|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
МИСЛЕЙКИ ЗА ОГЪНЯ Кеворк Закарян Той подхваща, пропълзява, сякаш подлъгва материята, която се поддава на волята му. И веднъж оставен на свобода, неговата мощ бива неудържима. Пламъкът връхлита по-напред върху най-слабото и пращенето, което се отделя от съприкосновението, е всъщност смъртният вик на веществото. Огънят, дори постигнал своето величие, остава ням и безучастен към онова, което унищожава. Завесата избухва от дъха на огъня. Пожарът е симфония, подстрекавана от вятъра. Напразно дървото се бори срещу набезите на пламъка, който опитва своите цветове. Те са цветовете на обречеността. Дървото им се отдава, жилките му пропукват по цялото му протежение... Металът обаче не току-така предава своята гордост. Пламъците го обсаждат, ласкаят го упорито, ала той изглежда е непоколебим. Вярно е, че накрая металът почва да излъчва застрашителни отблясъци между жълто и червено, тогава изглежда да се е загубило и различието между него и огъня... Впрочем всяко нещо, поддало се на волята на огъня, се превръща в пепел. Тя е миналото на простата материя. Но има и друг огън. Той е в тебе, в тебе самия. Огънят на сътворението. Изгори в него, ако можеш, в малкото време, с което разполагаш, за делата, които те очакват...
© Кеворк Закарян |