МОДЕЛ НА ЕЗИКА КАТО СИСТЕМА

Петър М. Цонев

web

Концепции за езика в лингвистичното описание

Както е известно, съвременното езикознание, определяно като теоретично, описателно и синхронно, в качеството си на истинска наука за езика със собствен метод на изследване възниква едва в края на 19. и началото на 20. век. Тогава завършва един дълъг период (от порядъка на около две и половина хилядолетия) в развитието на познанието за езика. Същевременно можем да посочим, че редица общоприети днес постановки в лингвистиката, като например разграничаването на езика като система и на речта като негова реализация, т.е. разграничаването langue - parole в терминологията на Сосюр (или competence - performance при Чомски), се основават на традиция от най-дълбока древност.

Появата на първоначалните елементи на лингвистично описание е свързана с различни по характер процеси от социалното и етнокултурното развитие на народите. В това отношение неслучаен е фактът, че във всички известни ни митологии са намерили отражение въпросите за произхода на езика и за неговата същност. Безспорно началото на лингвистичния „анализ“ трябва да търсим в създаването и усъвършенстването на различните писмени системи, тясно свързани с усещането за членимост на звучащата реч на дискретни и многократно възпроизводими в определен контекст езикови единици, което, наред с по-рано установената (още в пиктограмите) връзка между определен „набор“ от графични знаци и съответстващото им значение (смисъл), представлява своеобразно „интуитивно“ представяне на отношенията „звук-звучене“ и „звучене-значение“. В този смисъл някои конкретни фонологични (от съвременна гледна точка) и граматични идеи на древноиндийските езиковеди изпреварват, и то далеч във времето, достиженията на европейската и американската лингвистична мисъл на 20. век (Сусов 1999).

Трябва да се отбележи, че интересът към „свойствата и подредбата“ на звучащата реч инспирира процеса на анализ и „инвентаризация“ на езиковите единици. С други думи, постепенно в центъра на лингвистичното „внимание“ се оказват основните единици на езика и правилата (респ. „механизмите“) за тяхната употреба в речта. Разбира се, езиковедските търсения в различни части на света от древността до днес отдават по-голямо значение на различни проблеми, имащи отношение към съответния език. Така за Близкия изток и Китай в продължение на много години е характерна лексикографската традиция, докато за гръко-римското езикознание, а оттам и за европейската лингвистична мисъл - граматическият анализ. Неслучайно съвременната организация на езиковедските дисциплини по същество продължава традиционно деление, създадено още от гърците. Наред с това има и множество сходни моменти в зараждането и развитието на лингвистичните знания в различни етнокултурни контексти. В много национални лингвистични традиции и школи са се обсъждали и продължават да се обсъждат т.нар. вечни проблеми, отнасящи се до философията (и по-точно - онтологията) на езика - неговия произход и същност; взаимоотношението език и мислене; връзката между езиковите средства в плана на израза и в плана на съдържанието; за природния или конвенционалния характер на връзката между думите (означаващото), от една страна, и предметите и явленията (означаемото), от друга, т.е. за характера на езиковия знак; за сходството и разликите между езика на човека и „езика“ на животните и т.н.

Както сполучливо отбелязва Косериу, „...от класическата древност до Ренесанса преобладават проблемите на дефинирането и на описанието“ (Косериу 1990: 37). При това езиковедите не си дават ясна сметка за разликите между „описателния“ и „нормативния“ подход при изследването и представянето на езиковите явления (Lyons 1972). Традиционната граматика (т.е. лингвистиката от този период) изхожда от позицията, че писменият език има „водеща“ роля по отношение на устния (т.е. речта), въпреки че от съвременна гледна точка е ясно, че нито една от известните ни писмени системи не предава всички възможни варианти на фонетичните явления (като интонацията и ударението например), които присъстват в устната реч и имат лингвистична значимост (фонологична стойност), т.е. езикът не може да се разглежда като прост „преход“ от една субстанция в друга.

Може да се каже, че в развитието на езиковедската мисъл както в хронологичен, така и в географски аспект могат да се забележат много различия както по отношение на броя и характера на лингвистичните дисциплини, тяхната йерархия и времето на появата им, така и по отношение на единиците за анализ на езика и методите на изследването му. Нееднородни и изразени в различна степен в националните лингвистични традиции са и връзките на езикознанието с науки като философията, гносеологията, теологията, логиката, риториката, поетиката, филологията, литературознанието, историята, естетиката и т.н.

Тук е важно да подчертаем, че някои концептуални и методологични различия в европейската наука за езика се коренят в едно характерно и своеобразно противопоставяне между Запада и Изтока, т.е. между римско-латинския (германско-романския) културен ареал (включващ и т.нар. Slavia Latina) и гръцко-византийския (включващ Slavia Orthodoxa), предопределено от геополитически, икономически, религиозни и други фактори. В ранносредновековния период например предимно приложният („технически“) и емпиричен характер на граматиката (лингвистиката) е типичен и за единия, и за другия културен ареал. В края на Късното средновековие обаче теоретичната мисъл и езиковедската практика в Западна Европа са повлияни в значителна степен от получилите голямо развитие логика и метафизика, а по-късно и от философията. „Философският“ подход към езика (16.-18. век) препоръчва лингвистичното описание да се провежда от най-простите елементи към по-сложните конструкции, определяни на логическа основа. Неслучайно в историята на лингвистиката се отбелязват големите заслуги на „логическото“ направление за консолидирането на различните „отрасли“ на езикознанието в единна и цялостна научна система.

От една страна, въпреки прогресивните идеи и бурното развитие в по-ново време (края на 19. и началото на 20. век) на сравнително-историческия метод (или т.нар. компаративистика) в езикознанието, до появата на „структурализма“ в лингвистиката не се забелязват някакви принципни разлики както по отношение на „традиционните“ начини за представяне на езиковите явления, така и по отношение на понятийния апарат, използван за целите на лингвистичното описание.

От друга страна, трябва да отчитаме факта, че лингвистичната проблематика е твърде сложна за изучаване и описание.

В някои свои схващания представителите на младограматическата школа в езикознанието не са далеч от „структуралистичното“ разбиране за организацията на езика като „система от отношения“. Те обаче поставят рязка граница между физическата страна на езика и „психологическите“ аспекти на граматичната структура. С други думи, при опитите си да обяснят и развойните тенденции в езиците, и „вътрешноструктурни“ изменения и отношения в тях между единици от различните езикови равнища младограматиците не се опират само на промените на фонетичното равнище и на постулираните фонетични закони.

Важно е да се посочи, че именно сравнително-историческото езикознание подлага на съмнение схващането за една и съща граматична структура на езиците, което дълги години господства в традиционната граматика и води до създаването на т.нар. универсални и всеобщи граматики, в които езикът е представен като „лишена от контекст форма“. Това означава, че структурата на езика се опира на логически основи и различните езици сами по себе си представляват варианти на една логическа рационална система. Сравнително-историческото езикознание обаче доказва убедително, че езиците постоянно се изменят и че различните езици, а и всеки отделно взет език в различни хронологични стадии от своето развитие могат да варират значително по отношение на граматичната си структура. При това повечето езици трудно се „побират“ в рамките на традиционните граматични категории.

Сложният и противоречив характер на различните подходи към езика и начини на неговото описание в лингвистиката може да бъде илюстриран със следния пример. На твърдението на т.нар. „позитивисти“, че опитът и анализът на фактите предхождат всяка теория, т.е. теорията сама по себе си не е възможна без обобщение въз основа на познанието за възможно най-голям брой факти, „антипозитивизмът“ противопоставя „принципа за универсалността“ (Косериу 1990). Според антипозитивистите понятия не се изграждат чрез абстракция и обобщаване, а по пътя на непосредствената интуиция за същността на нещата (например съществуването на даден езиков факт би следвало да предполага безкрайна възможност за съществуването на подобни езикови факти).

В края на 19. и началото на 20. век като реакция срещу господстващите по това време в езикознанието историко-генеалогична ориентация (в т.ч. многобройни „типологични“, „родословни“ и др. класификации на известните „живи“ и „мъртви“ езици и „езикови семейства“) и пренебрежително отношение към съвременното състояние на езика в лингвистиката „съзрява“ нуждата от структуралистичен подход при неговото описание. Става ясно, че голямото внимание, което се отделя на разнородни езикови явления, без в достатъчна степен да се отчита мястото им в системата на езика, пречи да се проследят вътрешните връзки и отношения между елементите на езиковата система. Именно езиковите елементи осигуряват нейната цялост в даден период от развитието й и обуславят тъждествеността на езика като такъв в различни периоди от неговата еволюция. Наред с това на критика е подложен както неоправдано големият интерес към субстанциалната страна на езиковите явления, така и станалите присъщи за лингвистиката „неточни“, „неясни“ и доста общи определения на основните лингвистични понятия, използвани за описание на съвременните езици. Всъщност до началото на 20. век повечето лингвистични описания се опират на „класически“ модели и са направени в термините на неголям брой „универсални“ граматики, създадени на базата на латинската граматика.

С появата на „структуралистичното“ направление в европейското езикознание езикът започва да се разглежда като знакова система, която изисква при анализа на всеки от елементите й да се отчитат онези признаци, благодарение на които той се различава от всички останали елементи и запазва тъждествеността си във всички свои индивидуални реализации (възможни варианти) (Трубецкой 1960). Езикът бива представян като сложна система с много равнища (т.е. като съвкупност от взаимосвързани подсистеми), включващи в себе си множество взаимно обусловени и йерархично подредени дискретни елементи (единици) от определен вид (и съответно - различен ранг). Може да се каже, че интересът вече е насочен не толкова към субстанциалната страна на езиковите единици, колкото към релационните характеристики, които те получават при функционирането си в структурата като цяло (в контекста на сложната връзка между езика като формална структура и речта като нейна субстанциална реализация). Установяват се съответствията и разликите между езиковите единици в „плана на израза“ и в „плана на съдържанието“. В термините на фонологичното описание (диференциални признаци, комбинация и контраст, опозиция и неутрализация, маркираност и немаркираност и др.) се представят свойствата на лингвистичните единици, тяхната дистрибуция и съчетаемост в парадигматичен и синтагматичен план и т.н.

За целите на лингвистичния анализ при синхронното описание на езиците се определят обобщени инвариантни единици (фонема, морфема и т.н.), съотнасящи се с конкретни техни реализации - речеви сегменти (говорен звук и др.). Установяват се границите на вариране на езиковите единици (алофони, аломорфи и т.н.) по отношение на запазването на тяхната тъждественост в различен контекст. Формулират се „правила“ за преминаване от равнището на езиковата система (т.нар. „дълбинни структури“) към равнището на речевите реализации („повърхнинните структури“), с което структурализмът става база за формирането на генеративната лингвистика.

Обикновено като основни лингвистични „школи“, които представят развитието и достиженията на европейския структурализъм в различни етапи от неговото развитие и имат съществен принос за оформянето на принципите и методите на структурализма в езикознанието, се посочват Пражката, Женевската, Лондонската, Ленинградската, Московската и Копенхагенската. Що се отнася до американския структурализъм, то той се развива почти едновременно с европейския. Характерно за него е, че сред причините за възникването му се изтъква практическата необходимост от създаването на техники за „адекватно“ описание на местните индиански езици (а оттам - и на всякакви езикови системи). Освен че не са засвидетелствани писмено, повечето от тях не се „побират“ и в категориите на традиционното езикознание, наследени от гръцката и латинската граматика. На основата на труда на Л. Блумфийлд „Language“ (Bloomfield 1933) американските лингвисти разработват „последователна техника за описание на езиковите системи: от фонемата до дискурса или текста, минавайки през морфемите, думите и изреченията“, която, според думите на Косериу, „въпреки всички свои ограничения, отнасящи се главно до значението... засега, трябва да признаем, е най-пълната, плодотворна и лесно приложима техника от всички създадени до момента“ (Косериу 1990: 143-144). Тръгвайки от конкретния речев акт, чрез идентификация, сегментация и класификация на езиковите факти дистрибутивният анализ на американската дескриптивна лингвистика „регистрира“ значителни успехи при описанието на фонологичните системи на много езици, както и на прозодични (суперсегментни) характеристики на речта в тях, като ударение, тон и др. Сред по-късните достижения на американския структурализъм можем да посочим прилагания за нуждите на синтактичното описание метод за анализ по непосредствено съставящи (immediate constituents analysis), трансформационния анализ на Харис, трансформационната граматика на неговия ученик Чомски и т.н.

Теоретичен модел за анализ и описание - езикови равнища, единици и взаимодействие

Както вече посочихме, една от характерните особености на структурализма в езикознанието е описанието на езика като структура, която се изгражда посредством функционални различия между елементите й, йерархично „подредени“ и влизащи в определен тип отношения помежду си. В този смисъл всеки „подобен“ подход в лингвистичното описание (респ. модел на езика като система) е свързан с „установяването“ на структурите (респ. на елементите и отношенията между тях) на различните езикови равнища.

В нашия модел на езика като система се основаваме на общоприетото схващане за езика като единство на субстанция, форма и семантика, които разглеждаме като „първични“ равнища при описанието му. Тяхната същност, единици и отношенията помежду им могат да бъдат представени в рамките на теоретичния модел на лингвистичен анализ на Кърлова (Кърлова 1997). Според него всички лингвистични единици са единици на езика и речта, т.е. между езиковите единици и фонетичното им описание съществуват съответствия, които се изграждат в процеса на усвояване на фонологичната система на езика (Кърлова 1997: 10). Казано с други думи, единиците на фонетичното субстанциално равнище (единиците на речта) имат съответствия на формалното равнище (единиците на езика), и обратно. Речевите и езиковите единици от различен ранг (тъй като всяко равнище има йерархична структура) функционират и на синтагматичната, и на парадигматичната ос. От друга страна, езикът функционира като знакова система, чрез която (посредством субстанциалната реализация - звукова или писмена) се предава определено значение.

Ако обобщим казаното дотук, ще получим следните равнища за анализ при описанието на езика като система.

На фонетичното равнище се представя звуковата субстанция, т.е. говорните звукове с техните артикулационни, акустични и перцептивни характеристики.

На фонологичното равнище, което свързва формата със звуковата субстанция, лингвистичното описание се прави от гледна точка на правилата за функциониране на езиковите елементи както на фонетичното, така и на останалите езикови равнища. В този смисъл граматичното равнище (или равнището на граматиката) също е равнище на формата, тъй като на него се реализират формални връзки между езиковите елементи - според набор от правила, специфични за различните езици.

На семантичното равнище на анализ се изследва значението на езиковите елементи, връзката между формата и значението и комбинирането им по определени правила при употребата на езика.

Както вече беше казано, най-общо теоретичният модел на лингвистичен анализ предполага съществуването на равнища на анализ и елементи, които са йерархично разположени и влизат в определени отношения както с другите елементите от същото равнище, така и с елементите от другите равнища. Според модела на Кърлова (Кърлова 1997: 12-17), схематично представен на фиг. 1, „...отношенията между единиците на едно равнище, които са с един и същ или с различен ранг, се основават на следните принципи: 1) всяка единица се идентифицира като такава (като дистинктивна) само в рамките на единица с ранг, не по-висок с повече от една степен от самата нея; 2) всяка единица от по-висок ранг се изгражда в структурно отношение от единици с ранг, не по-нисък с повече от една степен от самата нея; 3) единиците от един и същ ранг могат да включват в структурата си само единици от същия или по-нисък ранг; 4) всяка единица от по-висок ранг се изгражда от „цели“ единици, а не от техни части...“.

Известно е, че по своята същност речта е физически процес, който протича в измерението на времето. Тя се осъществява под формата на подредени по определени правила звукови сегменти, които формират речеви единици от различен ранг - от говорния звук, през сричката, акцентно-ритмичната единица (т.нар. фонетична дума), до синтагмата (речевия такт), фразата и т.н. Физическото съществуване на тези единици се дължи на организацията на структурните им елементи по оста на времето с помощта на характеристики, които са „външни“, т.е. не са вътрешноприсъщи на най-малките речеви единици. Тези структурни елементи са гласните и съгласните, описвани като елементи (или подсистеми - съответно вокална и консонантна) на сегментната система на езика.

Както казахме по-горе, характеристиките, които организират тези сегменти по оста на времето, са известни като суперсегментни характеристики. Терминът „суперсегментен“ показва разликата между сегментите на речевия поток и свойства като мелодика, темп и подобни, възприемани като „наложени“ върху тях. Някои автори определят суперсегментното равнище като прозодия. Терминът „прозодия“ пък се разглежда по различен начин в различните теории, но повечето от тях приемат, че съществуват три основни прозодични компонента, чрез които се реализират различните суперсегментни характеристики. Те са известни като височина, сила и продължителност, а физическите им съответствия са честотата, интензитетът и времетраенето. Може да се смята за общоприето, че суперсегментните (прозодичните) компоненти функционират по оста на времето и реализират както времево речта, така и определени синтактично-семантични отношения. Реализацията на тези две основни функции - времеви и семантични, се осъществява съответно чрез речевия ритъм и интонацията. Различни лингвистични модели за анализ приемат, че времевата организация се изразява чрез ритмичната система, а синтактико-семантичните отношения - чрез интонационната система на езика.

Фиг. 1. Теоретичен модел за лингвистиен анализ (по Кърлова 1997).

Изложеното дотук ни дава основание да представим за нуждите на нашето изследване един модел на езика като система, който да отразява основните отношения, връзки и взаимодействия на единиците на езиковата система, от една страна, а от друга - да позволява тези отношения да се изследват експериментално.

Може да се смята за общоприето представянето на езика като сложна йерархична система. Това предполага съществуването на по-прости езикови подсистеми, които са изградени от елементи или единици и се намират в йерархично отношение помежду си. Всяка отделна подсистема може да се разглежда като самостоятелна система, чиито единици могат да бъдат от различен ранг, т.е. с по-проста или по-сложна структура и да си взаимодействат по определен начин. При реализацията на езика функционирането на всички подсистеми протича съгласно със съвременните и с историческите закони на езика, които действат в момента. Самата реализация се извършва чрез измененията на свойствата (честота - F, интензитет - I, времетраене - t) на звуковата субстанция, съответстваща както на езиковите единици, така и на отношенията и взаимодействията помежду им.

Нашият модел представя езика като сложна система, която се състои от две главни подсистеми - сегментна и суперсегментна (или прозодична). От своя страна сегментната система включва две подсистеми - вокалната, или системата на гласните, и консонантната, или системата на съгласните. Техни основни единици са съответно гласните и съгласните фонеми, които влизат в парадигматични и синтагматични отношения помежду си, т.е. те си взаимодействат съгласно със законите на българския език.

Суперсегментната (или прозодичната) система също се изгражда от две подсистеми - ритмичната и интонационната. Първата система, ритмичната, е израз на възможността за организация на езиковите единици по оста на времето при реализацията им. Втората система, интонационната, позволява да се реализират различни семантични свойства и отношения със средствата на едни и същи синтактични структури. Ако приемем, че ритмичната система и единиците й функционират на синтагматичната ос, то можем да допуснем, че интонационните единици, чрез които се реализират различни семантични свойства, подобно на фонемите, функционират на парадигматичната ос, а възможностите за комбинирането им се реализират на синтагматичната ос. Взаимодействието между ритмичната и интонационната система при реализацията на езика определя характерното за всеки език звучене.

Моделът на описание и анализ на системата на езика е показан графично на фиг. 2.

Теоретичен модел на суперсегментната система

Според представения модел за описание и анализ системата на езика е изградена от две основни подсистеми - сегментна и суперсегментна. Суперсегментната система от своя страна също включва две подсистеми - ритмичната и интонационната. Различни изследвания показват, че наличието на суперсегментната система и подсистемите й е физиологично и психологично обусловено от самото съществуване на човека. Например основни физиологични процеси, като дихателния цикъл, сърдечната дейност, функционирането на мозъчните клетки с определена честота и други, които определят „съществуването на човека“, имат периодичен характер. При това тяхната периодичност, или ритъмът на функционирането им, се намира в пряка връзка с редица езикови елементи. Така средната продължителност на сричката, най-малката произносителна единица, съответства на периода на трептенията на мозъчните клетки (Tср.= 1/Fм.кл.), средното времетраене на дихателния цикъл съответства на времетраенето на синтагмата (т.е. на интонационно оформена смислова единица) и е свързана с преработката на речевата информация от човека.

От друга страна е известно, че различните езикови единици имат отношение към различни равнища и функции на езика. При реализацията им връзката между тези равнища и функции се изразява чрез звукова субстанция с определени свойства. На първо място тази звукова субстанция, или речта, трябва да се реализира във времето по начин, който да позволява физическото и семантичното членение на отделните езикови единици, необходимо за преработката на речевата информация, т.е. за разбирането. Ритмичната система е тази, която осигурява реализацията на езиковите единици и организацията им във времето съгласно със синтактичните правила на езика. На второ място реализацията на езика, или речта, винаги има отношение към „целта“ на „употребяващия“ езика. С други думи, употребата на езиковите единици, както и свързаният с нея процес на тяхната „подредба“ и „комбинация“, предполага съществуването на „правилната“ им организация във времето (т.е. функционирането на ритмичната система) и „точно“ изпълнение на целта (т.е. изразяване на определено значение) от употребяващия езика. В този смисъл интонационната система е тази, която по най-икономичен начин може да осигури реализацията на „различни значения“ чрез употребата на едни и същи езикови единици. Следователно може да се допусне, че при употребата на езика двете системи - ритмичната и интонационната - функционират едновременно и си взаимодействат. Освен това можем да приемем, че като подсистема на езика ритмичната система има свои единици, които функционират на йерархично подредени равнища и влизат в определени отношения помежду си. Тяхната структура се определя от различни речеви единици и характеристики (сричка, мора, ударение), а дефинирането им като „ритмични единици“ предполага, че имат едно и също времетраене. Обективната им изохронност обаче не е доказана. Експериментално е установено, че съществува субективна изохронност на ритмичните единици, което дава основание да се допусне, че ритмичната организация и възприемането на речта като ритмична са свързани както с времеви характеристики, така и с особености на фонологичното равнище на отделния език. Освен това може да се предположи, че доколкото перцепцията на речевите сегменти като периодичности се определя от техните времеви и качествени свойства, при самата реализация на ритмичната система участват различни сегментни и суперсегментни характеристики - ударение, темп, динамичните изменения на честотата на основния тон F0, интензитетът и др. Също така е възможно ритмичният „ефект“ при перцепцията на речта, или субективната изохронност, да е свързан преди всичко с обработването на речевата информация от човека и да е следствие от чисто лингвистични процеси и закономерности, т.е. от съчетаването на различни фонетични и езикови фактори в процеса на езиковата реализация. Можем да приемем още, че в ритмичната организация намират отражение и разликите между фонологичните системи на езиците с различен тип ритмични системи, и разликите между еднакъв тип ритмични системи - акцентни, сричкови и т.н. Например и английският, и руският, и българският език се определят като езици с акцентен тип ритъм, но по реализация на ритмичните си системи те се различават, т.е. звучат различно. Възможно е по подобен начин да се различава звученето и на отделните диалекти на един и същи език, въпреки еднаквия им тип ритмична система.

Както казахме, интонационната система реализира в речта определени синтактични и семантични отношения. При това е известно, че различните „значения“, които интонацията изразява чрез изменението на прозодичните компоненти, могат да се реализират и да се „заменят“ в рамките на един и същи контекст, определен от „подредбата“ на езиковите единици, т.е. от синтаксиса. Следователно в рамките на една синтактична единица, каквато е изречението, интонационният изказ може да се променя и да се „заменя“ така, че да изразява различно значение, т.е. интонационните елементи влизат в парадигматични отношения подобно на фонемите. Например изречението „Иван кỳпи кнùга“, изговорено с различен мелодичен контур (фиг. 3), може да изразява различни „общи значения“, а именно: 1) че Иван (а не някой друг) е купил книга; 2) че Иван е купил (а не е прочел, продал, откраднал и т.н.) книга; 3) че Иван е купил книга (а не списание, вестник, автомобил или нещо друго).

Това показва, че интонационната система чрез своите елементи може да действа на парадигматичната ос. Освен това е логично да допуснем, че елементите (или единиците) на интонацията могат - подобно на фонемите - да изразяват отношения на контраст и дистрибуция, които се реализират на синтагматичната ос. Тъй като интонационните елементи се реализират в по-големи времеви „отрязъци“ (интервали) в сравнение с реализацията на сегментните елементи, каквито са фонемите, то можем да приемем, че те „съществуват“ на синтагматичната ос, но функционират на парадигматичната ос. „Подредбата“ им обаче се извършва във времето, т.е. на синтагматичната ос. Ако приемем, че и интонацията, и ритъмът „се реализират“ на синтагматичната ос в рамките на единици от различно йерархично равнище, можем да предположим, че някои от единиците на езика играят ролята на „свързващо звено“ между единиците на интонационната и единиците на ритмичната система при тяхната реализация в речта. Още повече, че прозодичните компоненти (височина, сила и продължителност) „участват“ едновременно при реализирането и на ритмичната, и на интонационната система като подсистеми на суперсегментната система на езика. Казано с други думи, както „организирането“ и „подреждането“ на дискретните езикови единици, така и смисловото членение на речта по оста на времето, т.е. нейната „семантична“ обработка, се прави въз основа на комбинираното действие на едни и същи прозодични компоненти. При това допускането за взаимното влияние и взаимодействие между ритмичната и интонационната система произтича не само от еднаквите „средства“, които те „използват“, но и от своеобразното им „интегриране“ при реализацията на основните им функции (съответно - организиращата и семантичната) и на отношенията между тях. За интонацията например може да се каже, че наред с предаването на смислови отношения и членение на потока на речта на смислови единства тя може да „ритмизира“ различни речеви „отрязъци“, каквито могат да бъдат смисловите цялости. Например изказът на съобщителното изречение „Момùчето е чарòвно и красùво“ се характеризира с определена интонационна реализация (мелодичен контур):

Ако обаче запазим типа на контура при реализацията на отделните ритмични стъпки, той би се възприел като „по-ритмичен“, т.е. „ритмичността“ му се изменя. Тогава би имал следния вид:

Речевият ритъм от своя страна сам по себе си не изразява „значение“, но това не означава, че не може да „участва“ при реализирането на контраст в реализацията на отделни речеви „отрязъци“, което да води до „добавяне“ на различни семантични нюанси. Така например „нарушаването“ на ритмичната структура на изказа може да изразява промяна в значението му. Ако „нарушим“ ритмичната структура на изказа „Тòй пèе добрè“ чрез изменение на „времевия компонент“ на някоя от ритмичните стъпки (например с добавяне на „пауза“), то и в значението му ще настъпят изменения. С други думи, изказите „Тòй пèе добрè“, „Тòй || пèе добрè“ и „Тòй пèе || добрè“ ще се различават по значение.

Изложеното дотук ни дава основание да допуснем, че:

1) ритмичната и интонационната система изпълняват различни функции, които осигуряват и характеризират употребата на езика от носителите му;

2) реализацията на двете системи определя „звученето“ на речта като реализация на езика;

3) взаимодействието на двете системи е свързано с „разширение“ и „допълване“ на основните им функции, което е косвен аргумент в полза на допускането, че ритмичната и интонационната система са подсистеми на една и съща система - суперсегментната;

4) ритмичната и интонационната система, като подсистеми на суперсегментната система на езика, имат йерархична структура и ранг, съответстващ на основната им функция;

5) свойството на интонационната система да реализира различни семантични отношения, които се разглеждат като главни за определяне на йерархията на езиковите единици при обработката на речевата информация от човека, т.е. главни за разбирането, предполага и нейния по-висок ранг в йерархичната структура на суперсегментната система на езика;

6) ритмичната система осигурява възможността езиковите единици да се реализират и организират в съответствие със синтактичните правила на езика, което предполага и нейния по-нисък ранг.

ЛИТЕРАТУРА

Косериу 1990: Е. Косериу. Лекции по общо езикознание. София.

Кърлова 1997: Р. Кърлова.Фонетика и фонология. Благоевград.

Сусов 1999: И. Сусов. История языкознания. Тверь.

Трубецкой 1960: Н. Трубецкой. Основы фонологии. Москва.

Bloomfield 1933: L. Bloomfield. Language. New York: Holt, Rinehart and Winston [Л. Блумфилд, Язык, М., 1968].

Lyons 1972: J. Lyons. Introduction to theoretical linguistics. Cambridge: Cambridge University Press.

© Петър М. Цонев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2005, № 2
© Електронно списание LiterNet, 15.07.2005, № 7 (68)

Други публикации:
Български език и литература, 2005, № 2.