БЪЛГАРИЯ И СВЕТОВНОТО ХАЙКУ

Людмила Балабанова

web

Скъпи приятели на хайку,

Идвам от страна, която се намира между Запада и Изтока.

Западът винаги е изучавал света чрез петте си сетива, подкрепян от интелекта. Изтокът от древни времена се опитва да възприеме света чрез едно-единствено - сетивото на душата. В "геопоетическото" пространство на България, по-близо до Запада, отколкото до Изтока, все пак се забелязва тенденция към сливане на петте сетива в едно-единствено, с което може да се познае всичко, в един миг на прозрение (сатори). И макар влиянието на западната естетика и културна традиция да е много по-силно, в дълбините на съзнанието съществуват и източните нагласи и подход към света. Едно от доказателствата е интензивното хайку движение на Балканите. Характерното за Изтока интуитивно възприемане на света може да се открие в поезията на много български автори. Първият значителен принос в изследването на този феномен е публикуваният тази година труд на поетесата и преподавател по източна философия Антоанета Николова, озаглавен "Български прочити на пустотата". Тъй като всеки краен модел винаги предизвиква в някакава степен възникването на неговата противоположност, на Запад отдавна са очаровани от хайку, смятано най-често като алтернатива на западната поезия. Може би именно поради един трети естетически модел на развитие, който не е нито напълно западен, нито източен, в България никога не е имало опити за подражание на японското хайку. Превежданите класически хайку творби са посрещани с интерес, но като продукт на една чужда култура.

Първата българска хайку сбирка "Гората на глухарчето" на талантливия ни поет Димитър Стефанов излезе едва преди петнадесет години. И въпреки старанието му да спазва размера от 5/7/5 срички, тези стихотворения не могат да се определят като подражание на японското хайку. Те не са базирани на сезонна дума (киго) и отразяват българската душевност и естетическа традиция.

По това време, в края на 80-те и началото на 90-те години, възникна и движението "НАВА", в основата на което беше един от най-значителните и интересни поети на България, Иван Методиев. Той определя НАВА като "Стил на Кръстопътя", нито източен, нито западен. Кратката форма е типична за НАВА - от един до три реда. Малкото думи нямат цел да ни кажат нещо, а по-скоро да ни помогнат да се озовем отвъд думите. Тук връзката с източните философии и културни традиции, в частност с дзен-будизма и хайку, е очевидна. В известен смисъл, макар и с много по-свободна форма, тези кратки стихотворения се доближават до така наречените "essential" хайку. В същото време те имат своя корен в древните културни традиции на нашите земи. Нава е стара славянска дума. Природата често играе важна роля в тези творби. Те са написани "с пеперуди и мушици, с врабци и капки дъжд". Това е поезия без никакви правила и ограничения. И все пак много НАВА стихотворения не се различават от модерното хайку. Следните примери са взети от списание "НАВА". Техен автор е Иван Методиев.

Мирис на облак.
Птиците чакат
с отворени човки.

След всяка капка дъжд -
различна тишина.

Пеперуда
се блъсна в камбаната -
никой не чува.

Всички поети от кръга НАВА публикуваха и друга поезия. Те не бяха група "посветени". Тази кратка форма беше част от българската поезия, а не нейна алтернатива.

НАВА е локален феномен, който показва, че когато има нужда от нещо, то се появява. Споменах всичко това, за да подчертая огромната нужда от подобна кратка форма в съвременния свят. Реформирането на хайку и появата на концепцията за Световното хайку разкрива нови възможности пред поети от различни страни и култури. След появата на антологията на Бан'я Нацуиши "Цветята на вятъра" на български език, преведена от японистката Ива Венкова и поета Димитър Стефанов, разбирането за хайку в България се промени. На него вече не се гледа като на екзотична поезия, отразяваща една чужда и далечна естетика, а като на жанр, позволяващ на всеки автор по света да изрази собствената си индивидуалност. Концепцията за ключовите думи на Бан'я Нацуиши беше приета с голям интерес от българските автори. Не е изненада, че хайку поезията намери почва в България. Корените съществуваха и очакваха само подходящ климат, за да дадат плодове.

Според изложеното дотук може да се формулира тезата:

1. Светът очевидно се нуждае от минимална поетическа форма.

2. Тази поезия може да ни отвежда отвъд думете, в неназовимото пространство.

3. Всеки автор трябва да има възможност да изрази своята собствена индивидуалност и принадлежността си към дадена културна традиция.

Не включва ли точно тези характеристики Световното хайку според концепцията ня Бан'я Нацуиши? Не е ли това третият път, третият модел, за който говори Димитър Анакиев в работата си на Първата конференция на Световната хайку асоциация в Толмин, Словения, през 2000 г.? И не е ли една такава поезия способна да бъде мост между различни естетически и културни традиции, мост, издигнат над граници и бариери?

Каквито и различия да има между нас в една или друга посока, в основата на своята човешка природа ние сме едно цяло, както океанът и капката роса имат своята обща "водна природа".

Хайку разбира и се опитва да говори езика на природата, а нейният език е общ за всички, както в хайку стихотворението на Антоанета Николова:

Навсякъде край мене
чужда реч.
Но песента на птиците е същата.

Според Лао Дзъ природата си служи с малко думи. Също и хайку. Именно кратката форма, където думите по-често са натоварени с ролята на символи, може да свърже хората, говорещи различни езици. Езикът на символите е език на подсъзнанието, на най-дълбокота човешка същност и е еднакъв за всички хора. Външната простота на изказа, за сметка на дълбокия подтекст, понякога улеснява превода от един език на друг. Очевидно съществуват и проблеми, които вече са дискутирани. Например специфичният ритъм на японските стихотворения не може да се появи на други езици, с друга организация на звуковете. Мисля, че тук чувствителността и усетът за ритъм са решаващи за създаването на уникални ритмически модели на различните езици. Всъщност с този въпрос винаги са се сблъсквали преводачите на хайку от японски и са го решавали повече или по-малко сполучливо. Но днес, когато десетки поети в една страна работят върху хайку, положението е различно и аз вярвам, че на всеки език формата ще се развива съобразно с неговите особености. За някои езици това развитие е започнало отдавна и вече са обсъждани някои проблеми.

Тъй като хайку използва много малко думи и най-често има трисегментна структура, въпросът за словореда при различните езици е особено важен. Така например словоредът в английския език и други западни езици е много строго фиксиран, докато българският език позволява по свободни вариации в реда на думите. Една от характерните черти на хайку е елементът на изненада и тя се постига по-лесно, когато думите могат да се разместват. Дори такова разместване да е допустимо в поезията при езиците със строг словоред, то би нарушило естественото звучене, оценявано толкова високо в хайку. За съжаление такива стихотворения губят при превода си на английски.

Един друг въпрос, който засяга най-вече славянските езици, е много по-широката употреба на умалителни, в сравнение с английския език. Още повече, че с употребата на умалителни в тези езици не се подчертава размера на обекта, а се изразява отношение, като например нежност, ирония и т.н. Английският език е много богат на синоними и омоними, което дава големи възможности за създаване на хайку. Българският език е много пластичен и една дума може да се употреби по различни начини, което е особено важно за минималните форми. Едно много известно стихотворение на нашия поет класик Александър Геров е написано само с една дума "болка", употребена в три различни форми: основна, обръщение и умалително обръщение. С една дума са изразени всички степени на страданието - от желанието за съпротива до смирението. Очевидно това стихотворение не може да бъде преведено на език, който не притежава такава гъвкавост.

Тези проблеми само показват, че на всеки език може да бъде създадена уникална хайку поезия, като се използват специфичните му особености. Във всеки случай посочените трудности са рядко срещани и не са решаващи за превода и обмена на хайку. Повечето стихотворения се превеждат лесно именно защото външно са прости и конкретни.

Друг проблем, който вече е споменаван, е броят на сричките. Известно е, че 17 срички на английски предоставят повече информация, отколкото 17 срички на други езеци, включително и на български. Може би не броят на сричките, а броят на думите е по-точен критерий, когато се сравняват стихотворения на различни езици. Тези изводи ме карат да мисля, че абсолютизиране на размера на стихотворенията не е възможно в Световното хайку, нито е необходимо. Но стремежът към минимализъм трябва винаги да съществува. Всеки поет знае, че колкото по-малко думи се използват в едно стихотворение, толкова по-голям е потенциалът на всяка дума. Това създава по-силни отношения между думите и води до възникването на по-мощно енергийно поле (както във физиката). Колкото по-малко са думите, толкова по-големи са празните пространства, където ехото отеква с безброй асоциации.

В нашето време на информационно насилие колко очарователна е недоизказаността на едно хайку, която оставя читателя да търси и намира сам. И колкото по-голяма е тази недоизказаност, толкова по-цялостно е стихотворението, защото съдържа безброй възможности. Хайку не е прозрение, споделено от автора, а покана към читателя за постигане на свое собствено прозрение. Тук ясно изпъква разликата между хайку и други кратки форми като афоризми, епиграми, пословици или просто кратки стихотворения с директно изразени послания.

В условията на бързото и многопосочно развитие на информационните технологии съвременният човек все повече има нужда от тази тишина отвъд думите, която предлага хайку. Постигането й е трудно и изисква майсторство от автора. Тук виждам голямата роля на японското хайку поради близостта му с източните религии и в частност с дзен-будизма, от една страна, и вековните традиции - от друга. Но мисля, че една метафизична интуиция е много важна за поезията изобщо и западните поети я притежават в същата степен, както и източните. Има различни мнения за това, доколко е задължителна връзката на съвременното хайку с дзен-будизма. Вярвам, че всеки подход към този въпрос, когато се отнася за Световното хайку, зависи от националните традиции и духовния опит на даден автор. Но ако говорим за хайку като за мост между различни културни и религиозни общности, мисля, че пространството отвъд думите, неназовимото царство на духа, е територията на общуване, защото общуването чрез хайку е повече духовно, отколкото вербално. Към това царство се стремят не само източните, а всички религии. Към него се стреми и изкуството. Маргарет Мицутами пише: "Това е царството, за което копнее религиозният дух, но то явно е цел и на артистичния дух".

Един от основните принципи на Световното хайку е уважение към индивидуалността и културната принадлежност на всеки автор. Ние не можем да избягаме от националните си културни корени, защото те са в душите ни. Ето как младата поетеса Аксиния Михайлова от България, страната на розите, е изразила тази идея:

В куфара на емигранта -
шепа пръст
и корен от роза.

Интересно е как ще се развие хайку в следващите години. В историята на световната поезия никога не е съществувала друга поетична форма с такива възможности за обмен. Кратката форма, външната простота на изказа и глобалната мрежа за комуникация поставят Световното хайку при уникални условия. Безспорно всяка култура може да допринесе нещо за развитието на тази световна форма на поезия. Човечеството не притежава такъв естетически опит. Ще продължи ли нахлуването на абстрактни образи в хайку? Как ще се развиват езикът на минимализма и артистичният дух на хайку? Ще очакваме отговорите на тези въпроси. Но най-важният въпрос е дали обменът на тези очарователни тристишия поне малко ще повлияе на нашия свят, разкъсван от конфликти. Поетите от Балканите написаха тъжни хайку против войната, като следващото, на Димитър Анакиев:

Пролетна вечер -
верига на танк
смаза гущерче.

Днес нишките, които ни свързват с духовното изтъняват и все по-трудно издържат тежестта на земята.

Виси на тънките,
просветващи нишки на дъждеца
църквата на хълма.

(Людмила Балабанова)

Ще помогне ли Световното хайку да се спасят тънките духовни нишки, на които виси нашата натежала от прагматизъм и противоречия планета?

Хайку е стихотворение на специфичното време и място. Целта му е да разкрива вечността чрез преходното. И макар че се случва в определено пространство, хайку е покана да видим Космоса в едно диво цвете или в крайбрежна скала.

Самата същност на хайку определя неговото безкрайно разпространение във времето и пространството. То е вибрация - като кръгове около камък, хвърлен в дълбоките води на Вселената.

© Людмила Балабанова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.05.2007, № 5 (90)

Други публикации:
Литературен вестник, № 36, 2003.

Изказването е направено по време на Втората конференция на Световната хайку асоциация WHAC2, Тенри, Япония, 2-4 октомври, 2003.