АНАТОМИЯ НА СПОМЕНА
(Умно сърце)

Проект за сценарий на документален филм

Мая Ангелова

web

Синопсис

В двора на русенска болница се намира параклисът “Св. Василий”. Построен в първите години след Освобождението, храмът отваря врати не само за православни, но и за еврейски и мюсюлмански упокойни церемонии. През 60-те години сградата е преустроена в морга, а олтарът, в синхрон с господстващата атеистична идеология, е превърнат в тоалетна. Каменният кръст, иззидан върху купола на сградата, е боядисан в синьо, за да не се забелязва на фона на небето. Светият престол, тежащ около три тона, е бил вграден в основата на стълбището, водещо към втория етаж на патоанатомията, но наскоро случайно е разрушен от строителна бригада. Камбаната на храма попада в пункт за старо желязо, откъдето е спасена и върната на църквата от един ром. Днес параклисът е обект на голям интерес от страна на млади български хора на изкуството. Те чрепят вдъхновение от стените, иконописите, от улеите на операционната маса, от цигулковите концерти в залата за аутопсиии, изнасяни от д-р Стоянов (завеждащ на патоанатомията от 50-те до началото на 80-те години) и ползват останките на параклиса за декор на своите инсталации. Всеки от тях е изградил свое собствено мнение и виждане за съдбата и състоянието на това странно място. Защото сградата е интересна и като празнина, кухина, корпус, която историята обитава и изпълва. Провокира ни да разчетем анатомията на спомените й, да оголим арматурата на нейните разкази. Да поговорим за съвременните и тоталитарните табута, за тревата в улеите за кръв и цвета на вселената.

...за идеята, арматурата и другите меки тъкани на разказа....

* * *

Филмът представя безсюжетен, асоциативен разказ за съвременните и тоталитарните табута.

За мъртвоподобните сънища на душата.

За историята на една камбана, за тайното опело, за светия престол и дисекционната маса, за цигулковите концерти в залата за аутопсия, за чадъра и за шевната машина, за Магрит и каменния кръст.

За требничеството и за цвета на вселената.

За тревата в улеите за кръв и за трима художници.

За олтара, превърнат в тоалетна.

За леките настинки.

* * *

Единството на филма се осигурява от параклиса “Св. Василий” в Русе, превърнат по времето на ранния социализъм в морга. Тук сградата ще бъде представена като празнина (кухина, корпус), която историята обитава и изпълва. Ще разчетем анатомията на спомените й. Ще оголим арматурата на нейните разкази.

* * *

Основен похват във филма ще бъде средновековната иконописна техника на натрупването. Особеното в нея е, че изобразяването започва с вътрешността на тялото, органите, скелета, които се обличат с плът и накрая се рисуват дрехите на светеца. Във филма това ще стане чрез преминаване от орнаментите и вътрешността на сградата (която съвместява повече от две пространства - параклис, морга, строеж, свърталище и техните атрибути: фрески, плочи с улеи за кръв, графити и др.) към постепенно обличане с плът, чрез прожектиране по стените на иконите, изнесени от храма, чрез екстериоризация на пространството.

* * *

Цветовете имат функционална роля. Движението е от цветност ( с особена функция на червеното и неговия негатив зеленото) през черно-бялото изображение до абсолютна белота. Например: зелено - появява се само в инсталацията на Зорница-София, с натрапчиво отсъствие в стилистиката на филма; функция на предкултурните основания на живота; охра - цветът на плътта, човешкото тяло, а, както се оказва, и цветът на вселената.

* * *

Темпоралната рамка на филмовия разказ обхваща ретроспективно времето от Освобождението до наши дни, с концентрация на вниманието върху настоящето чрез вглеждане в индивидуалното време на героите.

Участници:

Иван Иванов - Йоаний - художник

Зорница-София - художник

Красимир Терзиев - художник

Борко - видеоарт, дизайн

Д-р Стоянов - завеждащ патоанатомичното отделение

Отец Николай - свещеник, бивш преподавател по философия и поет

Мото:

О, дай ми, Господи, кураж ми дай и сила
да гледам без погнуса плътта на своя дух

Бодлер “Цветя на злото”

1

Кадри от вътрешността на сградата: греди, железа, останки от стенописи, надраскани с тебешир голи фигури. Тръгвайки от последния фрагмент, камерата развива един продължителен линеен поглед, нещо като вътрешно сечение на сградата, заснет без прекъсване от произволен център, описвайки окръжност, който се заменя с кадри от инсталацията на Красимир Терзиев (акция смяна на идентичност, проведена в същата тази сграда) - лице, което се върти в кръг. Кадри със стъкления покрив, който също е кръгъл и камерата го “завърта”. Камерата се насочва към врата, около която са подпрени няколко разперени черни чадъра (по-долу ще споменем за необичайната среща между чадър и шевна машина върху дисекционната маса по граф Лотреамон).Върху вратата, от вътрешната й страна, е поставена табелка, със заглавието на филма.

2

Вратата се отваря към кабинета на д-р Стоянов, завеждащ патоанатомичното отделение, който вече е започнал своя разказ (историята в нейната последователност):

В нашия град, когато в ранните години след Освобождението започва да се строи болницата, започва и строежът на болничен параклис. Болничният параклис е осветен през първите години на 20. век с името на “Св. Василий Велики”.

Камерата се насочва към прозорец, в който болничният пейзаж се заменя с архивни черно-бели кадри от аристократични сгради на Русе в сецесионен стил. Д-р Стоянов продължава своя разказ:

Параклисът е изграден в стилова хармония с другите сгради на болничния комплекс, строен по модерната за времето си френска павилионна система. За съжаление името на архитекта не е известно. Към него едновременно или малко по-късно е изградено и патоанатомично отделение и трупохранилище. В този вид параклисът, обслужван от свещениците на най-близкия храм “Успение Богородично”, функционирал до края на 40-те години на миналия век.

3

Показват се последователно църквите в Русе, а накрая “Всях Светих” и параклисът “Св. Василий” (архивни снимки). Върху снимка на параклиса се наслагва настоящата сграда, на входа с д-р Стоянов. Камерата го приближава, докато в кадъра остане само той.

През 1952 г. от параклиса са изнесени иконостасът, иконите, църковната утвар и са пренесени в новопостроения храм “Св. Архангел Михаил”, а параклисът е превърнат в склад. През 1964 г. той основно е преустроен за патоанатомично отделение. Преграден е на два етажа, избити са нови прозорци и врати, а за да бъде в съгласие с господстващата атеистична идеология, тъкмо в Светия олтар е направена тоалетна. В този вид, запусната и занемарена, сградата функционира до откриването на новия хирургически блок през 1998 г., когато отделението е преместено там. В този жалък вид я виждаме и днес. А камбаната, след като е свалена и дълги години е събирала прах по мазите, е предадена за вторични суровини от “предприемчив” ром. Слава богу, служители на фирма “Феникс приват” АД я спасяват от претопяване.

Камерата се насочва към една от стените, където се прожектират лозунги от кинопрегледи (може напечатани) като “Религията - опиум за народите”; “България - малкото атеистично чудо на Европа” и др. Следват архивни кадри от събарянето на Църквата “Всях Светих” (с надпис коя е сградата и датата на събарянето). Кадри от Народното събрание, от общински съвети. Масови манифестации и други комунистически ритуали. Кадри в червено-черно от леярна или цех за претопяване на желязо, придружени с оглушителен производствен шум, който продължава няколко секунди след разказа на д-р Стоянов.

4

Червено-черният образ на претопен метал, който обема целия кадър, се стапя в улеите за кръв на каменната дисекционна маса. Постепенно разтопеният метал се превръща в трева и така достигаме до инсталацията на Зорница - София. Следва интервю с художничката.

Въпросите, които й задаваме са:

- Какво мисли за странната корелация олтар-тоалетна, за екскрементите на телесното и храма на душата, за превръщането на божественото пространство в митологичен тартар, за божествената светлина и зловонната дупка към мрака...

- Как би свързала цигулков концерт със сюжета на параклиса-морга.

- Постижим ли е абсурдът, срещат ли се чадърът и шевната машина върху масата за аутопсия (по Лотреамон)

По аналогия се подреждат отговорите на същите въпроси на останалите участници във филма - Борко, отец Николай Петков, Красимир Терзиев, Йоаний.

5

В богословието съществува понятието умно сърце:

Въпросът ни към патоанатома д-р Стоянов е какво представлява сърцето, има ли умно сърце и какво прави тоя орган по-различен от другите.

Въпросът е зададен и към отец Николай.

6

Инсталацията на Йоаний липосоматични състояния наподобява експониране в разтвор от човешка мазнина (подобно на фотографска плака) на психични състояния. Въпросът ни отново е към д-р Стоянов - има ли според него в телесното “отливки” на психологичните състояния на личността. Отговорът е звуков фон към видеото от споменатия пърформанс.

7

Следва интервю с Йоаний. Камерата го проследява докато влиза в сградата на параклиса, свива един по един разперените черни чадъри и ги подпира на стената (преход от абсурдизъм към документалистика)

Следват кадри с прожекция върху винилова мрежа и направо върху стените на параклиса на иконостаса, иконите, църковната утвар, които по настоящем се намират в храма “Св. Архангел Михаил”. Включва се гласа на художника зад кадър на фона на архивни кадри от посрещането на Паисиевата “История славянобългарска” в София; кадри от опожарената сграда на русенския театър; кадри от заупокойна служба, представящи само част от ритуала, без показване на мъртвеца и други подробности, по-скоро обстановката, интериора, орнаментите, Светото писание; архивни кадри, показващи русенци през периода на обгазяването; отново кадри от събарянето на “Всях Светих”; кадри от Великденска служба, представляващи част от обиколката на “Св. Троица”, водена от митрополит Неофит. (Кадрите се сменят като в клип, някои от тях могат да се повтарят като лайтмотив). Епизодът завършва с прожектираните икони.

Коментар зад кадър на Иоаний:

При възстановителните процедури, на които сградата е подложена в наши дни, една и съща се оказва съдбата на дисекционната маса и на Светия Престол - натрошени са на парчета, поради невъзможност да бъдат изнесени по друг начин - като натрошената плоча на съзнанието на постмодерния човек, като синтаксиса на модерното изкуство, като разпадащият се монумент на историята, като шизофренията, дисектирана в същото това помещение, като разлагащата се човешка реалност, уплътнявана в хармонията и целостта на божественото в параклисното пространство. Проиграна ще се окаже романтично-митологичната история на Светия престол, вграден в основата на стълбището, водещо към втория етаж на патоанатомията. Една възможност за готически сюжет наистина остава, защото през цялото време, в което сградата се е случвала като морга, сърцето на параклиса е туптяло досами бездиханните трупове. Едно недопустимо, тайно опело под покрива на разфасовъчния отдел, би казал Платонов, ако случеше да мине насам.

Звучи краят на шеста симфония на Чайковски, цигулки, пресъздаващи ритъма на човешко сърце.

8

Камерата се насочва към вратата, където на мястото на табелката със заглавието на филма, е окачена оригиналната табелка от вратата на кабинета на д-р Стоянов, работил в патоанатомията през 60-те години. Надписът е същият като този над входа на класическата гимназия в София - “Mortius vivos docent”(мъртвите са учители на живите). Вратата се отваря и се озоваваме в сградата на бившата морга, където разговаряме с Борко, представител на най-младото поколение - за него цялата тая работа с миналото и всичките там богословски аспекти са екскременти (faeces), историята е faeces на степен google, а който там е предложил кръстът да се боядиса с цвета на небето, за да не се забелязва на фона на залеза, е гениален почти колкото Магрит.

9

Излизаме през същата врата, като камерата отново минава покрай надписа на латински и излизаме пред параклиса: Екстериорни снимки на сградата (за първи път я показваме като цяло), правим визуален обход, като спираме поглед върху иззидания кръст. Показваме цялата сграда на фона на облачното небе като в картина на Рене Магрит (сградата е с цвета на небето и изпъква само релефно).

Коментар зад кадър на отец Николай:

Все още се чудя на какво се дължат тези сраствания между дух и материя, между смърт и безсмъртие, идеология, наука и религия, дали някъде в крехката ни анатомия, в рехавите ни междуребрия, в арматурната ни плетка не се крие онзи ключ, който отприщва малките небеса вътре в човека към големите небеса на Бога? За някои от нас историята на сградата ще разкрие картината на една натрупваща се подмяна на истината, на една, достигнала пароксизъм, лъжа (олтарът, превърнат в тоалетна), за други - нещо повече от логиката на вече станалите ежедневие мутации, израждания и сраствания. Ако погледнем обаче историята като Бого-човешки сюжет, противоречието ще бъде снето в едни вече синонимни отношения - есхатонът (гр. края) на усещането ни за време и параклисът - знак на това усещане - ще намерят своето потвърждение, а защо не и илюстрация в есхатона на телата, в биологията на края и тленното, чийто символ е моргата. Дали е случаен отговорът, до който достига астрофизиката относно цветът на вселената - а именно, че тя е с цвят на човешка плът? Както и да е, в случая можем да видим как буквалистиката на тоталитарното строителство превръща парадоксалната метафорика на параклиса, преустроен по времето на ранния социализъм в морга, в лесна детска илюстрация.

Интелектуална, емоционална или физическа заможност разобличава в нас един агент, които оценява историята според псевдоетически критерии и той напира да окачествим фактите, като добри или лоши - лошо е да се превръща църква в морга, да похвалим неуморния труд на научния работник, да пуснем, дай боже, нещо в касичката за възстановяване на болничния параклис. Не са ли това обаче само суетливи опити да се оградим от греха, които му придават повече реалност, отколкото той има? Може би злото играе немалка роля в света само затова, защото на нашия свят силно не му достига реалност. Може би в злото има точно толкова реалност, колкото ние му отпуснем.

Ангелус Силезиус казва, че розата цъфти, за да цъфти. Въпросът дали това е добре и какво е добре ни свързва с нашия личен и неизживян исторически и индивидуално проблем за срама.

10

Кадри от празнична литургия: пищни орнаменти от облеклото на свещениците, позлатените орнаменти по иконостаса - ярките икони. Заменят се постепенно от олющени и избледнели икони, цветът намалява. Преминават в кадри от черно-белите икони в Пантеона на възрожденците - Св. Паисий Хилендарски и други, които също избледняват до абсолютна белота, върху която се появява като издълбан в камък надписът:

LUX UMBRA DEI
(светлината е сянката на бога)

16.05.2005

© Мая Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.04.2006, № 7 (77)