АМЕРИКАНСКИ ПОЕТИ

Милен Русков

web

Всяка сутрин се събуждах потен, усещах, че слънцето грее право в лицето ми и че ми е горещо. Бях отишъл на едно международно лятно училище по английска граматика в Пловдив, и то в най-горещите дни - от 1-и до 10-и август.

Все пак направих добре. За пръв път видях на едно място хора от почти цяла Европа и Америка, дори един голям образ от Тайланд, който се беше научил да псува на румънски, при това поне по 15 различни начина, знаеше и мръсните думи, и да седнеш вечер с него, означаваше през цялото време да слушаш румънски псувни, които той после превеждаше на английски, дума по дума. Тази програма все пак се разнообразяваше и с чести тостове, които той вдигаше за Чаушеску, Хитлер и Сталин. Това му беше много забавно. Смееше се през цялото време. Имаше две много хубави румънки, които винаги идваха и сядаха при него, прегръщаха го и прочие. Там беше абсолютно невъзможно да говориш с някого. Мине се не мине, тайландецът ще се наклони към теб, ще те потупа по ръката и ще каже:

- Приятел, слушай тая псувня. - И отчетливо я произнасяше. Румънките започваха да се смеят като обезумели. - Знаеш ли какво значи?

След това я превеждаше на английски.

Или пък ще се пресегне през някого, ще те потупа по ръката и ще каже:

- Приятел, как ти беше името? Мики?

- Не - казвах аз, кой знае за кой път.

- Приятел, наздраве за Чаушеску!

Или пък:

- Приятел, наздраве за Хитлер! - и започваше пак да се смее. Всички се смеехме.

Една вечер, бях доста пийнал и идвах от неговата маса, въодушевен от примера му, що ли, отидох при едни приятели германци и пуснах същата шега. Вдигнах такъв тост, искам да кажа. Беше ми доста смешно.

На масата имаше 7 студенти от Германия, 4 момчета и 3 момичета (и все едни яки момичета, впрочем, северна работа). Провървя ми, че не ме пребиха от бой. Представям си какво е да те сритат седем германци. Не ще да е шега. Добре, че Михаел от Потсдам каза, че това си е някакъв майтап между нас двамата. Той познаваше тайландеца, от време на време ходеше в неговата група и не се обиждаше от тоя тост.

Първо се запознах точно с Михаел. След като ме настаниха в общежитието "Каменица", излязох да обядвам, срещнах го пред вратата и тръгнахме заедно към центъра. Не знаехме как се стига до там. Видях насреща си един около 50-годишен мъж и го попитах. Но той ми отговори само: "Sorry?". Махнах с ръка, викам си - ега ти късмета, да попадна на чужденец - и го отминах. Но забелязах, че той се е спрял при германчето. Върнах се. Оказа се, че оня мъж има карта на Пловдив, отвори я и видяхме как да стигнем до централната улица.

Кой може да каже защо някой ти харесва от пръв, или поне от втори поглед? Мъжът беше малко по-нисък от мен, добре сложен, с къси панталони и фланелка, оплешивял чак до темето, с коса само над ушите и на тила, и в същото време с някак деликатни черти на лицето. Оказа се, че и той е в града за лятното училище, щял да води курс там, казваше се Ерик Харпър, от Чикаго.

- Бях войник в този град - казах му по пътя, - готвехме се да воюваме с Америка. - Той кимна с глава и се усмихна. - Не съм идвал тук от години. Веднъж минах с влак през гарата и само от това ми стана неприятно.

- Неприятно ли ти е и сега? - попита той.

- Не - казах, - вече ми е все едно.

Като излязохме на главната улица и минахме край едно място, където можехме да хапнем, аз предложих да продължим по-нататък. Смятах, че ще намерим нещо по-добро. "Ще видите, че съм прав", казах им. А Ерик каза: "Това ти отива."

Не намерихме нищо по-добро и се озовахме в едно заведение на открито край амфитеатъра, "Театрон". Взехме си по една бира, Ерик плати. Седнахме на една зелена маса, в сянката, която хвърляха над нас лозите, прокарани между два реда железни тръби, извити като арки, тъй че се образуваше нещо като тунел. Долу в краката ни беше античният амфитеатър, нататък се виждаха тепетата с телевизионната кула и паметникът на Альоша. На един пилон на телевизионната кула морно висеше в жегата огромно знаме на Европейския съюз, абсолютно неподвижно в задушния следобед.

Вдигнах поглед още по-нагоре, докато вече виждах само яркосиньото небе, без никакво облаче на него. В следващия момент в този кръгозор от дясно се появиха два слепени пуха от глухарче, бели на синия фон, носеха се леко във въздуха на десетина метра от очите ми, високо над амфитеатъра. Усетих, че ей сега ще си помисля нещо по така, и си казах: Който и да си ти там горе, аз нямам възражения, понеже, дето вика поетът, "карам една от твоите коли". Свалям шапка.

- Това е най-източната страна, в която съм ходил - каза Ерик. - Бил съм и в Унгария, но според картата тук е още пò на изток.

Попитах го как му се вижда страната. Било като в Европа. После се поинтересува защо сме закачили това огромно знаме на телевизионната кула.

- Заради европейския месец на културата - отвърнах. - Дойдоха разни хора на изкуството и прочие. Свърши вчера.

До нас имаше друго заведение, с червени маси и бели чадъри "Ротманс". Докато отговарях на Ерик, видях една много хубава сервитьорка, съвсем млада, може би още ученичка, с дълга червеникава коса, която се спускаше по раменете й и с толкова деликатни глезени, че ако бях неин клиент, сигурно бих й поръчвал с гальовен глас. Нещо такова: "Мооже ли една бииираа." Собственикът на това заведение си го биваше. Другата сервитьорка също беше много сладка, но с черна коса. Мярна се и трето момиче, русо, видях я за кратко в гръб, косата й беше прибрана с нещо малко под тила и се спускаше надолу до кръста й, като река, вкарана в тръба, тъй да се каже. Срещат се такива понякога, на входа и изхода на язовирите.

Искаше ми се да видя това момиче. Очевидно се бях загледал, понеже забелязах, че Михаел, който беше седнал с гръб към съседното заведение, се е извърнал и гледа към онези сервитьорки. Ерик също обърна глава.

И ето че тя се появи, като в онова стихотворение на Джеймс Райт, "The Journey", дето той отива в Италия, заглежда се в една паяжина и хоп! - вижда в нея една мадама, по-точно не мадама, а Красотата, "със златна коса от слънчева светлина", стройна, гъвкава и толкова свежа, "сякаш току-що се е изкъпала в недрата на земята", по неговите думи, от двете й страни се ронят руините на античността, а тя стои там, блестяща, и му вика: "Ти какво си се загрижил за мъртвите! Нека те не смущават съня ти. Мъртвите ще погребат своите мъртви, не се притеснявай", и после изчезва, а той си вика наум: "Ето, това е то!"

Обърнах внимание на Ерик за нещо, което можеше да види само тук, наистина много на изток: знамето на Европейския съюз на единия хълм и голяма статуя на руски войник на другия, въпреки че сме били съюзник на Германия през Втората световна война, или поне през по-голямата част от нея.

- Защо тогава не го махнат? - попита Ерик.

- Предполагам, че не могат да съберат достатъчно динамит, за да го вдигнат във въздуха - отговорих.

- Виждал съм паметници на руски войници и в Германия - каза Ерик, - там има и американски гробища. Мисля също, че във Франция има немски мемориал.

Кой знае защо приказвах тия щуротии. Всъщност винаги съм харесвал руснаците, Русия е велика и високо талантлива страна, струва ми се.

- Е - каза Ерик, - мисля да взема още бира, като единствения победител от войните на тази маса. Или искате нещо друго?

След това отидохме до Етнографския музей. Придвижвахме се по картата, разбира се. Дори по пътя Ерик си купи още една - този път само на стария Пловдив. Все пак се наложи да питаме двама души как да стигнем. Нещо по тоя повод му казах:

- Виж, аз също не познавам този град. Единствената разлика между теб и мен е, че аз мога да говоря с хората на техния език.

- "Нашия" език - поправи ме той. - Ти също го говориш.

- Да - казах, - нашия език.

Доста се пищисах в Етнографския музей. Ту Ерик, ту Михаел ме питаха какво е това и аз се чудех какво да им отговоря. Как е например "абаджийски инструменти" на английски, или пък "чаркове за чекрък"? Особено се затрудних в залата за железарските занаяти, но точно тогава му намерих цаката и взех да обявявам всичко за "ковашки инструменти" или "нещо, с което са работили ковачите", освен това нарекох наковални две странни железни неща с формата на око, празни по средата - версия, която малко озадачи спътниците ми. Но най-много се озадачиха те, когато им обясних по вече познатия начин предназначението на едни железни макари за тъкачница.

- Много странно - каза Ерик.

- Да, наистина - обади се и Михаел, - за какво са им били тези конци?

- Кой знае - отговорих. - Това е минало, отишло си е един път завинаги.

После си викам - ега ти тарикатския отговор.

Съквартирант в общежитието ми беше може би най-обезсърчаващото същество, което съм виждал. Казваше се Ники, беше българин, сакат вследствие на прекаран детски паралич, ходеше с две патерици, краката му бяха някак пречупени в коленете, а после и в глезените; човек имаше чувството, че стъпалата му се влачат малко встрани от него. За щастие той можеше да прави всичко сам и не се нуждаеше от никаква помощ. Вечерта слязох във фоайето да се размеся с хората и видях в гръб Ники, седнал на едно канапе да гледа телевизия. Сложих ръка на рамото му и му викам:

- Никсън, другарю президент, какво правиш ти тука?

- А - вика той, но едва ли не наистина вика, понеже по принцип говореше високо, с един такъв силен носов глас, - гледам диваците.

По телевизията даваха репортаж за срещата на "световния политически и финансов елит", както те се изразяват, в някакъв град, май че Сиатъл, а по-точно въртяха кадри с антиглобалистите, които трошаха витрини и коли. Не знам кой е прав, но тези са ми далеч по-симпатични от ония мазни лъскави типове, дето искат да управляват света и май че наистина се справят.

- Защо - викам му аз - да са диваци? На тебе какво са ти направили?

- Ами виж ги - казва, - виж как трошат като хуни.

Викам му - ти си позор за своя роден град (понеже той беше от Сливен, града на стоте войводи, както го наричат). Обясних му, че това се казва "екскурзия с революция": да се вдигнеш, да отидеш в един чужд град и два-три дни да трошиш разни неща и даже да се биеш с полицията като истински революционер, едва ли не, и едва тогава да се върнеш обратно на работното си място, назад в капиталистическата скука. Като испанците, дето се гонят с бикове.

Ники се смееше, това ме въодушеви и запалих една цигара.

Сетих се за онова стихотворение на Гинзбърг, дето той казва, че "Че Гевара има голяма патка (с извинение - б.м.), а Кастро - розови топки". Впрочем Гинзбърг така изразява възхищението си от революционерите. Например ако ти си революционер, той би те потупал по рамото и би казал: "Браво бе! Герой!! Наистина имаш голяма патка!!!", а ако става дума за трето лице, навярно би казал нещо такова: "Виждаш ли оня там, на масата в ъгъла, дето клюма и хълца. Истински герой! Има ОГРОМНА патка!" Гинзбърг ги разбира тия работи. Не случайно неговият мъж, Питър Орловски, се връзвал с железни пранги за релсите пред влаковете, които пренасят ядрени отпадъци, и пр. - бил е истински герой!

В прогнозата за времето казаха, че над Атлантическия океан се носел циклон, вече бил стигнал бреговете на Англия и Франция, щял да премине над Европа и след няколко дни щял да стигне до България. Дай Боже. Тук даже вечерта беше гореща.

Още същата вечер завъртях флирт с едно момиче от пловдивските организаторки, Ели. На другия ден с още няколко души се озовахме по залез слънце в едно заведение в стария град, с плочки от калдъръм в двора и малък воден басейн с форма на полукръг в края. Ерик и президентът Никсън също бяха с нас. Ели не седна до мен, предполагам, че й беше малко неудобно. Цял ден ме ухажваше, усмихваше ми се, наричаше ме умалително, по някакъв начин все се разминавахме с нея и си казвахме нещо, кой знае как пътищата ни се пресичаха и пр. - всички тези неща, в които и аз участвах със старание и голям интерес.

Беше седнала от другата страна на масата, но аз не можех да гледам към нея, защото последните лъчи на слънцето идваха точно оттам и ми блестяха в очите, опитах ли се да я видя. Виждах само чашата с мелба пред нея, върхът на лъжичката й проблясваше от залеза, като излъскано старо сребро. Водата в края на двора също просветваше от лъчите, затова не можех да разбера дали има камъчета по дъното, но сигурно е било така, защото хората се бяха постарали, бяха сложили вътре дори две големи метални топки. Понеже до басейна, няколко крачки широк и дълъг, растеше едно дърво, слънцето падаше отгоре му на ресни. Чувах как шуми чучурът, под един меден ангел, от вида на водата ми стана прохладно - и наистина тази привечер не беше гореща, - усещах с крайчеца на очите погледа на Ели: поглеждаше ме за кратко и бързо отклоняваше очи.

"Ние не сме уморени. Не сме гневни, или самотни, или с разбито сърце" - спомних си внезапно едно стихотворение на Джеймс Райт, дето той казва, доста оптимистично, че дори да бил мъртъв, щял да възкръсне, да си измие лицето и пак да иде във Венеция (стихотворението се казва "Yes, but"), да се окаже по обед на моста при "Сан Марко" и да види някакъв гущер, излязъл на припек - впрочем тия думи горе са обърнати към гущера; там, прочее, прелитат разни мушици, които блестят като златни в слънчевата светлина - "плячката, която Господ накара да блести за нас", - но гущерът толкова го мързи, че изобщо не си дава труд да протегне големия си, напластен език и да ги улови, а Джеймс Райт поглежда надолу, към водата под моста, и казва нещо такова: "Ето на! Самите ни дробове са отплували надолу по течението, много отдавна, и ние дишаме светлина!"

Сетих се защо Ерик ми е харесал още от пръв поглед - приличаше на един американски поет, Луис Симпсън, чиято снимка бях видял в една антология до онова страхотно стихотворение "American Poetry". Опитах се да му го изрецитирам, но бях забравил две места в трети и пети стих, та не се получи много добре, защото местата, които не помнех, запълвах с bla-bla-bla. След това му разказах за какво става дума във "Физическа вселена", където мъжът излиза да изхвърли боклука рано сутринта, вижда в стаята учебника на 10-годишния си син, отваря го и попада на научно обяснение за произхода на света, после се връща в спалнята и пита жена си, ама както тя спи, дали човекът е създаден от Бог, или пък Дарвин е прав, и за негова най-голяма изненада тя му отговаря и вика в просъница: "Хвърли ли боклука?"

- Луис Симпсън - каза Ерик. - Мисля, че съм чувал за него. Но той не беше ли доста стар - от 50-те или 60-те?

- Там някъде - казах. - Много приличаш на него.

- Сигурно може да се намери в интернет - каза Ерик, изглеждаше наистина заинтригуван. - Ще проверя. Може да има и снимка там.

Като залезе слънцето, зарязах Ерик и прочие и взех да си общувам със сладката Ели. (Между другото, тайландецът го нямаше.) Ей на това му се вика приятен разговор.

След това продължихме в барчето на хотела. Понеже бяхме седнали на нещо като дълго канапе от едната страна на масата и тя беше в края, а аз до нея, но все пак по-навътре, винаги, когато решах да си взема нещо от бара и се изправях, тя ме питаше какво искам и отиваше да го вземе. Че взе и да си слага главата на раменете ми, после почнахме да се целуваме, аз я прегърнах доста високо над кръста, а тя се правеше, че не забелязва. Имах чувството, че тялото й се е разтворило във въздуха и ме обгръща отвсякъде.

За нещастие аз се напих кански. Най-сетне тръгнахме, минахме през някакъв парк ли, що ли, и накрая попаднахме на една улица с къщи и дървета по тротоарите и в дворовете. Толкова познато ми се видя това място.

Така Луис Симпсън отишъл с жена си (бил се току-що оженил) в къщата, която те купили по някакъв каталог и, доколкото може да му се вярва, си казал: "О, да! Можем да живеем тук, сред тези дървета, в света, който толкова много са напуснали." Има предвид хората - че много хора са го напуснали.

Знам какво би казала Красотата по тоя повод.

Влязохме в къщата, "Тихо!", предупреди ме тя и после ме преведе в тъмното до нейната стая, като ме държеше за ръка. След това си изхлузи с крака обувките, свали си фланелката (тези две неща направи едновременно), събра колене, свали ципа на полата си отзад, наклони се леко и в следващия момент всичко се плъзна в краката й, което ми се стори едва ли не някакво движение на фокусник, пристъпи напред и като наклони глава, разкопча единия клип от ухото си, после другия, и след това аз преминах в действие. Но не се представих добре.

Както би казал Маркс, не бе назряла революционната ситуация.

След известна борба тя ми каза да не се притеснявам, обърна се с гръб към мен и затвори очи. А после изглежда наистина заспа. Бях я прегърнал, с ръка на корема й, усещах равномерното й дишане, топлината на кожата й. Изглеждаше спокойна и далечна.

Постепенно започнах да свиквам с тъмното в стаята, едното перде не беше дръпнато докрай и вътре все пак влизаше малко светлина от луната. Погледнах към Ели, тя ми се стори почти сигурно заспала, затова се пресегнах през леглото, опипом намерих панталоните си на пода, бръкнах в джоба и извадих една цигара. След това станах, реших да отворя прозореца, понеже знам колко мразят някои хора да пушиш на мястото, където спят, но се отказах. Отместих леко пердето. В двора се виждаше едно малко дърво и лехи, огрени от лунната светлина. Запалих цигара, но не можах да видя никъде пепелник, затова вдигнах панталоните си от пода и извадих от задния джоб един тото-фиш, който бях купил предишния ден. Какъв беше шансът да спечеля от него? Нищожен. Направих си фуния и го ползвах като пепелник. Докато пушех, от немай-къде разгледах стаята. Това момиче не живееше в лукс. Като си изпуших цигарата, смачках фунията, сложих я в джоба на панталона си, после се наведох над Ели и я попитах дали иска да си отида. А тя ми отговори.

- Къде отиваш? - каза.

- Ще се върна в общежитието - отвърнах.

- Обади се на Надя - каза тя.

Това име не ми говореше нищо.

- Добре - казах.

He thought, perhaps she’s an oracle,
speaking from the Collective Unconsciuos.
He said to her, "Do you agree with Darwin
that people and monkeys have a common ancestor?
Or should we stick to the Bible?"
She said, "Did you take out the garbage?"

Дворната врата беше заключена, та се наложи да я прескачам. После извадих от джоба си оная фуния, изтръсках пепелта и вдигнах фиша към лунната светлина, понеже уличните лампи не работеха на тази улица. Нямаше начин, беше прогорен поне на две места. Хвърлих го и него. Докато вървях, почти напълно изтрезнях, дори си спомних пътя, после си викам: Не става от мене Че Гевара, вече не. Човек трябва да е по-млад и силен, за да бъде такъв.

Но пък винаги можеш да бъдеш като Кастро.

На следващата сутрин се уплаших, че ако направя още една стъпка, ще вляза в любовна връзка с Ели, а всъщност не исках това, то значеше много усложнения - тя беше от един град, аз от друг и пр., пък и изобщо за да се намираш в любовни отношения с някого, трябва да живееш доста сложно. Не ми се щеше. Разбира се, можех да прекарам тук 10 дни с нея, а после да си тръгна и изобщо да не й се обадя. Но това не ми е в стила.

Видяхме се на обед, тя се усмихна и ме помоли да й купя две дъвки, такава една детска поръчка. А като се върнах, каза:

- Ще ходим следобед в стария град - нали знаеш, че съм разводачка, те искат да го разгледат, - после ще отидем на едно много приятно място за вечерта, сигурно ще ти хареса. Тръгваме оттук в 4 часа. Искаш ли да дойдеш?

Не знаех какво да кажа. Виждах я пред себе си, с тия две дъвки в ръката, изглеждаше сигурна, че ще отида. Мисля, че самият аз не знаех какво ще отговоря след малко.

- Не - чух се да казвам. - Не ми се ходи, Ели. Много е горещо.

Това беше вярно.

- Добре - каза тя. Не знам дали изглеждаше по-разочарована или изненадана. - Ако решиш да дойдеш, срещата ни е тук в 4 часа.

На телевизора във фоайето даваха обедната прогноза за времето. Атлантическият циклон беше стигнал до Италия, след няколко дни щеше да дойде и до България, но междувременно отслабвал и тук щял да се почувства само като силен западен вятър. Качих се в стаята и викам на другаря президент:

- Да знаеш, Никсън, че това, което е циклон в Англия и Франция, дотук остава само вятър.

- Кое? - попита той. Беше седнал на бюрото, правеше един превод за машинни части да изкара малко пари. Вече беше пресрочил всички срокове, много го мързеше, горкия. На визитката му - защото той имаше и визитка - пишеше, че превежда от английски, немски и испански, макар че той не знаеше бъкел немски и испански.

- Оня вятър - викам, - дето носи доларите, а ти ако превеждаш така, тебе хептен ще те отмине.

Той взе да се тюхка и пр., а аз отворих прозореца докрай, уж да стане малко по-хладно, но нейсе - никаква следа от западния вятър нямаше навън. Вместо това - "деликатната извивка на света", както бе казал някой, "простираща се толкова надалеч".

Не отидох следобеда с Ели, а през следващите два дни я избягвах. Тя ми се обиди. След няколко дни я попитах нещо, а тя демонстративно не ми отговори, сякаш изобщо не ме е чула или пък сякаш аз не съществувам. Нормално.

Веднъж отидох по работа в един интернет клуб до университета, трябваше да принтирам едни работи, заприказвах се там с момчето, което отговаряше за компютрите, и то ми каза, че цяла нощ в клуба струва само 4 лева. Една вечер влязох там. Посрещнаха ме звукове от стрелба, бясно препускащи болиди и други компютърни ефекти, почти цялата зала беше пълна с хлапета, бяха се вързали в мрежа и играеха някакви мултимедийни игри. През деня не беше така, но явно децата се развилняваха нощем, заради намалението в цената. На съседния компютър две хлапета гледаха голи мадами, по-точно снимки на Джена Джеймисън. Страшна! Няма нищо общо с оня Фредрик Джеймисън, теоретика на постмодернизма. Тя е около 69 пъти по-богата и известна от него, което е едно от малкото разумни и правилни неща в този иначе много объркан свят. Хората искат цици, а не теоретици. Не са те толкоз прости, колкото им се ще на умниците. Хората искат да ядат, ..., спят и пр. на воля.

Леле-мале, от друга страна.

Набрах www.americanpoetry.com. Ония хлапета с голите мадами се бяха обърнали към мен. Намигнах им, а те се усмихнаха.

Първото, което се появи, беше онова стихотворение на Луис Симпсън, дето всеки го знае, "American poetry":

Whatever it is, it must have
A stomach that can digest
Rubber, coal, uranium, moons, poems.
Like the shark, it contains a shoe.
It must swim for miles through the desert
Uttering cries that are almost human.

Следващото нещо беше едно стихотворение на Алън Гинзбърг с ужасно неприлично заглавие. Онова стихотворение, в което той възпява задника на мъжа си Питър Орловски. Прескочих го, знам го.

- Здравей - чух зад гърба си. Обърнах се и видях Ерик.

- Ерик - казах. - Какво правиш тук?

Въпросът ми прозвуча малко неуместно.

Каза ми, че няколко негови студенти си отложили изпита и той им обещал да им съобщи e-mail адреса си, когато пристигне тук, за да му изпратят есетата си.

Малко по-късно, след като той си свърши работата, си тръгнахме оттам. Ерик искаше да си купи някакъв френски пастет, затова минахме през един денонощен магазин, който той, разбира се, знаеше къде се намира. Заприказвахме се по пътя към общежитието. Бях го видял няколко пъти да излиза сам с фотоапарат в ръка и предположих, че е ходил да снима разни неща в стария град. Впрочем точно в тоя момент вървяхме през него, минахме по стълбите покрай ресторант "Аполония", а после покрай "Олимп" отдясно на улицата и бар "Нике" отляво. Сетих се за едно стихотворение на Джеймс Райт, дето се разказва за град Таранто, в Южна Италия, и как преди много векове там по улиците се разхождал Питагор, а Праксител зарязал едно момиче на хълма.

- Да - каза Ерик, - снимах сградите. Като бях млад, исках да стана архитект.

- Защо не стана? - попитах го.

Той не ми отговори веднага. Направихме няколко крачки, без да каже нищо. Наистина се замисли, което малко ме изненада - предполагах, че би трябвало отдавна да си е отговорил на тоя въпрос.

- Не знам - каза той и поклати глава.

После го попитах дали вижда смисъл в това да преподава лингвистика.

- Правя го от 25 години - каза той. - Това е животът ми.

После го попитах дали не пуши, както ми се струваше на мен, и той отговори, че отказал цигарите преди 10 години, след като се развел. Сетне взех да го разпитвам разни неща за Чикаго. Той ми отговаряше на всички въпроси. Най-после стигнахме до общежитието и оставих човека на мира.

Ерик си тръгна на по-следващия ден, малко преди края на училището, понеже имаше работа. Близо половината хора си тръгнаха тогава, затова организаторите направиха тая вечер прощално парти. Мен ме обхвана адски смачкано настроение. Взех си една чаша водка и застанах на вратата между фоайето на хотела, където беше телевизорът, и едно тясно преддверие, от което се излизаше на площадката отпред. Всички бяха на площадката, но точно хората, с които се бях сприятелил, ги нямаше. Тайландецът и румънките бяха отишли в града. Михаел също го нямаше. Ели беше тук, разбира се, но тя не говореше с мен. А Никсън просто ме заряза и отиде да се смее глупашки и много шумно сред едни патриотични поляци, с които аз не можех една дума да обеля. Познавах бегло още няколко души, но някак не ми се ходеше при тях. Тъй че останах като пукал на тая врата поне един час, гледах картинките по телевизията, а слушах гласовете на хората отвън. От време на време някой минаваше край мен, за да си сипе нещо от касите с питиета, които бяха наредени в ресторанта. Аз също отидох, налях си пълна чаша водка и пак се върнах на вратата. Май че точно това и исках да направя. Не ми се говореше с никой, но и не ми се прибираше в стаята.

Ерик мина край мен, спря се и ме попита защо не изляза навън при другите хора. Казах му, че имам няколко приятели от училището, но тях в момента ги няма.

- Срамежлив човек ли си? - попита ме той.

- Да - отвърнах. - Всъщност, да.

Не се сещах какво друго да кажа. Той обаче не си тръгваше. Паузата стана огромна. Притесних се, напрягах се да измисля нещо. Най-сетне всичко, което успях да се сетя, беше:

- Не се безпокой за мен, аз съм добре. Свикнал съм с това, то не ме притеснява. Това е въпрос на характер. Понякога не ми се говори, не знам какво да кажа. Лесно ми е само да задавам въпроси, но човек не може да го прави през цялото време.

- Трябва да излезеш навън, между другите студенти, да говориш с тях - каза Ерик.

- Ще изляза - отговорих. - След малко.

- Сигурен ли си, че си добре? - попита той, готвейки се да си тръгне.

- Да - казах. - Всичко е наред.

"За Бога, помислих си после, тук хората взеха да ме питат дали съм добре." Кой знае как съм изглеждал. Влязох в ресторанта, напълних си отново чашата с водка, качих се горе в стаята и отворих прозореца. Виждах хората в градината долу, гласовете им се носеха ясно в летния нощен въздух.

По едно време все пак ми омръзна и слязох долу да отида при Ники и един чех. На вратата се засякох с Ерик.

- Излизам сред студентите - казах му. - Искаш ли да дойдеш и ти?

- Трябва да си лягам - отговори той. - Аз съм възрастен човек.

Казах му:

- За мен беше удоволствие да срещна човек, който толкова много прилича на Луис Симпсън и ми каза някои неща за английската граматика, която познава далеч по-добре от мен.

После му пожелах приятен път.

- Кой знае - каза той, - може да се видим някой ден. Светът е малък.

- Възможно е - казах.

Но не вярвам - всъщност светът е много голям. Ако ще Марсилезата да призове всички страхотни революционери, живите и мъртвите, и те да си изпружат инструментите и да се наредят в права линия, едва ли ще направят нещо повече от мост през Ламанша, по който Алън Гинзбърг би преминал с радост и навярно би възпял - в стихотворение със заглавие като, да речем, "Пробивайки си път сред французойки с вкус"; но на моята карта на света Ламаншът изглежда като глава на топлийка.

После си стиснахме ръцете и Ерик влезе в общежитието.

Аз излязох навън и се огледах.

Сетих се тогава за лудия Колумб, който следва слънцето в морето, но ние не можем. Ние трябва да останем, казва един автор, и да служим на завръщащото се слънце.

В последния ден от лятното училище отидохме в онова заведение с медния ангел и водния полукръг в двора. Никсън беше там, Ели също, както и тайландецът, румънките, Михаел и още няколко души. Тайландецът си знаеше неговото. Онези румънки, уж пряко волята си, го бяха научили на още толкова псувни и мръсни думи. Репертоарът му беше вече почти неизчерпаем. Ели продължаваше да не ми говори. Никсън така се размекна, държеше ме за мишницата и поне за пети път вече ми разправяше как скоро ще дойде в София по работа - за да му направят операция, която ще го вдигне на крака и пр., ако трябва да съм точен - и ще ми се обади, може даже да остане при мен. Моят прилив на сърдечност обаче беше преминал оная вечер, в момента съвсем беше отшумял и перспективата да ми гостува Никсън никак не ме въодушевяваше. Така или иначе цигарите ми почти бяха свършили, затова се разходих да си купя други. Вървях по Стъргалото и понеже ми беше сякаш скучно, представих си, че сега се появява оня атлантически вятър. Спрях и се огледах. Би му отивало да дойде от горния край на улицата, откъм старата джамия. Така би ударил голямото дърво край нея, че то би се превило на две, сякаш се навежда от кръста, и човек ще има чувството, че е залитнало и след малко ще падне. Отпред, мисля си, би се носил облак прах. Мога да обърна гръб и прахта ще мине край мен, но това още няма да е самият вятър, сякаш тя се носи на въздушна възглавница на няколко метра пред него. Бих изтичал и бих се скрил в безистена на универсален магазин "Центрум". Тогава онова нещо профучава покрай мен - студено, бързо, мощно и шумно нещо. Напред по улицата вървяха момче и момиче - вятърът вдига дамската й чанта под прав ъгъл, като протегната напред ръка. Формите на момичето се очертават съвсем ясно, полата й се прилепва към дупето й като лейкопласт. Защо стоя в тази страна, помислих си, в старата, прекрасна Европа, но в самия й край, в ъгъла на наказаните? Защо не си вдигна чукалата и не замина от другата страна? Защото, макар като бях войник в този град преди доста години да мислех, че си струва дори да спиш под мостовете, но само да си свободен, сега вече не мисля така. Защото не познавам никого там, защото ме е страх, защото вече не съм толкова млад, защото...

Така онзи приятел Луис Симпсън тръгнал от Източния бряг и стигнал до самия край на Запада, близо до Сан Франциско (както се казва и стихотворението) и гледа - Тихия океан. Но той не е Колумб, не може да продължи. Поради което извадил една бутилка вино, напил се и си вика: "Тъжна работа, краят на Америка!" И че докато той чакал земята да дойде при него, а после тръгнал да я търси, фирмите я застроили до дупка, и сега всеки скапан храст струва камара долари.

Имах още една цигара, запалих я, опитвайки се да се сетя как продължаваше това стихотворение. Впрочем установих, че наистина съм влязъл в безистена на универсален магазин "Центрум". Смачках кутията с ръка и я подхвърлих на въображаемия вятър, от безистена към улицата. Той въображаемо я отнесе като ракета. Спомних си как продължаваше: Че земята е отвътре, и че в края на пътя той стигнал до себе си, и че това е земята, която търсели пионерите, заслонявайки с ръце очите си срещу слънцето.

© Милен Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.06.2006, № 6 (79)

Други публикации:
Литературен вестник, № 37, 2001.