Милен Русков

web

Вземам повод от статията на г-жа Милена Кирова, симптоматично озаглавена “За границите на романа”¹ (в. “Култура”, бр. 42), за да кажа няколко неща, първо, за своята книга “Джобна енциклопедия на мистериите”, понеже тя е специалният обект на споменатата статия, и второ, което е може би по-важно и интересно, за романа изобщо като вид проявление на литературата.

Бих искал отначало да благодаря на любезната г-жа Кирова, че харесва мойта книга и, макар и с известни угризения на съвестта, да допълня, че аз за съжаление не чак дотам харесвам нейната статия. Но така е, животът е несправедлив.

Първо относно “Джобната енциклопедия”. Тук просто няма как да минем без няколко фактологически поправки. Ако приемем, че тя не е роман, това не може да е по причините, които г-жа Кирова изтъква, а именно:

“[“Енциклопедията”] не е роман - казва тя, - защото няма литературен сюжет, защото няма герои извън обектите на познавателно отношение, защото хуморът и пародията не могат да заместят “личността” на повествователя, защото ефектите на внушението се натрупват, без да търпят развитие. Мистификацията сама по себе си не е виза за държавата на романа.”

В известен смисъл не е лесно човек да състави толкова дълго изречение (като първото), което да е невярно буквално отначало докрай. Разбира се, че “Енциклопедията” има сюжет, както навярно е забелязал всеки, който просто я е чел внимателно. Но трябва да я е чел внимателно. Книгата е доста сложна като направа и с тъй характерната българска небрежност, граничеща с немарливост, и прелистване надве-натри и оттук-оттам тази работа няма да стане. Ако трябва да бъдем точни, “Енциклопедията” има множество сюжети, един от които е водещ и преминава през цялата книга. Понеже съм дисциплиниран, аз дори го имам в синопсис, изложен в рамките на една страница, тъй че ако някой не може да го види, моля да се обърне към мен да му го пратя. А понеже съм, за добро или лошо - по-скоро и за двете, - и доста мнителен, аз съм склонен да допусна и друга мотивация зад подобни твърдения, извън небрежността, а именно известен опит да бъде извадена тази книга (както и евентуалните други, които ще напиша) от полето на литературната конкуренция, и така да се освободи терен за други, може би малко по-семпли художествено, автори и текстове, на които иначе аз може би бих създал известен проблем. Един начин това да стане е като кажете “Ами да, хубаво е, обаче не е роман”. Така изваждате книгата от играта, без, тъй да се каже, да ви се налага да я побеждавате. Просто я дисквалифицирате. В това би намерила израз една друга, също типична българска черта, а именно дребното тарикатство.

Но да предположим, че г-жа Кирова е честна в аргументите си - което изглежда и по-вероятно - и да се върнем към нейните твърдения. Тя продължава с твърдението, че “книгата няма герои извън обектите на познавателно отношение”, което също е просто фактически невярно. Напротив, книгата има герои, и тъкмо за тях, естествено, става дума в сюжета й. Струва ми се безсмислено тук да назовавам имената им. Тези герои са литературни герои в най-обикновения смисъл на думата, понеже са фикционални. Тъкмо те представляват повествователя в книгата (който според г-жа Кирова липсва), понеже те разказват измислените истории от първо лице. С други думи повествователят е множествен и разказва не от трето, а от първо лице - от няколко първи лица. Що се отнася до твърдението, че ефектите на внушение се натрупват, без да търпят развитие, ако загърбим известната му мъглявост, то също е просто невярно - напротив, търпят развитие и краят на книгата е, в този смисъл, достигане до определена цел.

Относно второто изречение, че “Мистификацията сама по себе си не е виза за държавата на романа”, то безспорно е вярно. Само че тази книга не е просто мистификация. В известен смисъл, ако ми бъде позволено това малко сложно изказване с вид на каламбур, тя първо мистифицира енциклопедията, а после мистифицира самата мистификация и през това завъртане всъщност реализира своята литературност. Аз подозирам, че г-жа Кирова е била сама мистифицирана от книгата и е взела за реални цитати, хора и истории, които са всъщност фикционални. Има голяма опасност от това, ако човек просто прелиства книгата и надзърта в нея тук-там. Както казах по-горе, така нейната литературност просто не може да бъде открита.

Сега бих искал да премина към втората по-обща тема за литературата и романа. Въпросът, който мойта книга поставя (може би за пръв път в контекста на българската литература и просто за пореден път в този на световната), е: Какво е това, което не е роман, но не е и нищо друго?

Първо, би трябвало да знаем какво точно е роман. Едно от последните и според мен най-добро определение, на което попаднах, е американско (това е важно), пределно семпло е и гласи: “Романът е литературно произведение, което има над 50 000 думи и литературен герой.” Това, че определението е американско, е важно, защото американската литература е най-силно “разтърсена” от постмодернизма с писатели, някои от тях вече живи класици, като Джон Барт, Томас Пинчън или Дон Делило. Защо това определение е много добро? Защото е, първо, много безопасно, и второ, толерантно към литературата. Литературата, и в частност романът, не е “държава, в която се влиза с виза”, ако използвам израза на г-жа Кирова. Изглежда се налага да повторя тривиално звучащата истина, че литературата, както и всички изкуства изобщо, са изконно поле на свободата, може би най-свободната форма на човешка изява. Безкрайно глупаво е да подхождате към литературата така, сякаш сте от Държавната комисия по стандартизация (ако така се наричаше наистина) и категоризирате сортове боб. Ето защо е голямо достойнство - а не недостатък - на едно жанрово определение да бъде колкото се може по-безопасно и включващо, а не изключващо. Освен всичко друго това показва, че критикът/теоретикът, който го дава, не е роб на суетата си и не пристъпва към литературата с идеята да “въвежда ред” - едно изкушение, с което в неговия случай се реализира “нагонът за власт”, както би казал Ницше. Малка възможност наистина, но, дето се вика, той друга и няма.

Но да се върнем отново към споменатото определение за роман. Когато го видях за пръв път, аз си казах, че то наистина е твърде, прекалено просто и се нуждае от едно съществено допълнение - смятах, че трябва да се подчертае фикционалният характер на художествената литература и определението да стане: “Романът е фикционално (или съдържащо фикционални елементи) литературно произведение, което има над 50 000 думи и литературен герой.” Да, но ако определението се видоизмени така, веднага възниква проблем. Какво правим тогава с книгите на Труман Капоти, описващи действителен случай, с тъй наречения “факшън”? Какво правим с “Хладнокръвно” и “Закуска в “Тифани”? Капоти е високо талантлив човек, би било голяма глупост, ако го изхвърлим от литературата, за да спасим едно определение. Ето на това му се вика да размениш кон за кокошка, тъй да се каже. (Опасявам се, че тук се съдържа едно имплицитно сравнение между Капоти и коня, но аз уверявам читателя, че то е непредумишлено и просто няма друг начин да кажа това, което искам да кажа.) Не трябва да забравяме все пак, че литературата съществува не заради определенията на критиците и теоретиците, а заради самата себе си или, ако предпочитате, заради художественото качество. Всякакви литературни определения, категоризации и прочие построения са вторични и малозначителни спрямо нея и ако възникне някакъв конфликт между даден литературен факт и вашите определения, трябва да видоизмените, смекчите или просто изоставите тези определения (нищо кой знае колко страшно за литературата няма да последва от това), а не обратното. Другото би било банална форма на критическо тесногръдие, самолюбие и, тъй да се каже, бавно развитие, и фактът, че тя се среща сравнително често (струва ми се), не я прави по-малко крайна и, меко казано, неуместна. В края на краищата работата на критическото мислене е да прояснява, а не да регулира. Критиците не са регулировчици, и аз познавам немалко хора, които умеят да избягват тази опасност, тъй че това изглежда не е чак толкова трудно.

А какво да правим с останалите традиционно смятани за присъщи на романа характеристики, на които и г-жа Кирова се позовава: сюжета, героите и повествователя. Това един роман да има сюжет изглежда най-близкото до литераторстващия ум нещо, но всъщност нещата не са така прости. Извинете, но какъв точно е сюжетът на “Старите майстори” на Бернхард? Или този на “Одисей” на Джойс? “Една любов на Суан” на Пруст има ясен, безспорен, класически, би казал човек, сюжет, но какъв е сюжетът в “Имена на места”? Умишлено съпоставям тук тези две заглавия на Пруст, за да се види разликата между два типа, как да кажа, неща - два типа неща, - едното от които представлява любовна история и със сигурност може да бъде наречено сюжет, а другото кой го знае какво представлява и как може да бъде наречено. Но е хубаво. А дали е сюжет това да разказваш как пътуваш с влака, как говориш с определени хора за имената на някакви места и да описваш, донякъде жлъчно, гостите на едно парти (използвайки всичко това като повод да разкажеш още десетки, стотици дребни истории и да споделяш впечатленията си и нещата, в които вярваш) - дали това е сюжет, аз не се наемам да кажа. И какво да направим тогава - да изхвърлим от литературата “Старите майстори”, “Одисей” и Пруст? После ще трябва да направим същото и с половината модерна литуратура (имам предвид модернизма; всъщност постмодернистите обикновено имат стегнат сюжет), понеже тя е такава. Аз дори се изненадвам, че трябва да водя с г-жа Кирова - а по-точно с гледната точка, която тя защитава - този спор, близо 100 години, след като модернистите промениха литературата. По света този спор отдавна е решен, струва ми се. Хората, за които говорим, са считани за класици на литературата, книгите им - за образци на модерния роман. За една голяма част от тях в една голяма част от произведенията им е много трудно да се каже какъв точно е сюжетът им и дали това изобщо може да бъде наречено сюжет.

Сега за героите. Да, безспорно едно литературно произведение на прозата, и романът в частност, трябва да има герой. Всъщност това е единственото нещо, което той непременно трябва да има. Оттук нататък самият герой може да бъде сюжетът; сюжетът може да се свежда до описанието на света - интелектуалния и емоционалния свят - на този герой; героят може да бъде историята (но обратното не е вярно - не и в литературата). Нека сега отново се върнем към онова семпло определение, като се надявам читателят да извини известната натрапчивост на неговите повторения: “Романът е литературно произведение, което има над 50 000 думи и литературен герой.” Впечатляващо е, че тук не е използвана формулировката “главен герой”, и аз намирам това за наистина проницателна сдържаност. Макар че не знам да съществува такава, много лесно мога да си представя книга, в която да речем десет души разказват (от първо лице) един за друг, и са при това художествено равнопоставени в книгата. Кой от тях е главният герой? От една такава схема човек с литературен талант би могъл да направи страхотна книга (както и от почти всичко друго, впрочем). Без главен герой.

И най-сетне повествователят. Позоваването на повествователя е редундантно като отличителен критерий. Щом има герой, явно има и повествовател. Или някой разказва за героя от трето лице, или пък самият той разказва от първо. Или, най-сетне, един от героите разказва за друг от трето. Героят наистина е всичко, което ни трябва.

Моля читателят да не остава с впечатлението, че аз искам тотално да релативизирам литературните жанрове. Не е така. Има жанрове, чиито параметри са по-строги, и такъв е например жанрът на късия разказ. Не може нещо, което е дълго 60 или 100 страници, пък дори това да са великолепните текстове на Хенри Джеймс, да бъде наречено “къс разказ”. Тези текстове просто не са “къси”. Както се вижда, единственото наистина непоколебимо изискване спрямо литературните жанрове е и, тъй да се каже, най-глуповатото и опира до обем. “Книжата на Асперн” на Хенри Джеймс например са твърде дълги за разказ и твърде къси за роман. Англоезичната литературна традиция се опитва да измисли някакви имена за този тип литературни произведения, аз лично съм виждал едно издание на споменатия Х. Джеймс с такива текстове, представено като сборник с “long stories”. Понякога, от немай-къде, ги наричат и “новели”, което е всъщност италианската дума за роман. Но романи все пак не ги наричат, тъкмо заради обикновено премълчаваното (понеже се разбира от само себе си и звучи някак невнушително) изискване за обем.

Любопитно е впрочем, че тези изисквания за обем са валидни не само в прозата. Човек например трудно би могъл да нарече едно четиристишие “поема”, освен ако няма много добро чувство за хумор и не попадне на други хора с такова.

Като имаме предвид всичко казано дотук, мисля, че можем да отговорим на въпроса, поставен в заглавието на този текст. Това, което не е роман, но не е и нищо друго, е роман. То просто няма какво друго да бъде. Литературата не се нуждае от формулирането на нови литературни жанрове, няма ние тук в България тепърва да откриваме топлата вода. За тази цел просто се разширява понятието роман, така че да обеме новите литературни явления. Романът, тъй да се каже, е за това. Той и исторически изпълнява тази роля, и я изпълнява добре. Романът е последното поле на литературата и обхваща всичко, което може да стигне до там и не спира в останалите жанрове. Безсмислено е да се гледа твърде строго на жанровите определения, и особено на това на романа. В литературата тези определения съществуват просто за удобство, те са съпътстващи я колебливи начини за назоваване, а не форми на истината, и са всъщност доста малозначителни. Многозначително е друго. Противният подход показва само известно амбициозно тесногръдие, неразбиране - всъщност - на литературата и един напълно излишен жанров фетишизъм. Романът не е фетиш, нему се не кланят анимистичните народи. И тъй като говорим за изкуство, а не за парцелирана земя или държавни граници, през които се минава с визи, трябва да имаме предвид, че полето на романа може да се разширява навярно безкрайно или поне дотам, докъдето може да стигне човешката художествена изобретателност. “Границите на романа” са израз на вид мислене в метафори. Тази метафора, освен че е малко евтина, е и лоша, подлъгваща метафора, понеже вместо да установява аналогии, подменя характеристиките на коренно различни сфери и не отчита спецификите на литературата и на изкуството изобщо. Изкуството, нека повторя, е свободно. От него, общо взето, може да се очаква всичко. Освен това, както един критик би трябвало да знае, понеже от него се очакват определени исторически познания, то непрекъснато се променя. В една по-дългосрочна перспектива аз например бих имал интерес да бъда гръмко смятан за откривател на нов литературен жанр, но знам, че това няма да стане. То е causa perduta. С “Джобната енциклопедия” просто се случва това, което се е случвало и с много други книги преди нея, оказвали се в сходно положение, а именно постепенно тя бива приобщавана към полето на романа. Това е, първо, възможно, и второ, по-лесно. Когато едно нещо е и възможно, и по-лесно, тъкмо то става (както навярно и читателят е забелязал). Това е вярно не само за “Енциклопедията”, но и за всяка следваща подобна книга. То е типологически вярно. Ето защо аз бих искал да уведомя любезната г-жа Кирова, че противно на нейните, бих казал, смели предположения, всъщност аз не се нуждаех някой да ми казва какво съм написал. Честно казано, аз съм един от последните хора на земята, който се нуждае от такова нещо, и може би последният, който би се вслушал в подобни преценки. Ориентирам се и сам доста добре. Справям се свободно с граници и визи, ако ми бъде позволено за миг да се впусна в рискования, но пък и някак дръзновен език на г-жа Кирова. Мога да си я представя като “дръзкия младеж на летящия трапец” (за да не използвам други сравнения) как лети насам-натам из литературата, прокарва граници, въвежда ред, оправя тези така забъркани литературни неща. Нека всички й пожелаем успех! Има смелост в нея.

Що се отнася до мен, то аз бях наясно от самото начало, понеже знам - или поне вярвам, - че това, което не е роман, но не е и нищо друго, е роман. Разликата между двете състояния е чисто темпорална и се свежда до определено количество време, обикновено кратко. Литературата, доколкото аз разбирам, непрекъснато и необратимо разширява обсега си, преодолява границите си (които впрочем не са същински нейни, а някой друг си ги е въобразил по неин адрес и понякога с една дразнеща настойчивост се опитва да й ги наложи), и това е вярно и за романа в частност. Така и трябва да бъде. Деветнайсти век, от който всъщност датират представите за роман, които г-жа Кирова споделя, този век, пък бил той и Век на разума, отдавна е свършил.

БЕЛЕЖКИ

1. Виж също: Милена Кирова. За границите на романа. // LiterNet, 18.12.2005, № 12 (73) <https://liternet.bg/publish2/mkirova/granicite.htm> (18.12.2005), както и Милена Кирова. Смешно. // LiterNet, 24.12.2005, № 12 (73) <https://liternet.bg/publish2/mkirova/smeshno.htm> (24.12.2005) - бел. ред., Г.Ч. [обратно]

© Милен Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.12.2005, № 12 (73)

Други публикации:
Култура, № 44, 16.12.2005.