагат върху него железни принадлежности от огнището, които оставали там до погребението или пък го покривали с рибарска мрежа...

Виждаш ли? Научила съм толкова много, а така и не разбрах откъде произлизаме. И за това има много легенди, които няма да ти разказвам сега. Лично аз смятам, че по тези земи наистина от древни времена е имало вампири и хората са се ужасявали от нас. Преследвали са ни най-вече през деня, когато сме безпомощни, защото светлината ни убива. Това е факт. Вярата им, че ни има, ги е правила опасни за нас и ни е карала да се крием. В зората на цивилизацията, когато тя все още съществувала, ни е било доста трудно. Разпознавали ни по десетки дребни признаци, а страхът поддържал сетивата будни. После... животът се пренесъл в градовете. Хората престанали да се боят от вампири, повече се страхували от вирус в компютъра.

Тогава настъпи златният век на безсмъртните. Под прикритието на нощта и градските тълпи, те намираха богати ловни полета - нощни клубове, увеселения и карнавали, концерти, все места, на които се събираха големи тълпи. Наркотиците и алкохолът улесниха нещата. Замаяни от опиати и видения, хората не можеха да се предпазят, а може би просто не знаеха как. Живеещи в съзнателна изолация един от друг, те нямаха с кого да споделят. Престъпленията и катастрофите нараснаха неимоверно. Нещастните случаи се превърнаха в ежедневие. Смъртта заливаше планетата и бе престанала да прави впечатление, а безсмъртните просто се сливаха с нея. Вече можеха да пътуват, без да се страхуват, че ще ги изненада денят. Разполагаха с натрупаните през вековете финансови средства и можеха да си позволят фалшиви документи, самоличности, които сменяха през определени периоди от време... Самота обхващаше света. Каква ирония! Технологията, улесняваща комуникациите, достигна апогея си, а човешките същества ставаха все по-самотни, изхвърляйки от бита и съзнанието си наследените от векове духовни ценности... Бледата кожа и страхът от светлината, така присъщи на събратята ми, вече не будеха подозрение.

Ето ти и един парадокс... С течение на времето вампирите намериха своето място в изкуствата и станаха по-популярни от всякога, а в действителност почти никой не вярваше в съществуването им!

Знаеш ли, това е човешка черта - не искаш ли да видиш нещо, просто не виждаш. Не биха видели и теб... Не биха ти обърнали внимание дори ако бе кацнал в центъра на някой мегаполис. Биха си помислили, че е маскарад, реклама, въпреки че културата ни е изтъкана от сценарии, в които непрекъснато се срещаме със същества от космоса.

А може би греша?

Може би греша и някой все пак щеше да ти обърне внимание? За да те затворят в някоя лаборатория и да се ровят в органите ти, да разглобят кораба ти или с каквото си дошъл, за да откраднат тайните ти. Да. Не ме гледай така, знам, че е тъжно. Добре си направил, че си дошъл в планината, макар вече да няма значение. Цивилизацията ни винаги е била опасна и вредна - за себе си, за планетата, дори за Вселената. Но чуй - това не е всичко!

Нещо подобно се случи и с нас. Някъде сред заслепението, в което живееха хората, бяха останали неколцина, които още вярваха. Не бяха сигурни, но вярваха и това ги караше да бъдат нащрек. Един от тях бе български учен, специализирал се в славянския фолклор и най-вече - в преданията за вампири. Бе преди около деветдесет години. Никой не би си помислил, че именно един от тях, от учените, с тяхното рационално мислене, ще повярва достатъчно, за да положи началото.

Но всъщност той не бе виновен. Бе обикновен човек, отдаден на своята работа. Името му бе Стоян Велев и смяташе, че във всяка легенда се крие по мъничко истина. Задачата му беше просто да открие каква част от фолклора съставляваше тя.

Търсенията му отнеха години и когато най-накрая попадна на един от нас, лавината от събития се отприщи. Сега си мисля, че едва ли бе подозирал какво ще се случи. Дали не бяхме станали твърде непредпазливи и суетни? Твърде опиянени от невидимостта си, от илюзията, че животът ще продължава така, докато атомна война не убие планетата? Не зная... Ала той успя да докаже съществуването ни и публикува труд, който предизвика истински скандал сред научните среди в Европа. Обиждаха го, подценяваха го и му се присмиваха. И до днес се питам кое точно го бе накарало да прогледне? Дали фактът, че бе и писател? Писателите притежават особено зрение...

Минаха още години и никой не вярваше. Но някъде, в сърцето на цивилизацията, някой бе започнал да си прави изводи. И непоправимото стана. Постепенно интересът към нас се засили. Вече не беше само изкуството, ровеха се в легендите, търсеха ни... и имаше защо. Кръвта ни. Навярно не знаеш, но тя притежава особени свойства. Твърдят, че сме безсмъртни. Нямам представа дали е така, или просто живеем много по-дълго в сравнение с хората, но истината е, че след промяната тялото ни придобива способността да се регенерира. Точно това бе, което толкова отчаяно желаеха учените. И жадното за вечно съществуване човечество се вкопчи в идеята за нас. Разбираш ли? Не искаха да се усъвършенстват, а просто да живеят безкрайно - обгърнати от алчността и егоизма си, пияни от гордост. Малодушен, жалък и страхлив биологичен вид, лишен от ясната представа за отговорността, която означава вечността. Искаха да се наслаждават, до рушат и да грабят, да мачкат всички низши видове, както го бяха правили досега... и да го правят вечно!

Кръгът се стесняваше. Преследваха ни, търсеха ни, умоляваха ни да направим контакт. Разработиха програми, включиха военните и инвестираха неимоверни средства. Ти не знаеш колко ужасна, колко унищожителна би могла да бъде човешката алчност! Нищичко не ги интересуваше. Единствено ние. И накрая успяха.

Започнаха експериментите. Нарекоха го “вампирския вирус”. Правеха се опити с кръвта ни, търсеше се начин да се изработи серум... ала не за всички, не! Само за избрани. Щеше да струва милиони.

Когато го постигнаха и той бе изпробван върху нещастни животни, го инжектираха на хора. Първите, които се подложиха на опита, бяха неколцина учени. Твърдяха, че постъпват така от хуманност, но ако питаш мен, представата за безсмъртието ги караше да се подмокрят от вълнение. Малко след това нещата се изплъзнаха от контрол. Мисля, че и този път виновен беше егоизмът. “Заразените” с така наречения вирус целенасочено го предадоха на семействата си. Не всички го споделиха с жените си, защото в обществото ни твърде често се случва така, че двама души упорито продължават да живеят заедно дори когато се мразят до смърт, а доста от мъжете са твърде егоистично настроени, за да го споделят с любовниците си. Но го получиха децата им, а някои от тях бяха наистина влюбени... Те също споделиха дара. Отприщи се верижна реакция. Изследванията, разбира се, бяха секретни, но мълвата плъзна... и след няколко години цялата планета бе научила.

Бедните, гладните, онеправданите и отритнатите от системата се хвърлиха в търсене на онези, които бяха имали повече късмет от тях. Започнаха убийства. Органите на реда бяха неспособни да се справят с тях... и не желаеха - в крайна сметка, те също бяха хора, жадуващи за вечна младост.

Колко от тези, които загинаха, бяха само подозирани, че носят вируса в кръвта си? Белокожите, страдащите от непоносимост към светлината, самотниците, за които никой не знаеше нищо, очароващите с магнетизма си... Те бяха първите. После никой вече не можеше да живее спокойно. Търговията с кръв процъфтяваше. Някои натрупаха милиарди, продавайки обикновена кръв с лъжата, че е заразена с вируса. Пламна пандемия от болести, предавани по кръвен път. Човечеството боледуваше... И боледуваше от алчност. Щастливците, които съумяваха да се докопат до целта, на свой ред ставаха мишена на други, още по-упорити от тях. Църквата говореше за Второто пришествие, ала светената вода и кръстовете не помагаха. Малцина бяха хората, които потърсиха спасение в манастири и метоси, в планини и джунгли. Там можеха само да се молят и да чакат края на Апокалипсиса.

Господи, каква ирония! Ти не разбираш, но стана точно така, както бе предречено в Библията - оцеляха само най-добрите. Имаш ли представа каква сила е необходима, за да се откажеш от възможността за безкраен живот и младост, която пламти от векове? Какво себеотрицание, смирение и воля? Те бяха неколцина, ала оцеляха... и се опитаха да изградят света отново. А от него, страннико, са останали само руините. Технологиите са непокътнати, но Новите, както ги наричам, не знаят почти нищо за тях. Сред тях, за щастие, има и учени, които ще ги обучат... и скоро всичко ще тръгне постарому. Не, не съвсем постарому. Защото те ще създадат едно напълно ново общество, цивилизация, основана на ценности, с която Вселената ще се гордее. Аз вярвам в това. Разбираш ли? Вярвам!

Тя прекъсна потока от мисли, вгледана в оскъдните светлини на града, и съществото почувства нейната дълбока, отчаяна, нечовешка тъга. Защо, попита я, а тя се взря в очите му.

Мислиш ли, че в този свят има място за мен? Вампирите са като хората - различни. Не съм виновна за това, което съм, ала съм длъжна да живея... и да оцелявам. Ние сме убийци. Но сме различни. Навярно има други като мен и навярно с някои от тях си приличаме. Аз се храня с кръвта на животни. Но мислиш ли, че ще ме разберат? Живея в тази гора и само понякога, когато мракът хвърли древното си було, а нощта е сляпа и безлунна, слизам долу. Прокрадвам се към домовете им и чакам. Понякога надничам в прозорците им. Постепенно се съвземат от ужаса. Обичат се. Любят се. Вече виждам първите деца на новото време и те са прекрасни... А какво съм аз? Останка от жестоко минало. Празен кораб, носен от вълните към неизвестността... без никаква надежда.

Вече не мога да чувствам. Някога чувствах, ала това премина. Навярно е инстинкт за самосъхранение. Остана само бледият нюанс на болката, която се е впила в мен. Изпълва дните ми, прокрадва се в съня ми и трови нощите ми. Защо да чувствам? Знаеш ли, че вампирите притежават безстрастие? Не всички, само старите. Затова оцеляват. Безстрастието не е даденост. То се придобива, понеже е единственият начин да живееш в самота.

Ти идваш от звездите и си моят подарък. Облекчаваш мъката ми, ала скоро ще си тръгнеш и аз отново ще остана сама. Ще се върна в пещерата, за да прекарам деня, а после отново ще изляза навън, за да търся някоя заспала сърна, която да убия, въпреки че винаги съм ненавиждала убийствата. Без да виждам изгреви и залези, без да виждам цветове - само тъмните окраски на мрака и безжизнените светлини на града, само черното, преливащо се в сиво, без бъдеще, без покрив, без приятели.

Съществото се почувства замаяно. Гледаше я, а тъмните му очи бяха огромни. В пространството помежду им легна мълчание. Тя стоеше там, далечна и бледа, и макар че не принадлежеше към неговата раса, беше красива. Тъгата й го изпълваше с безкрайно съчувствие - съчувствие, на което го беше научило дългото скиталчество сред звездите, безкрайността на космоса и мъдростта на собствената му цивилизация.

Внезапно то стана и се изгуби в гората. Тя не помръдна. Знаеше, че ще се върне, понеже връзката помежду им бе станала дълбока и силна. И двамата бяха деца на Вселената.

И то наистина се върна. Беше свило пръстите си в шепа. Приближи се до нея и постави в ръката й нещо нежно, по-нежно от ушенце на новородено кутре. Толкова нежно, че дори докосването му не бе докосване, а полъх... Тя разтвори пръсти, онемя. В шепата й имаше светулка. Странна и прекрасна, светлината й озаряваше бледата длан на вампира. Съществото докосна ръката й и за един безкрайно дълъг миг те сякаш съществуваха напълно слети, тримата, забравили за всичко. После се отприщи копнежът. И вампирът разбра.

Да продължа... да продължа да живея? Така еднакви сме в своята различност... Това ли се опитваш да ми кажеш? Че някъде там има място и за мен? Дали... дали ще мога... надеждата, че Новите ще ме приемат, макар и да съм толкова различна, това ли се опитваш да ми кажеш?!

Съществото я гледаше. После посочи на изток. Там небето бавно се променяше. Все още не бе светлина. Бе мигът преди светлината, когато вампирите, вече преситени, усещат с кръвта си приближаването на утрото. Но тя разбра. Светулката, нощно създание, разтвори криле. Минута или две огънчето й проблясваше между дърветата, а после се изгуби.

Съществото продължаваше да стои неподвижно, взирайки се в младата жена с големите си тъмни очи. Излъчвайки нежност. После хвърли поглед към дърветата и тя осъзна, че е време. Протегна ръка и пръстите им се докоснаха, написвайки една от най-великите и странни страници в човешката история.

Секунди.

Времето бе спряло.

Съществото се обърна и потъна в тъмнината.

Тя не помръдна. Остана там, загледана след него, а в сърцето й напираха отдавна неизпитвани чувства. Когато осъзна, че за първи път от векове се бори със сълзите си, първата светлина вече бе оцветила небето.

Бездънната студена тишина на космоса поглъщаше кораба. То стоеше изправено пред огромния панорамен екран и се сбогуваше. Бе дребно зеленикаво същество, а в очите му, като сълза, се отразяваше прекрасната синя планета.

© Сабина Маринова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.05.2009, № 5 (114)