КАК ЧОВЕШКИЯТ ДУХ УСТОЯВА НА ТОТАЛИТАРНИТЕ РЕЖИМИ^*

Слави Боянов

web

Всеки от нас се ражда с по-слаба или по-силна чувствителност към действията и събитията, с които се сблъсква през целия си живот. За добро или за зло, аз съм от онези хора, които остро реагират на нещата от живота, на настъпващите събития, на всичко, което срещам случайно, когато чета.

Израснал съм в многодетно семейство, живяло в несигурност, силно повлияно от религията (баща ми беше псалт), и смятам, че съм по-чувствителен към духовните влияния спрямо моята личност, отколкото към материалните лишения, ако се опитат да ми наложат такива.

И въпреки това като дете, а дори и по-късно в гимназията бях се увлякъл по младежкото комунистическо движение, сигурно поради трудния живот, който водеше семейството ми.

През 1939-та година бях студент по философия и попаднах на книгата на Николай Бердяев “О робстве и свободе человека” (“За робството и свободата на човека”), която силно ми повлия, отвори ми очите и ми даде нов поглед над живота и света. Оттогава датира и моят бунт за едно духовно обновление, за облагородяване на човешките стремежи, за да не бъдат толкова ориентирани към придобиването на материални блага, които, разбира се, улесняват живота ни, но не носят нищо благородно на душата и духа ни.

Това бе наместо предговор.

Договорът между Германия и Съветския съюз, позволил на Хитлер да превземе Полша и да породи по този начин Втората Световна война, предизвика в мен огромно възмущение, и по-специално коварната атака на Съветския съюз срещу Полша.

България не бе въвлечена във войната, благодарение на политиката на Борис ІІІ, който направи всичко възможно да предотврати изпращането на български войски на източния фронт, срещу Русия, която ни е освободила от петвековно турско робство. По това време публикувах две статии с антифашистки характер в списание “Философски преглед” на професор Михалчев и успях за доста кратко време да отпечатам три броя на вестник “Литератерен живот”, където публикувах статии и произведения на прогресивни писатели; поради което и вестникът беше спрян от цензурата. Полицията не ме бе забравила, тя си спомняше за моите антивоенни действия. В началото на войната се опитаха да ме арестуват една нощ точно когато ме нямаше в квартирата, а пък хазяинът ми казал, че не съм в София. На другия ден се преместих в един отдалечен квартал на София, където пребивавах без “адресен билет” - незаконно.

В началото на 1943-та година се върнах в центъра на София, където трябваше да представя повторно адресния “билет” и внезапно един ден към средата на февруари се събудих от тропане на вратата. Бях отведен на разпит в полицията и на другия ден, заедно с още около двеста антифашисти ни качиха на товарни вагони. Караха ни към най-големия концентрационен лагер, разположен в Тракийската низина, недалеч от устието на река Места до Егейско море, на около петнадесетина километра от брега. Бяхме около 3000 души, натъпкани в хангарите на бивша гръцка лятна казарма, оградена с висока мрежа от бодлива тел. Имаше ниши за картечници в четирите края на укреплението. От лагера се излизаше само под конвой, с единствената цел да се достави питейна вода, която наливахме от подножието на един хълм. Ние, най-младите, имахме за задача да доставяме водата, която пренасяхме с големи метални кофи, окачени на прътове, които носехме по двама. В концентрационния лагер видях какво представлява комунистическият режим преди пълния му разцвет. Защото там имаше не само комунисти, но и земеделци и социал-демократи. По повод на годишнина на Маркс моят съсед по легло, Жак Натан, който по-късно стана професор и академик по време на комунистическия режим, започна да ни говори за живота на Маркс. В съседното помещение един друг затворник, Волф Синявски, роден в областта Добруджа, която е била присъединена към Румъния до 1940-та година, полиглот, социалдемократ, искаше също да ни говори за Маркс. Един младеж комунист му пречеше да се изкаже, защото в съседното помещение Жак Натан вече говореше на същата тема. Младежът чисто и просто са опитваше да затвори устата на оратора и се стигна до бой с юмруци. Аз влязох в помещението, измъкнах младежа от навалицата и го изгоних с думите, че и без това отвън е полицията, трябва ли и вътре да има полиция, цензура и насилие, които да забраняват на всеки, който не е комунист, да си изрази мнението свободно?

И така още в лагера можах да предусетя какъв щеше да бъде комунистическият режим, когато го приложат на практика и когато окупират властта.

На 25-ти януари 1945-та година благодарение на двете статии, които бях публикувал в списание “Философски преглед” през 1940-та и 1941-ва година, бях избран за асистент по история на западната философия в Софийския университет.

През октомври 1946-та заминах на специализация в Сорбоната, смятах да защитя докторат. Обучението щеше да продължи няколко семестъра - по-точно две години. Професор Рене Поарие ми беше научен ръководител.

В Париж не киснех само в Сорбоната. Запознах се лично с руския философ Николай Бердяев, чието произведение “За робството и свободата на човека” вече бях чел и му ходех на гости неделя в Кламар, където живееше. Той се отнасяше с мен като със син, макар че не споделях мнението му за религията. Когато му казах, че не съм вярващ, той се съмняваше в думите ми. “Напротив, ми казваше, аз много добре виждам, че в дъното на душата си ти си вярващ, макар и да не си даваш сметка за това.” Всеки забележителен човек чувства в себе си тази вездесъща сила, която поддържа света и която е създала живота - живите твари и човека, чрез които откриваме Света и Природата и осъзнаваме съществуването им.

Освен с Бердяев, се познавах и с философа Габриел Марсел от Френската академия на науките, с философа-персоналист Еманюел Муние, както и с поета-персоналист Пиер Еманюел. Познавах също лично Луи Арагон и Елза Триоле, но не обичах да се срещам с тях заради праволинейния им и сектантски комунизъм. В Париж се убедих, че човешката личност е екзистенциално средоточие на Вселената, че всичко се върти около нея - че държавата, обществото, религията, идеите и философията са само едно от нейните проявления и те не могат да й бъдат господари. И вече възприемах от тази гледна точка природните явления и събитията в човешкия живот.

Ще си позволя да цитирам тук един откъс от моята книга “Защита на човешката личност”, написана през 1953-та година, след завръщането ми от Париж, и чийто ръкопис беше заловен от органите на Държавна сигурност по време на арестуването ми през декември 1955-та.

“В тоталитарните режими онова, което наричаме “свобода” и “просперитет”, е пълно нещастие и мизерия. Фактът, че никой от ръководителите на тази държава никога не е пожелал да вкуси “свободата” и “просперитета” на работещите, е неопровержимо доказателство за това. В този нов робовладелски свят насилието се счита за право на свобода. Любовта, независимостта и свободата, изразяването на собствени мисли и идеи се считат за престъпление в социалистическото общество. В тоталитарните страни неповторимото у всяка една личност не се признава и обществото - маса роби - е управлявано от неколцина узурпатори. Принципът, че обществото е над личността, се поддържа упорито от всички противници на човешката независимост и свобода като Хегел, Маркс, Ленин, Сталин. Те считат човека за стадно животно. Ако човекът беше като овцата, щеше да е доволен да има една ливадка, където да си пасе тревата и да си яде хляба.”

В началото на 1948-ма година получих писмо от Софийския университет, в което ми нареждаха да се върна в България, ако искам да си запазя мястото във факултета. По убеждение бях против комунистическия режим. Но имах семейство в България, с две деца - едното на 5 и другото на една годинка, включително майка ми, двама по-малки братя и сестра, както и по-голяма сестра. Ако изберях емигрантството, изоставях близките ми и семейството на произвола на властта. Върнах се в България. Тъй като тогавашната ми жена бе от еврейски произход, взехме решение да заминем за Израел, но се сблъскахме с едно непреодолимо препятствие: аз като българин не можех да напусна страната едновременно със съпругата ми, не ми позволяваха да замина. През септември 1952-ра година съпругата ми напусна България и замина за Израел с децата, а аз останах, с надеждата да намеря начин и аз да замина.

Тъй като бях останал сам, реших да запиша на хартия всичко, което вече ми беше подредено в ума: една книга против комунизма. Възстанових голям брой записки, извиках машинописец, един мъж, и започнах да му диктувам, като мобилизирах целия си кураж. Бях сам, жена ми и децата бяха извън опасност и ми беше все едно за моя собствен живот, каквото и да ми се случи.

Събитията се развиха бързо, само за няколко месеца. Ръкописът беше готов, около 300 машинописни страници, в три екземпляра. Надявах се да уредя изпращането на единия или двата екземпляра до жена ми в Израел.

Съдбата реши друго. Към края на 1955-та година майка ми се разболя тежко от рак. Аз я взех при мен в София и след подробен преглед в началото на ноември ми съобщиха, че не ще живее повече от месец, тъй като ракът вече беше предизвикал метастази. По това време излезе и вторият ми научен труд - “Философията на Джордано Бруно”, издаден в Годишника на Софийския университет. Бях изпратил един екземпляр на моя професор Рене Поарие в Сорбоната и той ми отговори.

През октомври 1955-та от дирекцията на Софийския университет и на Партията ми поискаха да се явя на изпит по диалектически материализъм, но аз им отказах.

Майка ми живееше при мен, болна, но в пълно съзнание. На 15-ти ноември 1955-та телефонът звънна. Аз вдигнах слушалката.

- Слави Боянов?

- Да, аз съм.

- Обажда ви се секретарят на Министерството на науката и просветата. Другарю Боянов, вашата молба е отхвърлена и вие трябва да се явите на всяка цена на този изпит.

- Не ви ли изясних в писмото си причините за моя отказ да се явя на изпита!

- Те не са основателни. Това е лично решение на министъра.

- Вижте какво, другарю секретар, нама да се явя на изпита и никоя сила, била тя земна или небесна, не би могла да ме задължи да го направя.

- Какво говорите, Боянов? Самият министър ви нарежда да се явите!

- Аз казах каквото имах да казвам.

И затворих телефона.

Тъй като чу разговора, майка ми ме попита:

- Какво искат от теб? Още ли продължават да те тормозят?

От самия тон на разговора майка беше разбрала вълнението и възмущението ми. Всъщност не можех повече да се контролирам.

- Мила мамо, ти, която си ми дала живот, ти, която си ме възпитала и си направила от мен човек; учила си ме на уважение към хората, можеш ли да допуснеш твоят син Слави да живее без достойнство? Без него животът няма никакъв смисъл!

- Така е, сине, не мога да приема да живееш без достойнство. Няма смисъл да живееш, ако нямаш чест и достойнство!

Към края на месец ноември получих писмо от професор Рене Поарие, в което ми благодареше и ме канеше да изнеса няколко лекции във френски университети, с разрешението на българското правителство. Писмото беше в джоба ми, когато получих телеграмата, че майка ми е починала. Трябваше веднага да замина за село Кричим, за погребението.

Няколко дни по-късно, като се връщах в София, слизайки от влака, изведнъж бях заобиколен от двама яки мъже, които ми заповядаха да ги последвам. Бях арестуван от Държавна сигурност. В Министерството на вътрешните работи ми заповядаха да си сваля колана и вратовръзката, за да не се обеся.

- Кажете ни сега за за коя чужда тайна служба работите? Кажете ни всичко! Така или иначе ние вече знаем. Какво е това писмо, което сте получили от Сорбоната в Париж? И поканата да отидете във Франция да изнасяте лекции?

- Писмото е в мен и не работя за никаква чужда тайна служба. Преподавам история на западната философия и ако има чужди шпиони, не трябва да ги търсите в университета, а в служби като вашата, в Министерството на Вътрешните работи.

- Първо ни отговорете на въпроса защо канят вас, а не другаря Тодор Павлов? (Той на времето беше директор на Българската академия на науките). И от коя партия е професорът, който ви кани?

- Другарят Тодор Павлов е поканен в Москва и той не преподава история на западната философия.

- А, така ли. Значи другарят Тодор Павлов е канен в Москва, а вие в Париж?

- Какво ще загуби българската държава, ако изнеса няколко лекции във френски университети?

Разпитваха ме също и за моя ръкопис, посветен на човешката личност. Мислех, че не знаеха нищо. За нещастие моят машинописец Георги Ноков им беше разказал подробно всичко, което му бях диктувал. Тъй като не бяха намерили ръкописа по време на обиска в дома ми, ме поставиха пред дилемата: или да им предам ръкописа, който мислеха, че вече съм изпратил в Израел, за да го публикувам там, или да се простя със свободата си. Реших да им предам ръкописа при условие че с нищо няма да навредят на човека (един приятел), който го беше скрил в къщата на Тодор Самодумов от БАН.

Вече не се страхувах от нищо, защото бях получил благословията на майка ми. На смъртното си легло тя ми каза, че няма смисъл да си жив, ако не можеш да живееш достойно, честно и човешки.

Няколко дни по-късно бях освободен, след като обещах да не разказвам нищо от това, което ми се беше случило.

На 15 февруари 1956-та по време на събрание на комунистическата партия в Софийския университет, в присъствие на студенти и професори, бях изключен от комунистическата партия като “народен враг”. Малко след това бях уволнен от поста ми в Университета. Преживях три трудни години на безработица.

Ето това е накратко историята на този ръкопис, прекарал почти четиридесет години заключен в сейфовете на Държавна сигурност и който беше публикуван на български чак през 1997-ма; а на френски излезе превод на десет страници от оригинала.

© Слави Боянов
© Минка Колева, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.05.2005, № 5 (66)