ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕТО НА 20. ВЕК ПРЕЗ (ДВА) ПОГЛЕДА НА ДЕЙВИД ЛОДЖ

Мирослав Дачев

web

Ако главният теоретичен интерес на литературната теория наистина се състои в невъзможността да й се даде определение, то тогава със същия успех тя би трябвало да се вълнува от затруднението да опише своите ценности. Дори да приемем, че главният теоретичен интерес е друг (не е бил този, или пък е вече изместен), затруднението остава. Дължи се на това, че литературознанието посяга да говори самò за себе си.

Наистина, защо самò? Плетеницата от различни “ние”, с които неговият Аз се свързва и отвързва; това, че то постоянно се залепва-до и отлепва-от други в този полилог, подсказва, че подобно усилие е непълно. То е усилие на отделното, сякаш забравило за своето заедно. Използвах няколко фигури на Богдан Богданов, за да изразя по несвой начин своя убеденост: всяко себе си съществува в другости, следователно всяко разбиране на себе си минава през разпознаване и разбиране на проекциите на това себе си във всички другости, с които потенциално и реално се свързва. Динамиката на ценностите в литературознанието протича в един непрекъсващ хуманитарен дебат, чиито граници понякога са твърде ригидни, а понякога твърде пропускливи. В нито един от случаите обаче литературознанието не е самò. Затова и разговорът за неговите ценности предполага чуването на други гласове. Ролята на литературознанието в подобна ситуация е да инициира, да събира, да приобщава, да хвърля мостове, а когато тази активност е иззета от други участници в този дебат - да минава по такива мостове. Да бъде диалогично. Ще продължа нататък с мисълта за такъв диалог.

*

Разговорът за ценностите в литературознанието не е лек. Но лесно може да бъде подхванат, например, чрез образа на литературоведската антология - етимологията на антоса, значенията, които разпознаваме в него, приканват към това. Още древните гърци са разчитали антоса не само като “цвят, украса”, но и като “предмет на собствена гордост”, като “най-добро лично постижение”. Модерната епоха придава на антологичното допълнителни значения, без да изоставя и тези. Ако антологията има някаква претенция, тя е да удържа динамиката на подбрани ценности в един времеви срез, в една пригодена за тях пространствена цялост. На въпроса каква точно антология си представям, ще отговоря накрая, когато ще опитам да очертая идеалния й вариант. Тук ще избера да говоря за реално наличните.

Антологията е като дрехата - сочи и състоянията на избиращия, и възможностите на гардероба му. Литературоведският гардероб на 20. век е пъстър. Не по-малко занимателни обаче са и състоянията на тези, които посягат към него, и облеклото, което дефилира след избора. Полюбопитствах какъв разказ за литературознанието на 20. век би се получил, ако посегна към някоя емблематична антология - която се продава и преиздава, и чиято несъмнена пазарна стойност е подплътена от това, да служи за четиво на много студенти в елитни световни университети. И още нещо. Да бъде антология не само по отношение на дадена школа или направление (познаваме много такива добри образци), а с претенция за обхващане на процесите и явленията в литературознанието на 20. век, мислени в различни контексти на хуманитарните изследвания.

Моделът, който изградих чрез тези претенции, ме отведе при Дейвид Лодж. Любопитството - като всяко любопитство - впоследствие се разпростря по-далеко от началните замисли. Вече се досещах, че антологията няма да ми е достатъчна.

*

Първата част на избраното от мен заглавие съвсем осезателно съвпада с една добре позната антология на Дейвид Лодж - “20th Century Literary Criticism”, публикувана от издателство “Лонгман” през 1972 г. Втората част явно или скрито повежда към по-късно антологично издание, отново негово дело. Това се случва през 1988 година. То е различно както по текстовете, които съдържа, така и в мотивацията за избора. Голяма част от предговора към тази антология Дейвид Лодж отделя на мотивите за промяната в нея. Те донякъде са подсказани и в променената реторика на изказа в самото заглавие: “Modern Criticism and Theory” (Longman, Pearson Education, 1988; 2000). Не защото изпада думичката “литератур(н)а”, не и заради очакваната добавка на съвременното, а заради появата на “теория”. Тази дума е превърната в акцент от съставителя; в нея, в годините на постструктурализма, твърди самият той, вижда повече от едно значение: теорията повлича в семантичната си обвивка съвременното литературознание поради невъзможността иначе да се мислят интердисциплинните връзки между него и останалите науки (подобна реторика по отношение на теорията можем да открием и в предговора на Тери Ийгълтън към собствената му “Теория на литературата”).

Заглавието, на което обърнах толкова внимание, предполага обаче и друго четене. Двата погледа, които имам предвид, се простират отвъд двете антологии, отвъд антологичното изобщо. И то не защото втората антология има продължение, извършено с помощта на Найджъл Ууд през 2000 г., което в определена степен променя формàта на изданието. Чисто хронологически между двете антологични усилия се случва едно друго. То изписва неочаквана връзка, бележи прехода. Става дума за романовото усилие на Дейвид Лодж, за неговата Трилогия (A David Lodge Trilogy, 1989: Changing Places. 1975; Small World. 1984; Nice Work. 1988).

Романовото слово, ако перифразирам Яус, в случая е провокация както към литературоведската антология, така и към литературознанието въобще. Към своето, но и към чуждото. Желанието ми да размишлявам по въпроса за ценностите на литературознанието на 20. век ме кара да събера заедно гласовете на антологичното и романовото, на академичната сериозност и на академичния романс. Макар че смятам да изрека това в края, мога да споделя и тук. Да говорим за ценности на литературознанието на 20. век означава да говорим за много и различни неща, които вследствие на споделени оценки са придобили по-висока стойност от други: текстове, ситуации около тях, култури и културни взаимодействия, идеи, идентичности и - както би казал Изер - дори несъизмеримости като свят и човек. Но тогава, разсъждавайки за всички тези неща, ние неизбежно предлагаме различни жанрове на интерпретацията, различаващи се един от друг съгласно начина, по който е осъществена преводимостта. Изер, на когото отново ще се позова, въвежда една ефектна фигура, когато пита защо ние хората сме постоянно ангажирани с превеждането на едни неща в други, и когато обосновава твърдението си, че интерпретацията е акт на превод и като такава е перформативна по своя характер (винаги има за резултат възникването на нещо). Фигурата е следната: в човешкия “хардуер” е налице една многостранна преводимост, за която можем да съдим по предизвиканото от нея в “софтуера”.

Антологичното и романовото в световете на Дейвид Лодж виждам като актове на многостранна преводимост. Софтуерният отглас на тази преводимост е най-малкото в това, че ценностите на литературознанието вече изглеждат в много по-малка степен дадени, статични, неприкосновени и много повече динамични, несподелени, трудно удържани. Ако по някакви начини съвременното литературознание се оглежда в една литературоведска антология, то сигурно разпознава в нея собственото Аз, едно виждане за това свое Аз. Ако по същия начин се огледа в един академичен романс за литературознанието, който в случая не е нищо друго, освен друг жанр на интерпретацията, то отново ще разпознае в него собственото Аз, но едно друго виждане за това свое Аз. Тази плетеница от Аз-ове, които неизбежно разговарят помежду си, провокира - как и доколко те съхраняват своята отделност в общото, как и доколко съвместното живеене ги променя.

Това обяснява и защо моето желание да надзърна в гардероба на Дейвид Лодж е толкова силно. Антологичното и романовото ми дават едновременно различни възможности за разпознаването на литературоведските ценности, но и една нова възможност, която аз постигам, четейки ги заедно. Вклиняването на романовото, екстравагантната кройка на дрехата му и това, че служи като мост между двете антологии, ме подтиква да се насоча към него, дори когато мисля за антологиите.

*

Всъщност от цялата трилогия на Дейвид Лодж тук ще се прицеля във втората част, “Small World”. В нея дебатът за ценностите на литературознанието (и на хуманитарните изследвания изобщо) е ясно изявен и запомнящ се. Бих казал дори театрализиран. Дебатът за ценностите е представен като дебат - започнат и недовършен, несъстоял се докрай. Сюжетът непрекъснато преподрежда значимостта на литературоведските усилия чрез различни домогвания. Кулминацията не закъснява. Това е конгресът на Американската асоциация за съвременна лингвистика (MLA), по време на която се провежда дебатът на тема “The Function of Criticism“. Истинската кулминация обаче е скрита зад дълго таената интрига, че по време на този дебат ще стане ясно кой най-сетне ще заеме престижния и добре платен пост на председател на специално създадената литературна катедра към ЮНЕСКО.

Този дебат е знаков и, надявам се, помнен от занимаващите се с литература. Чрез него Дейвид Лодж представя, с премерена доза ирония, как се отстояват ценности в съвременното литературознание. Прави го по начин, който не присъства в нито една от неговите две антологии. Но начин, който подсказва необходимостта от друга, различна от първата, антология. Литературоведските усилия и дебати в романа се мислят през усилни интердисциплинни връзки между науки и подходи, парадигми и школи, моди и влияния; в тяхната флуидност те изглеждат все повече modern, все повече post. Това многообразие липсва в първата антология. То изобщо липсва в годините до края на 60-те. Преди да бъде ясно изречено в предговора към втората антология, е изречено - по много и запомнящи се начини - в трилогията.

Ето защо двата погледа на Дейвид Лодж не съизмервам с двете антологични усилия. За мен те по-скоро са жанрово различими - погледът на антологичното и погледът на романовото. Или по-скоро дискурсивно различими: погледът на антологичното, и погледът на романовото-което-ражда-НОВО-антологично. Фикционалното като преходно, фикционалното като друго: фикционалното като жанр на интерпретацията. С романа си Дейвид Лодж извършва поне две неща. Показва чрез силата на фикцията изчерпаността на първия тип антология за литературознанието - литературознание, което е самò, което е отделно, което може да се мисли затворено като литературознание - от формализма до структурализма, от Шкловски до Барт. Подсказва и нуждата от ново представяне на литературните търсения - там, където те вече не са и не могат да бъдат сами; където са интердисциплинно положени - където са заедност.

Водоразделната точка е структурализмът и събитията от 1968. Не е случайно, че първата антология приключва с есе от края на 1966 (Frank Kermode, “Objects, Jokes and Art”), а трилогията започва с първия ден на 1969. На свой ред трилогията завършва с 1987, като дава възможност на втората антология не само да огледа същия този двадесетгодишен период, но и да изпише ясно връзката с първия чрез някои повторения (Барт, структурализмът и постструктурализмът; Ейбръмс и деконструкцията). Предговорът на втората антология ясно сочи промените след структурализма, но той е улеснен безкрайно от дискурса на академичния романс, в който заглавията на конференциите и на докладите замайващо сплитат всички наличности в хуманитарните търсения през последните десетилетия на 20 век: от “Кризата на знака” до “Проблеми на културологичната деформация при превода на ругатните в творчеството на Кортасар, Сендер, Бодлер и Флобер”; от “Ленин и философията” до “Текстологията като стриптийз”... Доклад със заглавие “Трансгресиране на границите: към трансформативна херменевтика на квантовата гравитация” няма, но спокойно би могло и да има. Светът в академичния романс на Дейвид Лодж предлага други афери, но същевременно подсказва защо десетилетие по-късно е възможна възникналата на страниците на Social Text афера “Сокъл”, в която се подвизава и прототипът на Морис Зап. С езика на фикцията Дейвид Лодж създава ситуация, която подлага на изпитание теорията, теориите. Не е случайно, че с течение на времето той иска да предложи такъв тип антология, в която теорията води до практики.

*

И така, ще резюмирам своите усилия. Искам да прочета една малка, дори изключително малка, част от трилогията на Дейвид Лодж. Би следвало също така да искам да проверя дали през нея не може да бъде прочетен преходът от едната към другата антология и дали това, което изричат антологиите, не може да се изрече с друг тип дискурс. Интуицията ми подсказва, че е излишно. Но искам да проверя дали непълнотата на това, което казва антологичното, се запълва от това, което казва романовото, и обратно; да проверя дали звученето им заедно не е по-силно от звученето им отделно; дали по този начин не научавам повече за литературознанието, където трудно се отличава ценност от заблуда, а слепота и прозрение, триумф и падение - бързо сменят местата си.

В крайна сметка се вълнувам от въпрос, който романовата трилогия изрича ясно и около който - без да изричат ясно - двете антологии кръжат. Въпросът за различието. Видимо е, че двете литературоведски антологии не са хомогенни и че не страдат от това. Те по-скоро искат да представят многообразието в литературоведските парадигми чрез търсене на подходящи акценти. Но не изричат ясно - нито в предговора, нито някъде другаде - дали това е разбиране на съставителя или модус на съществуване на самото литературознание.

Твърдя, че две страници от романа съдържат композиционните хватки на няколкостотин антологични страници; че разбирането на тези две страници може да улесни разбирането на двете антологични усилия, на съвременната литературоведска ситуация. Същевременно не искам да създавам илюзията, че разбирането на тези две страници може да подмине заниманието с антологиите. Или с други типове текстовост, свързани със съвременното литературознание. Не задавам и очаквания въпрос дали вместо да се правят сложни антологични усилия, понякога не е по-разумно да се пишат романи. Все повече се убеждавам, че е най-добре двете неща да се вършат отделно и заедно. Както няма и два погледа на Дейвид Лодж към съвременното литературознание. Един е. Просто гледането сменя два режима, които понякога са отделно, а понякога заедно.

*

What matters in the field of critical practice is not truth but difference.
David Lodge. Small World

Втората антология на Дейвид Лодж, “Modern Criticism and Theory”, е композирана по начин, завещан от трилогията. Това е вярата, че в областта на литературоведските практики съществено е не постигането на споделена истина (единомислието, съгласяването), а различието. Автори и текстове са събрани в общо послание, което толерантно ги помирява: заедност, която не е репресивна към отделното. А обратното е възможно. Нека си спомним само как живеят две имена, на Стенли Фиш и Волфганг Изер, положени в един и същи раздел в антологията на Дейвид Лодж и в една друга известна антология, тази на Пол Кобли (Paul Cobley. The Communication Theory Reader. Routledge, 1996). При Кобли те са сами в раздела за четенето и читателя, представени чрез добре известния спор между тях от 1981 (Stanley Fish. Why no one’s afraid of Wolfgang Iser. // Diacritics, 1981, № 11, March, pp. 2-13; Wolfgang Iser. Talk like whales: a reply to Stanley Fish. // Diacritics, 1981, № 11, September, pp. 82-87). При Лодж те също са извикани, за да изразят мнообразието във възгледа за читателски акт. Но този път, първо, не са сами, и второ - текстовете са други: пак репрезентативни за авторите и проблематиката, но миролюбиво диалогични. Спорът е потушен. Дейвид Лодж и тук, както в романовото пространство, вярва в различието и представя литературознанието чрез различието - чрез това, че то има право да съществува и че - точно защото различието съществува - литературознанието е живо. Различието е литературоведският флогистон - това е извлечената поука от дебата в трилогията.

*

Amsterdam is Semiotics. Vienna is Narrative. Or is it Narrative is in Amsterdam and Semiotics in Vienna...? Anyway.
David Lodge. Small World

А ето и самият дебат за функциите на литературознанието. Романовата логика преценява, че пет възгледа са достатъчни, за да изразят многообразието от литературоведски тенденции. Възлага ги на пет имена, които по една или друга причина, се споменават често. Всички са наясно, че от позициите, които ще отстояват по време на дебата, зависят не толкова и не само литературоведските ценности, но и съдбата на председателството на литературната катедра.

Две от имената - Морис Зап и Филип Суолоу - всъщност държат цялата повествователна интрига в ръцете си. Но докато за единия от тях (Зап) председателството е цел номер едно, другият (Суолоу) попада случайно в дебата. Сега е моментът да припомня, че дебатът е теоретичен и че на него са поканени само изявени в литературната теория личности. Суолоу е известен с антитеоретичните си подозрения, но в последния момент замества изпуснал самолета виден теоретик от Острова. Разбира се, с огромно желание и надежда. Името на единствената жена в дебата - Фулвия Моргана - е въвлечено в немалко литературни и нелитературни интриги из повествованието. Имената на останалите двама - френският представител Мишел Тардийо и немският Зигфрид фон Турпиц - са споменавани по-рядко, но както се казва - достатъчно. Всички до един са наясно кои са истинските ценности в литературоведския дебат, който им предстои. Реториките им ги издават. Всеки от тях тръпне от особено есхатологично нетърпение при мисълта, че в края на краищата може да бъде Избраният.

Пред читателя кръстосват шпаги традиция и модерност в литературознанието: литературният канон, завещан от доктор Джонсън, любовта към книгите, вярата в дълбинните структури и бинарните опозиции, култът към читателя, сянката на идеологията, рецептивната естетика, семиотиката, марксизмът. Интерпретацията е едновременно възхвалявана и отричана, а текстът - едновременно фетишизиран и обявен за оръдие на буржоазната хегемония. Иронията, която обилно подплътява разказа, изживява екстаз в мига, в който повествователят отказва да представи речта на най-важния от кандидатите - Морис Зап. Прави го ефектно, с думите: “Морис Зап каза приблизително това, което беше казал на конференцията в Ръмидж”.

Читателят, който с усмивка разчита интертекстуалния код и му се доверява, се връща към тази конференция, за да възстанови заглавието на доклада (“Текстологията като стриптийз”) и още в по-голяма степен - неговия патос, съсредоточен изцяло върху акта на четене. Но интертекстуалният код - едно от най-големите достойнства на трилогията на Дейвид Лодж - припомня и друго. Лайтмотив на този доклад е изразът “всяко декодиране е ново кодиране” - израз, който се превръща в протеза за своя автор. По време на международен конгрес по литературна семиотика Зап носи на единия ревер на сакото си значка от конгреса, а на другия - значка, върху която е изписан емблематичният израз. Попитан на един друг конгрес какво смята да чете, той дава следния отговор: “Ами същия доклад, който вече изнесох в Ръмидж, с леки промени. Този доклад чудесно се поддава на адаптиране. Възнамерявам през лятото да го чета из цяла Европа”. Така четенето напуска едни парадигми и бива приютявано от други. Така интердисциплинното, погълнало и ред други критически термини и понятия, се оказва удобна дреха за литературоведите. Адаптирам, следователно съм.

В литературоведския свят на Дейвид Лодж е възможно всичко. Дори и това, незанимаващи се с теория хора като Филип Суолоу да се съгласят да изнесат доклад за “литература и история и общество и философия и психоанализа”. В този свят един прочит може да бъде видян едновременно и като структуралистки, и като постструктуралистки, и като херменевтичен, и като семиотичен, и като рецептивистки - такава е лекцията на Зап в Ръмидж. В този свят думата “теория” е изпълнена с турбуленции: едни, като Суолоу, я мразят от дъното на душата си, други, като Зап, я виждат като борса, в която науките се срещат и докато се ръкуват, обменят както предразсъдъци, така и парадигми, но най-вече от такива срещи се извличат удоволствия. Докъде се простира измислицата в този свят, е въпрос, от който никой не е и тръгнал да бяга. Но дали и доколко измислицата, или реалността, или пък двете заедно, придават смисъл на литературоведските занимания, е въпрос, който не задаваме често.

*

Всеки занимаващ се с литературознание днес, особено тези на границата на интердисциплинните занимания, ще разпознаят и добавят към петте възгледа в дебата от романовата трилогия имена на автори, текстове, школи, специализирани издания, конференции, рубрики, дебати. Ще преподреди имена и текстове в литературоведските антологии, като Дейвид Лодж ще се ползва с предимство. Нещо повече. Тъй като в романа са дадени обилни цитати и парафрази от съвременни хуманитарни изследвания, една игра на въображението може да се превърне и в референциална. Въпросът е къде е онзи повратен момент, когато усещаме, че научаваме повече за литературознанието. Ще се опитам да дам няколко предположения.

Първото ще извлека от начина, по който е представен възгледът на Зигфрид фон Турпицза четенето. Нека проследим следния диалог от романа: “А последната книга на Турпиц - четохте ли я? Просто преработка на Изер и Яус... Турпиц е германец, който се занимава с теорията на възприемането. Преди години написа книга, озаглавена “Романтичният читател” - защо хората се самоубивали, след като са прочели “Вертер”. В основата си беше традиционна история на литературата. После Яус и Изер предизвикаха сензация с теорията за възприемането и фон Турпиц веднага се възползва и запя в един глас с тях”. Питах се как да съотнеса това към втората антология на Дейвид Лодж? Иронизираният акт на подражание в романа изписва рецептивната естетика като ценност и свързва тази ценност с две познати на всички имена. Същото прави и антологията, но с редукция. Там присъствието на Изер е аксиологизирано, но не заедно с това на Яус, а отделно. Отсъствието на Яус става видимо не толкова в антологията, четена отделно, колкото в антологията, четена през романа, заедно с него. Трилогията на Дейвид Лодж дава много примери в това отношение.

Второто предположение ще извлека от начина, по който свършва въпросният дебат в романа. Там никому неизвестният Пърси МакГаригъл от Лимърик задава на петимата лектори въпрос, който практически слага край на обсъжданията по въпроса за функциите на съвременното литературознание. Въпросът е простичък, та се налага да бъде зададен по два начина: “Какво ще последва, ако всички се съгласят с вас?” и “Какво точно ще направите, ако всички се съгласят с вас?”. Събралият мъдростта на столетието и все още жив и деен доайен на конгреса Артър Кингфишър превежда въпроса не толкова за другите, колкото за себе си, както и отговаря не толкова вместо другите, колкото да попита: “Искате да кажете, че същественото в областта на критическата практика е не истината, а различието. Ако всички са убедени от вашите аргументи, щеше да им се наложи да постъпват като вас и тогава нямаше да извличат удовлетворение от това”.

Съвременното литературознание не само търси смисъла на различието, но и вижда смисъл в различието. Ако, разбира се, все още държи на удовлетвореността.

*

В началото допуснах, че в говоренето за антология може да има идеален вариант. Убеден съм в съществуването му. Такава антология не би била текст, а по-скоро хипертекст. Дори би надскочила измеренията на текстовостта, защото ще се занимава и със света, и с човека. Всеки от нас може да започне да изгражда експлицитно тази антология, ако в даден миг е налична достатъчно силна провокация за това. Имплицитно я изграждаме непрекъснато - с всеки нов прочетен текст, с всеки интригуващ разговор, с всяко наблюдение върху света на хуманитаристиката и върху хората в този свят; дори случайно промълвени или дочути реплики са склонни да преподредят пластове в една такава антологичност. Ние пишем антологията на литературознанието с всекидневните си занимания. Тя е неустойчива като живота, който живеем. И поради актовете на превод, които извършваме непрекъснато. Но във всеки един миг тя може да придобие някакво изражение. В нея винаги има доминиращи имена на хора и текстове, и такива в сянка; симпатични и несимпатични, споделени и несподелени, разбрани и неразбрани, модерни и традиционни. Всички са отделно, но и заедно. Като огромен литературоведски грозд. Наличните литературоведски антологии също влизат в тази наша идеална антология. Както и езиците на споменното, на романовото, на писмата. Както и езикът на ежедневните ситуации.

Кое ми дава повече знание за, например, Тартуско-Московската школа - техните трудове по знакови системи, отделните публикации на отделните представители на школата, писмата им, спомените им, анекдотите, които разказват (ах, този джип на КГБ и смутеният Якобсон), рисунките, рисувани по време на летните школи? Разбира се: всичко това в неговата заедност, от която аз - ето го интелектуалното предизвикателство - трябва да извличам. Рисунката и споменът може да не изместят езика на статията, и не в изместването е тръпката, но ще му дадат ново измерение, ще го обогатят. Това, което ми дава романовото повествование в случая - ново измерение на антоса, пренареждане на ценностите. Една антология не би посмяла да го направи; антология не се прави, за да иронизираш и подлагаш на съмнение.

Та идеалната антология, поне за мен, протича така - чрез серии от такива съвместни правения на различни дискурси. В такава антология високо и ниско, сериозно и комично, подредено и неподредено са способни да преобръщат представата за ценност. Но дали от това тя ще изглежда по-малко истинска?

© Мирослав Дачев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.12.2005, № 12 (73)