ВУДУ

Йорданка Белева

web

Първият мъж, който си направи, беше още в детската градина. От пластелин. Кафяв мъж, със зелени ръце. Голямата дупка е устата, двете малки са очите, тук му е сърцето, а оттук пикае.

Хубавото на този мъж беше, че бързо се стопляше в ръцете й, размекваше се, често се разпадаше. В ръцете й. Тогава го моделираше отново. Кафяв мъж, със зелени ръце. Понякога му говореше. Разказваше му куклите си, задния двор, малката бяла рокля. Когато й омръзнеше, мъжът ставаше отново пластелин, смачкан в топче. Топчето стоеше в някои от джобовете.

С мъж в джоба изкара почти до пети клас, когато дойде първата менструация. Цялата тази внезапност, онова, което предстоеше, а нямаше име и не можеше да се моделира в ръцете й, всичко това я натъжаваше. Интуитивно усещаше, че виновен за тъгата й е пластелинът. Мразеше го и едновременно чувстваше пръстите на ръцете си излишни, ако не го превръщаха в онзи кафяв мъж, със зелени ръце, въпреки че кафявото вече нямаше значение, нито зеленото. Трябваше вътрешност, кръв, анатомия, думи и движения трябваха. Пластелинът се оказа невъзможен. Захвърли го някъде. След време щеше да го потърси, но още не беше започнала да отмъщава, обаче запази спомена за зеленото в него.

Нещо като гадже имаше чак след две години. Тръгваха си заедно след училище, сядаха на някаква пейка и мълчаха или си говореха някакви училищни глупости, докато се стъмни. В тъмното той я докосваше много неопитно. Тя затваряше очи и моделираше, така усъвършенства няколко момчета.

Започнаха да я наричат курва. Колкото повече й казваха така, толкова повече я търсеха. Замръкваше по пейките с тях, моделираше. В крайна сметка всички момчета се оказваха пластелин. Моделираше.

Прибираше се вкъщи и ревеше, преди да заспи. Ревеше по много причини. Момичетата я отбягваха, но можеше да има всяко момче, не искаше всяко момче, но вече беше започнала. Нямаше измъкване, освен ако не свършат всичките момчета от училище, да изчезнат, да се стопят, съвсем да ги няма на света. Не можеше да воюва с тях наведнъж, а поотделността предварително я изморяваше.

Тогава някъде прочете за вуду, и за други магии прочете, но вуду й напомни за пластелиновото топче, от него ставаше идеална вуду основа. Предстоеше й по-трудното. Според инструкциите трябваше да си намери момчешки косми, нокти, парченца от дрехи, кожа, зъб, кръв и сперма.

За около седмица събра всичко. Старателно подреждаше детайлите по пластелина. С добавянето на всеки се увличаше все повече и повече, докато накрая направи един довършен, окончателен, събирателен, един обобщен мъж. Той стоеше пред нея и чакаше своето унищожение.

Убоде се малко след забиването на третата карфица. Кръвта от пръста й се смеси със събраната за магията кръв. Сега и собственото й тяло, и пластелинът, и момчетата, всички означаваха едно цяло според заклинанието.

Изминаха няколко часа, в които не се случи нищо. Беше си жива, здрава, абсолютно същата. За по-голяма убедителност излезе да търси ефекта на магията при момчетата.

Първото от тях, което срещна, нямаше видима промяна, но всъщност не я спря, не я заговори, не й каза “курва”, не я докосна. Не я забеляза. Не я забелязваха повече.

Изчезна постепенно от момчешките им работи, после и от момичешките подмятания, от училището, от града.

Един ден магията се развали.

Вървеше по улицата, точно срещу нея. В близък план: млад, със страхотен загар на кожата, държеше в ръце огромна връзка магданоз. В далечен план: кафяв мъж със зелени ръце. Тук му е сърцето, а оттук пикае, помисли си тя.

© Йорданка Белева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.07.2005, № 7 (68)