АНАГРАМАТА В ПОЕЗИЯТА НА ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ

Мирослав Дачев

web

Идеята за анаграмите в поезията на Емануил Попдимитров споделих за първи път в Босилеград, окуражен от тайнствената сила, която родното място винаги придава на словото. Преди около две години, по покана на лингвистичния семинар, развих тази идея по-подробно в Софийския университет. Имах не само търпелива аудитория, но и достатъчно дълго време, за да мога да обхвана всички женски портрети - както от известния едноименен цикъл в стихосбирката “Песни”, така и в други стихосбирки на Попдимитров. Днес ситуацията е доста различна и аз избрах да споделя усещането си за една-единствена творба на Попдимитров, в която до много от стаените смисли достигаме чрез анаграмата. Тя е “Мария Магдалина” и е от четвъртата стихосбирка на поета “Плачущи върби” (1914 г.). Затова ще сведа предварително обявеното заглавие до много по-конкретно, а именно:

Тя и той: гласът на анаграмата

Тя винаги е вълнувала въображението. За нея са изречени много неща. Толкова много, че човек, който събира знанията си артистично неподредено, може да ги обобщи по един краен начин. Неслучайно антиномиите обхващат целия възможен ред на назоваване - от блудница и грешница до светица, съпруга и майка. На едно друго ниво на езика я визират и като проститутка (в Средновековието с името “магдалини” са наричани поправителните домове за разкаяли се проститутки). В противовес на това налице е и култ към нея, с претенция за пренаписване на човешката история. Мит и метафора, по думите на Сюзан Хейскинс, Мария Магдалина преподрежда културни кодове, провокира езикови игри, обсебва въображението.

И в едните, и в другите случаи винаги е свързвана с Него. Всъщност свързването е това, което изкушава отделните разкази - те са не толкова за нея, колкото за ТЯХ. През столетията непрекъснато изскача нещо потулено - било от апокриф, било от някакъв току-що проучен и описан кодекс - за да постави на изпитание каноничните четения. Гностичната доктрина, сякаш позаглъхнала до средата на 20. век, се събуди с неимоверна сила след откритите до Мъртво море Кумрански свитъци и ръкописите от Наг-Хамади. Опитите за изследователски-добросъвестно четене и културният шок вървяха ръка за ръка; сензационният дискурс бе трудно удържан. Нови символни модуси прилепваха плътно към смисловата обвивка на образа на Мария Магдалина - в нея виждаха и светата кръв, и почерка на посветения. Очерталата се херменевтична ситуация при всички случаи е особена - с раздробени парченца смисъл от Тома и Филип, Иаков и Матий, Еугност Блажени и Якоб Ворагински, Кодекс Аскювианус; събирани и подреждани от Жан Дорес, Марвин Майър, Джеймз Робинсън; пречупени през въображението на Д. Х. Лорънс, Тим Райс и Андрю Лойд Уебър, Монти Пайтън и Мартин Скорсизи; усилени по пътя от догадки към обоснованост на откривателите (но и създатели) на значения - Лин Пикнет и Клайв Принс, Кристофър Найт и Робърт Ломас, Кейрънг Кинг, Браун и Рамон Хусино, Бейджънт, Лий и Линкълн... Далеко съм от мисълта, че тук е мястото и времето да се навлиза в подобни конвенции на интерпретацията. Просто по неизбежност това, което те провокират като изказ и смисъл, понякога докосва нашия разказ.

Защо ми се струва, че е така? Защото лирическият глас в творбата на Попдимитров, чрез една силна поетическа инвенция, също изрича свързването, за което говорих по-горе. Творбата на Попдимитров само привидно е за Мария Магдалина. Образът, който, след контаминация, мощно завладява стиховото пространство, е Неговият. Той присъства заради нея, видим само за нея. Тя, на свой ред, чрез Него - в гласа Му, в мислите Му. Но тя и Той, заедно, оживяват и за другите чрез анаграмата. Гласът на анаграмата е този, който ги превръща в ТЕ. Искам да разкажа за това превръщане. В разказа си ще сблъсквам известното с премълчаваното, за да разпитвам творбата на Попдимитров по начин, който тя със сигурност очаква.

*

Синоптичните евангелия говорят за нея по особен начин и това отдавна е забелязано. За Матей тя присъства на разпятието (27:56) и на полагането на тялото в гроба (27:61). Тя е и първата, която научава за възкресението от явилия се ангел господен (28:6,7,8), тя първа е срещната от възкръсналия Исус, първа чува гласа Му, първа докосва нозете Му (28:9,10). За Марко тя също присъства на разпятието (15:40) и на полагането на тялото в гроба (15:47). Повтаря се и случката с ангела, който съобщава за възкресението (16:6), както и срещата с възкръсналия Исус. В това отношение Светото евангелие от Марка е дори най-често цитирано: “И като възкръсна рано в първия ден на седмицата, Исус се яви първо на Мария Магдалина...” (16:9). Лука разказва за нея, без да споменава името й - тя е сред жените, които го следват неизменно, дори и в мига на смъртта (23:49), но и като я именува, както е в мига на известяването за възкресението (24:10).

За разлика от синоптичните евангелия Йоан предлага не само друг разказ за Исус, но и друг разказ за Мария - неслучайно четвъртото евангелие е било любимо на гностиците-валентинианци (някои, колкото и да е смело, дори я идентифицират с образа на “любимия ученик” в него, а оттук и с автора на самото евангелие). Тя е не просто до кръста в предсмъртния миг, тя е сред малкото, които чуват последните Му думи. После, празният гроб. Мария Магдалина е първата, която вижда това, но за разлика от другите трима евангелисти, които неизменно я поставят в компанията на други жени, при Йоан тя е сама. Вижда, разбира и отива при Симон Петър и при “ученика, когото Исус обича”. Мария присъства на цялата сцена, в която Христовите ученици объркани дирят истината за случилото се. Евангелският текст е достатъчно красноречив: плачещата Мария наднича в гроба, отговаря на питащите я ангели, след което се извръща и вижда Исус, а на въпроса Му защо плаче, не отговаря, докато Исус не я назовава по име. После историята се повтаря: Мария отново е първата, която известява за срещата с възкръсналия Исус, за думите Му.

И така, според четиримата евангелисти Мария Магдалина е човекът, който присъства на разпятието и полагането в гроба, плаче по-късно над празния гроб, първа научава за възкръсналия Исус, първа чува гласа Му и предава думите Му. Аpostola apostolorum. Едновременно с това, най-вече в синоптичните евангелия, женското в тези разкази е умело изведено на заден план. Не пол, а език; не ласка, а разказ; не интимност, а сакрална приобщеност - евангелистите в Новия завет разказват така. Не запомняме женското, но и не забравяме за гласа, за Логоса. Какво произтича от виждането, каква е силата на вътрешното зрение, читателят трябва да открива сам.

Другият разказ, този на гностичните евангелия, е очаквано различен. Той е, който подхранва различни истории през вековете - от легитимни до невероятни. Тя е недолюбвана от Симон Петър. И най-предпочитана от Исус. В Евангелие от Филип, както и в проучваната обстойно повече от два века “Пистис-София”, Мария Магдалина е жената-която-знае, но не може и не иска да разказва за това. Мария не просто първа Го е видяла и чула, тя е чувала онези Негови слова, които не всеки може да чуе. При това не само от Него, а и чрез други до нея стигат думите Му: Яков Праведния също изрича словата на Исус пред Мария. Чрез словото тя владее знание, но си навлича и завист: Симон Петър я обвинява, че сама измисля разкази за словата на Исус. “Петър ме кара да се колебая; страхувам се от него, защото той мрази всички жени”, изрича Мария Магдалина в “Пистис София”. “Но Христос я обичаше повече от всичките си ученици... Казваха му: Защо обичаш най-много нея?”, допълва “Евангелие от Филип”. В словото тя е “другарка и спътница на Спасителя”. Словото я прави и близка, и далечна. Why do I not love you as I love her? (Gospel of Phillip).

*

Мария и словото Му са събирани неведнъж и нееднозначно в едно общо диалогично звучене. Творбата на Попдимитров, независимо по какви подбуди, също изгражда диалогично поле. Това променя звученето й. В три от четирите строфи звучи гласът на Исус - глас, чут само от нея, чут със сърцето; думи, които не могат да бъдат казани другиму и чути от другиго. В творбата на Емануил Попдимитров звучи уникален глас. В известен смисъл това я прави да звучи като откровение. В творбата няма друг глас, освен Неговия. Мария е безмълвна. В това отношение тя е по-близо до каноничните евангелия от Новия завет, отколкото до гностичните, където тя неизменно пита. До последните пък е близо с това, че единствена чува избрани Негови думи. Всъщност, в творбата на Попдимитров, тя Ги е пожелала.

Исус в творбата на Попдимитров не просто говори: Той вижда, или по-скоро знае, за да може да сравни сълзите й със своите тревоги. Но Той не разкрива тайни, макар да изрича тайни слова - защото думите и знанието спират до нея. Никой не може да подслуша този глас и Мария няма да разкаже на никого. “Знаем, сестро - казва и Симон Петър в Евангелие от Мария, - че Спасителят обичаше теб повече от всички други жени. Кажи ни думите Му, които помниш, които ти знаеш, а ние - не”. И точно тук е силата на творбата - поетът е призван да долови сакралното звучене, това го прави един от посветените. Като тях, той няма право да разказва с глас, а безмълвно, и то само на онези, които могат да чуят и видят. Силата на този разказ е както в премълчаването, така и в позволеното чуване - за всеки, който има сърце за това. Those who seek Him will find Him (Gospel of Mary, 4:36).

*

Разказът е символно обременен. Всяка дума в него заплашва да отключи културен код. Въображението неспирно търси, комбинира, подвежда.

Мария на Попдимитров, както и тази на Йоан, плаче дълго и неутешимо. Но вместо над празния гроб, сянката Му се явява в една изкушаваща митологична перспектива, която от Нарцис до Емото и Паскал Киняр търси тайно човешко послание във водата. В стиха на Попдимитров срещата е гранична, но така или иначе гробът е едновременно изместен от водата/бряг, едновременно присъстващ чрез тях. Гласът и Сянката се явяват на брега на езеро. Тази фигура, освен множеството символни прочити, които предлага, спокойно може да бъде четена и буквално. В Евангелие от Йоан (21:1), след като възкръсналият Исус се явява най-напред на Мария Магдалина, се явява три пъти и на учениците. Третото явяване е на брега на Тивериадското езеро. Там, на неговия бряг, те не Го познават, когато Го виждат. Усещането, че е Той, идва със звученето на гласа Му. Всъщност те - това са Симон Петър и Тома Близнака - фигури, свързващи каноничните и гностичните евангелски разкази. В творбата на Попдимитров е различно. Мария едновременно вижда и чува. Дали защото знае повече или обича по-силно? Някакви невидими нишки потрепват между стиха и последната част от Евангелие на Тома (114), представящо ситуация, която озадачава голяма част от християнския свят. В нея Симон Петър споделя пред Исус, Исус репликира, Тома Близнакът записва едните и другите думи. Става дума, разбира се, за Мария Магдалина. “Мария ще ни изостави, защото жените не са достойни за живот”. Думи на Симон Петър. А ето и думите на Исус: “Виж, аз ще я напътствам, та и тя да стане жив дух, наподобяващ вас, мъжете. Защото всяка жена, която стори от себе си мъж, ще влезе в царството небесно”. Харолд Блум предлага запомнящо се четене, с препратки към Йейтс, Бьоме и Блейк: Исус търси лицето, което е имал преди сътворението на света. Блум иска и ние да вярваме в тази великолепна метафора, когато четем тези думи. Тази метафора е пронизвала човешкото мислене и е придобивала различно звучене от романтизма до символизма, без да изгубва мистичния си привкус.

Образът на езерния бряг не е самостоен, а допълнен от образа на маслината (оливата), за да нашепне на въображението, че върху всяко от листата на маслината е било изписано някое от имената на Бог или друга свещена дума. Отключва се нова врата пред интерпретацията: Божието слово звучи мълчаливо и защото е усетено със сърцето, и защото е попило в листата-страници на маслината. Тивериадското езеро и Елеонската планина оживяват неочаквано, понесли във вихъра на асоциациите срещи, разговори, поучения и погледи, изпълнени с любов и преклонение: Мария, която си спомня. Мария, която мечтае.

Разпознаването е знаково - Исус се явява чрез сянката Си. Но сянка имаме, когато тялото не е изтъкано от светлина, не пропуска светлина, не е излязло извън границите на телесния живот. Стихът на Попдимитров подминава сакралното в името на природата на човешкото; второто неочаквано натежава. Сърцето на Исус е в тревоги, опечалено, самотно. Прободено от мисли по нея. Сянката сякаш се ражда в тревогите и може да бъде съзряна само от този, който ги причинява. Другите, когато виждат, виждат светлината. После, сянката е мълчалива. И въпреки това Мария чува думите. Неартикулираният глас отеква по свои пътища в сърцето. За да разкаже за раните, родени в пустините на човешкото неверие, и за зениците, които изгарят от кроежи за ново Пришествие. За да сподели липсата. Защото гласът Му е глас на самотния, повик за заедност - глас към Мария, глас за нейния образ, за тяхното сливане, възможно само в миражния рай. Тези две думи, заключващи последния стих на творбата (“рай миражен”), са една разпъната от болка и копнеж анаграма, носеща в звученето си, освен думата “рай”, и две други думи: Мария, жена. Така отново мълчаливо е посочен краят на Евангелие от Тома. Но този път асоциациите са родени от визионерството на поета. Той и Тя са събрани в едно по нов начин, романтично човешки. Но думите, изречени от Него, са нейна проекция - родена от спомена, от очакването, сляла в едно минало и бъдеще. В това сливане женското и райското раждат - като място на среща с Него - миража: една неподвластна реалност. Those who say that the Lord died first and then rose up are in error, for he rose up first and then died (Gospel of Phillip).

От Мария, която чува и разбира, се иска да гледа; тя трябва да види. Нозете са атрибут на такъв разказ. Евангелистите обичат да ги вплитат в разказа си за възкресението - Матея (28:9) настоява върху докосването, Лука (24:39) върху последователността на виждането и докосването. Но те свързват Исус и с една особено значима случка, разказвана по различни начини, понякога почти енигматично - миропомазването. Лука (7:38) първоначално настоява върху неизвестността на жената, която облива нозете Му със сълзи, бърше сълзите с косата си, а след това маже нозете с миро, но по-късно (10:39) поставя Мария, сестрата на Марта, в нозете на Исус. Йоан, още преди същинския разказ за помазването (12:3-7), в който контаминира двата разказа на Лука и добавя нов щрих към Мария (сестра на Марта, но и на Лазар), поставя Мария в нозете на Исус (11:32). При Попдимитров нозете не са нито Ония в сакралната застиналост на очаквания поклон, нито прекосяващи водата на езерото, нито помазаните, нито разпнатите на кръста. Това са нозете, които - поели всички истории в себе си - сега вървят из пустинята по своя предсказан път на запад. С тях Исус крачи към залеза. А така свършва всеки цикъл, след който идва обновление, това е пътят на всеки голям подвиг, пътят на вече билото към бъдното. Сам по себе си носталгичен, пътят на запад е печален за Исус и защото е несподелен. Той е без Нея - без спътницата по пътя Си. Единени, но и разделени, чрез духа и тялото, те все още не могат да бъдат напълно заедно и творбата сочи тази невъзможност. Сочи и единствено възможният път на спасението - световете на словото.

В словото Му Мария е “сестра - невеста”. Този особен вокатив е след името, сякаш да го уплътни и да му придаде смисъл. По-късно, в “Есенни пламъци”, Попдимитров ще извае още един подобен образ, този на “земята-невеста”, в който обаче читателят ще се осланя повече на метафората, на интенсионалната необятност, отколкото на екстенсионалната точност. С подобни думи Мария Магдалина е наричана само в гностични и близки до техния дух писания. Там тя е Невестата на Граала. Не е задължително образът в творбата на Попдимитров да носи тази междутекстова обремененост. Най-малкото - не съзнателно (това е по-присъщо на Николай Райнов и неговата “Мария Магдалина. Хетера Йерусалимска”). Поетовото въображение може самò, независимо да изгражда светове. Показателно е обаче, че неговата Мария Магдалина е особена. Тя или видимо надгражда върху евангелския образ, който Йоан (11:5) предлага за Мария от Витания (Исус я обича), и която и без това в библеистиката често е сочена като едно и също лице с Мария Магдалина, или невидимо докосва другите мистични образи на Мария Магдалина.

Тук следва да се осланяме на интуицията. А защо не и на спомена? “В моята натура има нещо мистично”, изрича Емануил Попдимитров, по спомен на Симеон Гатев. Читателят вече е доловил това. Той съединява разпръснатите послания из словото на Попдимитров, свързва “Мария Магдалина” с нишките на образи от “Дневникът на самотния”: Магдалина с димящата сребърна кадилница (10.ХІІ.1909, Fribourg), сънищата на душата (25.VI.1910, Fribourg), Магдалина с мантия и воал, носеща блестящ съд с благоуханни масла (07.VІІ.1910, Fribourg), розовият воал на Магдалина, увил - заедно с пролените сълзи - мистическото тяло на Исус при снемането от кръста и погребението (13.ІV.1913), срещата на Исус с Мария Магдалина и мокрите от сълзи очи (14.ІV.1913). Нишките отвеждат и към по-късни антологични издания: “Пред дверите на любимата” (1927), “Купол” (1943), в които, макар и с промяна в един от стиховете, “Мария Магдалина” неизменно присъства. Мистичното в натурата свързва през годините образите на Исус и Мария Магдалина - това не е откритие на творбата от 1914 година, а диалог, към който тя с удоволствие се присъединява, за да усили звученето.

Има и друго. Владимир Русалиев записва в дневника си следните думи на Попдимитров, отнесени към есента на 1932 г.: “Сега работя над една твърде интересна книга - Глас от дълбините. Тази книга обгръща най-интересните паметници на нашата литературна история - богомилските легенди, пергаментните летописи... Преведох от латински нравоучението на богомилите. Този екземпляр е от Библиотеката на Ватикана. Някога, когато папските войници разбили, посекли и унищожили албигойците, взели в плен нравоучението и го отнесли в Рим. На много места то е по-хубаво от евангелието. Какви мисли, каква мъдрост и какъв стремеж към съвършенство”. Тази ерудираност разкрива нови страни на Попдимитров. Глас от дълбините сякаш чува и неговата Мария Магдалина - глас, роден във въображението, роден от желанието, приел изказа на звучали и непрозвучали слова. А колкото до творбите на Попдимитров, ерудираността му е в състояние да ги постави на изпитание в различни контексти: албигойският поход, културата на Лангедок, Монсегюр, Безие и култът към Мария Магдалина в Сен Максимен са дълбоко свързани още от началото на ХІІІ век. Злощастното “някога”, за което Попдимитров говори пред Русалиев, е всъщност датата 22 юли (1209 г.), празникът на Мария Магдалина. По този повод Пиер де Во дьо Серна пише: “Безие бе превзет в деня на Мария Магдалина. О, висша справедливост на Провидението...”.

*

Jesus is a hidden name.
Gospel of Phillip

Има символи, които се не учат, а усещат, обича да казва Васил Стоилов. Случаят с израза “Сестра - невеста” е такъв. Мария Магдалина засиява по нов начин в творбата на Попдимитров, превръща се в символен модус. Словото на Исус удвоява битието й, понася я към миражния рай. Като жена. Попдимитров акцентира върху женското - то е, което допълва идеята за хармония. И то на свой ред понася анаграмното звучене.

От първите до последните стихове на творбата, и самостойно, и комбинирано, из творбата протича както името Исус (натрапчиво), така и името Христос (по-дискретно) - сякаш изписани по листата на маслината. В ключови изрази като “с думи за сърцето чути” и “не нося от пустини” артикулацията на името се усеща както в естествения порядък на четенето, така и при ретроактивното му действие. С думи за сърцето чути може да говори само Той, Исус - това е висше говорене, откровение. Пустинята - и като реалия, и като символен модус, и като инициационен атрибут - след Йоан, свързваме отново с Него. Словото Го изрича - родено от Него, то Го съдържа в себе си, съхранява Го. В други изрази визия и звучене (нещо типично за Попдимитров) действат заедно, изграждайки мощна синестезия: съседството на израза “нося от пустини” от първия стих с думата “ирис” от втория стих, разположена точно под него, прави анаграмата възможна в двете посоки. Тук не за пръв път Попдимитров предлага анаграмни игри чрез обтекаеми палиндроми, изискващи четене отзад напред, с пропускане на определени части от стиха. Води смисълът. Звученето просто го следва, като сянка.

Творбата на Попдимитров слива нейния и Неговия образ в едно невъзможно тук, но възможно другаде цяло. Тя знае за това другаде, но изстрадва и това тук. You saw Christ and you became Christ. So in this place you see everything and do not see yourself; but in that place you do see yourself - and what you see you shall become (Gospel of Phillip). Така творбата за нея говори (анаграмно) за Него, а като цялостно звучение, посланието изрича едно убедено ТЕ. “Мария Магдалина” е творба за Тях.

В “Пистис-София” можем да прочетем как, отговаряйки на въпрос на Мария Магдалина (действието се развива на Маслинената планина), “Спасителят разкрива Неизразимото тайнство, чиито думи притежават необикновена мощ и благодарение на което всеки Съвършен накрая ще се слее с личността на самия Христос: Той е аз и аз съм той”. Невъзможността това сливане да се случи тук и сега и копнежът то да се случи в миражния рай струи от творбата на Емануил Попдимитров. Творбата сякаш отговаря на този копнеж по яворовски - искат и не могат, нищо, че сенките тук са други. Но анаграмата оставя и пространство за вярата. Защото в Неговата сянка е и нейната: малка, вярна, целеустремена и всеотдайна, копнееща по сливането. Както Неговото име звучи в творбата за нея, преодоляващо раздялата. Така анаграмата, която успява в началните букви на всеки стих да обвърже идеята за пистис с името на Мария, успява също така да протече из цялото стихово пространство, за да покаже, че тази вяра, с произтичащата оттук болка, наслада и цена, е немислима отвъд Него - Неговото име, Неговият глас.

Сянка, име и глас, родени в копнението на Жената, която вярва, търси и страда. Защото е познала най-голямото тайнство: любовта. Цялата творба е вопъл по Него. Той е такъв, какъвто тя иска да Го види - с мисъл за нея, за ТЯХ. Творбата стига до Него, защото е проникнала в нейното желание. Желанието е това, което ражда и Него, и Тях, за да ги доведе в една висша реалност - тази на мечтанието, на “сънищата на душата”.

“Разцепи дървото - аз съм в дървото. Вдигни камъка - и там ще ме намериш”. Към словата на Исус, записани от Тома, Попдимитров сякаш добавя нова аграфа: Вслушай се в словото (стиха) - и ще откриеш името ми. Тя ще те доведе при Мен. Защото обича.

© Мирослав Дачев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.11.2005, № 11 (72)