Джобна енциклопедия на мистериите

ПРЕДГОВОР

Милен Русков

web

Човек не трябва да бъде наивен и да взема нещата в тази книга за чиста монета. Тъй като тя е донякъде, а на места и доста, подвеждаща, чувствам се длъжен да го призная - от едното голо уважение към знанието, тъй да се каже. Ако ви се струва, че сте научили някакви факти от нея, най-добре проверете изрично дали е така. Разбира се, с навлизането си в книгата читателят ще започне по-добре да се ориентира кои части в нея са литературни, а кои са енциклопедични. Тези части са смесени една с друга, една в друга - противното би било и безсмислено, - но фикционалните части могат да бъдат разпознати чрез преминаващите си от част в част герои и чрез по-различната си стилистика. Това е псевдо-енциклопедия, художествена мистификация, а за да бъде едно “псевдо” нещо добре направено, то трябва доста да прилича на истинското и действително да съдържа много от неговите черти. Дали последното е било някому неизвестно? Както и да е.

Тъй че монетата все пак е чиста, но е друга монета.

Тук е мястото да кажа няколко думи за природата и жанровата специфика на книгата. Сигурно вече е ясно, че това е постмодернистка книга, а постмодернизмът е доста заплетен, защото е преднамерено заплетен - в което може би наистина има известна превзетост, но няма как: всеки с натюрела си. А донякъде и във времето си. Понеже ми се струва, че постмодернизмът често бива отричан от едни и възхваляван от други вследствие всъщност на недоразумение, бих искал да споделя впечатлението си, че най-малко по едно нещо той прилича на романтизма, и както романтизмът е вътрешно раздвоен - с лорд Байрон и Петьофи, от едната страна, и Кийтс и Уърдзуърт, от другата, - така и в постмодернизма има две много различни една от друга и сравнително ясно очертани тенденции. Тази книга спада към нещо, което бих нарекъл консервативен постмодернизъм - нещо, което е обърнато с любов към миналото, към цялата тази грамадна и същевременно топла културна традиция, същинския измерител на човешкия гений, трупана стъпка по стъпка, усилие след усилие в продължение на много дълги години; човешкият гений е както внушителен, така и - особено след време - смешен и видимо нелеп, което според мен го прави само още по-обаятелен. Този тип постмодернизъм е също нещо, което не смята, че светът се е запътил към някакво особено добро, нито пък особено различно място и, най-меко казано, не проявява подчертан ентусиазъм да му помогне да стигне дотам. Само по себе си това не би имало никакво литературно значение, ако от него не следваха някои важни стилистични особености. Впрочем редът на следването може и да е обратен; а може и никакво следване да няма.

Но ето сега и обещаните “няколко думи” за структурата и жанровата специфика на книгата. Смятам идеята си да разкажа една история под формата на енциклопедия за едно от най-щастливите хрумвания в живота си (като признавам, че той наистина не е много дълъг). Това ми даде възможност да вкарам в книгата множество различни и същевременно свързани гласове, които са типологически три: гласовете на основните фикционални разказвачи, енциклопедичният фактолологичен, исторически глас, и действителните гласове на хора от миналото, цитирани като извори и често особено очарователни. Тъй като нещата почти никога не стават така, както си ги замислил, и понякога това е за добро, в книгата има и четвърти тип гласове, също фикционални, но срещащи се само в една отделна част. Така през нея преминава една голяма история, на свой ред с двама герои, а същевременно книгата е изпълнена с други, малки истории, всяка затворена в своята част. Този тип организация ми даде огромното, поне според мен, предимство да избегна традиционната романова структура - без при това да разпилея текста (тук, понеже това действително е много важно условие, смятах да сложа удивителна, но после това ми се стори малко патетично; пък и най-сетне аз не мога да бъда сигурен, че съм успял, мога само да се надявам) - структура, чийто стегнат характер ми се струваше и още ми се струва ограничаващ. Без съмнение в такава структура появяването на много от гласовете, може би дори на всички епизодични гласове би било невъзможно или най-малкото неуместно; но псевдо-енциклопедията, със своята тематична споеност и основна фикционална нишка, ми позволи да ги включа и, струва ми се, те да зазвучат естествено и на място.

Ни най-малко не искам да кажа, че традиционният роман е изчерпан като литературна форма - би трябвало да съм последен глупак, за да кажа (или мисля) такова нещо, а аз все пак не съм, - но тъй или иначе на мен ми се искаше да напиша поне една такава книга, по-различна, и действително преди да ми стане преди всичко трудно, ми беше преди всичко много интересно. Впрочем остана ми много интересно и след това.

Не знам какво дават и дават ли наистина книгите нещо на тези, които ги четат - на мен поне са ми дали, - но със сигурност те дават много на тези, които ги пишат, независимо от каквито и да било материални неща. Аз съм малко скептичен към идеята, че човек действително пише сам книгата си - най-малкото поради безспорния факт, че той няма никаква власт върху въображението си, не може да определя нито силата, нито посоката му, - тъй че колкото се радвам за написването й, толкова съм и благодарен, кой знае на кого. Склонен съм да мисля, че в известен смисъл книгите преминават през автора си като вода през тръба. Разбира се, ако просто лежиш и гледаш тавана с дълбок, пък дори и прочувствен поглед, нищо от никъде няма да мине. Но в общи линии искам да кажа, че има добри богове, и в този смисъл въпросът за авторството е открай време малко спорен (но само в този смисъл). И тъй като, за щастие, ние живеем в един толкова добър свят, че дори да изпаднеш в дръзкото съчетание на патетика и наглост, все пак няма да те застрелят (а би могло), аз ще си позволя да прокарам леко нахалното сравнение с онзи, истинския Колумб - този велик мъж, който вследствие на щастливото сътрудничество на личния кураж и добрия Случай удвоил размерите на известния тогава свят, - и да кажа, че поне отчасти ми е познато чувството, което той навярно е изпитал, виждайки онези неоткрити брегове. В известен смисъл тази книга беше моята Америка, а аз бях нейният Колумб, и я открих; и ако не друго, тя удвои размерите на моята лична планета и ми помогна да разбера, че живея в много по-голям свят, отколкото съм си мислел. Честно казано, аз подозирах това и преди, но не бях никак сигурен в него, така че откритието беше наистина вълнуващо.

Волтер, който в качеството си на просвещенец предизвиква у мен заядливо, често дребнаво и на моменти откровено злонамерено раздразнение (в което читателят ще има многократно възможност да се убеди), всъщност е абсолютно прав: ние живеем в най-добрия от всички светове!

По-добър от това би било вече прекалено.

Тъй че:

Каквато и съдба, какъвто и път да има тази книга, тя беше голямо, щедро и щастливо събитие в моя живот.

Благодаря много.

© Милен Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.04.2005, № 4 (65)

Други публикации:
Милен Русков. Джобна енциклопедия на мистериите. София: Жанет-45, Стигмати, 2004.