ДА БЪДЕШ БЪРЗ И ДА БЪДЕШ ВНИМАТЕЛЕН
(Шест писма за отчуждението)

Лора Шумкова

web

From: reader@anonymous.com
To: cvetan.stoyanov@transcendental.net
Subject: I stood at the door to a new beginning / the future called and frightened I turned away

Здравейте, непознати писателю!

Наскоро един приятел, литератор и университетски преподавател, М., разпалено ми обясняваше, че днешните студенти били неспособни да общуват по какъвто и да е човешки начин. Щом не знаят нещата, които знам аз, разсъждаваше М., и не се интересуват от тях, значи трябва да знаят други неща, да имат друго преживяване за себе си, хората и света. Ето, например, карам ги да ми назоват поне една успоредна на “Раковски” улица. Мълчат. Не знаят. Представяш ли си? После карам един с широки панталони и качулка да ми обясни какво казва на околните, като се е облякъл така. Аз така не бих се облякъл. Мълчи. Не знае? Добре, казвам им, разкажете ми тогава любимия си филм. Почват: ми той, оня, нали, дето стреляше, ама всъщност него го стреляха, обаче това беше заради оная, не, тя е от оня, другия филм, как се казваше... И млъкват. Не могат да го разкажат!!!

> Човек поначало е съвкупност от безброй много връзки с други неща и хора -
> графически ние бихме могли да го изразим като един възел, от който тръгват
> нишки във всички посоки и отсреща всяка нишка достига даден “обект”,
> одушевен или не. Ако си представим, че поради някакви причини нишките
> започнат една по една да се късат, централният възел все повече да обеднява -
> това ще бъде картината на алиенацията, така както протича в отделния
> индивид.

Така, мислейки за тези свои почти връстници, за които комуникацията face to face, очи в очи, толкова често се оказва невъзможна, се сетих за вашата книга “Нишките, които се прекъсват”. В нея описвате “модерния човек”, вашия съвременник - с малко тъга по отминалите, домодерни, както ги наричат днешните антрополози и политолози, времена и с немалко страх от това, което си представяте, че предстои. В стройното ви и сладкодумно описание до голяма степен разпознавам своите съвременници: и вашите, и моите връстници. С една съществена разлика - не е имало как да си представите интернет, Световната мрежа, the World Wide Web, мястото на “виртуалната реалност”, както я наричаме, която за милиони хора днес е съществена - съществената - част от света.

> Пред “модерния човек” самата география умира - и той пътува като призрак
> през призрачни земи, без да остави следа в тях, нито те в него!

Разбира се, вие имате предвид друго, говорите за придвижването във физическото пространство и безразличието към шаренията на света. Но изразът ви изумително точно описва голяма част от преживелиците, по-точно непреживяването, неживеенето в интернет. Там топологията е на един свят призрак, едни вълшебен свят, Wonderland, Страната на бързината, където всичко е на един “клик” разстояние и нищо вече няма значение, защото всеки му придава значението, което му хрумва в момента; всеки си придава значението, което поиска в момента - “мъж или жена, звяр, риба или хермафродит” (по сполучливата формулировка на мой съвременник, Александър Кьосев).

Ще ви изненада ли, че друг един мой съвременник, Пол Вирильо, говори за “края на географията”, защото (и) разстоянията вече нямат значение? Подхващайки мисълта му, Зигмунт Бауман, водещ съвременен социолог, настоява, че разстоянието е социален продукт и зависи от скоростта, с която може да бъде преодоляно, и от разходите за достигането на тази скорост. Всички колективни идентичности, казва той, от рода на държавни или културни граници, са функция от тази скорост. Затова развитието на средствата за бързо придвижване в модерността е ерозирало укрепените социални и културни цялости. Оттам прекъсването на връзките с природата, религията, нацията, родното място, роднините, съвипускниците, събойците, дори съседите, които оплаквате вие.

> Защото истинското пътуване е също връзка, то е способността да се сближиш
> с другото място, макар да е далечно и необикновено.

Когато нищо вече не е далече и всичко наоколо е необикновено, в смисъл че няма обикновени, обикнати неща, сближаването (както и раздалечаването, и напускането) престава да е приключение. Призраците, които сте предусетили, препускат из пространството, но не изпълненото с флора и фауна, с къщи и кучета, със сгради и площади, с частни и публични пространства, а друго, измислено от програмисти и пропагандатори, в което местата са масиви от слово, образ и (все по-често) звук, едно пространство-библиотека, пространство-книга, в което не се вглеждаме в гледки, а разлистваме страници. На теория това е светът на абсолютната свобода, където всеки може да каже всичко; на практика това е светът на абсолютната скука, където никой не слуша никого. Чукча не читатель, чукча писатель. Чудно ли е, че при толкова много изписани страници, все по-малко хора умеят истински, внимателно да четат, т.е. да интерпретират написаното?

> Самата мисъл, че можем да се прикрепим към нещо, ни хвърля в ужас!

Постмодерните ми съвременници са издигнали в култ скоростта; скоростта е критерий за човешкия успех. Все по-бързи са колите, самолетите, връзките с интернет, банките, борсите, храната, китаристите. Все по-кратки са текстовете, университетските програми, курсовете по чужди езици, любовите, браковете, песните, прогнозите. Пак Бауман казва, че глобализацията позволява на хората да живеят във времето, а не в пространството (или не позволява; тогава се нарича локализация - мястото днес е едва ли не мръсна дума, освен ако не става дума за site в интернет.).

> Срещата с непознат винаги е била нещо магнетично, едно обещание, едно
> приключение за душата!

Предпочитам да приключа писмото си с тази ваша мисъл, защото я споделям и защото се надявам, че, макар и задочно, познанството ни, предизвикано от “Нишките, които се прекъсват”, ще ни даде възможност не само за споделено време, но и за споделено пространство.

Поздрави,
Читателка

From: booklover@nostalgia.bg
To: cvetan.stoyanov@transcendental.net
Subject: you get tired of screaming / when you’re not reaching anyone

Здравейте, господин Стоянов!

Днес за първи път държах в ръцете си една особена книга, първото издание на “Марионетки” от Чавдар Мутафов, с рисунки от Сирак Скитник. Преживяването едва ли щеше да е изключително, ако от месеци не бях обсебена от това произведение. Знаете, вярвам, как става: смътна идея, която така и не полагах усилие да обмисля сериозно, покана за участие в семинар, малко прибързана подготовка, обещание да завърша текста “тия дни”... Идеята беше безобразно проста - да сравня написаното и нарисуваното, за да потърся скрити значения; да се вслушам в (мълчаливия) диалог между писателя и художника, за да чуя гласа на времето им; да последвам нишките на техните гласове, където и да ме отведат. Идеята дори не е моя - правил го е, с друга книга, мой преподавател (също М., между другото). Пътешествието, което предприех, беше обяснение в любов - колкото към книгата на двамата български модернисти, толкова и към книгата на моя преподавател.

> И ред други черти в романтиците показват доколко те още тогава са усещали
> зараждащите се процеси. Такъв е техният субективизъм - въпреки пламенната
> им обич към природата те непрестанно се затварят в себе си. Такава е любовта
> им към маските, към куклите, към механиката - всичко, което показва
> вкаменяване и мъртвина. В маската и куклата те намират една застинала
> гримаса, една “психика”, превърната в предмет - механиката пък, която им е
> толкова противна, същевременно ги хипнотизира.

Не зная дали Чавдар Мутафов и Сирак Скитник охотно биха склонили да бъдат наричани “романтици”. И все пак те, както и повечето им съвременници от 20-те години на ХХ век, са хипнотизирани от маските, куклите, механиката. В един все по-технологичен, все по-изкуствен, все по-масов свят хората губят своето уникално “себе си”, изпълнявайки предварително известната програма на отредените им социални роли, налагайки на лицето си една застинала, опредметена гримаса. Такива са марионетките на Чавдар Мутафов, празни отвътре, прецизно следващи модните клишета във всяка дума, жест и подробност от външния си вид. Такива са и марионетките на Сирак Скитник, парченце по парченце сглобили образите от модните журнали отблизо, сливащи се в общата маса на масовия градски човек отдалеч. Това е ледът, който блика на Елиът, разказът, който не е разказ на Кафка, за които пишете в “Нишките, които се прекъсват”. Разбира се, модернизъм, но все още помнещ романтическото си, сецесионно детство. “Марионетки” е дотам модерна, че рисунките в нея предшестват текстовете, които се предполага, че илюстрират, установих днес. На корицата й едно странно лице - нито съвсем кукленско, нито съвсем човешко - е застинало в гримаса. “Марионетки” е манифест на отчуждението.

> Такова е най-сетне и тяхното пристрастие към всичко болезнено и
> патологично - нощните тонове, страданията, прокобата, лудостта, смъртта.

Но “Марионетки” може да бъде и нещо повече; “Марионетки” са нишката на Авангарда, която ме увлече из лабиринта на българския и европейския модернизъм. Модернизмът също е глобализация. Не бихте могли да помните как след поредното отваряне на България към света всички дизайнери на националната ни идентичност - политолози, социолози, историци, писатели, журналисти и обикновени графомани, се втурнаха да чегъртат пластовете на историята, за да търсят национално самочувствие и пример в 20-те и 30-те години, времето, когато нашите дядовци и прадядовци са се чувствали еднакво (не)уютно в София, Мюнхен, Париж, Буенос Айрес и Чикаго. Не без гордост днешните изкуствоведи и литературоведи посочват Гео Милев (скритото действащо лице в моя марионетъчен сюжет) като лидер на българския авангард, който като никой друг българин се чувствал у дома си и бил радушно приет от значимите фигури на европейския експресионизъм. Експресионизмът, който е не само нов език, следователно и нов свят, но и вик на болка, лудост, прокоба, смърт - като онази прословута картина на Мунк със самотната човешка фигура, която също можем да изберем за емблема на алиенацията.

> Тъга, тъга, тъга във всякакви форми - тя обилно се лее от романтизма. Да
> вземем дори само една от разновидностите й - нещастната любов.

Подобно любовта на Дилетант от “Марионетки”, любовта ми към книгите, към тези две книги, е предварително обречена на провал. Книжната страница, за разлика от интернетската, изисква ухажване, нежност, внимание, грижа, възприемане с всички възможни сетива, време и пространство за любов. За да докоснеш страниците й, да помиришеш мастилото й, да проследиш белезите от чужди прочити, трябва да спреш, да се ангажираш. Интернет страницата може да е четена стотици хиляди пъти преди теб, вероятно в момента, в който погледът ти пробягва по нея, тя е избрана от още десетки или стотици “потребители”. Не само жените, всичко е общо в интернет, затова всичко е ничие. А любовта е форма на принадлежност.

> Та кога е имало такива силни връзки - и международни, и търговски, такива
> пощи и телеграфи, такива конференции и дружества?... Но писателят долавя,
> че зад “разцвета” пълзи някаква още неуловима опасност

Днешните млади писатели, също като Чавдар Мутафов и Сирак Скитник, не се смятат за романтици, а за революционери. Наркотиците, интернет, (е/и)миграциите, СПИН, войните, музиката отново изискват нов език, позволяват радикални жестове. Смесването на култури и идентичности, усъмняването във всеки избор, жестоките изисквания на модата, налагани все по-масово от медиите, откъсват (пост)модерния човек, моя съвременник, от него самия, запращайки го в бездни на отчуждението, които не сте можели да си представите през 1967 г., макар да сте ги предусетили. Днес, както през 1920-а, не могат да се разказват истории. Днес се разказва и живее във фрагменти.

Сърдечни поздрави,
Носталгичка

From: sisyphus@humanities.edu
To: cvetan.stoyanov@transcendental.net
Subject: all we can really share / is the coldness we feel

Здравейте, Цветан!

С М. - друг, не онзи от първото ми писмо, но също литератор и университетски преподавател, днес си говорихме за безсмислеността на общите ни занимания. От една страна, сякаш всички текстове са прочетени (но разбира се, всеки нов прочит е различен, уникален, дори ако е препрочитане), всички нишки - проследени, всички малки открития - направени. От друга страна, методите също са изчерпани: и импресионистичната, и структуралистичната критика, и хибридите между тях (подправени понякога с психоанализа) са се случили преди нас. Можем само безкрайно да повтаряме стореното от други, самоубеждавайки се, самозаблуждавайки се, че го правим по нов начин. Бихме имали някакъв шанс, ако например в българската литература се раждаше нещо ново, на което да се посветим. Но и по собствените ни наблюдения, и по признанията на познатите ни писатели онова, което пишат, вече е написано от други, те само разместват фрагментите - от по-девствени времена, от по-благодатни места.

> Само едно има, в което съм чисто мой, само едно има, в което никой не може
> да ме измести - моята смърт! Никой не може да умре вместо мен - “всеки
> умира сам за себе си”!... И нашето истинско съществуване, екзистенцът - това
> е предвиждането, предчувстването, очакването на смъртта! Целият наш
> “автентичен” живот е линия, завършваща със смъртта и осмисляща се от
> смъртта.

Препрочитам старо есе на Д., писано преди 10 години, но - поради особеностите на българския академичен книгопечат - препубликувано в сборник преди няколко месеца. Есето се самоназовава “мемоарен манифест” и всъщност разказва смъртта на българското литературознание. Вие също сте сред епизодичните му герои, но не затова ви го споменавам, а защото един пасаж от него влиза в печално-плачлива хармония с разговора ми с М. (от това писмо) и придава съвсем нов смисъл на вашето изказване за смъртта. Ще възразите, че работата ми като литератор е да откривам, не да правя значения (и тук М. от второто писмо, следвайки Робърт Скоулз, би се съгласил с вас), но, както вече имах случай да отбележа, любовта към литературата в наше време е задължително нещастна, затова е добре да бъде изоставена овреме. Така че ще вляза в ролята на обикновен читател от епохата на интернет и, нарушавайки академичния етикет, ще копирам целия пасаж от есето на Д.:

Знаете ли какво е усещането да започнеш да се занимаваш с нещо, за което от самото начало си даваш сметка, че е ненужно, непродаваемо, неконвертируемо? Бързият глобализиран свят няма нужда от идентичности, а от роли, които да преоблича според случая. Бавният локализиран свят, Другото на глобализацията, въпреки воплите си в обратния смисъл, също няма нужда от идентичности, а от скорост. А заниманията с литература, особено с българска, която трудно гарантира печелене на проекти, са престижни само дотолкова, доколкото показват, че литераторът “може да си го позволи”, т.е. случил/а е на родители, сключил/а е изгоден брак, спечелил/а е шестица от тотото или успешно е ограбил/а банка (но в последния случай заниманието с литература едва ли би изглеждало чак толкова привлекателно).

С какво тогава се занимават онези нещастни модерни хора, принудени под напора на постмодерността или да се обрекат на маргинално съществуване, или да предадат литературата? Занимават се с всичко - политика, социология, реклама, журналистика, кино, PR (връзки с обществеността - отчуждението се приема за дадено дотам, че изпридането на (псевдо)нишки в обществото изисква специализирано университетско образование), устойчиво развитие (опазването на околната среда, в което вие виждахте признание за алиенацията от природата, днес е еволюирало да опазване на общностите). И, разбира се, с писане. Не на стихове, а на проекти. Ще попитате - проекти за какво? Има ли значение, щом убедително отговарят на приоритетите на някоя финансираща организация? Проектът е вид манифест, който не изисква последваща практика, а предаден в срок отчет. И аз предавам литературата, непрекъснато: пиша проекти; пращам писма до (не)познати писатели; четейки “Марионетки”, прекарвам повече време със Сирак Скитник, отколкото с Чавдар Мутафов; дори тематичните си епиграфи избирам от текстове на песни, а не от литературни произведения.

Цитираният вече мой съвременник Александър Кьосев, един от главните герои в есето на Д., отбелязва, може би успокояващо, че “Когато човек няма идентичност, той не може да умре!”. Когато човек е имал идентичност, той не умира - не защото го жалеят (вероятно е да го проклинат тихичко, въпреки че “за мъртвите или добро, или нищо”), а просто защото го помнят - в слово, образ, звук, практика. Между другото, Зигмунт Бауман констатира, че културата на потребителското общество, срещу която вие сте се опитвали да се съпротивлявате, заклеймявайки я като “еснафска” и “буржоазна”, и в която аз по рождение и принуда живея, е главно култура на забравянето, а не на ученето. Ученето (както и преподаването) е умряла работа.

Ваша,
Неслучила се литераторка

From: consumer@information-society.com
To: cvetan.stoyanov@transcendental.net
Subject: somewhere along the way / we exchanged our dreams for selfish pride

Здравей, Цветане!

Прощавай, че толкова дълго не съм писала, но доставчикът ми ме остави три дни без интернет. Разбира се, смених си доставчика, но това не се оказа чак толкова лесно (нито пък чак толкова евтино). Както е да е, сега имам по-добра връзка (т.е. по-висока скорост), следователно - повече възможности. Виждаш ли, днес скоростта е мярата за всички неща, а интернет е мястото, където тя е най-видима, т.е. най-невидима: за потребителя с достатъчно добра връзка и достатъчно мощен (т.е. бърз) компютър, преместването във виртуалното пространство се извършва мигновено - точно както в онази тъпа гатанка за мисълта, с която ни отегчаваха в началното училище. Обратно, светът навън се оказва все по-бавен и мъчителен. София е пренаселена, по тротоарите трудно може да се ходи (не само заради паркиралите автомобили, просто има твърде много хора), задръстванията намаляват само през нощта. Градът, който по твое време е бил господстваща категория, отграждане от света, свят-двойник, колективен субект “в себе си”, сега се е разпаднал на фрагменти, станал е мръсен, шумен и грозен. Светът е градът, а господстващата категория е интернет (освен ако си обречен на гетото, тогава господстващата категория е насилието).

> Никога хората не са били толкова близо, пространствено близо, един до друг.
> Стига да желаем човешки връзки, стига да търсим реализирането им,
> възможностите са налице.

Нямаш представа колко прав си бил, наистина. Достатъчно ти е левче за интернет клуб (или домашна връзка с интернет) и някой готин ник (псевдоним) от рода на kul_4ik, и човешките връзки те заливат във вид на електронни съобщения. Ще възразиш, че това не е пълноценно общуване, че е някаква ерзац връзка. Че ти липсва топлинката на живия човешки контакт, на гласа, погледа, докосването. Но днес никой не общува face to face: ако interface to interface не ти е достатъчно, предлага ти се fashion to fashion. А това е нещо, на което едва ли би искал да се подложиш, ако не се налага (или ако не си абсолютно сигурен, че отсрещната мода е съизмерима с твоята). Днес по дрехите не само посрещат, но и изпращат, и всичко помежду. Под “дрехи” не разбирай само найлоновата риза. Става дума за обувките, аксесоарите, грима, кожата, формите и размерите на тялото, акцентът, интонацията, подбора на думи - неща, които медиите агресивно рекламират и които могат да бъдат купени, без значение с колко точно пари. Формата безусловно триумфира над съдържанието. В света си този, който си могъл да си позволиш да станеш, в чата си, който искаш - мъж или жена, звяр, риба или хермафродит. Няма нищо, което да те приковава към каквото и да е “себе си”. Няма и нищо, което да те принуждава да избираш друго.

> Стокопроизводителят поне се отчуждаваше само от продукта си, работникът
> се отчуждава от тялото и мозъка си. За определено време те не са негови: за
> да може да съществува, той престава да бъде той! Пред очите му всеки божи
> ден се дели на две противоположни части - часовете, когато работи във
> фабриката, когато принадлежи другиму, и часовете, когато е свободен,
> “тъждествен със себе си”. Едното е тъмно, омразно време, небитие; другото
> е неговият истински живот. Така той вече се отчуждава и от самия труд -
> качеството, което го различава от животните.

Днес все по-малко хора работят във фабрики; все повече хора не само произвеждат за другиго, но съществуват за и чрез другите. Това си го усетил много добре в книгата. Мога да избера очи, устни, гърди, корем, крака и със съвместните усилия на банковата ми сметка, пластичната хирургия, фитнес индустрията и диетологията за няколко месеца ще имам ново-новеничко тяло, по желание. Един български художник, Rassim, дори се е специализирал в такива демонстрации. Днес художниците се занимават с “акции” и “пърформанси”: в свят, където всичко тече от бързо по-бързо и всичко се променя светкавично, произведението на изкуството не може да застине в картина. Но същото е с идентичностите (много модна дума, между другото). Човек с една-единствена идентичност, човек, така да се каже, “в себе си”, би бил най-малкото странен, ако не и абсолютно неприемлив. Идентичностите са като шапките - можеш да си нахлупиш, която си пожелаеш, според случая; добре е да ти се намира подходяща. С колкото повече идентичности разполагаш и колкото по-умело боравиш с тях, толкова по-адекватен си на съвременното (отворено, информационно, постмодерно, глобално) общество.

> Психологическата алиенация е преди всичко сложното отражение на онези
> процеси, които характеризират стоково-паричната база, отделянето на човека
> от продукта на неговия труд - тя е конкретно състояние на съзнанието,
> поразено от конкретно състояние в битието.

Струва ми се, че някъде тук са основните разлики между нас. От една страна, ти сякаш копнееш човекът да е идеален, завършен в себе си, и да се осъществява постоянно в своята цялост. Аз приемам априори, че човекът е мозайка, която постоянно се пренарежда и променя, но никога не е изцяло видима или познаваема. Аз съм Аз, дори всички първоначални парчета да се подменени, защото Аз съм отношението, не обекта. От друга страна, ти не си почувствал информационното общество, което Алвин Тофлър нарича “третата вълна” и в което аз, донякъде, живея. Информацията е основният продукт в съвременното ми общество. Информацията е нещо, което може да бъде споделяно, и което не се губи, а се умножава след споделянето: и двете страни притежават почти идентични копия. Разбира се, загубила съм твоето твърдо “себе си”, както и твоите твърди “ние”, но съм спечелила множество гъвкави, меки “ние”-та, които, веднъж създадени, остават завинаги в паметта, поне като следи, като парченца от мозайката. Ти също си едно от тези парченца.

Твоя,
Използвачка

From: chatter@forum.net
To: cvetan.stoyanov@transcendental.net
Subject: parallel lives running parallel with you / to the point where our horizons divide

Здравей,

Не ми излиза от главата тази твоя филипика срещу лъженишките. Защото ето, дори в моето “постмодерно” време, когато попкултурата налага ценностите (мнозина биха казали - липсата на ценности) и стандартите за поведение, “в живота” не е “като по филмите”. Не живеем нито в сериал, нито в романтична комедия, само понякога - в нещо като третокачествен екшън. Въпреки жалбите, че народът едва ли не умира от глад (за културата да не говорим), заведенията са пълни, постоянно някой някому ходи на гости, разгарят се страсти, силно се люби и мрази, а психоаналитиците стоят без работа, защото всеки (е, почти) има някакъв приятелски кръг, всред който да плаче и да утешава. И дори страстните виртуални приятелства и любови неминуемо преминават off line, т.е. във физическата реалност. Тази топлина, телесната и душевна близост, се очертава като най-ценното, макар не най-активно рекламираното национално достойнство.

> В действителност всички тия “модерни хора” са запазили в различни
> пропорции и части от своята жива човешка същност. Един е влюбен в децата
> си, друг сади цветя, трети обича да слуша музика - не всички нишки са
> прекъснати, някои дори се засилват от нарушаването на други. Но
> тенденцията е - още веднъж да повторим - централният възел все повече
> да обеднява.

Добре, но как измерваш обедняването? Ако едни нишки се засилват с отслабването на други, тогава би трябвало да въведеш някакъв вид “относителна тежест” на връзките. Как обаче мериш интензивността на една връзка? С честотата и продължителността на контактите? С проявата на емоции? Със сдържането им? Ако една двойка общува всеки ден по час в чата и за това време споделя всичките си вълнения, впечатления, мечти, а друга прекарва всеки ден по два часа в киносалона, ръка за ръка, с поглед, вперен в екрана, кое общуване приемаш за по-истинско? И дали допълването или частичната замяна на телесния контакт с електронен задължително предвещава края на общуването? Когато чета нечии текстове (включително и твоите), придобивам може би измамното усещане, че познавам човека по-добре, отколкото ако разговарям с него. Защото, парадоксално, писаното слово никога не лъже, макар да подлежи на безброй редакции, ако читателят си направи труда да чете между редовете.

> Всяко лъжливо решение на проблема, всеки псевдоизход от кризата в
> последна сметка засилва кризата, придава й още по-страшна форма - това
> е неумолим закон. Ерзацът не прогонва болката или я прогонва временно -
> за да я засили повече. Ерзацът винаги влошава.

Да, но как различаваш загубата от промяната? Как различаваш ерзаца от различието? Защо си сигурен, че онова, което днес изглежда като евтин заместител, утре няма бъде върховно духовно постижение (тук нямам предвид упадъка на цивилизацията, а смяната на изразните средства)? Как разпознаваш болката като същата, но засилена, а не като друга, нова болка? Защо изобщо смяташ, че болката не е естествено състояние на човека? Сигурен ли си, че нишките наистина могат да свържат най-потайните кътчета на душата с любимите хора, животни, растения, вещи, места? Откъде знаеш, че тези любими хора, животни, растения, вещи и места не са съчинени от самата душа, за да запълва празнината в себе си или за да изпъл(ня)ва своята същност? Как различаваш ментето от оригинала?

> “Хоби” ще рече любителска дейност, която доставя по-голямо удоволствие
> от работата, отказ от работата като творчество и, второ - стремеж да се
> намери нещо друго, в повечето случаи самоцелно, да не кажем безцелно,
> където да се вложи “излишната” страст, нежност, мечателност. ...
> Естествено, трябва да се направи уговорката, че в много случаи
> различните “хобита” и колекции, особено на истински ценни неща, могат
> да бъдат и призвание, реален смисъл на един живот - или пък необходима
> отмора след изморителния основен труд. Тук обаче говорим за друго -
> за стремежа на еснафа да компенсира, да се покаже творец в някаква
> своя “субективна” област, да разгърне “страст”!

И така, ако хобито ми е ерзац, то е защото работата ми е ерзац. Ако работата ми е “изморителна” (разбирай, истинска), то и хобито ми става истинско хоби. Мога да имам и истинско хоби, без да имам истинска работа - в случая, когато хобито ми е моето призвание. Но тогава защо то е хоби, а не работа? Изобщо все по-големият процент хора, заети с произвеждането на интелектуални, а не на физически продукти (тях все по-често ги произвеждат машини), и все по-краткия работен ден оставят все повече време за “хобита” - дейности, несвързани с основните трудови задължения. Все по-голямата достъпност на тези “хобита” и все по-голямото внимание, което им се отделя, накрая стигат дотам, че разликата между хобито и работата се прокарва от трудовата книжка. В която все по-често може да бъде записано “другото”.

Имайки предвид бързината, с която се променя пазарът на труда, вниманието към хобито може да се окаже живото- или поне работоспасяващо. Хора, които владеят добре повече от една дейност, винаги е имало, но досега разделението и тясното профилиране на труда са ограничавали силно техния процент в обществата. Днес са на мода неочаквано добрите комбинации, 2 в 1, 3 в 1: художник, музикант, поет; писател, критик, теоретик; боксьор, литератор, ресторантьор. Какво стана с идентичността на себе си?

Сърдечно твоя,
Събеседничка

From: meagain@regret.org
To: cvetan.stoyanov@transcendental.net
Subject: tonight I felt your presence again / as we shared the sorrow we’ve always known

Всичко това, което ти писах в последните писма, разбира се, е хипербола. Сложила съм си розовите очила на човек, който може да си позволи глобализацията, който, изглежда, принадлежи на света на скоростта и може да избере да бъде локален, да бъде внимателен към подробностите, да си играе с паметта. Просто защото компютърът ми разполага с достатъчно скорост и достатъчно памет; защото разполагам с компютър. Ако имаш времето, пространството не е проблем. Точно както с работата и хобито: ако имаш удовлетворителна работа, можеш да имаш и удовлетворително хоби, дори повече от едно; ако работата ти е ерзац, целият ти живот е такъв. Повечето хора обаче не са виждали интернет, не са виждали и физически реалните места, намиращи се на няколко километра от дома им. Например на повечето жители на Пилзен (не в Германия, а в Чикаго), които разполагат с най-хубавия изглед към едни от най-красивите небостъргачи в света, никога не им е минавало през ум да вземат метрото и да отидат в подножието им. Въпросът не е в няколкото долара за билет, които с американските си социални помощи те все пак биха могли да платят. Зигмунт Бауман отделя значително място в книгата си “Глобализацията” на доброволно избраната от елитите изолация, за която те са готови да платят скъпо и прескъпо, и за налагането на която измислят все по-рафинирани средства.

Но, фиксиран върху времето и пространството, Бауман обръща твърде малко внимание на едно друго измерение на (пост)модерността, за което ти също не пишеш, но което прозира изпод страниците ти. Спомняш ли си студентите на М., с които започнах първото си писмо? Разбира се, те са отчуждени по начина, който описваш - те нямат Бог, нямат космос, нямат природа, нямат предмети, много често нямат топли, живи човешки общности. Те все пак принадлежат към елита на човечеството и имат мрежата и нейните паяжинени хипертекстови нишки (които могат да бъдат прекъснати с натискането на един клавиш). Но онова, от което те са най-страшно, болезнено и трагично отчуждени, е езикът. А без език почти не може да се създава значение. Помниш ли, Бауман казва, че за някои е предопределена свободата да създават значения, а на други е приписана незначителност. Значения създават онези, които имат памет, които могат да разчетат долните пластове на палимпсеста, които могат да се впуснат в междутекстово пътуване, дори ако интертекстуалните връзки не са предварително подчертани и описани. Четенето е способността за овладяване и усъвършенстване на език. Вербален, визуален, музикален, корпорален. Все едно. А езикът е памет сам по себе си.

> Доколкото говорим за “разкъсване на връзки”, трябва във всеки един случай
> да се решава основният въпрос: дали това разкъсване е непоправимо, дали
> на негово място не се изграждат нови връзки, по-могъщи или поне с
> еднаква психологическа стойност, тоест да се види какви са компенсациите
> и действителни ли са те, или лъжекомпенсации.

Ще възразиш, че във и чрез интернет студентите на М. разполагат с език. Дори повече от един: най-малкото в ежедневните чатове, имейли, сайтове, инструкции за различни програми те боравят почти еднакво добре - почти еднакво зле - с българския и с английския. Да не говорим, че се справят светкавично с визуалните послания на реклами, клипове и игри, от които на теб само би ти се завило свят. В своята ежедневна свръхобщителност голяма част от тези мои почти връстници са лишени от свободата да правят значения; затова пък имат съмнителната привилегия да ги консумират в изобилие.

> Белегът, че си преодолял еснафщината, е да създаваш и да рискуваш -
> спокойствие, уреден живот, ако трябва, и материални изгоди - да рискуваш,
> но да дадеш нещо на другите.

Производителят на значение не е нито представителят на Баумановия елит, властелинът на времето и глобализацията, нито човекът от гетото, пленникът на пространството и локализацията, а онзи номад от границата, същество като теб, мен и всички герои на тези писма, което, макар да живее с илюзията, че разполага и с времето, и с пространството, се е посветило единствено на овладяването на езика. Преводачът, посланикът (онзи, който пренася посланията), няма нито лекотата на времето, нито сигурността на пространството. Той има само средствата за разчитане на палимпсеста и надеждата, че ще бъде достатъчно бърз и внимателен, за да не остави света да се самоубие чрез забрава.

© Лора Шумкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.07.2005, № 7 (68)

Други публикации:
Нишките, които се прекъсват, и глобализацията. София, 2005.

Текстът е отличен с Трета награда на Третия национален конкурс за есе “Цветан Стоянов” 2005.