ПАРАДОКСЪТ НА ЖЕЛАНИЕТО И ИНТЕРПРЕТАТИВНАТА НЕ/САМОТА
(Опит за четене откъм Извора)

Иван Русков

web | Изворът на Нарцис

Развитието на научната мисъл според Фройд предизвиква три тежки потреса на общия нарцисизъм, на самовлюбеността на човечеството: космологически удар, нанесен от Коперник; биологически - нанесен от Дарвин с откритието за произхода на човека от животно (маймуната); психологически, нанесен от психоанализата - следователно и от самия Фройд - показваща, че "аз" не се явява хазаин в собствения си дом: съзнателното не е единственият изразител на човешката душевност, то е в тясна връзка с безсъзнателното (Фрейд 1989: 84-88). Изхождайки от постановката на Фройд, М. Фуко извежда идеята, че шоков ефект на западната мисъл причинява сблъсъкът с интерпретативните техники, предложени от Капиталът, Раждането на трагедията и Генеалогия на морала, Тълкуването на сънищата, защото интерпретативните им техники засягат самите тълкуватели, които започват да се съмотълкуват чрез тях. "Със същите интерпретативни техники следва да изследваме и интерпретаторите Фройд, Ницше и Маркс, така че непрестанно сме препращани в една неспирна игра на огледала. [...] Питам се, не можем ли да кажем, че Фройд, Ницше и Маркс, като са ни обгърнали с интерпретативна задача, която винаги рефлектира сама върху себе си, не са издигнали около нас и за нас огледалата, чиито отражения пораждат неизлечимите рани на нарцисизма ни днес." (Фуко 1992: 111).

Въпреки разликите в основанията, от които извеждат нарцистичното у човека, Фройд и Фуко го определят в общи линии сходно: наранимост, вследствие на подмяна на някаква представа за себе си и мястото ти в света. Ако се тръгне единствено от тук приведените тезиси, защото евентуалното задълбочено навлизане в териториите на психоанализата би откроило доста различия, може да се каже, че Фройд и Фуко не толкова скрито приемат направените от другите открития за причинители на болката в нас, "дошла", разбира се, защото сме се огледали и познали по някакъв нов начин в откритото. Освен това е доловимо, че причинителите на нарцистичната ранимост са несводими само до определен брой или типове; непредвидими са както модификациите им, така и възможните им умножавания. Поради тази причина ще се опитам да се върна към мита за Нарцис, към времето и мястото отвъд ранимостта, преди оглеждането в кристалните води на познанието. Несъмнено, оглеждането в ручея е симптоматичен акт на срещане. Актът съсредоточава както повърхнинни, така и дълбинни конфигурации на конституенти в древногръцката култура, превърнали се във фундаменти на наративни и рефлексивни структури за редица области на науката и изкуствата и определящи цялостната представа за човешката личност. Тук ще се опитам не да тълкувам по друг начин визираната по-горе линия Фройд - Фуко, а да "остана в мита", като потискам символичната му многопластовост и като приема последователността на звената в неговата фабула, въпреки че постнарцистичното ми място изисква по-голяма доза скепсис. Сюжета тълкуване на Овидий¹ приемам за опорен. Опитът неизбежно е опосредстван от четенето,разбирано и в най-буквалния смисъл на думата: тръгването откъм извора е според възможен модел на писмеността като културна система с цялата сложност на нейната многопосочна (не)пропускливост по отношение на присъстващо и отсъстващо в тъканта на текста.

Сред ключовите моменти в мита е отговорът, който родителите на Нарцис получават от гадателя Тирезий относно бъдещето на своето дете: Нарцис ще доживее до старини, ако никога не види лицето си (Мифы 1988б: 201). При Овидий прорицанието е по-загадъчно: дали детето ще дочака зрялата старост? Отговорът е: Si se non noverit. ("Да, ако себе си то не познае!"; Метаморфози, III, ст. 348). Опитващият се да промени съдбата си - както показва историята с Едип цар и неговите родители, макар в нея да не е без значение степента на информираност и оттук мотивът за действие и типът вина на едната и другата страна - обикновено не успява. Случаят с Нарцис изглежда съвсем друг: обвързва се продължителността на живеенето с познанието на себе си. Какво да (не) правиш, за да (не) познаеш себе си? Митът задава такова питане, но не като казус пред Нарцис, а като принципни възможности:

А. Лъжовни и/или произволни думи, които нищо не означават;

Б. Непредотвратимост на ранното умиране, подсказано скрито във формулата условие, т.е. неизбежно ще познаеш себе си.

В. Важен жизнеопределящ императив, неизречен пряко, но вписан във формулата условие на гадателя, заместващ прочутото "Познай себе си!" с "Не познавай себе си!".

На хипотезата от буква А. отговорът е даден: "Първа разбра, че не му е лъжовна речта, Лириопа" (Метаморфози, III, 341). Следва лаконично изложение за раждането на Нарцис, за предсказанието, за това, че гласът на авгура дълго е изглеждал пуст, но потвърден накрая и чрез "новостта на страстта", и чрез вида на смъртта (Метаморфози, III, 341-350), с което още в самото начало на мита се снема напрежението в повествователната перспектива. Оттук насетне следователно представеният от Овидий разказ ще покаже как,а не дали предсказаното ще се случи. За предположение Б. и В. ще стане дума нататък. Засега приемам, че Нарцис не е поставен в положението на Едип и не бяга от съдбата си, въпреки че не е изрично посочено доколко са му известни странните думи на Тирезий². Ето защо при тръгването към ручея Нарцис е в особена ситуация: той е обект на възмездието, без да подозира това и без да е намекнато дори, че знае какво го очаква, ако види лицето си (ако познае себе си). От една страна - тъкмо защото все още нищо не е овъншнено и следователно все още липсват видимите знаци за това, Нарцис е воденият, тласканият, направляваният, примаменият от санкцията възмездие. От друга страна, тъй като санкцията все още не е факт за него, поради което момчето не е в състоянието "Тъй да обича и то, тъй любимото да го избягва" (Sic amet ipse licet, sic non potiatur amato!; Метаморфози, III, ст. 405), както се изисква в молбата за наказание на един от желаещите го. Нарцис видимо продължава да е САМО (макар че по същество вече му е отредено да бъде и И) извикваният, очакваният, примамваният, желаният от низвергнати влюбени студен и горд красавец. Т.е. той на видимо равнище е същият, докато на друго равнище не е същият: равнището на незнанието (най-често) и на непредотвратимост на собствената му съдба, което условно и като опозиция на първото, може да се нарече дълбинно; или конститутивно-регулативно, доколкото в него се наслагват линии на изначално прорицателско "ако" с последвали го действия на героя и предизвикано възмездие за тях. Раняващият и ранимият, мамещият и маменият са вече слети в едно от богинята Немезида, която го води към мястото, където двете равнища ще се пресекат (или скритото ще бъде транспонирано в открито) и промяната в героя ще стане зрима. При това Немезида - както говорят нейните атрибути: на равновесието, наказанието и бързината, символично изразявани чрез везни, юзда, меч или камшик, крила, колесница с впрегнати грифони (Мифы 1988б: 209) - съди справедливо, направлява точно и действа бързо.

Резултатът от бързината, точността и справедливостта на богинята е известен - Нарцис умира в безкрайно малкото: съотнасяне със самия себе си и до (над) самия себе си; но и в безкрайно голямото познаване на себе си. Умира от собствената си интерпретация познание на образа, който вижда, за да отключи въпроси, познания, интерпретации и интерпретации на въпросите, познанията и интерпретациите, както и други въпроси и познания, които на свой ред ще бъдат питани, познавани, интерпретирани и чиито посоки и принципи на разпитване-усвояване на мита започват-свършват ОТКЪМ извора. Като изписвам деиксиса ОТКЪМ, имам предвид както неговата времева и пространствена насоченост, символен израз на гносеологично дез/ориентиране, така и напрегнатостта в самото сочене.

I. Едновременно ОТ - от извора "насам" и "насетне", което самото е раздвоено, разколебано, защото имплицира съвместимост на две операционални гледни точки:

1. Абсолютно първо ОТ. В най-буквалния му вид то е "от водата" като огледало, т.е. сякаш от дълбините пристигащ образ (някой) при/към идещия КЪМ извора: ОТ и КЪМ тук съвпадат във времето, а тяхната относителност не се нуждае от коментар. Същинското абсолютно първо ОТ е от позицията на Нарцис, но от онзи "момент" и "място" на "тогавашния субект" след разпознаване на образа в извора: "(не)спокойно гледам в бъдещето ази..."; проспекция, която сякаш е самият кръгозор на Нарцис и е "непосредствена", от "първа ръка".

2. Вторично ОТ, т.е. "гледам" от "тук" сякаш с очите на Линкей надълбоко през пластовете на времето и интерпретациите и бидейки "днешен човек", тръгвам-наблюдавам от "там"; в този случай про- и ретроспекция непрекъснато се взаимооглеждат и сменят местата си и съответно ОТ е ту по-близо, ту по-далеч от Нарцис или Нас в зависимост от концепцията, в която се полага изворът.

II. И едновременно КЪМ:

1. КЪМ извора като абсолютно първо КЪМ, присъщо единствено за Нарцис, когато се озовава при извора.

2. Вторично КЪМ, което се опитва да положи-овладее метадискурсивните построения, с чиято помощ или пречка се стига до мястото.

Както забелязваме, при "абсолютното" и "вторичното" КЪМ има разлика: КЪМ за Нарцис се намира като че "от другата страна на извора" спрямо нашето КЪМ.

Схематично казаното във II можем да изразим така:

Н → И ← Н

(където едното "Н" бележи позицията и означава "Нарцис", а другато "Н" бележи позицията и означава "Ние", а "И" бележи позицията и означава "Извор"). Същата схема може да се представи в друг вариант: Н → О ← Н (тук чрез символа "О" по-пряко се обозначава "Огледало", което така или иначе се имплицира и в първия вариант.

Главният въпрос, който ме интересува в този опит, е: защо трябва да се стигне до извора, кое предопределя търсенето на огледалото. Не какво се случва, когато Нарцис стига и вижда образа във водите на ручея, а какво прави неотменна (респективно неотменна ли е) срещата виждане с образа в извора. Накратко: защо непременно е бил необходим изворът, огледалото. Ще коментирам предимно описаната по-горе позиция II. 1. Давам си сметка, че опитът за разпитване на фабулата на мита ОТПРЕДИ изворът да огледа Нарцис е пределно условен. Каквито и уговорки да се правят, каквато и стратегия за четене да се избере, е видно, че именно всичко ОТКЪМ извора (в смисъла на 1.1-2 и на II. 1-2, както и на тяхното многопластово и многоаспектно пре/комбиниране и пре/осмисляне) ни полага в една колосална колкото културноисторическа, толкова и интерпретативна дистанция на разделяне-приближаване, оформяща ни като "продукти" на СЛЕДИЗВОРНОТО познание, чиито конституенти повече или по-малко (пред)определят и възможния ни поглед-питане към всяко преди...

При последователно четене, както вече се каза, фабулата на мита предизвестява, че е настъпила промяна у Нарцис, която обаче не само трябва да се потвърди зримо, но заедно с това поражда любопитството да "се види" как ще се случи тя. Затова се изисква ситуация, в която Нарцис ще прояви новите си черти, като хем бъде в сега-то си (променен), хем и в преди-то си (непроменен). Сега и преди се срещат в извора. Нарцис и нимфата (нимфите) в новосъщия Нарцис. Или в другосъщия. Неговата хиазма - както формално изглежда - е да обича, за да стане като другите, а не да бъде като другите, за да обича.

В действителност променянето е далеч по-сложно.

Как ще бъде разбрано? И защо трябва да се създава особена ситуация, която да потвърждава промяна, новосъщност, другосъщност...?

Макар че не е без значение дали думите-прорицание на Тирезий в "оригинала" на мита са "да види лицето си" или "себе си да познае" - защото все пак за културата на древните гърци виждането така или иначе е и знание (сетивно и интелектуално са едно и също), въпрос, който тук е по-добре да не се подхваща³, те не изискват непременно особена ситуация, за да се потвърдят.

Неконвенционалната ситуация се налага от казуса, пред който е изправена богинята с везните и който откривам вплетен в отправеното искане към нея. Ето защо ключов момент в интерпретацията ми са тъкмо думите молба, които се явяват след представената горест, страст и обида на презряната от Нарцис Ехо, както личи от стиховете (подчертаването в тях е мое - И.Р.):

Sic hanc; sic alias undis aut montribus ortas
luserat hic nymphas, sic coetus ante viriles.
Inde manus aliquis despectus ad aethera tollens:

"Sic amet ipse licet, sic non potiatur amato!"

Нея така той, а също и други планински и водни
нимфи измами, така пренебрегна и множество мъжки.
Най-после дигна ръце към небето един пренебрегнат:

"Тъй да обича и то, тъй любимото да го избягва!"

Искането е изключително трудно изпълнимо: Така да обича и така любимото да го избягва (Sic amet ipse licet; sic non potiatur amato!). Казусът молба заплашва да разлюлее везните на Немезида или да ги наклони на една страна, без да се постигне желаното равновесие: справедливост, мяра, съответност.

Какво имам предвид? Според мен е налице логически парадокс. При това той трябва да бъде решен и в съответствие с предсказанието на Тирезий. Нека се спрем отново на исканото наказание, на неговата логическа постройка:

1. Нарцис към другия. Ако така обича, Нарцис ще бъде от така обичащите и вече не от необичащите така.Първата част на искането е удовлетворена и стига да бе единствена, щеше да е излишно да се коментира дали вече той не е той, а сякаш друг, който от позицията на така обичащите ще трябва да изживее какво е "така любимото да го избягва". Нека проверим отново: всъщност не е ли Нарцис единствен от някакво множество, който не обича така? Или да попитаме по друг начин: не е ли Нарцис единствен от дадено множество "такъв и такъв", поради което само той единствено може да бъде обичан така? Ако на тези въпроси се отговори с "да", не би могло да получи удовлетворително решение още първата част на искането.

2. Другият към Нарцис. Ако въпреки изтъкнатите в т. 1. затруднения все пак се допусне новото състояние на Нарцис - като "така обичащ", и ако така любимото го избягва, то така избягващото го любимо може да бъде само той самият, но отпреди да стане "така обичащ": не само защото така обичащите не избягват, а търсят близост, не само защото няма аналог на такова избягване, но защото като друг той трябва да разбере именно какво е точно ето това така любимото да го избягва,т. е. какво е да го избягва тъкмо Нарцис, отпреди да стане "така" обичащ...

На евентуален въпрос дали още преди виждането на себе си Нарцис не познава състоянието "така любимото да го избягва", отговорът би бил "не". Тогава той предизвиква това състояние у другите по отношение на себе си. Необходимо е в собствената си гледна точка да осъзнае какво е "така любимото да го избягва".

3. Обобщението няма как да преодолее изтъкнатите противоречия. Остава оспоримо доколко е възможно за Нарцис "преминаване" в "групата на така обичащите", отдалечаване от себе си като необичащ и превръщане в друг. Защото бидейки в състоянието на така обичащите, т.е. друг, той същевременно трябва да бъде и в позицията СИ. В позицията на само нему присъщото поведение отпреди да стане така обичащ, за да може вече като "така обичащ" да усети какво е "така любимото да го избягва". Но ако е станал друг и като друг разбира какво е да те избягва "така любимото", което е именно Нарцис, то той като Нарцис няма да знае, а само като друг, какво е това... Аd infinitum. За сравнение, нека приемем, че молбата бе формулирана с думите: "Да обича и обичаното да го избягва". В този вид, както и в сходни на него, описаните току-що затруднения отпадат - Нарцис обича "X", но "X" го избягва.

За да се изпълни точно исканото от наранения влюбен обаче - Sic amet ipse licet, sic non potiatur amato, Нарцис трябва да бъде той-и-не-той във всеки момент, което е невъзможно, а не ту единия, ту другия. Ако е само едното, няма да се изпълни исканото. По-добре е да прекъснем, защото парадоксът не може да бъде решен. За утеха ще припомним прочутата епитафия върху надгробната плоча на древногръцкия философ Филит, за когото се смята, че се опитвал безуспешно да реши т.нар. парадокс Лъжеца⁴ ("...всички критяни лъжат..."): "Странниче, аз съм Филит; мен ме уби парадоксът, който в безсънната нощ аз не можах да реша."

Само че изход се намира и парадоксът е решен. За да се избегне противоречието между "така обичащ" и "така обичаното", се налага Нарцис да бъде удвоен. Именно огледалото позволява това. Тъкмо виждайки образа в извора, той може "така да обича", т.е. както другите, когато го виждат и желаят, и заедно с това да изживява страдание от избягващото го "така обичано". Парадоксът е решен, но както нерешеният, така и решеният парадокс очевидно завършва със смърт. Впрочем решаването на парадокса е свързано с друг глобален парадокс, обект на обширни изследвания, за който тук няма да се говори: давайки възможност на човека да види и познае себе си, изворът - като всяко огледало - ни среща с парадокса "тъждественост / нетъждественост на огледалното изображение" (Протохристова 1996: 15)⁵.

Но защо все пак решаването на парадокса води до смърт? Защо Нарцис трябва да умре? Безукорен изглежда отговор от типа: "За да се изпълни пророчеството (съдбата)". И тъй като подобно отговаряне изглежда колкото сериозно, толкова и наивистично, ще се опитам да продължа разпитването на мита, като се връщам отново на молбата: Sic amet ipse licet, sic non potiatur amato. Тя, поне привидно, изисква само страдание-изживяване на Нарцис, което да е еднакво с това на влюбените в него, но не и смърт. Все пак и никой от влюбените в Нарцис - дори останалата без тяло от горест и страст Ехо - не умира от любов.

Въпросът за смъртта и тялото е изключително сложен дори и ако се опрем на постановката за безсмъртието на душата, защитена с известните четири аргумента на Сократ във Федон. Концептуалната линия е зададена от Питагор: "Да, не умират душите, те вечно напускат местата/ и се поселват в нов дом и приети, го те обитават"; "... и поучавам/ вечна остава душата, но в образи разни прехожда" (Метаморфози, ХV ст. 158-159; 171-172)⁶. В този контекст е допустим и въпросът доколко Ехо се е освободила от своя гроб (да си припомним: "че нашето тяло ни е гроб" - Горгий, 493 а) и съответно дали душата й е свободна. Опитът за отговаряне предполага анализ на многобройни взаимовръзки, които затрудняват извеждането на непротиворечив и неоспорим тезис:

1. Съмнението на Еврипид: Кой знае дали живот не означава смърт, а смърт - живот? (Горгий,492 е).

2. Последвалото го разсъждение на Сократ, че ние може би сме мъртви: той е чул от един измежду учените мъже, "че настоящият ни живот е смърт и че нашето тяло ни е гроб"⁷ (Горгий, 493 а).

3. Линията на назоваване-приравняване душа - бъчва - пробита бъчва - решето и съответно съотнасянията с желания, послушност, доверчивост, своеволие, ненадеждност; разумни и неразумни обитатели на невидимия свят - Ада⁸.

4. Да се свърже дотук изтъкнатото с Мита за задгробното царство, разказан от Сократ⁹, където се заключава: "Смъртта, както ми се струва, не е нищо друго, а разделяне на две неща едно от друго - душата и тялото" (Горгий,524 в)¹⁰.

Последният от приведените цитати не бива да ни кара прибързано да заключим, че Ехо е мъртва, тъй като тяло и душа при нея са сякаш разделени, ако се съди по описанието на Овидий: "Жив е гласът й", "гласът й единствен живее у нея" (Метаморфози, III, ст. 399, 401). Първо, защото в следващите си думи Сократ обяснява, че тяло и душа запазват почти същото състояние, както когато човек е бил жив: Горгий, 524 в-d; но не завинаги: Федон, 80 в-d. Второ, защото настояването, че единствено гласът на Ехо е жив, дошло след детайлно представяне на загубата на тялото (изпосталяване на кожата; разпръснатост-отлитане във въздуха на всички нейни телесни сокове: кости, станали на камък), отваря нова бездна от взаимосвързаности, напластявания, (не)ясноти и (не)разрешимости (поне за нас) в/на древногръцката култура, които са сводими до въпроса: дали гласът е част от тялото, или от душата? Дали той не е самата душа, или пък е знакът феномен, бележещ нейното и/или на тялото живеене? Питането е не защото (поне чрез Платон) няма да се намери нишка към отговора, а защото (гледан именно сократически) говорът на Ехо е редукция-отражение на друг говор и е жив чрез и след другия... Но тъй като именуването е част от действието говорене, тъй като именуващите произнасят думи (Кратил, 387 с), а говоренето е овъншняване на мисълта, то следователно и гласът е нещо външно и от тази гледна точка не е душа (към душата), а резултатът, продуктът от говоренето като функция на тялото... За това говорят също разсъжденията на Сократ във Федон (65 в-с): тялото е пречка и не бива да се взема за другар при търсене на истината; чрез зрението и слуха нито виждаме, нито чуваме точно, затова душата влиза в допир с истината само при мисленето, "А тя все пак мисли най-добре, когато не я безпокои никакво телесно усещане - нито слухово, нито зрително, нито болка, нито някакво удоволствие, когато каже "много здраве" на тялото и остане във възможно най-висока степен сама за себе си, когато се стреми към съществуващото, без да е приобщена и свързана с тялото"; и по-нататък - тялото "обърква душата и в общението си с нея не й позволява да придобие истина и разум" (66 а); душата е невидима, тя се опира на тялото посредством гледане, чуване или друго някое възприятие, "та тогава тялото отвлича душата към неща, които никога не са в едно и също състояние, а тя блуждае, обърква се, свят й се вие, все едно че е пияна" (79 с). Ами къде беше тялото на Ехо? Вместо да повторим описанието у Овидий, е по-добре да се откажем да разплитаме този възел, който не само че никак не се разплита-смалява, но още повече се разширява, сплита и преплита: "случаят Ехо" е не по-малко парадоксален от "случая Нарцис"...

Сега се връщам към смъртта на Нарцис, като успоредно правя коментар и на предложената в точка Б. от началото на този опит хипотеза. Макар че никой не желае изрично смъртта му, самото искане "така да..." в неговата двучленност обрича Нарцис на смърт. По-категорично казано, Нарцис е погубен от влюбените в него, които, в състояние на влюбеност, нямат мяра в искането си, респективно не знаят какво точно искат. Митът колкото показва как хладността на Нарцис наранява влюбените в него мъжки и женски нимфи, девойки и момчета, толкова показва и как влюбеният може да погуби този, когото обича, заради непремереност на своето слово. Видно е, че Ехо се намира в "по-щастлива" позиция, защото, особено след като е наказана заради измамността на езика си, тя може само да повтаря думите от края на чуждите речи. И макар да променя понякога смисъла им (Протохристова 1996: 131-132), Ехо практически не отправя укор, съответно не иска наказание за Нарцис. Докато в пожелаването "така да" на можещите да започват говорене е вплетена юздата на смъртта. Защото само в момента на своето виждане Нарцис е в ситуация, при която парадоксът е решим. Само така той ще търси прегръдката, целувката, погалването и пак само така те могат да се оказват невъзможни - ще вижда как любимото го избягва. При това Нарцис е и в състояние на постоянно изпитване. Делфийският оракул сякаш е трансформирал въпросите и вместо да се разрешава загадката кое нещо ходи на четири, после на два и накрая на три крака, Нарцис е в ситуация на разгадаване кой е този, който точно когато "аз" направя ТОВА и ТОВА..., прави същото, като макар и разделен само от ивица вода, остава недостижим и думите му не стигат до "моя" слух. Той сякаш непрекъснато отговаря на въпроси, след като собствените му императиви не помагат: "Който да си, излезни! Не мами ме, момче ненагледно!/ Пипна те, бягаш - защо?/ .../ щом аз протегна ръце, ти към мене нагоре протягаш,/ смея се, смееш се ти, забелязал съм твоите сълзи,/ щом съм отронвал сълза, като кимна, насреща ми кимаш." Накратко, Нарцис е поставен в ситуация на тълкуване. Понеже императивът "така да обича" изисква виждането, търсенето на близостта на другото, а това довежда до разпитване-тълкуване КОЙ СИ ТИ, то Нарцис, тълкувайки, се самообрича, защото след разбирането познание, че другият съм аз / аз съм другият, се нарушава условието на парадокса, както показа, ако е бил правдоподобен, коментарът по-горе в т. 2. Другият към Нарцис. Но дори да приемем, че и след познаването на себе си няма принципна разлика, а тъкмо напротив, че познанието на себе си е втъкано в парадоксалната структура на исканото възмездие, Нарцис няма по какъв различен от себевиждането си начин да продължава да вижда и да обича: "О, ако можех сега да изляза от своето тяло!/ Нова мечта на обичащ - да бъде далеч обичта му!" (Метаморфози, III, ст. 467-468). Той не може не само да излезе от своето тяло, да се отдалечи, да го наблюдава отстрани, но не може и "просто" да си припомня своя образ оттук насетне, извиквайки го чрез паметта, защото тогава ще го е отдалечил във времето, което е недопустимо според условията на парадокса¹¹. Понеже трябва "така да обичам", аз трябва да се виждам, за да виждам-разбирам в същото време и как другото ме избягва. Двете условия са два императива, обвързващи виждане - (само)влюбеност като едновременност в процес, следствие и успоредяване на това виждане - самопознание - сбъдване на прорицание.От тази гледна точка Нарцис трябва и "така" да умре. Ако поразпитаме "така"-то, ще разберем, че то не допуска загуба на тяло и оставане само на глас, както при Ехо. Не допуска и отлагане на смъртта във времето. Защото след влюбването (следствие от диктата на "така"-то) Нарцис вече е познал себе си и попада в условието на формулата предсказание. И защото - макар че изглежда по-малко вероятно и все така рисковано като при всяко "разпитване" на мит, вписан в цялостна и много отдалечена от нас културна система, която тук волю-неволю е поставена в позицията на Ехо... - "така" означава все едно кога: като неразграничимост, като тоталност на времето на (само)влюбеност. И защото "така" означава да пожелая смъртта, за да остане "така" - "така" и в смъртта: "Даже в подземното царство приет, във вълните стигийски/ пак се оглежда" (Метаморфози, III. ст. 515-516). И накрая, защото "така" означава и "такъв" - петнадесет плюс една годишен, нито дете, нито младеж, както го представя митът; непроменен. А в това отношение консултирането с Питагор е чест, с която се удостояваме чрез вслушване в откъси от речта му (Метаморфози, XV, ст. 177-179, 183-185; 214-216):

                        ... не е във вселената нищо стабилно.
Всичко тече. Претърпява промяна създание всяко.
Времето даже, самото, оттича в поток непрекъснат

...

Тъй времената еднакво летят и еднакво се следват.
винаги нови. Каквото преди е било, отминава,
а небилòто кълни, подмладяват се всички минути.

Принципната променливост на нещата е разгърната в описание на деня и нощта, на сезоните. Не е подминато и човешкото тяло:

Нашето собствено тяло, и то без застой се променя вечно:
каквото били сме, каквото сме, няма да бъдем повече утре.¹²

И така - какво се е променило у Нарцис и как би следвало да изглежда схемата Н → И ← Н?

1. Безспорна констатация: след като е бил в абсолютно първата си позиция КЪМ, Нарцис после е и в абсолютно първа позиция КЪМ и "от другата страна, откъм нас". В II. 2. по-горе тази позиция бе наречена "вторично КЪМ": точно тя е мястото на абсолютно първата интерпретация на образа в извора. Т.е. позиция, в която "абсолютно първо откъм нас" КЪМ и "абсолютно първата позиция ОТ" на Нарцис съвпадат: получава се напрегнатото ОТКЪМ.

2. В позицията "абсолютно първо откъм нас" КЪМ, Нарцис "стои" между "Ние" и "Извора". Откроено още веднъж - бидейки същевременно в "абсолютно първото" ОТ, Нарцис "стои" между "Ние" и "Извора" в позицията на "преход от едно биващо към друго"¹³, която всъщност може да се изрази чрез следната схема:

И ↔ Н'

("Извор" ↔ "Нарцис прим" като "абсолютно първо към" във вторичното КЪМ); позицията и състоянието на "абсолютно първата интерпретация", на полагането на метадискурсивните построения и постоянното движение в разкриването на смисъла на смисъла. По-пълната схема следователно би била:

Н → И ↔ Н' ← Н.

Така вече е по-ясно, че между нас и Извора винаги стои Нарцис', че между нас и (себе)познанието винаги стои (себе)познание, неспирна верига от интерпретации. Заемането на тази изключителна позиция Нарцис заплаща със смъртта си: след като е интерпретирал образа, отключил е смисъла, заедно с това той е и убил образа, премахнал е едно (не)знание за него, за да ознаменува друго, с което бележи и края на своето интерпретативно усилие. Но както ми се струва, митът подсказва нашата не/самота, което ще рече и не/свобода, при интерпретацията. Най-напред се оказа, че привидно случайното попадане на Нарцис при извора всъщност не е никак случайно. Че неговото "първо КЪМ" е предопределено от конститутивно-регулативното равнище на незнанието на собствената си съдба и същност, в което решаваща роля играе Немезида, вслушващата се в желанието на нимфите богиня. От друга страна, независимо дали става дума за фройдисткото разбиране за нарцисизма или за по-общо гносеолого-интерпретативно, ние също попадаме в позицията И ↔ Н' и повече или по-малко сме (като) Нарцис: "поне" като променлив брой редупликации... Ето защо не поради сляпо робуване на схеми, а за да се открои по-обстойно характерът на "абсолютно първото КЪМ" ще трябва да приемем линията:

••• Н → Н → Н → И ↔ Н' ← Н •••

(Нимфи → Немезида → Нарцис → Извор ↔ Нарцис' ← Ние; точките бележат неопределен брой и на нимфите, които са го обичали "така" "тогава", и на "Ние", което е вечно подвижно във времето и опосредено от неопределен брой предходни "Ние"). Освен това в много от звената стрелката съвсем не е еднопосочна. Само за да се подчертае фигуративно уникалността на мястото, тук се предпочете знакът ↔ ("сума" от → ← + ← → като опит да се изрази ОТКЪМ) да се употреби веднъж. Но той - особено като имаме предвид, че чрез четене, чрез текст "тръгваме КЪМ" - лежи в основата на интерпретативното взаимополагане във всеки пункт и през всеки пункт.

Мястото, в което Нарцис познава себе си, допуска коментар и от друга гледна точка. Ако макар и като жест си позволим "да забравим" символичните значения, няма да е трудно да го възприемем като природен кът според описанието на Овидий: блестящ със сребристи вълнички кристален извор, недокосвани ни от пастири, ни от каквото и да било животно струи, никога не помътнявал; опасан с трева; гъст шумак, непропускащ до мястото слънчева жега. Изброените елементи в този горски кът са задължителни за locus amoenus, т.е. кътчето е удоволствено място, идеално място. Накрая в него ще се появи и цветето Нарцис. Но привидната идиличност и омая не бива да заблуждава, защото е подменена идеологемата за осмисляне на мястото: то ще трябва да бъде мястото на Нарцис, т.е. на удоволствието и неудоволствието заедно; на удовлетвореното и неудовлетвореното желание; на наказанието и страданието, а не на възхитата от природните красоти и хармония. Очите му ще останат незаинтригувани от каквото и да било друго; тялото му няма да се наслади на меката трева, на прохладата; жаждата му ще остане ненаситена. Всичко красиво ще се концентрира единствено в образа, виждан от Нарцис в извора, изваян сякаш от пароски мрамор:

Spectat humi positus geninum, sua limina sidus,
et dignos Bacco, dignos et Apolline crines
impubesquee genas et eburnea colla decusque

Наземи легнало, гледа очите - съзвездие двойно,
буклите - накит, достоен за Бакх и за Феб Аполона,
шията - слонова кост, и страните, все още момчешки

(Метаморфози, III, ст. 420-422)

И по-нататък - нежно лице, белота, розовина. Овидий е щедър на детайли. В случая ме интересува не само оприличаването на очите със звезди, но и косите, приемани като достоен накит за Бакх и Аполон. Моментът е важен. Нарцис е все още в позицията си "абсолютно първо КЪМ" не откъм нас, но открояването на момента е възможно заради мястото, в което съм, и заради избора на прочит за моя прочит - този на Ницше - при тръгването ми КЪМ, за да погледна още веднъж всъщност ОТКЪМ Извора, като по такъв начин потърся отговор и на хипотезата в буква В.

Както е известно, търсейки отговор на въпроса коя "чудовищна необходимост" е довела до създаването на олимпийските богове, на олимпийския свят, Ницше приема, че баща се явява Аполон. Като аргумент филологът Ницше припомня легендата за цар Мидас, който попитал Силен какво е най-доброто за човека. След упорито мълчание демонът бил принуден да проговори и в пронизителен кикот казал: "Жалко потомство от еднодневки, рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което съвсем няма да те зарадва. Най-доброто нещо за тебе е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо.А другото най-добро за тебе е скоро да умреш!" (Ницше 1990: 80) ¹⁴. Познавайки и изпитвайки ужасите на битието и за да може изобщо да живее, гъркът е "трябвало да издигне прегради пред тях и да създаде мита за лъчезарния въображаем олимпийски свят" (Ницше 1990: 104). "С обстоятелството, че живеят, боговете оправдавали човешкия живот - единствено удовлетворяваща теодицея!". Сега вече за най-достойна цел се смята да съществуваш "под лъчезарната светлина на тези богове", а напускането на този свят и преждевременната смърт се превръща в "истинско страдание"за Омировия човек (Ницше 1990: 81, курсив на Ницше). По такъв начин за гърците вече е могло да се каже обратното на Силеновата мъдрост: "Най-лошото за тях е скоро да умрат, а другото най-лошо, че изобщо някога трябва да умрат." Копнеенето за дълъг живот вече не е срамно "дори за големия герой, ако ще и да живее като ратай"¹⁵, т.е. през "Аполоновия етап на развитие "волята" за живот била неудържима" (Ницше 1990: 81). Аполоновият свят на красота и неговата първооснова, ужасната мъдрост на Силен, се съхранява и по-късно: напр. в картината на Рафаело "Преображение Господне", в долната част на която е изобразено обсебено от зъл дух момче. Тук "виждаме Аполон като обожествяване на principum individuationis; само с него е възможна постигнатата завинаги цел на праединия, избавлението му чрез илюзията: с възвишени жестове той ни показва необходимостта от цялата мъка на света, за да може тя да тласне отделния човек към сътворяване на спасителното видение (...)". Обожествяването на индивидуацията, доколкото може да се мисли като императивна повеля, има за свой един-единствен закон индивида, т.е. спазване на границите на индивида, елинската мяра: "Като бог на етиката Аполон изисква от своите следовници мярка, а за да могат да я спазят - себепознание. И така наред с естетическата необходимост от красота се изисквало и "Познай себе си!" и "Пази мярка!". На самонадценяването и на всяка свръхмяра се гледало като на истински враждебни демони от неаполоновата сфера, което ще рече като на качества, характерни за предаполоновата епоха, за епохата на титаните и за извънаполоновия свят, т.е. за света на варварите" (Ницше 1990: 84)¹⁶. Нарушението на мярата най-добре се вижда в съдбата на Прометей и Едип; Дионисовото начало пък е "титанично" и "варварско". Аполоновият грък обаче е вътрешно сроден с повалените титани и герои, цялото му битие - продължава интерпретацията на Ницше - е положено върху забулената първооснова на страданието и познанието, която се разкрива само чрез Дионисовото начало. Т.е. Аполон не можел да живее без Дионис, двете начала са еднакво необходими (Ницше 1990: 84-85). Колажът от цитати позволява да се зададе въпросът какво общо има всичко това с Нарцис. Общото - струва ми се - е доловимо в самия сюжет на мита:

- Нарцис към Ехо преди срещата с образа в извора: "Не протягай ръце за прегръдка!/ бих предпочело смъртта - то крещи, - вместо ти да ме имаш!"

- Нарцис след влюбването в себе си: "Във възраст най-ранна умирам./ Но ми не тегне смъртта. Със смъртта ще умре и копнежът."

Условността на първите думи не пречи да се изтъкнат две неща: а) говореното е във време и място, в което за някого - обратно на приведената по-горе Силенова мъдрост - най-лошото е да умреш и преждевременната смърт се превръща в страдание (в този контекст схващам и питането на родителите дали Нарцис ще доживее до старини); Б. по-страшно от прегръдката на смъртта е прегръдката на Ехо, затова смъртта би била предпочитана. Вторият път думите вече звучат по-скоро в контекста на Силеновото прозрение: най-доброто нещо за Нарцис е напълно непостижимо, т.е. по-добре сякаш би било да не се е раждал, да не съществува и съответно при изпитваната скръб, другото най-добро за него е скоро да умре. Ако трябва да се прецени по казаното от Нарцис, Аполоновото и Дионисовото начало разменят местата си, неудържимата воля за живот е изместена от желанието за смърт. И в същия контекст на мисли: познай себе си имплицитно звучи като по-добре да не познаеш себе си (вж. в началото буква В.). Но Аполоновото "Познай себе си!" изисква и "Пази мярка!". А тъкмо когато говори на Ехо, Нарцис нито познава себе си, нито пази мярка; още по-малко му е присъщо фалократичното Дионисово начало. Защото е ту дете, ту младеж. С оглеждането в извора той минава от един статус в друг. И безмерно ще се влюби. Но сега двете начала сякаш си дават среща¹⁷. Дионис се оглежда в ручея и вижда в него Аполон. И обратно. Единият не може да откъсне очи от другия, преминава в другия. Нарцис не е самотен - Дионис и Аполон са с/в него, са него. Поне според схванатото от мен писане на Ницше. А "Писмеността е изход като спускане на смисъла извън себе си в самия себе си: метафора-за другия-с-оглед на-другия-тук-и-сега, метафора като метафизика, в която битието трябва да се скрие, ако искаме другото да се появи. Дълбаене в другото към другия, където същото търси своя късмет и истинската ценност на своя феномен. Сублимация, в която същото винаги може да (се) изгуби" (Дерида 1998: 48). Нарцис-Аполон-Дионис: това е най-странната метаморфоза, най-странната сублимация. На повърхнинния пласт на огледалото същото преминава от непознаване в познаване на себе си, влюбено е в себе си, в другосъщия. В дълбинния пласт се оглеждат Дионис и Аполон, красотата и светлинното с екстаза и самозабравата, стигащи до безразсъдство. И свързани в шафраново цвете със снежнобели венчета, при което еква плач на дриади, поеман от плача на Ехо. Ехото - единственият остатък след смъртта на интерпретатора. И единственият отговор на неговите питания за всяко ОТКЪМ.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитирам по превода на Г. Батаклиев (Овидий 1974). Стиховете на латински привеждам по Publi Ovidi Nasonis. Opera selecta (Овидий 1940). [обратно]

2. Множество аспекти на древногръцките представи за съдбата са разгледани у Горан (1990). [обратно]

3. За отношението зрение : знание (сетивно : интелектуално) в различните фази и пластове на древногръцката култура по-подробно виж Протохристова (б.г.; 1996: 132). На същата страница, както и на с. 14-15, виж и за връзката огледало - мислене, извеждана и от етимологията на думите за огледало в различните езици, респективно огледало - виждане (и познаване) на себе си. [обратно]

4. Както за автора, така и за времето на създаване на парадокса няма единно мнение. Според Клини той е на Епименид (VI в. пр.н.е.) от о-в Крит. Ранното християнство обаче приписва думите "всички критяни лъжат" на един от техните пророци, отъждествяван, както сочат по-късни изследвания, с Епименид - виж Клини (1957: 41-42). Никак не е изненадващо, че апостол Павел не разсъждава дали е налице парадокс, или не: "Някой си от тях, свой им пророк, е рекъл: Критяните са винаги лъжци, зли зверове, търбуси лениви." Той приема, както го изисква патосът на критиката му, че "Това свидетелство е истинно" - виж Послание (б.г.). [обратно]

5. Ако Нарцис беше прочел Еко, щеше да знае, че огледалото го снабдява "с абсолютния двойник на стимулното поле" (Еко 1993: 231 (курсив на Еко); "че огледалният образ не представлява двойник на своя обект, а по-скоро двойник на стимулното поле, което би било достъпно за наблюдателя, ако той би могъл да гледа обекта, а не неговия огледален образ" (Еко 1993: 225-228). Вж. защита на тезата, че огледалото не преобръща, не дава обратно симетричен образ. [обратно]

6. В съответствие с мита за Нарцис, разбирането на Питагор представям чрез стиховете на Овидий. Приема се за сигурно доказано, че учението за безсмъртието на душата, за метемпсихозата, което по-късно има свои вариации и у Платон, е на Питагор (Философский 1989: 478). [обратно]

7. За орфико-питагорейското учение, че душата изтърпява наказание в тялото, което е неин затвор, вж. бел. 46 в Платон (1982: 580-582). Ще посоча, че думите на Сократ препращат и към разбирания на Хераклит - виж в речника (Философский 1989: 118). [обратно]

8. Вж. Горгий, 493 а-с; и пак бел. 46 в Платон (1982б: 580-582). [обратно]

9. Горгий, 523-527; вж. и подробната бел. 92 към него в Платон (1982б: 586-590). [обратно]

10. Вж. и Федон, 67 d: "Следователно това именно се нарича смърт, освобождаването и отделянето на душата от тялото, нали?". [обратно]

11. Разбира се, проблемът за отношението виждане : припомняме е далеч по-сложен. От една страна, трябва да се има предвид неидентичността на образа с предмета (вж. Кратил, 432 b-d); от друга, в контекста на разгръщане на тезата за ученето като припомняне и оттам извеждане на втория аргумент за безсмъртието на душата, по пътя на асоциацията влюбените, видели лира, дреха или друга вещ на своите любими, "възприемат лирата, но в съзнанието им се явява и образът на момчето (...). А това е припомняне" (вж. Федон, 73 d-e и сл); от трета, Платон разграничава припомняне (anamnesis) от помнене (mnome???). Затова настоява Сократ (вж. Филеб, 34 в-с: Платон 1990), според когото спомняне наричаме състояние, при което в себе си душата възпроизвежда преживяното някога с тялото, но вече без неговото участие; докато припомнянето е налице тогава, когато душата "изтърве спомена за усещането или знанието и отново го преповтори вътре в себе си". Безусловно, "Тази линия на разсъждение отрича връзката на желанието с тялото", както точно го казва самият Сократ (Филеб,35 в), макар в случая да не се говори за влюбеността и желанието на влюбения, защото "всеки подтик и стремеж принадлежи на душата, която е ръководно начало във всяко живо същество" (35 d)... Но след като потънах толкова "долу", е време да се изкача отново "горе", защото писането "горе" и "долу" не бива със злополучността на Нарцис да издъхне, преди дори да е познало себе си поне горе-долу... [обратно]

12. Вж. и следващите стихове, в които Питагор представя промените в човека от детството към старостта, за да обобщи: "О ти, разяждащо време, и ти, зложелателна старост,/ всичко рушите и всичко, що времето глозга със зъби,/ правите от постепенно отмиране да се разпадне!" (Метаморфози, ХV ст. 235-236); "Нищо не пази вида си, природата възобновява/ всички неща и създава от старите образи нови./ В цялата тази вселена, повярвайте, нищо не гине,/ формата само мени, обновява" (Метаморфози, ХV ст. 252-255). [обратно]

13. Позволявам си да цитирам Дерида, който в "Сила и значение" е като че извън обсега на засяганите тук проблеми. Ала ницшеанското боравене с Аполон и Дионис, което е застъпено в статията му, ми е необходимо: "Смисълът на смисъла е Аполонов чрез всичко това, което може да се види в него. (...); трябва да се има предвид "известното безсилие на езика да излезе извън самия себе си, за да заяви своя първоизточник"; "Ако искаме да уважаваме това странно движение в езика, ако искаме да не го редуцираме, би трябвало да се опитаме отново да се върнем към метафората на сянката и светлината (на себе-разкриването и себе-скриването), метафора, основополагаща за западната философия като метафизика." Основополагане не единствено в качеството й на фотологична метафора - "в това отношение цялата история на нашата философия е фотология" - но и като метафора въобще, "преход от едно биващо към друго", "най-съществената тежест, която необратимо задържа и потиска дискурса в метафизиката" (...) (Дерида 1998: 44-45). Ако заменим израза "фотологична метафора" с "нарцистична метафора" или с "нарцистична наранимост", ще направим трансмисия, превод към Фройд и Фуко, с които започнахме. Разбира се, доколкото може да се схване, Дерида разчита на играенето в значението, т.е. светлинното препраща към Аполон, но и към добре известния платоновски сюжет за светлината и сянката. Специално към Аполон и Дионис ще се наложи връщане по-късно в този текст. [обратно]

14. Тук коментарите препращат към драмата "Едип в Колон" на Софокъл. Действително могат да се открият думите на хора от антистрофата в четвърти епизод, трети стазим: "Най-добре - да не се родиш./ Втора участ - щом си роден -/ там, откъдето си дошъл,/ час по-скоро да се върнеш" - виж Софокъл (1982: 154). Знаем, че в хора от древногръцката трагедия Ницше вижда "символ на изпадналата в Дионисова възбуда тълпа" (Ницше 1990: 104). [обратно]

15. Несъмнено, Ницше визира Ахил. Посещавайки Аида, Одисей с присъщите си ласкателства говори на душата на Ахил, когото нарича най-щастлив от всички предишни и бъдещи хора: богопочитан приживе, властно царуващ над покойници, поради което не трябва да се огорчава от смъртта. Ахил обаче отвръща: "О, Одисее божествен, не ме утешавай в смъртта ми./ Бих предпочел като ратай в чужбина на друг да робувам/ в служба на някой бедняк, без имот и без ниви останал,/ вместо над цялата гмеж от покойници тук да царувам" (Одисея, XI, ст. 489-491. В бел. към българското издание на Ницше неправилно се сочи ст. 289-291). [обратно]

16. Обратна на principum individuationis, т.е. като разчупване "оковите на индивидуацията" и откриване пътя към "майките на битието, към най-съкровената същина на нещата", е ролята на "мистичния ликуващ зов на Дионис" (Ницше 1990: 139-140; 74-78). [обратно]

17. Макар и антагонисти, Аполон и Дионис са тясно свързани, за което говори и фактът, че рационалната яснота и тъмните стихийни сили се обединяват в образа на Аполон, а след 7 в. пр.н.е. им устройват съвместни оргии или пък Аполон се почитал като Дионис (Мифы 1988а: 93). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Горан 1990: Горан, В. П. Древнегреческая мифологема судбы. Новосибирск, 1990.

Дерида 1998: Дерида, Ж. Писмеността и различието. София, 1998.

Еко 1993: Еко, У. Семиотика и философия на езика. София, 1993.

Клини 1957: Клини, Ст. Введение в математику. Москва, 1957.

Мифы 1988а: Мифы народов мира. Том 1. Москва, 1988.

Мифы 1988б: Мифы народов мира. Том 2. Москва, 1988.

Ницше 1990: Ницше, Фр. Раждането на трагедията. София, 1990.

Овидий 1940: Овидий Назон, Публий. Избрани съчинения. София, 1940.

Овидий 1974: Овидий Назон, Публий. Метаморфози. Превод Г. Батаклиев. София, 1974.

Послание б.г.: Послание към Тит. Гл. 1. Стих 12; 13. // Библия. Б.г.

Платон 1982: Платон. Диалози. Том 2. София, 1982.

Платон 1990: Платон. Диалози. Том 4. София, 1990.

Протохристова б.г.: Протохристова, Кл. Атическата трагедия. (Ръкопис). Б.г.

Протохристова 1996: Протохристова, Кл. През огледалото в загадката. Шумен, 1996.

Софокъл 1982: Софокъл. Трагедии. Превод Ал. Ничев. София, 1982

Философский 1989: Философский энциклопедический словарь. Ред.: Аверинцев, С. С. и др. Москва, 1989.

Фрейд 1989: Фрейд, 3. Избранное. Москва, 1989.

Фуко 1992: Фуко, М. Генеалогия на модерността. София, 1992.

© Иван Русков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.07.2010
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Изворът на Нарцис. Сборник научни статии. Литературознание. Съставители: Иван Русков и Младен Влашки. Пловдив: Страница, 07.07.2000.