УПАДЪКЪТ НА ЛЪЖАТА ИЛИ ЗА ОСВЕТЕНАТА ЛЕНТА НА ПРОИЗВОДСТВЕНИЯ РОМАН

Мая Ангелова

web

Чрез настоящия текст ще се опитаме да разговорим една вече “засрамена” литература, зачената в неравностоен, разрушителен съюз между идеология и изкуство, обслужващо тази идеология. Съюз, който продуцира покрай другите идеологически текстове и един доста обемен свитък, “несмеещ да си каже името”¹. Това са всички онези произведения, възхваляващи масовизацията, пеещи колективизацията, маршируващи военизацията, екзалтиращи единната човешка мегамашина: текстовете на социалистическия реализъм и техния “частен случай” - производственият роман.

Основа на разглежданите текстове е идеята за творчеството като дълг, но и средство за пропаганда, организация и възпитание на народните маси, част от процеса на българската еманципация. Преувеличен и екстазиран от революционната култура, този национален императив става троянския кон на тоталитарната идеология - националният дискурс лесно мутира, поддава и в крайна сметка се подчинява на социалистическия, на класовия почерк.

Ще се окаже обаче, че производството на производствения роман прекалено ясно показва истинското движение, цел и вложение на идеологическия капитал, че неговата литературност е крайно проблемна, което торпилира проекта по неговото превръщане в “мощно оръжие” за превъзпитание на народните маси. В крайна сметка производственият роман се свежда до пример за “мегаломанията на партизираната култура, стенографирала чрез модни за времето си крупни романи петилетните тласъци на обществото”². Една година преди Априлския пленум на Партията (1956 г.) на страниците на “Литературен фронт” се инсценира дискусия, която официално детронира производствения роман чрез публичен процес, който дава воля на задържаните негативни емоции, за да ги изтласка окончателно в подземието на литературната памет. Издържан в принципа на-здрава-критика-и-самокритика “процесът” е клиничният период на една оздравяваща естетика, подготвена да се слее с поредната мимикрия на идеологията.

Директива за стартиране на производството на производствения роман откриваме в специална резолюция от петия конгрес на Партията през 1948 г. - това е и сценарият на бъдещото производство: “...да се проведе системна работа в областта на изкуството за преодоляване на реакционните и вредни буржоазни традиции и тенденции, ...бягство на народа от неговия труд и борбата му, от великата строителна работа, която е обхванала нашата страна ...за принципална здрава критика и самокритика в средата на творците в областта на изкуството; да се осигури развитието на нашето изкуство във всички негови отрасли като могъщо средство за възпитание на трудещите се в социалистически дух, неговия подем и разцвет върху основите на социалистическия реализъм - единствено правилния метод на художествено творчество, който гарантира появата на произведения на изкуството, мобилизиращи и вдъхновяващи народните сили на борба и труд за построяване на социализма”

Под лозунга “за благото и щастието на народа” стартира програма за преобразуване на природата в и извън човека, създаден е - по думите на Владимир Филатов - един тотален план и битиен режим. Осъществяването на този тотален план изисква преди всичко “строй” и “режим”, насилие както над автора, така и над природата на изкуството. Оправдание за това е формулата “война в мирно време”. Създава се една параноична обстановка с основна фигура класовият враг, чийто художествен образ непрестанно се подменя и актуализира. Чрез гилотината на този внедрен в литературата похват постепенно се отстраняват войнстващите марксисти (левосектанти), авагангардистите и тяхната естетика, пролетарската култура, докато остане пречистеният образ на народната култура и нейният герой - обикновеният-просто-човек. Една добре изчислена оперативна единица, празна форма, която може да бъде осенена от благодатта на колектива или да получи енергиен заряд от Партията.

Това са нормативните изисквания, които изпълняват романите с производствена тема, романите с “гарантирано бъдеще”: сред тях са “Светлини” на Веселина Геновска (1950), “Младост” на Иван Мартинов (1952), “Завод 17” на Никола Маринов (1953), “Сухата равнина” на Павел Вежинов (1952), “Девойките от завода” на Кръстьо Белев (1952), “Край Марица” на Емил Коларов и много други. С помощта на една съвършено овладяна казуалистика, те са призвани да осъществяват прехода от “голямата идеология” (марксизъм) към “малките идеологии” (текуща социална практика).

Идеята на авангарда за преображението на човека се подменя в идеологемата “велико преобразяване на природата” в името на човешкото благо. Като важна последица е експонирането в негатив на изработената от футуристите рационалистическо-машинистка утопия, в резултат на което вместо машинизиран човек за нуждите на новата идеология е доставена очовечена машина. В проявената лента на производствения роман ще открием как машината като съоръжение, като строеж, като техника мотивира съществуването на човека като кофражист, електроженист, мазач, тъкач и подобни “глобални” случвания на човешкото в производственото пространство. Описанието на производството е истинският организатор на повествованието, целта на осъществяването му като текст. Човешките реакции са сведени до патетични пози и екстазни жестове, в които се разполага идеята, че трудът е безкраен празник, на който всеки е поканен. Ефективността на труда е изместена за сметка на афекта от трудовото преживяване. Съревнованието, постижението постоянно отлагат края, завършването, постигането и поддържат игровия елемент. Задържат развитието на човека винаги преди точката на съзряване и осъзнаване, оставят го в една все още учудваща се, питаща възраст, подвластна на педагогически манипулации. Тази ситуация се утвърждава и през погледа на женското светоусещане - в противовес на мъжественото, партийното: “Скоро на триъгълната шахта се събра народ като на панаир. Мъжете, сложили бели кърпи на главите си, седяха под редките сенки на крайречния върбак, девойките, хванати под ръка, се разхождаха край брега, учудено гледаха тихата плаваща станция, плахо като малки кокошчици надзъртаха в дълбоката шахта, свенливо попипваха новата лента, която свързваше винтовете на савачаната врата. (...) Замириса на пот, на ракия, на прясно сварени кокошчици, след туй над цялото множество се разнесе острата лютивичка миризма на кебапчета...” (“Сухата равнина”). Както се вижда от цитираните пасажи, машината е обект-фетиш, обект на желание и ритуално преживяване. Тя, най-сетне, е изява на кастрационния комплекс: “През изминалия ден и тримата бяха мислили за строежите като за жив човек, когото бяха оставили някъде далече сам и безпомощен, спрямо когото бяха бъркали, когото бяха онеправдали и сега бяха съзнали всичко това - бързаха да изкупят грешките си, да му дадат да разбере колко са се променили и колко ново са научили.” (“Сухата равнина”).

Освен че наблюдаваме преобразяването на създаващия се строителен обект в самодостатъчен, автономен жив организъм, който поглъща създателите си, ние ставаме свидетели и на един много по-необичаен процес - разлагане на художествения свят на механични и математически отчети, чрез които машината се самоизявява. Всякакви патетични опити за охудожествяване срещат отпора на един изчислен и премерен обект. В крайна сметка всеки, който е поканил на танц красивата дама, сияеща с матов отблясък на ярките слънчеви лъчи, остава смазан между някакви сифони, между “колената, които трябваше да съединяват отделните тръби”, в “тясното пространство между външния и вътрешния кофраж, заето от арматурна плетка”. Тя се отдава - от фуга до фуга. Мамят ни лебедовите й “лебедки”, сибилените й “шибри”, капанът на “клапана”. Ухае на “гредери” като гербери, на цимент и циклама, на “мертеци” и кукуряк. На пот и кебапчета. Празник е.

Вместо заключение ми се иска да изведа едно окрупняващо наблюдение върху нормата, в която са изпълнени разглежданите текстове: Словото тук е част от праксиса, повеля за действие, което е и съдържателният план на романите;оголен е процесът на внедряване на идеологическия императив в една прецизиозна представа за литературност, а по същество това представлява “мутагенен процес”, чиято “тъжна равносметка” са производствените романи.

БЕЛЕЖКИ

1. Богданов, Богдан. За българската литература и пределите на езика. // Литературна мисъл, 1991, № 1. [обратно]

2. Костадинов, Калин. Производственият роман като социокултурен и литературен феномен. Велико Търново, 1998. [обратно]

© Мая Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.07.2005, № 7 (68)