ЗАРЪКИТЕ НА ЛУНАТА

Петя Глеридис

web

Една нощ Луната, преди да изгрее, събрала всички свои дъщери - Звездите - и им казала: “Лунни деца, откакто е създаден този свят, аз царувам нощем на небето, но Господарят през деня е Слънцето. Аз не светя със собствена светлина, а отразявам слънчевата и затова блясъкът ми е по-приглушен, по-мек, по-нежен. Аз съм царица на нощта, владетелка на водите, аз заповядвам кога да преливат моретата и кога да прииждат реките. Вие, Лунни деца, играйте нощем на воля, осветявайте небесните пътеки, люлейте се на Млечния път, но помнете, че щом започне да се зазорява и лицето ми започне да бледнее, помнете, че е време да се прибирате в Лунния замък. Защото не трябва да се срещате със Слънцето, понеже сетивата ви не са съвършени и вие няма да издържите светлината и сияйната му красота. А тя заслепява и изгаря лунните създания, и веднъж докоснали се до нея - те падат мъртви в морето.“ След тези думи Луната изплувала, а Звездите се разпръснали около Нея. И така щяло да бъде завинаги - денем Слънцето управлява, през нощта - Луната, а навред - хармония и мир, но нали всички млади създания, без значение дали са деца на Земята или Луната, са непокорни и твърдоглави и никога не се вслушват в съветите на своите майки.

Веднъж една малка Звезда - същинско лунно глупаче - докато се гмуркала в пухкавите облаци и лудувала със своите сестри, решила преди изгрев Слънце да се скрие зад една скала и поне за миг да зърне този, чиято красота погубвала. Разбира се, тя никому не издала намеренията си от страх, че майка й ще разбере и още преди края на нощта ще я заключи в Кулата за непослушни и ще я пусне след незнайно колко светлинни години. Звездата седнала на крайчеца на един облак (скрит зад най-огромната скала), отпуснала краката си във въздуха, загледала Морето и помислила, че щом хората, тревите и животните, а и всичко по земята с възторг посреща Слънцето и не умира, какво пък, ако за минутка и тя си позволи да го погледа. Попитала Морето как изглежда Слънцето, а То величествено забушувало и не промълвило ни дума. Това изострило огромното й звездно любопитство. Преди време Звездата подслушала какво си говорят хората и дочула, че “любопитството убива котката”, но понеже тя съвсем не била котка, а звезда, се успокоила, че не е опасно да се любопитства. Унесена в мисли, мечти и какво ли не, Звездата не забелязвала, че вече няма никой наоколо - всички нейни сестри си били отишли, дори и майка й не се виждала. А небето се къпело в странни цветове, които дотогава й били непознати. Отначало хоризонтът розовеел, танцували облаци в жълто, червено и постепенно се показвали разрошено-златистите слънчеви къдрици. Звездата жадно поглъщала първите дихания на Слънцето, което се колебаело, сякаш се чудело дали да изгрее. А тя едва помръдвала, през тялото й преминавали потоци електричество, умирала. Този ден Слънцето не изгряло, а останало скрито в морските вълни. Тъгувало, макар да не знаело, че светлината му погубва. Малко преди да дойде нощта, Звездата отдала последния си блясък и паднала мъртва в морето. Луната тази нощ не изплувала, нямало ги и Звездите - небето било в траур.

След тази първа звездна смърт има нощи, в които Луната скърби и не показва лицето си. Учените наричат това явление новолуние. Случва се, че и други звезди дръзват да видят Слънцето и падат мъртви в морето. Учените ги наричат метеори, обикновените хора - падащи звезди, а посветените знаят, че това са жадуващи за слънчева светлина лунни създания, които копнеят за невъзможната слънчева любов и умират, защото принадлежат на нощта.

© Петя Глеридис
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.02.2005, № 2 (63)