ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ НА БЪЛГАРИНА

Константин Петканов

web | Модерната география на културата

За мнозина Алековият бай Ганю е типът на българина. Известният и много разпространен израз “българска работа” потвърждава горното. Този израз винаги се казва при несимпатични прояви, били те на отделната личност, или на мнозинството. В случая имаме несериозно, повърхностно обобщаване - признак, че сами добре не се познаваме, не си даваме сметка за живота и делото на българина. Като народ сигурно сме нещо повече от недодялания, весел и добродушен хитрец бай Ганю, щом като сме успели да се запазим през вековете на тъмното робство. Всъщност, кои са характерните черти на българина? Е ли той един самобитен тип и може ли да се прозре душата му? За изясняване характера на българина са правени изследвания от страна на някои наши писатели и учени. Техните изследвания, колкото и да са сериозни, не изчерпват въпроса. Толкова е разнолика човешката душа, че всеки опит да се постави в рамки остава напразен и винаги ще има място за нови наблюдения и изследвания.

Главният поминък на българина е земледелието. Животът му е текъл и тече в полето и в гората - в непрестанна борба със земята и стихиите. В такъв широк кръг се е движил българинът и в тая борба се е калявал, създавал се е като характер. Първо, какво е отношението му към земята? Студена пръст ли е тя, или негова кърмачка? За нея той прахосва целия си живот, пести, за да купува ниви и ливади, бие се със съседите си и събратята си за нея, възпява я в песните си като единствена майка, като прегръдка, която в последния час ще го “приеме и разкапе”. Той не смята смъртта за тъмен, страшен край, тя не е нищо друго, освен вик из недрата на земята - тя го вика. На смъртното си легло той си мисли: - “земя ме е приискала”, или “земя ме е позовала”. За земята той се отделя от близки и роднини, усамотява се всред равнините, излага се на асимилация от страна на другите народности и често пъти загива в утоляване жаждата си за земя. За него тя е жива - сърди се, радва се. През време на суша той се оплаква от нея: “инат е, не се предава” или “стиска зъби, като да не ме познава”. Измъчен от несгоди и тегла, на земята се моли, тя да го утеши. Тя е неразделната му спътница. Прави го благ, щедър, като същевременно подклажда и страстите му. Цели села се вдигат едни срещу други само за педя земя. Второ. - Когато я обработва, има ли за него значение времето? Българинът с право може да каже: “времето не е пари” или “времето е труд”. За да изкорени една трънка в нивата, той губи цял час. За да насече кола дърва за пазара, губи два, три и повече дни и получава съвсем нищожна цена за труда си. Толкова е свикнал със земята, че всяка друга работа е леност, мързел, лесна печалба. “Само с честен труд се печели хляб”. Той не умее и не иска да използува пазара; превръщане на зърненото производство в друго по-доходно е “търговска” работа. Той отвръща очи от “леката печалба”, - в него се изяснява съзнанието, че той е неразделно свързан със земята, и тя е, която има право да направлява мислите, волята му. Трудът е човешки дълг, чрез него той живее, радва се и скърби. По-важно е да се работи на нивата, на лозето, в планината; но каква печалба ще донесе тая работа, това не е важно. В съзнанието му производството не е главна цел, а такава е трудът: “Хлябът е най-сладък след работа”, “Ако не работиш, нямаш право и да ядеш”, “Работният човек е много добър”. Трудът е висша нравственост: “Луда е, но е хубава и на работа - работна”, “Хвалиш го, че бил богат - видял ли си го на нива или на лозе?”, “Работата краси човека, мързелът го грози”, “Работи без заплата, не ходи без работа”, “Периш се, а на копан вадиш език до земята”. Младият керванджия кара пълна кола с кирия, но това богатство не може да съблазни девойката жетварка. Щом не знае да жъне, той не е за къщник, пò е хубаво телци и свини да пасе. Трудът се превръща в култ. Най-работният човек е почитан, всеки му прави път, съветва се с него. Този или онзи не е имотен, защото не е работен: “Как ще има, кога не се е потил?” Работата има начало, но няма край: “Ако чакаш радост в къщата си, то чакай я с запретнати ръкави”, “Днес работи, утре пак”, “Посред нощ да съмне, посред нощ ставам”. При добро време оре до късно, дори заорава на кандило. Българинът работи, за да твори, но не и за да печели. Творчеството се явява като основа на неговата деятелност, то го увлича, подхранва въображението му, изправя го срещу стихиите: “Бори се като хала с берекета”. Той не е обикновен човечец, смята се за стихия, затова не работи, не се мъчи, а се бори. Затова той отделя печалбата от труда със земята. За печалби напуща бащин дом, отива във Влашко, на гурбет, по бейски чифлици, чужди стада пасе, на скеле отива, на чорбаджии аргатува. От своя имот не се печели. За него нивите раждат берекета, хамбарите пращят: “Аз не съм гледал този добитък за тебе”. “Ти си чуден човек, затова ли съм го изгледал от една педя, за да ти го продам ли?”, “Как ти пресече ума, че ще ти продам нивата?” - Това е във всекидневния му живот. Тая му любов към труда намира единствена пречка в стихиите. Стихиите са добри слуги, но страшни господари. Толкова е свикнал с тях, че ги е одухотворил. Изправя се срещу тях и води разговор. Слънцето, месечината, звездите, вятърът му са братя и сестри. Вярва в могъществото им, затова им се доверява, и тук въображението му няма граници. Сваля слънцето от небето, качва го на кон, приспива го на нивата, жени го - с една дума смята го като себе си. Когато стихиите от добри слуги се превръщат в страшни господари, той търпеливо понася ударите, не губи надежда, очаква, че пак всичко ще се оправи: “Времето мокри, времето суши”, “Ако даде дядо Господ, ще има”. И затова човек сам трябва да върши работата си, за да може да изтрайва на всичко: “Ако нямаш търпеж, не хващай кърпеж”. Работата го прави мъдър, подсказва му и грижите за здравето. Мъжка сила, яка снага, корава ръка, ето крайният резултат от борбата му с земята: “Трудът е здраве и живот”, “Почивката след работа е сладка”, “Трудът на всичко надвива”. Българинът вижда своето земно щастие в голямата къща, в многобройната челяд, в ръцете, които държат ралото, мотиката и сърпа. Той гледа деца, не за да ги гали, а за да стигат работни ръце. Жени невръстен син, за да има помагачка в жътвата. Дори и забавите, веселбите нагласява така, че хем да се забавляват, да се веселят, хем да работят. Такива са меджиите по оран, гроздобер и харман, попрелките и седенките.

Любовта на българина към труда подхранва и религиозното му чувство. Религиозен ли е българинът? Преди всичко той е в повечето случаи фаталист, вярва в предопределението. Щом е лице с лице със стихиите, които вършат с него каквото си искат, то не е чудно, че се проявява като фаталист: “Каквото е писано, това ще стане”, или “Теглото е писано на челото на човека”. Един пита: “- ще отидем ли утре на работа?”, друг отговаря: “- ако е рекъл Бог, ще отидем”. Не умува, не дири причините на противоречията в живота. За него всичко си върви по един ред: “Бог дал, свети Илия взел”. Какво има да се чуди на очевидни неща! Тъй е било, тъй ще бъде до края на света. Готви се за работа, но и поглежда към небето, звездите, месечината, следи ветровете и по тях нарежда какво да прави. Вярва в силата на стихиите - те са и кротки, и луди, затова не се страхува от тях. Ако това е тъй, то следва да отбележим, че и дума не може да става за чисто религиозно съзнание у българина. Доброто, любовта към ближния, основата на християнството, за него не са нищо друго, освен човещина, нещо съвсем обикновено. Човещина е да нагостиш чужденец, да помогнеш на бедния, а да помогнеш в работата на съседа си, е дълг. Трябва да се помага на тоя, що обича да работи. Във всички тия прояви за него няма нещо особено. А страхът от Бога у него е притъпен. Свикнал е на ударите на стихиите, претръпнал е, та не чувствува така дълбоко страх от прегрешенията: “Който не работи, той не греши”, “Греховете са драги до гробови праги”. Грехът е човешка работа: “И светците са грешили, пак се посветили”. Така че не е нужно много нещо, за да станеш светец, стига да си “малко нещо човек”. Грехът престава да бъде грях, щом човек го върши във време на работа или когато е принуден да защити придобивките на своя труд. Този, който ден и нощ работи, за да свърти дом и имот, има право да си позволява всичко, което ще запази за него и за челядта му тая собственост - олицетворяваща творческия живот на неговата личност. Всичко това подготвя смесването на религиозното чувство със суеверието. Прави му впечатление свръхестественото, и пред него прекланя глава. Болестта иде от Бога, тя е изпитание за човека; но преди да се моли, търси цер от бабите, прибягва до баяния, заклинания и пр., с една реч: призовава стихиите на помощ. Има лоши часове, отровни думи, нечисти очи, черни ветрове - те на всяка крачка дебнат човека. Викат свещеника да чете молитва на болния, но след него веднага пращат за баячката. Ако болният оздравее, за изцелител се смята баячката, защото тя се “оращисва” със силите, които го дебнат на всяка крачка на земята. Вярата му е слаба и там, гдето я има, тя е моментна, плах изблик на сърцето. Отдаден всецяло на творчество, навикнал сам да се справя с несгодите, за него по-важно е “моженето”, отколкото “вярването”. Слънцето може, вятърът, дъждът, градушката - също; това той вижда всеки ден, всеки час, а другото, което не се вижда, а е някъде далече в задоблачния свят, то може и да съществува, но той не го чувствува непосредствено. Мъчно е да се определи границата где почва суеверието и где свършва религиозността на българина. “Аз Бога мъчно вярвам, та дявола ли ще вярвам?”, “Господ прави, дяволът се слави”. Борбата между доброто и злото той не чувствува дълбоко. Задоволява се само да отбележи, че тая борба съществува, но не взима трагически вид. Не се задълбочава да дири корените на доброто и злото. Не му остава време, премного е залисан с полската си работа, твърде много грижи му създават стихиите, та няма време за “празни работи”. В своето чувство българинът е примитивен, груб и безпощаден. Той изкоренява трънката, за да не смучи соковете на нивата, - тая му мярка към непотребното, към онова, което се ражда, само за да пречи, се пренася и в личните му отношения. Твърде много обича клетвата - тя е за лошия човек като копачката за тросъка, къпината, трънката. Това е свръхестествената му сила: само когато кълне, той е нещо подобно на стихиите и затова иска да им подражава в лошото. Когато кълне, много нарядко се обръща към Бога: “Господ да те махне”, а срещу тая клетва редица други: “Чума да те чумоса”, “Змия да ти изпие очите”, “Ветрушка да те отнесе”, “Гърлица да те загърли”, “Да те лъсне”, “Да те гръмне” и др. И там, гдето религиозното чувство е по-силно, пак не е съвсем чисто, избива в крайности, често пъти съвсем се покрива със суеверието. Българинът обръща голямо внимание на сънищата, търси в тях да отгатне съдбата си - търси пророчества. На сън той открива черкви, извори, оброчища. Случайното съвпадане веднага се приема за знамение; съновидецът става ясновидец, внушава си особена сила и започва да тълкува, да предрича бъдещето, да разкрива миналото. Особено при нещастия, били те общонародни или в отделното семейство, той напълно вярва в чудесата на ясновидеца, увлича се и търси цер на болката си чрез чудото. Преди няколко години в Бургаско се бе явил един самозван светец Иван. Настани се в Мугреското аязмо и започна да лекува недъгави, слепи, въобще всякакви болни. Заинтересовани личности разпространиха из селата няколко изцерявания, граничещи с чудото. Раздвижи се цяло Бургаско, народът напусна работата си, впрегна колите, качиха болните и недъгавите и се струпаха около Мугреското аязмо. Цялата гора наоколо се изпълни с коли, пред вратите на черквицата се тълпеше народ, блъскаха се мъже, жени, деца, кой по-рано да се вреди и да се яви пред “светеца”. Макар че никой не оздравяваше, все пак вярваха на слуховете и самите те започваха с най-големи подробности да разправят за “чудесата” на Иван Мугрески. Така: една жена имала в корема си деветгодишна вода. Той само я подухнал по корема и веднага, на часа водата изтекла от жената и тя си отишла здрава-здравеничка. Друго чудо: дошъл от Стара Загора хром, парализиран човек, едва се влачел с две патерици, а се върнал без патерици, подскачал, като момче. Или: един евреин, който похарчил милиони да лекува в странство жена си, намерил цер при “светеца”. Еврейката преспала една вечер на аязмото и когато се събудила, от болестта й нищо не останало.

Известна е и историята с Дългошевското изворче. От всички краища на страната тръгнаха със стомни и дамаджани за вода от чудотворния извор. Слепи прогледнали, болни оздравели, неми проговорили и други подобни. Освен тия случаи могат да се посочат и други. Няма село, в което да няма човек, който може нещо повече от другите. Особено внимание обръщат на тия, които гледат на ръце, на кафе и познават миналото и бъдещето само по един белег. Добитък ще се открадне: преди да отидат при полицейските власти, отиват на гледач; някой тежко ще се разболее - дирят цяр от магьосницата. Неизцеримата болест е магьосничество, ненадейното разболяване е урочасване, болният е налетял на лош час. Не ще бъдем далече от истината, ако кажем за българина, че е лековерен, без здраво религиозно чувство и че в повечето случаи това чувство не е нищо друго, освен суеверие. В своя живот българинът има една грижа: да се справи със стихиите. Тая му грижа го поглъща цял, увлича го и, понеже сам не е в състояние да запази имота си от ударите на стихиите, той лесно се поддава на вярата в чудото, готов е да го повярва всеки момент, щом то може да даде здраве и живот на работната ръка, изобилен плод на нивите, на лозята и т.н. Пече се на нивата, жъне, тъне в пот, а на небето няма дори облачен пашкул. Но минава час и изневиделица се надигат черни облаци, затулят слънцето, падат низко над нивите и като гладно стадо за миг изяждат класовете. Трудът на цяла година изчезва по волята на градушката за един миг. Това чудо става пред очите му и то посред бял ден. Защо тогава други сили да не вдигнат болния от леглото?... Често се е случвало мъжът да се кара на жена си, че прави поклони пред иконите, а сам той при случаи на сватба, кръщение, смърт шари по гърдите си с дясната ръка, без да може да направи правилен кръст. И в тия случаи той не се преструва, искрен е, вярва, че добро ще се случи. Вземете народните песни и приказки и ще видите как своеобразно се тълкуват и разправят всички случки от свръхестествен произход. Пък и другояче не може да бъде. Този, който цял живот прекарва в труд на полето и в гората, не среща друга сила, освен тая, която му пречи и която го тъпче като мравка и го отвява като сламка.

Едни са наклонни да приемат, че българинът е скъперник. Но по-вярно ще бъде, ако се каже, че той е пестелив, а не свидлив. В тоя случай единиците не могат да ни служат за мерило. Скъперничеството е черта, която се проявява у богатите, при много пари. Нашият народ не е богат, той не разполага с много. При случай от всекиго ще чуете: “имам, колкото да поминем”. Щом като той в своя труд не се стреми толкова много към печалбата, напълно правдоподобно е, че и не желае да му отпуска края. “Само с честен труд се печели хляб”. Тази философия обяснява донякъде защо българинът е пестелив. Туря в торбата, когато отива на работа, хляб, чесън, шише оцет, сланина. Това му дава земята, стопанството му, това яде. Когато отива в града, носи си храна от село. Няколко дни му са нужни, за да закара на пазара кола дърва или нещо друго, затова лесно не се решава да харчи спечеленото с толкова труд. Парите не се печелят за ядене и пиене; с тях се купува земя, добитък, разни стопански принадлежности; за тях са направени кесиите и са измислени възлите. Жълтицата се връзва в девет възела; на парàта се тегли куршум. “Бели пари - за черни дни”. Ако българинът проявява една крайна пестеливост по отношение на парите, то по отношение на хляба, на житото и на другите домашни произведения той е щедър. Посреща гостите сърдечно, слага им богата трапеза, предлага им от всичко, що има в къщата си. Гостоприемството е украшение на българската къща. Вековна традиция е да се слага трапеза на всеки канен и неканен гост. Там, гдето гостоприемството е култ, не може и дума да става за скъперничество. Българският селянин печели за хляб, за поминък. Към многото печалба той е недоверчив, защото с непосилен труд едва свързва двата края. “Ако търговец все би печелил, печелко биха го нарекли, а не търговец”. Когато в хамбарите има жито, в толума - сирене, в долапа - хляб, той е винаги готов да го покаже на хората, да видят и да разберат, че и той може, като всички хора. “Защо се труди човек, нали за такива дни - да посрещне и да изпрати като хората”. В тая народна традиция преодолява нашироко нравственият закон. Материалното не е цел на живота, то е преходно, нужно е на човека, за да може в един момент да покаже “колко пари струва”. “Ако не се харчи, не се печели”. Българинът схваща, че за да има резултат неговият труд, трябва да се подготви добре, а със стискане на парàта нищо не става. От друга страна пък определя за какво трябва да се харчи; той е против излишните разходи и затова казва: “Ако не кърпиш ветото, ново не носваш”, “Ако оставиш след себе си, ще намериш пред себе си”. За да работи спокойно, за да не губи сили в търсене на утрешния хляб, той намира за добре да пести: “Повече печели, който всичко не купува”. “Без сребро - не дава добро”, защото за него е ясна съдбата на тоя, който, като няма спестено, търси в заем: “Борчлията ни сладко яде, ни сладко спи”, “Върти ли се къща с една ока брашно?” - Това разбиране на живота кара българина да туря по нещо настрана. Пък и превратностите са толкова чести и ненадейни, че човек за всичко трябва да бъде готов: “Като свършиш парите, побъркваш песните”, “Работи да ядеш, скрий да имаш”, “Сбирай на младост, да имаш на старост!”, “Спестовността е дваж печалба”, “Купувай, а не продавай!”, “Който спестява, не осиромашава”, “По-добре е да спестяваш по малко, отколкото да печелиш по много”, “По-добре е да ти завиждат, отколкото да те съжаляват”. Пестеливостта се насажда у децата от детство. Недоверието, което българинът храни към стихиите, е такова, че за да не става играчка в ръцете им, той си е създал една доста сигурна броня - пестеливостта. От друга страна, той със сарказъм осмива скъперничеството. Чорбаджията, като видял, че му идват гости, скрил хляба в плевнята, за да не го намерят жените. Но до вечерта тоя хляб става негоден - нападнали го буболечки, мишки, мухлясал. Вечерта чорбаджията седнал да яде, но се задавил, едва го спасили, облещил очи, като настъпена жаба. Когато жените се готвят да месят хляб, мъжът поръчва повече да месят “нека да се намира, всякакви хора могат да ни дойдат. На гостите се слага най-хубавото. На именни дни, на кръщение, на сватба слагат обща трапеза, коли се дребен добитък, кани се цялото село. И колкото повече хора нагости, толкова българинът е по-доволен. Той има безбройни песни, но едни от най-хубавите са тия, които се пеят на трапеза (на субат). Докато младите пеят на хоро, на седенки, меджии, попрелки, на работа, старите се отпущат на софрата - щедростта нагласява гърлата им за песни. Радостта тогава е пълна, животът е напълно и смислено изживян. Народ с такова чувство не може да бъде скъперник. Друго, което бие на очи и потвърждава горното, е уредбата на къщата. Във всяка къща има няколко черги-килими за постилане в лични дни, много писани възглавници, янове и др. Готварските съдове са наредени на полицата: сахани, паници, чинии, чаши - всичко това е признак, че българинът не се много скъпи. А пък облеклото му е най-яркото доказателство за вродената му щедрост. Широките шаячни дрехи, гайтаните, сърмата, кадифето, чохата, копринените и вълнени шарила са свидетелство за отворената ръка на българина. Един народ се най-добре познава какъв е по облеклото. Тая широта при кройката, качеството на материята, разнообразието в цветовете, това са белези на една душа, която е расла и закрепнала всред седемте бои на слънцето. Тия седем цвета се преплитат с най-голяма щедрост в облеклото, постелките, даровете. Вземете българската шевица - тя е богатство, тя цъфти на слънцето и разкрива скритите богатства на един затворен в себе си дух. Това, което се хвърля в очи, е, че българинът знае кое е хубавото и го избира със сърце. В преплитането на цветовете разточителството и мярката са налице, ни следа няма от еднообразния тон на скъперничеството. После има и нещо друго, по-важно: “Мързеливият два пъти работи, скъперникът два пъти плаща” и “Свидлива майка, крадливи деца”, “Господарство с даване, а юначество с биене”. От друга страна, възприемчивостта, която също забелязваме у българина, е признак, че той не се свива в черупката си, а се стреми да бъде нещо повече от това, което е бил. Българинът е възприемчив. Тая възприемчивост отива много далече. Бавното, но сигурно изчезване на традициите и обичаите у народа са най-добрият белег за това. Увлечението му от просветата, бързото му погражданчване, лесното му нагаждане към живота са тъй явни, че излишно е да се подкрепят с примери. Промените у него стават тъй бърже, че не вървят по правилен път. Той няма мярка във възприемчивостта си, та често пъти се обърква, лута се в безпътица.

След освобождението на България в живота на българина се наблюдава едно изоставяне на традициите, на обичаите. Всичко бърже се опростява, нагласява се според външни внушения. Особено това личи при обработването на земята. Старите методи на работа са изоставени - тракторите, вършачките бърже изместват ралата, диканите. Че това не е необходимост, а е само едно възприемане на новото, потвърждава се от последиците в селското стопанство. Купуват се земледелски машини без оглед на нуждите, без добро пресмятане, а само защото това е нещо ново и ще улесни при създаването на повече блага творческата ръка на българина. Толкова се увлича в новото, че не си прави добре сметката, обстоятелство, което ясно потвърждава, че той не е “капиталист”, не знае законите на парите. Не съобразява, не пресмята, увлича се от въображаеми печалби и купува машините, без собствената му земя да е в състояние да ги изплати, да ги амортизира. Едно стопанство от триста декара, колкото и пари да струва, в никой случай не може да изплати вършачка, трактор, жътварка и пр. Фактът, че в едно село има 2, 3 до 10 вършачки, показва, че това не е икономическа предвидливост, нито е наложено от нуждата, а е само едно повърхностно и лековерно отнасяне към всичко ново. Върви по стъпките на новото и не знае къде да спре. В желанието си да разнообрази, да рационализира производството си, българинът не държи сметка за икономическите закони, дори не се справя с опита си.

Същото нещо наблюдаваме и в областта на просветата. Бърже се увлича, дори става фанатик в убежденията си, без да държи сметка за условията, в които е поставен. Не се съобразява с личните си интереси, не държи сметка за общежитието. И може би в тая прекалена възприемчивост е и трагизмът на българския народ. Тя го тласка насам-нататък, прави го играчка на добри и лоши влияния, откъсва го от здравия корен на вековните народни традиции. Бащата е овчар, земледелец, еснафин, а синът става учител, лекар, адвокат, инженер и т.н. Едно развитие, на пръв поглед насърчително, но всъщност неестествено: връзката между традицията, опита на годините и новото липсва. Това създава нови форми на живота, нова психика у хората. В повечето случаи възприемчивостта е индивидуална и се проявява в различни посоки. В своя първобитен труд българинът винаги е бил сам със семейството си, насърчаван от щедростта на земята, затова и в обществения живот се проявява сам за себе си, стои сам на трибуната. Оприличава обществеността на нива и си мисли, че сам, по свое разбиране, ще може да оре и сее из нея. Законът за колективността не му е познат, не се поддава на ограничения и знае добре да пази и поддържа мненията си. Упоритостта му да поддържа докрай своето, го прави в живота несговорчив.

Ако той е трудолюбив и възприемчив, лесно е да се разбере, че е и несговорчив. Щом той изгражда своята философия върху труда и чрез него обяснява тайните в природата, следва, че и общественият живот се пречупва през ъгловатата призма на труда. Земята го е отчуждила от общежитието. Започва със задругата, свършва сам, дори разделен и от двадесетгодишния си женен син. Размяната на произведения е толкова незначителна, че не играе никаква роля при разширяване на връзките между отделните производители. Всичко нужно за семейството е произвеждал сам, затова не е чувствувал голяма нужда от чужда помощ. Тая отчужденост го е тласнала в крайности - самоуверен е, настойчив е, а това му пречи да разбере, че интересите на отделната личност не могат в никой случай да станат център на едно обществено движение. Представата му за “общото благо” е фикция. Щом няма полза за него и за децата му, то не е никакво благо, а “нагласяват го за себе си”. Но когато се увлече, упорствува до край, за да наложи своето. Не сполучи ли да се наложи, минава в друга крайност - става му враг. Много трудно излиза от кръга на личния си интерес. Това чувство обаче не е користно. Не прави опозиция от любов да противоречи, нито от интерес. Той не може да намери връзката между частния интерес и общия. За него тая връзка е толкова скрита, че като не я вижда, става подозрителен и никога не може да си обясни обществените инициативи правилно: “Стана кмет на селото, защото има яма”, “Не те ли знам, натуреш се, защото подуши кьораво”, “Какъв си, само се присламчваш до меда”, “Да не мислиш, че не знам какво криеш в главата си - но няма да го бъде, лисица ще ти мине пътя”. Според него никой занаят не е продиктуван от призвание или от грижа за насъщния, а от интерес. На учителя не вярва, на свещеника гледа като на добър сметкар: “И аз ставам поп, стига да има агнешки кожи и сланина”. Тия настроения идат от общото схващане на българина, че всички, които не работят земята, имат лоши намерения спрямо него. И тая подозрителност прави българина несговорчив. Опитите на село да овчаруват, да орат заедно - винаги са пропадали след първата година. А в общоселските работи българинът е винаги нащрек, готов е веднага да тръгне срещу инициативата. В случая голяма роля играе въображението му. Като недоверява на земята, понеже често го мами и не му дава това, което очаква, още повече недоверява на човека. Ако земята, създадена от Бога да го храни, го лъже, то какво остава за човека? “Чакайте да видим, какво ще направи и тоя!”. Само при опасност проявява известна сговорчивост. Не дават мерата на съседното село - цялото село се събира, грабва пушки и тояги и отива да пази мерата. Чувството му да запази собствеността си на всяка цена напълно покрива съзнанието за общата опасност. В случая имаме повече инстинкт за самосъхранение, отколкото разумно действие за запазване общата сигурност и имот. Това донякъде пречи за правилното изясняване на националното чувство на българина.

Националист ли е той? Чужденците ни смятат за фанатизирани националисти. Това твърдение не е дотам вярно, не отговаря на действителността. Българинът обича своето: семейството си, земята си, имота си и то с фанатична любов. Но тая любов е егоистична, тя не хвърля своите светли и плодотворни лъчи по-надалече от тесния кръг на семейството. В основата на национализма действително лежи и любовта към своето, но когато тая любов е първична - не отива по-далече от синорите на имота и къщата - тя престава да бъде връзка между отделните части на общото цяло. Националист, такъв, какъвто мнозина го смятат, българинът не е. Той мъчно се поддава на дисциплина - недоверчив е: “Две риби се пекат на огъня, една на друга не си вярват”, “И на баща си не вярвам”, “Ни се кара, ни се води”. Толкова е голямо недоверието, че не се щадят ни бащата, ни брата: “Ако нямаш брат, нямаш и пакостник”, “Аз му казвам добър ден, а той - защо ме псуваш?”, “Господ види правото, но човекът знае кривото”, “Добър, добър, та чак не струва”. Недоверчивост проявява навсякъде, но най-вече тя се засилва в общите инициативи. Ако приемем, че е несговорчив, следва да не е и националист. Едното без другото не може. Българинът, който работи с кандило на нивата и няма представа за времето, много малко мисли за връзките си с хората. Оре, сее, копае, жъне - всякога той води разговор със себе си, насочва всичките си сили да вземе колкото се може повече от земята. Това чувство постоянно расте и го отдалечава от съседа, от съселянина му: “Този е по-работен - има повече”, “Децата му израснаха - завзел е целия кър”, “Оборът му е пълен с добитък”, “Вчера нямаше овца, а днес направил сто”, “Пак купи нов чифт волове”, “Няма насита - засял е половината земя”. Това са настроения, които го отдалечават от колектива, които му пречат да се дисциплинира. “Сговорна дружина планина преминава” е копнеж в душата на българина. В моменти на просветление той вижда правия път, но работата го увлича и на мястото на копнежите се нареждат ралото, копачката, сърпът, косата. А това засилва стремежите на отделната личност, индивидуализира я и притъпява в нея общественото чувство, прояжда връзката между индивида и колектива. Тая строго очертана индивидуалност прави българина самоотвержен, храбър. Винаги тоя, който твори, е наклонен да се жертвува за живота, що твори. В непосилната работа той чувствува, че бавно умира; неговата смърт е неизбежна. Затова той е готов да положи живота си в защита на своето: “Две смърти няма, има една смърт”. В случая имаме храброст, която не прави българина националист. Национализмът е до висша степен инстинкт за самосъхрана на целия народ - за бъдещето, за културата, за всичко. Той подтиква народите на всяка цена да се запазят от претопяване, да не изоставят своя език, традициите си, вярата си. Тук връзката е между всички - направлява ги освен към земята и труда, но и към увеличаване и запазване на имота и културата на нацията. Тая връзка повече засяга вътрешния живот на българина, затова, като човек на труда, той остава към нея почти безразличен. Предпочита да бъде сам в гората, в полето, всред неприятели, и да се излага на всякакви опасности, но само едно да има: земя - ниви и добитък, в тях се включва цялата вселена. Да има простор за работната му ръка, а другото е за ония, “които нямат работа”. Имало е и има случаи, когато българинът проявява национално чувство, групира се и създава нещо, но това са моментни избухвания и настроения, скоро забравя общия си дълг, тръгва по свои пътища и, без да иска, руши създаденото от него общо благо. Но към своя дом, към бащината си земя той е много чувствителен, за нищо на света не се разделя от нея: “Да вардим бащината, доде ни се напука гърбът като на жабата в гьола”, “По-добре моята земя да ми яде кокалите, а не чуждата”. И в това безгранично чувство към “бащината” той намира смисъл в живота, готов е да се жертвува за “своята земя”, в защита на нея се сдушава.

Чужденци мислят, че българинът е меланхоличен . При извличане на заключението си те сигурно са имали пред очи тъжната ни народна песен. Българинът се задълбочава, вътрешно изживява радостите и скърбите си, не им дава външни прояви, но това не значи, че той е меланхоличен. В народната ни песен - единствения девствен извор, в който напълно се е отразила народната ни душа, меланхолията се среща много нарядко. Има скръб за умрелия, за погиналия, за хайдутина, по неизживяна или нещастна любов, но не рядко има и възторг от подвизите, хумор, ядовитост, вътрешна сила, ала винаги примирение, набелязва се един край, един изход. Колкото и да е силно чувството, за изживяването му има само два пътя: или да умре, или да го изживее, да го забрави. Занасянето, постоянната тъга е вредна, безполезна, тя е против работата. Неутешим мъж, загубил рано жена си, скита девет години и се връща при гроба на жена си: тя излиза от гроба да му иска прошка, защото от неговите тъги земята не я разкапва. Навсякъде и във всичко - земята. Меланхолията рови миналото, чрез него се подхранва, но отпуща ръцете, отмалява снагата, прави човека безволен, отдалечава го от творчеството. Българинът е свързан здраво с годишните времена, той всякога е в напрежение, чака: жито, грозде, мляко, вълна, коприна, тютюн и др., а това подготвя и създава у него съвсем друг, реален свят. Пред него не се мяркат сенките на миналото, а вижда света на бъдещето, гдето личното благополучие е най-чистата и най-красива мечта. Той е повече мечтател, отколкото меланхолик: “Мирчо си чеир ореше и на слънце говори”. Тая интимност със слънцето, звездите, месечината, тъй начесто срещана в песните, е едно доказателство, че той е мечтател. Пък и самата му работа: борба със земята и стихиите, му дава достатъчно поводи да се носи в един свят на мечти и копнежи. В мелодията на народната ни песен има много тъга, еднообразност, но в тоновете винаги се чувствува един стремеж да се излезе от тия рамки, носи се скрит жизненият трепет на душата, който винаги се стреми да повлече всичко след себе си. А образите в словесната ни песен са толкова пищни и завършени, че всяка дума е на място и изразява пълния живот на българина. Във всеки ред се чувствува мярката, хармоничната линия на твореца, с прозрение и жив темперамент той се впуща надълбоко, намира раната и веднага бърза да се върне в другия, реалния свят - в живота. Тоя, който обича труда, обича и живота в неговата пълна многостранност, затова не може да бъде меланхоличен. В никой случай неговата сдържаност и чувството му за мярка не могат да бъдат меланхолия. Той вярва в себе си, а тая вяра е признак на творческа енергия, на силно чувство към живота: “Ако кажа болката си, ще изкажа срама си”, “Добра мисъл е половина здраве”.

Така разгледан българина, той не е и лукав. Той хитрува, но доста наивно, за да не се превръща тая хитрост в лукавство. Но затова пък, благодарение на голямата си недоверчивост, той минава за досетлив, чувствителен е към лъжата.

Гостоприемният, храбрият, трудолюбивият - не може да бъде лукав. Лукавството е черта на безпомощните хора, на ленивите, на алчните. Но този, който цял живот се бори със стихиите и надвива на земята, няма нужда да се преструва; той е с отворено чело и неговият свят е определен, ясен - грижа за семейството и имота: “Да правят, каквото искат, аз ще си гледам работата”, “Малко ми са моите грижи, че и твоите”, “Хитрува като лисица”, “Защо се преструваш на три и половина?”, “На мене тия не минават, ако си мъж, работи честно, а не махай насам-натам опашка като стара лисица”, “От много хитрост си счупи главата”, “Абе, човече, върви си по правия път, що ти трябва да заобикаляш?”, “Не разбра ли, че най-голямата честност на тоя свят е работата”.

И тъй, за българина трудът е всичко. Калéн в тая пещ, той си остава примитивен и затова проявява наивност, милосърдие и се поддава на влияния. Кое е лошо и кое - добро? Набелязаните черти у българина в известни случаи са добри и лоши. Да си възприемчив, не е зле, признак е на умствена широта; но безсистемната възприемчивост е вредна, тя обезличава личността, народите. Да си недоверчив е признак на будност, на остра наблюдателност; но когато тая недоверчивост се превърне в мания, тя става майка на злината. Несговорчивостта е вредна, тя разделя, разпръсква стадото и го хвърля в устата на вълка.

Някои от читателите ще си кажат - в един случай българинът се показва такъв, а в друг - инакъв, това не е ли противоречие? В това противоречие е и българската загадка. Макар и да е напредничав, той все пак си остава примитивен, люшка се, движи се по земята и тепърва ще има да се оформява като национално цяло. Ние, българите, сме като огнената маса на слънцето. Тепърва ще изстиваме и ще слагаме окови на инстинктите и на страстите.

В тия си бегли бележки аз не смятам, че съм изчерпил всичко. Това не е възможно. Исках само да споделя с читателите на “Философски преглед” някои свои наблюдения¹.

БЕЛЕЖКИ

1. Като печати с удоволствие богатата по своя материал статия на нашия млад писател К. Петканов - написана специално за “Философски преглед”, - редакцията чувствува нужда да я съпроводи с една разяснителна бележка. Тая статия е посветена на психологията но българина. Обаче една част от българите (градските населения преди всичко), по много причини, е изгубила вече ония “характерни черти”, които авторът така тънко е наблюдавал и доловил всред българската селска маса. Тая вековна привързаност към земята и към земледелческия труд, върху която почиват и от която са израснали своеобразните и трайни умонастроения на българския селяк, образуващи неговата интересна житейска “философия”, всичко това го няма вече в душата на българския еснафин, търговец, градски работник, чиновник и пр. А покрай туй няма вече и много от ония характерни особености, за които става дума по-горе. Ето защо, ако и да говори за душата на българина изобщо, ала вън от всяко съмнение е, че г. К. Петканов има почти навсякъде предвид характерните черти на българския селянин. [обратно]

© Константин Петканов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2006
Модерната география на културата. Родно и чуждо. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Философски преглед, г. ІІ, 1930, № 4, с. 353-367.