ЗАЙЧЕНЦЕТО БЯЛО

Людмила Балабанова

web

Вчера намерихме бялото зайче на сина ми и неговия приятел мъртво.

Спомням си как го донесоха в къщи преди шест години. Бяха го купили двамата и ме молеха да живее у нас. "Ще стана по-отговорен" - убеждаваше ме синът ми. А аз внезапно си спомних как го приспивах, когато беше малък, с песничката за "зайченцето бяло". Синът ми не заспиваше вече с песнички и онова зайче отдавна не беше с нас двамата. "Да го наречем просто Зайченцето Бяло" - предложих аз.

Следващите седмици, месеци и години приятелят на сина ми прекарваше цялото си свободно време у нас. Забавляваха се тримата със Зайченцето Бяло и от стаята им долиташе смях и оглушителна музика. Защо ли тинейджерите засилват музиката толкова много?

Сега двамата учат в различни университети и се виждат рядко. Зайченцето Бяло остаря и понякога боледуваше. Тогава те оставяха всичко друго и го водеха при ветеринаря. След това се връщаха в къщи, занасяха го в тяхната стая и мълчаливо го галеха. Преди да се разделят си обещаваха, че ще се видят пак, ще отидат на Витоша, както някога, или ще поритат футбол. Но бяха толкова заети.

Днес тръгват замислени към планината, за да оставят Зайченцето Бяло завинаги там.

кула с часовник
тук вятърът
никога не спира

© Людмила Балабанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.12.2009, № 12 (121)

Други публикации:
Contemporary Haibun On, September 2009, vol. 5, no 3.