ОТ КРЪСТА В ЗАПИСКИТЕ ДО ЗАПИСА НА КРЪСТА

Иван Русков

web

1. Разяснения и уговорки по темата

За този кръст, поставен на последно място в изречението от епиграфа, споменат мимоходом, ще стане дума в следващите страници². В текста от епиграфа единствено думата "хубавият" подсказва, и то най-общо, че кръстът е по-особен, щом с него свещеникът е трябвало да предвожда четата. В същото време последното място в изброяването може да ни се стори резултат от вписана прагматична йерархия, затова се започва с хората, след това с налбантина, който ще се грижи за конете, накрая са свещеникът и кръстът, т.е. символният капитал, с който ще се укрепва вярата и духът. Изречението улавя неосветеното от специфична оценъчност включване на кръста в порядъка на разказа, но и липсва причина това да бъде направено. Кръстът все още няма своя революционна история, мястото му в нея ще се придаде заедно с предводителската му роля, като се превърне в кръст на четата, само че и тя още не е станала чета и още няма име, а освен това четата ще си има и свое знаме. Което означава, че предводителската роля се приписва на различни символи с различна смислова натовареност, като общото в тях - да репрезентират упование и идеал, може да се чете било като взаимодопълване, за да се изрази по-надреден и комплексен смисъл на предводителството, синтез между свещено и светско, може да се чете и като съполагане на символи, с чиято употреба се удовлетворяват очаквания на масата народ, като по този начин се постига в по-голяма степен въздействие върху нея.

В по-ранен текст, озаглавен "Без/порядъкът в кръста на 1876. Надписът"³, анализирах онтотеологичния смисъл на изписаното над разпнатия Христос от кръста на черквата "Света Троица" от Поибрене, известен още като Сребърния кръст, но най-вече като кръста на Хвърковатата чета на Георги Бенковски¹⁴. Бях провокиран от особености в надписа с буквите INЦI, поставен над разпнатия Христос и явяващ се негов титул. Изложих ред предположения за титула, допуснах и грешка на майстора или реставратора при поставянето на сребърния лист табелка с формата на свитък хартия, накрая обобщих, че какъвто и да е този кръст, друг не бихме могли да имаме, а и не желаем да имаме. Реториката ми обаче не можеше да прикрие, а напротив - още повече открои ненамерените отговори на различни въпроси, макар че в най-общи линии сякаш всичко за кръста ни е известно.

Безпрецедентна е ролята на този кръст, който можем да наречем и Кръст на 1876 година, за буквалното и символичното разпятие на българина през Априлското въстание, съответно - за историята на личностно и общностно себепознание и себеутвърждаване, отключило разноречив диалог с Писанието, за който тук предлагам частични наблюдения. Давам си сметка, че с функционално-символната си същност кръстът синтезира обширен свод значения и послания по оста земно - небесно, имащи както типологични, така и специфични точки за съотнасяния на вижданията и привижданията в навечерието, в хода и след краха на въстанието. Бидейки съзнателно извеждан начело на четата като основен знак за необичайността на случващото се (което обаче от друга гледна точка е следване на образец), Сребърният кръст е знамението, сложен и многопластов синтез на общностния поглед към събитието. Този кръст изразява манифеста на независимостта в най-дългата и в същото време най-трагична лития в българската история, при това амбивалентно - като знак за еманципаторското стремление на човека, приобщимо или приравнимо с идеята за спасение, за избора на правия път; и като знак за обругаване, подигравка и пародия в очите на друговереца, победител в сблъсъка през 1876 г. Като знак за вещта, която е "останала" (върната е) у нас по стечение на обстоятелствата; като знак за изразяването на символичната сила на победения; като знак, че макар по административни причини, свързани с доказателства за вина и изтръгване на признание от заловени бунтовници, принудени да изкажат истината пред кръста, турската власт по-късно не е унищожила, а е запазила кръста и го е върнала на българите.

В батално-идеологическия речник - поне в българския - употребяваме израза "пленено знаме" (особено когато е чуждо, нашето никога не се пленява), но избягваме да говорим за "пленен кръст". Изключвам мита за връщането на животворящия кръст от персийски плен, дело на император Константин Велики; митът говори за самото Христово разпятие, което, разбира се, е разпознато чрез чудесата, които прави. Бихме предположили, че избягваме да говорим за пленяване на кръст, защото той не е собствена емблема на конкретноисторически владетел, водач, етнос. Той е символ за упованието в нашия Бог, когато става дума за противоборства между християни и нехристияни. В битките с едноверци изрично се споменават пленени знамена (на които често има и кръст, но това е някак "недовидяно"), но не и за пленен/и кръст/ове. Победеният се приема за чужд на Бога: изоставен, неподкрепен от небето и сякаш с напразни претенции да бъде (богоугоден) християнин. Практически изключен от речта ни, изразът "пленен кръст" е табу, предохранителна мярка по принцип, защото този израз имплицира разноречиво осмисляне на свързаността с Бога: дали хората са изоставили своя Бог, или Бог е изоставил тях, след като с този знак не са победили, все едно дали на бойното поле са преобладавали труповете на победените българи спрямо труповете на победилите ромеи или обратно? Нали всеки от сражващите се е следвал кръста, носил е кръста и се е уповавал на кръста на Единия Бог? Взаимозависимостта между човека и Бога е скрепена в символа, не във вещта сама по себе си, независимо дали тя е сребърна, или златна, скрепена е с едни или други библейски лица и сцени, изобразени на нея. Не е за пренебрегване отношението на иновереца противник. Трудно е да се каже дали кръстът като вещ е или не е част от плячката например, или определени верски императиви изключват подобно третиране. Конкретно за Сребърния кръст предполагам, а и имаме такива данни, че е съхранен от башибозуците и от турската власт, за да се изтъкне значимостта на убитите и пленените, след като са разбрали кои са те - че е пленен "царят" Бенковски и свещеникът отец Кирил Слепов.

След Освобождението кръстът се превръща в свръхценност, в музеен експонат с изключително значение. Започва и историята на неговото съхранение, по-особен начин свързана с историята за неговото участие в шествията, сраженията, скитането по планината, предателството, смъртта на Бенковски, залавянето на отец Кирил, заел мястото на поп Неделю и останал докрай кръстоносец на четата. В съхранението има отношение не към вещта сама по себе си, а към символа на 1876 и паметта за героите.

По-общо погледнато, извън сюжетните и смислови рамки, в които се представя Поибренският кръст (тук пропускам съществени аспекти и от тях), символът кръст в Записките се представя и тълкува разностранно: неизменна част от писаните устави и клетви, в които е гарант за неразривната обвързаност на посветения с делото; знак за маскарада и мракобесието на коронованите особи; знак за изразяването на народните представи относно знамението, чрез което ще бъде указан часът на бунта; знак за дискредитиране на църквата като институция или успоредно с това за съпоствки между някогашни и днешни мъченици; знак за химерите на глупавото човечество, проляло море от кръв заради някакъв си кръст, както със сарказъм и гняв ще напише Захарий по повод кръвопролитията в Батак.

В десетте дни на "царстването" Сребърният кръст на Хвърковатата чета е фокусът, знамението в многолюдни шествия и в контекста на тогавашния идеологически речник и на мирогледните представи на народа кореспондира с възкресението на царството от ада на робството. След разгрома на въстанието той е знакът за мимолетността на царството и за ново пътуване - този път по Via Dolorosa, пътя на мъченическото биване на отец Кирил и Захарий Стоянов в празничните ритуали на победилия враждебник.

2. Априлската притча за отворените очи

Чудесното лекуване на слепи, притчата за слепите водачи, изобличаването на слепотата на фарисеите са сред водещите събития в евангелските повествования и сложния път за приближение на общността към проповядваното от Сина. Отварянето на очите не е акт на чудесно изцеление, а цялостна етична система на вярата, почитанието и послушанието, благодат за приемащите я и пиещите от извора на живата вода (Иоан 4: 10-14), обратно на притчата за пропадащите в ямата слепци, водени от слепци (Мат. 15:14; Лук. 6:39). Пресечна точка на релативността в представяне, предвиждане и преосмисляне на богочовешкото, провокирала множество интерпретации, са думите на Пилат - "ето Човекът!" (Иоан 19: 5), съотносими с "Ето вашия Цар!" (Иоан 19: 14), подчертаващи слепотата на зрящите, непризнаващи друг цар освен кесаря. В същото време признаването и непризнаването, почитанието и хулата са конструктивна част от онтотеологичния шифър, сложно кореспондираща със замисъла на Отеца и мисията на Сина. Както пише Аверинцев, евангелската "свещена история" трактува не просто за "благочестието", но и за верността - предлагана от бога, изисквана от човека, именно доколкото е и разказ за неверността. В нея фигурата на Иуда е необходима като възможност за падение в бездната на предателството и вероломството, подобно на измяната на воина - една от универсалиите на цялото битие на "християнския воин". Още по-широко темата за неверността, апостасията, узурпацията е дадена в пролога към четвъртото евангелие (Иоан 1:11): "Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха" (Аверинцев 1977: 325).

Познавайки добре библейските повествования, Захарий Стоянов изгражда сюжети за промените у лица и обществени слоеве. Сюжети, разноречиво съотносими с притчовото слово за отварянето на очите, за не/приемането от своите. В перспективата на "Записките" се представят случки, низ от истории, които прерастват в голяма история: историята за отварящите се очи и изграждането на собствения поглед. В частен аспект е откроима историята ("приказката") за отворилите се очи и формирането на погледа на овчаря, станал народен пастир, с пряка роля и за правенето на общностната история, съизразима като структура и смисъл с личната. Отворените очи - както показват Записките - нерядко са заслепени, погледът е пленник на привидното. Както добре помним, привидното устройва своя прием и в Свинарската лъка, където бившите борци и водачи са изгубили предначертания път и се лутат в търсене на път, пътека и слово, водещи към спасение. В Стара планина, превърнала се в клетка, лабиринт (с. 126), пустиня (с. 135, 140), примка (с. 148)⁵, като че свише е пратен чуден с вида, жеста и словото си водач, който да възвърне човешкото лице на тежкия товар, тоест на доскорошните народни пастири. Носеният от отец Кирил кръст на поибренската църква "Света Троица" все още е знак на четата (вече разбита, а не хвърковата), макар че в случая кръстът е знак най-вече на християнско-мъченическото начало и за упованието и предаността на светиня му към Троицата. Изобразените на този кръст сцени и надписите по него в своята символна многообхватност полагат вписаното в записа на Захарий Стоянов в разноречива корелация с библейското повествование тъкмо защото за сцените и надписите на кръста няма изписан и ред - сякаш и буквално са невидени:

(1) Не бойте са вече; тоя е човекът, при когото ви водя - каза проводачът ни Нею радостно и засмяно, понеже са отърва вече от един тежек товар (с. 174).

(2) После десятина минути при нас стоеше вече, очи срещо очи, човек на петдесятгодишна възраст (...) (с. 174).

(3) Бенковски си подигна крадишком погледът от сериозното лице на чудният тоя човек, който като че не говореше от себе си, а сякаш че четеше епитафата върху памятникът на някой гръцки герой, паднал за свободата на своята мила патрида. Погледна ма той и намигна с едното си око, което значеше: "Намерихме най-после (4) човек, какъвто е нам потребен!" (с. 175).

(5) Ето човек, на когото напълно можеме да разчитаме и на когото можем да се надеем, че ще да ни помогне - забележе о. Кирил и смъкна от вратът си тежките дисаги (с. 176).

(6) Не е край да не бъде той работник от революционерният комитет, па може би и другар на покойният Левски - допълни Бенковски (с. 176).

(7) Да ни дава хляб, па бил какъвто ще - каза Стефо далматиницът, който са занимаваше да разчисти мястото, гдето щяхме да ядем, защото човекът, за когото ставаше дума, идеше вече към нас, натоварен с едно-друго (с. 176).

След този прочит се въвежда и името на лицето, което четири дни, от 9 до 12 май 1876, ги води по пътя на спасението и славата: "Вълю, или Велю Стоилов Мечката" (с. 177).

В чертите на посрещача има обилие от знаци, насочващи към лошото в сърцето на човека, споменато в притчата на Христос за слепците (Мат. 15:13-20; Лук. 6:44-45). Можем да приемем, че белегът на порочността е изведен на челото, изведен в очите, изписан в пряк и в преносен смисъл: "...с голямо изпъкнало чело, набърчено като книжен фенер, с малки околчести сиви очи, които блещукаха, като на лесица, и с туплест нос, който приличеше на татарски ботуш" (с. 175). Дядо Вълю Мечката е стара лисица; но той е и Велю - велик: епитафното му слово (3) обайва Бенковски, който до неотдавна би се разгневил от подобна като че "учена" поза и фразеология. Изгубилият водачеството водач е воден от думите на чуждия, който ще се превърне във водач още преди появата на разказа за 12-те байрака. Думите епитафия са неразчетено профетично говорене: великият дядо Велю трасира пътя на епитафийното велеречение за самия Бенковски и за многобройните жертви, за които апостолът войвода е бил знаме. Както предишният водач - Нею, който в дивата местност е за изгубилите пътя и господ, и другар, и спасение, и надежда, и сичко друго каквото щете (с. 170), така и новият водач, у когото име и изглед изписват вълк, мечка и лисица, е намереният човек в смисъла на (1) - (7) по-горе.

В развитието на ситуацията този човек е фамилиарно приближен, но и въздигнат; нему се поверяват като на довереник, но и като на опекун. В сакрализирането му - благодетел, бащица..., святият старец, балканският господ, чаканият като ангел-спасител (с. 187) - и дословно, и типологично се повтаря казаното за предишния водач; и тук - както за Нею, който също по-късно става предател - би могло да се добави "венецът" на привиждането: "...и сичко друго каквото щете" (с. 170), речеви жест, подчертаващ безконечието на серията от припознавания, с които низ/падналият въздига своя помощник и спасител. Разбира се, повествованието не бърза да яви главоломното преобръщане на позитивното "всичко", колкото и белезите на това преобръщане да са, както ни се струва, достатъчно видни. Стремейки се към "синхронизиране" на познанието за лицата с гледната точка отвътре на събитието, разказът за погубването на войводата Бенковски е своего рода и разказ за самопогубването му, сюжет, вписан в трансисторичния иносказателен обхват на притчата за слепците. В дълбините на разказа прозира каптежът на притчовостта за отворените очи с евангелския сюжет за Пилатовото сценично оневинително слово - "ето Човекът". На повърхността на сюжета в "Записките" обаче Ecce homo е привидимост в иронистка и в същото време трагична визия за главоломните обрати в участи и отношения. И както в свещенописанието, така и в повествованието на Захарий очите никога не са достатъчно отворени.

Проглеждането за необичайното, за чудното идва едва след разпятието. Съответно - дядо Вълю е необходимият, задължителният персонаж в кривата на познание и себепознание, идеологически необходимото звено в структурата, посредством което се релативизират и преобръщат роли и стойности. В Свинарската лъка посоченият човек е чуден, такава е стратегията на писане, още преди да извърши акта, посредством който превръща историята за края на един живот в история за възкресението на общността. Превращението на "тоя е човекът" в "чудният тоя човек" се извършва в слово, кръстосало поглед на Бенковски и прочит на погледа му от бдителния в спомена си разказвач, подхванал бримката на уникалната априлска притча за изгубената овца и добрия пастир. Притча за многопластовото преобръщане на ценности и представи, за несекващия ход на отварянето на очите и преоткриването на хоризонтите на себе/познанието ведно с пре/откриването на сказанията и иносказанията на времето. Преобръщането се уплътнява от целувката, от патетичното говорене като четене, от булото слово за 12-те байряка. А в припознаването на отец Кирил (5) е вписан и кръстът (извън буквалния факт, че в този момент кръстът е в дисагите му).

Далеч сме от изречението, което би възразило, че кръстът трябва да е упование, а не човекът. Ако с подобни ограничени нагласи разнищваме конкретиката, може и да не надминем в богобоязливостта си папата, може и да овладеем някак патетиката си, ала ще се скъса нишката на записа. Защото в Записките дядо Вълю (все едно дали е бил подучен от турците, или не) мами с баснята за 12-те байряка, за да погуби, но Ворчо войвода я използва, за да спаси⁶. Защото в Записките човекът се кълне в кръста (вж. по-долу целуването), но в кръста са се клели, целуват го - и то два пъти, и спасяваните от човека.

Тръгвахме ние за планината въпреки апостолската клетва, че секи апостол е длъжен да дигне знамето и с пет души макар, да си пролее кръвта за свободата на България (с. 122; това тръгване е на 2 май).

По причина на тая издадническа постъпка от страна на собственните ни другари, по предложението на Бенковски останалата дружина изново положи клетва, че от тук нататак никой няма да са отдели от четата без знанието на войводата. Клетвата са извърши от о. Кирила, който поднасяше наред секиму да целува големият кръст, който бяхме зели от поибренската черкова* (с. 128 - тази втора клетва е на 3 май).

* Освен кръстят в нас останаха още и дебели сумми пари, които бяхме зели от бегликът. Те са състояха повечето от б. меджидии, турени в дисагите на о. Кирила, който треперяше над тях.

Целуването на оръжие, евангелие, кръст е част от клетвения ритуал не само в цитирания случай. Доста детайлно е описал съставения от него самия ритуал "Смъртна клетва" Раковски, приведен в Записките (ЗБВ І, 75). В десетки случаи биват целувани кръст, знаме, ръка на свещеник и в случаите на поява на чета в българско селище. В цялата им многозначност - дори когато революционно-пропагандното повече или по-малко не е в духа и буквата на религиозното - с подобни актове в един или друг ритуал се сключва обет не само с прекия човек или общност от съмишленици, а и с Бог.

3. Целувката и пактът на доверие. Въпросът за името и капаните на езика

От целувката, представена в епиграфа, ще направим ретроспектива: ще се върнем към ритуала на целуването на ръка още в началото на срещата с благодетеля говедар от Свинарската лъка. Нерядко - и пак във връзка с ритуали на целуването, но и на поклона дòземи - в Записките се представят и ролеви отношения, кореспондиращи не толкова с елементи на християнската идеология и обредност, а с еветчийството и с бабаитския кодекс, предопределящи начина, по който българинът "е нещо" в очите (под опеката) на своя господар. Просто казано, в такива случаи - които тук ще подмина - се целува нечий скут или нечий "гювеч" - по израза на Захарий Стоянов, - който днес е горе-долу заменим с израза "долница". Ботевият сарказъм към света, привикнал хомат да влачи, целуващ "тежка желязна ръка", е радикалният еманципаторски инструмент за изтръгване от руслото на покорството и подопечността на човека; и в същото време - утопичен инструмент, открояващ преобразимостта, метастазите на чинопочитанията. Колкото и да се различават някои ритуали, в структурно-семантичните си измерения те често са сходни. И в тях целувката е елементът, скрепяващ пакта между страните.

В контекст, в който изтъква пресичането на мирогледни и поетически принципи в литературата на ранното Средновековие и изяснява, че същността на "идеологическия и културен синтез на Средновековието" като духовен корелат на "феодалния синтез" се състои във "вторичното "привеждане под общ знаменател" на ценности, традиции и тенденции, генетически имащи малко общо помежду си" (Аверинцев 1977: 320), Аверинцев разяснява двуединството на християнската и имперската идеология и двойствената роля на знаменията (включително на Христос като знак на самия себе си, като знамение на Сина Человечески) в нея. Не прави изключение и целувката: "Както актът на преданост, така и актът на предателството се обличат във форма на знак, при това нерядко на един и същи знак. Например целувката е "знак" за изразяване на любов, вярност, преданост; от съприкосновението със сферата на сакралното неговата "знаковост" става ритуална и церемониална." Като се изпреварят отношенията, към които се движи "феодалният синтез", продължава Аверинцев, би могло да се каже, че целувката е hommagium, но Иуда превръща именно целувката от акт на "омаж" в акт на "фелония", в предателски знак, подаван на врага и заключващ в себе си "цялата субстанция на предателството" (Аверинцев 1977: 322)⁷.

Отказвам се от игрови опит за превод на фамилиарното българско "мой човек" или "наш човек" в "омаж" не само заради културноисторическите различия, а защото сценичността на поведението у "чудния тоя човек" показва ласкателното, но е моделирана от фундаментите на притаеното раболепно (еветчийско) начало. Както можем да заключим от епиграфа към тази точка, няма съмнение, че тръгналият "най-напред" благодетел символично е казал "с Бога напред!" (прекръства се няколко пъти), изразил е чинопочитание пред божия наместник, оттук и пред Бога (целува ръка), че бидейки начело, е в същото време не само водач, но и закрилник на своите "момчета". Тръгването в този отмерван по турски час е тръгване към мостенцето на река Свинарска, мост, който ще се окаже не само символично, а и буквално връзка между отсамно и отвъдно, стълба, кръст към небето. В дисагите на отец Кирил е и Сребърният кръст.

Всъщност в хоризонта на очакване на водените тръгването не е към мостенцето, те изобщо не подозират за него, а към 12-те байрака. Да се присъединят към идещите или да ги посрещат, не е все едно, защото в израза е вписано ролевото отношение в новия ситуативен контекст: посрещачите обикновено целуват ръка, знамето, кръста, приветстват приличащия на Христос юнак. Дали Бенковски ще целуне ръка на новите водачи, пратени сякаш свише? Такъв въпрос не стои на дневен ред в разказа на Захарий Стоянов, но от този разказ знаем, че Бенковски вече е целунат от млада жена в съня си (с. 187), изповядал се е: кой е, откъде е, явил е истинското си име (с. 185) - фактически се е сбогувал с мира сего, свалил е онзи елемент на тайнственост, на който е държал, за да държи със здрава ръка управлението на масата, за която му е известно, че не признава пророци из себеподобните си.⁸ Но и останалите с Бенковски: Стефо, отец Кирил и Захарий Стоянов, са в същата ситуация, макар и без поличбата в съня: всички са си казали "един на друг патимите", а слухът им е все "настроен към бачо Вълевата кошара".

И той ги вкарва в кошарата: "къде 10 Ѕ по турски, вечерта" от "долня страна, към реката, гласът на старица" се чува. Не след дълго - странно защо - говедарят запява "Янкината" песен: Да видеш, Калино Янке -/ Каква войвода в път върви... (с. 186). Войводата Бенковски наистина върви в пътя на "Янкината": С какви е чифтя пищове,/ С какво е конче алено;/ Каква му й отбор дружина. Песента възкресява току-що отминалите дни. В тях войводата е Царят, Христос, българският юнак, таченият: "Затуй му пее песента", както се пее у Ботев. Песента е инвеститура на славата - възвръща сили и вяра, полага водачите в желаните перспективи на идеалните стойности, на идентификацията с героичното, жертвеното, сюблимното. Тя кара свещеника да се прекръсти (тук разказвачът оставя известни резерви дали просто не му се е сторило, че свещеникът се кръсти) и да пожелае божията помощ, тя кара Бенковски в този момент да признае за съня си, въпреки че не вярвал в "бабините девятини". Срещу себе си обаче има дядо, прицелващ се в числото 12 - толкова са байраците на "нашите момчета", идещи откъде Сърбия, пък и "онзи (Россия)" има пръст в тая работа.

Симптоматично е поведението на Бенковски (вж. с. 189). От една страна, той извиква "вън от себе си", т.е. разкрива дълбокото чувство за вина, смазващото го угризение на съвестта: "Ох боже! Не отиде напусто пролятата в Тракия кръв; няма да ни кълне потомството, че сме го излъгали!". Песен плюс разказ за нашата сила - възвръщане в перспективата на "ще каже нявга народът", т.е. Захарий Стоянов пише през идеологемната поетическа призма на времето. Казваните някога думи не са лъжа, пада санкцията на проклятието, пастирите на народа са били добри. "Казвай още, дядо, казвай ти, наш бащица" - Бенковски е жаден да слуша за братята с 12-те байрака. Тук ще откроя още един детайл - разказвачът приписва на всички вкупом думите: "Ризата ни от гърбът земи, прави-струвай, както знаеш вече, дано можеш да ни изведеш по-скоро от тая пустина, за да са срешним с нашите братия" (с. 189). Изкушаващият ги в пустинята гледа все към земята, въпреки студа бърше с рунтавия си калпак едрите капки пот, стекли се по набърченото му като книжен фенер чело, знак, че в сърцето му гори огън, знак, изтълкуван от отец Кирил като безпокойство на "сиромаха" за неизвестната съдба на четворицата "момчета", готови да му дадат ризата си, но не и своите "кучи крака (оръжия)". Все още с ризи и с "кучи крака" четворицата се приготвят "за дълга пътя, а Вълю са безпокои нещо", потта му се увеличава, седи като на тръни, иска да каже нещо, а не може - мъчи се в себе си, докато те са весели, сякаш отиват на сватба (с. 190).

Всичко е ясно. Освен името.

3.1. Неизговоримото име: име, език и разноречие

А те ще ме попитат: как Му е името?

(Изх. 3: 13)

Безпътността в пустинята неочаквано се преплита с въпроса за името и липсата на "деконструктивистки опит" пречи на викащите в пустинята да разпознаят фигурата на симулакъра:

- Е, сега дойде ред да му чуеме името... - каза той почти безсъзнателно, като с половин уста.

- Какво име? - попитахме ние.

- Санким, какво ще ми платите за трудът - повтори старицът още по-засечено.

Чудният човек не назовава пряко името на бога (си), а си служи с непознат за "момчетата му" фразеологизъм. Бенковски също не говори за пари, а прибягва до фразеологизма, с който се припознава ближния и който прозвучава втори път след секналата Янкина песен: "Ризите ни от гърбът, дядо Вълйо, ако поискаш, и тях сме готови да ти дадем" (с. 190).

Този богат на значения фразеологизъм е специфична инвеститура в дадения случай. Дотук дядо Вълю е бил, фигуративно казано, устата и ръцете, препитанието за телата на изгубените в балканската пустош. С песента и с разказа за 12-те байрака, явяващи се като хляб насущний за духа, дядото чудодейно е станал очите и душата им, съответно - възвърнал е очите и душата им на борци. Вече не са оцеляващи - озарени са. Но за какво озарение става дума? За небивало, неизпитвано, неизразимо озарение. В "дълбинните пластове на културата", "в пластовете на времето", в транстекстуалността е настъпил невероятен взрив. Да обясняваме символичния смисъл на числото 12 в един или друг план на културата, епохата, конфесионалните общности и пр., е, струва ми се, колкото необходимо, толкова и излишно. Една "безкрайна" тема, "най-късият" сюжет в която никога не е достатъчно "къс" и достатъчно обособено "късче": 12-те синове на Иаков и оттам 12-те "колена" на избрания народ, 12-те порти на небесния Йерусалим, 12-те звезди на жената в Откровение (12:1), 12-те ученици на Христос, останали толкова и след смъртта на Иуда, тъй като се избира нов на негово място, и т.н. Късчето обаче, което е вписано в сцената с разноречието, явно подсказваща с "играта на фразеологизмите", че един гледа сватба, а друг брадва, това късче е свързано с озареността, с вътрешната осветеност-одухотвореност на "момчетата", съответно - с онази светлина на 12-те байрака, която заслепява очите и ума, но прави душата жива, прави сърцето мъжко "да играе" в своето нетраене да дочака срещата. "Сърце ми веч трепти - ще хвръкне", "но стига ми тая награда" - звучи с все сила Ботевият призивно-идеологемен свят, ведно с него звучи идеологемата за "ближния" и "над всичко" - като мощна, формираща свят-и-представи картина, но неексплицирана на повърхността на "обмяната на фразеологизмите", е съшествието на Светия Дух: "И явиха им се езици, като че огнени, които се разделиха, и се спряха по един на всекиго от тях" (Деян. 2:3). "На върха на зданието (къщата) се вижда Светия Дух във вид на гълъб. Около него блести голяма светлина и из него излизат дванайсет огнени езици и се спускат над всеки апостол"⁹. Дванайсетте огнени езици и дванайсетте байряка сякаш образуват свръхсветлината в душите и сърцето, свръхсветлината "на небето", чертаеща хоризонта на играещото юнашко сърце и невидимо изписваща ореола на мъченици около главите им. На 12 май 1876 година къде 11, най-мното 11 и половина (ЗБВ ІІ: 191), кажи го 12 часа по турски вечерта, т.е. около пет и половина докъм шест часа следобед "европейско време", един ден след "Народ. празд. Св. Кирил и Методий" - 11 май, и един ден преди Възнесение - 13 май, 11 дни преди Петдесетница - 23 май, и 12 дни преди "Св. Дух (Света Троица и Св. преп. Симеон)" - 24 май на 1876 (Великден тогава е на 4 април)¹⁰, дядо Вълю, "святият старец", "балканският господ" (ЗБВ ІІ: 187), по(д)вежда момчетата с притчата за 12-те байрака. Но преди да се "преобрази" и да прочетем думите, че "бачо Вълйо, нашият благодетел, преданият дядо Вълйо, когото наричехме баща, гледам, че пълзи по земята, като четвъроножно животно" (ЗБВ ІІ: 192-193), за да се предпази от бръмналите като пчели куршуми на моста над "вечните води" на река Свинарска, преди да се "преобрази", преданият дядо Вълю пита за "името". Настъпилото разноречие, алюзивно, напомня отново чудодейната картина с апостолите според Писанието: "И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както духът им даваше да изговарят" (Деян. 2:4). От "огнените езици" на Небето до "говоренето на различен език" - "налице" е невероятно мощно преформулиране на послания и смисли, случили се в лоното на Стария Балкан, на Бащицата Стар Балкан - жестоко съдещия ни според кървавата песен на Славейков; случили се в пазвите на Майка Стара Планина, клетка, лабиринт и океан - по думите на историческия овчар. Мощно изтръгване от плана на телесното и възвеждане "нагоре" - към озареността, която приписваме на Благото, но която я има, която съществува само ако и само доколкото благостта озари сърцата ни. Вземи ни ризите, дядо, бащице, слънчице, води ни, наше слънце, защото дъхът ни е спрял от ликуване и не можем да говорим. А духовете говорят на различен език. Духовете онемяват: "Докато са готвях да попитам защо старицът са влече по земята, устата ми са заключиха, язикът ми засъхна на гърлото. Около двадесят и повече пушки, от двете страни на реката, от четири страни, изгърмяха отгоря ни и куршумите бръмнаха около ни, като пчели!..." (ІІ: 193).

На "никакъв" ден - 19 май, залавят Захарий Стоянов. На "никакъв" ден - 20 май, яде първия бой. На личен ден - 21 май "Св. Равно-апост. царие Конст. и Елена", по почернелите си като кютюк ръце и крака разбира "какво нещо значи бит човек" (ЗБВ ІІІ: 22). Трябва ли да напомняме, че на 20 май Ботев губи главата си, а на 21 май погребват главата на Бенковски. Много звезди са светели ярко на небосклона на Петдесетницата на българската свещенография - 1876.

Годината на безсребрениците, месец цветен, събрал цветовете на позора и величието в дъгата на националноисторическата памет. Месецът на меда от пчелите куршуми.

От вземи ни ризите, дядо, до язикът ми засъхна на гърлото, от 12 байрака, тези 12 огнени езици на небето, спускащи се над всеки апостол, до бръмналите куршуми пчели - късчета от вавилонията на езика и представите за святост, благодат и име "обсипват свода небесен", пишат страниците за пътя към въжделеното царство отческо.

Първия път, докато молят стареца да каже какво е научил за байраците и да ги изведе от пустинята, молбата е вид повеля: "Ризата ни от гърбът земи". Втория път, когато трябва да се чуе неизреченото пряко име, тръгналият за сватбата отива още по-далеч в готовността да даде, като не повелява, а предоставя на дядо Вълю да избира какво да иска. С готовността за "даване на ризата" символично се дава "всичко", но отвъд материалната награда, която поне в очите на Бенковски и другарите му не е нищо особено, с това внушено "казване", че "всичко мое е твое", дядо Вълю е признат за ближен в степента, в която реторически му поверяват себе си, без да подозират буквалната същност на това поверяване. Не сме забравили, че "кучите крака" не са част от поверяването. Но неповереното-и-неповеримото е останало "извън" делника на сцената с неизговореното име, бидейки във висините на авансцената с отворените очи и жадната за среща с идещите байраци душа. В тази среща не ризите, а "кучите крака" са белегът на възвръщащия се в своето име, в своя път, в своя образ и подобие. В тези два сценични плана въпросът на недоумението ("Какво име?") е в съзвучие с въпроса, откъм който четящият историята възприема сцената с търсения изход от пустинята: "Как му е името?", Георги Бенковски или Гаврил Хлътев, благодетел или предател. Отнесено на равнището на сцената край река Свинарска, това питане е за войводата и за пастира като два отделни образа на две различни лица. Но четени в контекста на Записките като цяло, при това без да добавяме някои крайни преценки относно личността на Бенковски, появили се в следосвобожденските времена, двата образа сложно преливат. Не само като образи на две лица, но и като образи на едно лице: войводата Бенковски. Преливат и в зависимост от интерпретативната оптика на четящия книгата, и в зависимост от преценките на преки участници в другите сцени от представеното в нея. Човекът с името Бенковски, който на Оборище иска да държи всичко в свои ръце, иска и бива удостоен с документ за своето привилегировано положение, сметнато от мнозина не просто за израз на единоначалие, а за поведение на диктатор, и човекът с името Хлътев, прост смъртен, пре/открит от целуналата го в съня девойка, изгубилият се водач, чудодейно станал отново Бенковски с чуването на "Янкината песен" и привременната притча за 12-те байрака: ето човека. Ето същия и различния човек. В твои ръце сме, казва сякаш същият и различният, казва чудният тоя човек Бенковски, но ти, дядо, си чудният тоя човек, който ще ни изведе дотам, където ще сме такива, каквито искаме да бъдем, и ще сме тези, които искаме да бъдем. Иначе казано, отваря се пътят към илюзорното биване в дадените обстоятелства, чиято същност е скрита за погледа и копнежа на душите им, илюзорно, но напълно човешко упование, че могат да бъдат същите и самите себе си според собствената си идеална мяра и според образа и подобието на онова саможертвено начало, за което са се врекли с клетва пред светия кръст. Точно това и става с вричането пред дядо Вълю. Свръхмерният дар на ризата в акта на вричането е знак за отдаване на почит. Обетът оценностява не стойността на неизреченото "име", отключващо в съзнанието ни транскултурен иронистки диалог с неизговоримото име (тетраграматон) на Бога (Изх. 3:14) и със сребърниците в участта на Сина; обетът оценностява собствената духовна целеустременост към същинското себе си, към своето истинско човешко аз и име. Стремеж за себепостигане, който няма цена и с който изгубените овце всъщност заплащат, като стават курбан в собствената си сватба. Така изпълняват клетвените си думи пред кръста. Така същностно съществуват: същноствуват. Какво име? Същноствуващият. И устремени към себе си, не забелязват странното у чудния тоя човек - дядо Вълю. Комуто се кланят.

3.2. От името към целувката

А знаците на странното у дядо Вълю изпъкват в поведението му не само "сега", но още при първата среща със странниците. Без признаци за свян и страх той протяга ръка за поздрав, държи се така, като че е бил и пребил с тях и като че е бил предизвестен за пристигането им. Държи се свойски, като равен с равни и не без сериозност с мъжки глас изрича: "Хайде, добра среща, момчета!" Дори и да при/виждаме известна покровителственост от самото начало, това комай донякъде го изисква ролята му на посрещащ гости. С други думи, въпреки странността на гостите той се държи обичайно и това е по-скоро необичайно. Същински християнин, който приема странници в духа на прочутото "странник бях, и Ме прибрахте" (Мат. 25: 35) или на инструктивното "Страннолюбието не забравяйте" (Евр. 13: 2). Когато посрещачът съзира отец Кирил, християнското благоговеене кулминира в почитание и отдаденост. Ритуалът "казва" кой чий е:

Готвеше са вече да седне насреща ни, но като съгледа о. Кирила, който стоеше малко настрана зад едно дърво (той за винаги вървеше малко настрана от нас), скоче на крака с необикновенна бързина, смъкна си големият рунтав калпак, прекръсти са набожно и след като млясна десницата на святеня му, произнесе:

- Благослови, отче святий!...

- Бог и пресвятая Богородица да та благословят, чедо - отговори покъртено о. Кирил, като виждаше подобно религиозно страхопочитание в лицето на един планински говедар. За да му направи още по-голямо впечатление, той измъкна из дисагите позлатеният поибренски кръст и му го поднесе на целувание. После тая церемония между о. Кирила и непознатият ни още благодетел, тоя последният са сложи на земята, подпрян само на едното си коляно, като че ще да мери нишан, и дорде ние са наканим да му предложиме обикновенното питание, той ни превари.

- С първото си виждание още, ако ма не лъжят очите ми, аз можах да са договедя като с какви хора имам работа... хора, на които съм готов и душата си да дам!... (с. 175).

Церемонията, започнала с "млясването на десницата", продължила с "целувание" на кръста и с готовност за даване на душата, е границата, повратната точка на амбивалентното разкриване на не/присъщото за човека в дадено време и място. До тази граница сме "в обхвата" на (1) "тоя е човекът", но оттук насетне в благослова се ражда чедото, ражда се цялата серия на надежда, вяра и любов, в която (3) "чудният тоя човек" придобива в очите на обаяните от него и своя "историко-революционна" биография, доколкото несъмнено е (6) работник от революционния комитет, а може би и другар на Левски. Неисторичното и нецеремониално говорене на Стефо (7) всъщност се оказва най-близо до отворените очи, а и до комплекса от грижи за странника (Мат. 25:35-40), основоположни за водоразделното "дясно" и "ляво" на небесния Цар. В "Записките" обаче има мрежа от взаимовръзки и взаимозависимости. Това, което ни изглежда като признак за отворени очи, всъщност е говорене, предложено - по-скоро е подхвърлено като уплитаща ги мрежа - първо от предишния проводач, Нею. Веднага след думите си - "ето човекът...", Нею заключава онова, което водените от него желаят да чуят и което точно съответства на нуждата им: "Вижда са работата, че момчето е отишло подир говедата, а той е останал да меси хляб. [...] нам не остава друго нищо, освен да отида да го известя, че скъпи гости са му дошле." Тези думи не премрежват очите от удоволствие, а ги отварят много широко: "От произнесените думи на бай Нея, "останал да меси хляб", нашите очи са опулиха." Гостите правят проверка за турска засада и бидейки наясно с етикета в Свинарската лъка, претеглят ума и дума, преди да решат как точно да го проводят: "делегирахме Нея" (ІІ: 174). След това "делегиране" ще приемем, че у човека (у чедото) думите за хляба са част от протокола, притъкмени към ритуала посрещане с хляб и сол при внезапно пристигане на делегация: "Аз мисля, че първото нещо, което ще да поискате от мене и от което имате нужда, не е друго нищо освен хляб" (с. 175), заявява вече получилият благослов и целуналият кръста дипломат, приемникът, при това след жестовото самопрекъсване с думите да се не хвалим един друг кой какъв е и какво може да направи.

Какво могат да направят думите, как с думи се правят неща, са знаели от опит във всички времена и във всички времена хората пак са ставали пленници на думите. От дума на дума, не щеш ли, серията за човека не след дълго е продължена с въвеждане в разказа и на чедото на чедото, т.е. скрепва се съюзът между своите: "Не щеш ли, че това момче, за което дядо Вълю въздишаше от сърдце и душа, от дума на дума - да излези познайник и приятел даже на Бенковски! Когато тоя последният разказа на милозливият баща чертите, името, възрастта и занятието на синът му, то той подскочи от радост, пригърна войводата, който описваше чедото му, и каза, че ние сме негови момчета и ще да са грижи за нас, както би са погрижил и за своят син. Иди после сичко това, после тая щастлива случайност, та са съмнявай в патриотическата искренност на дядо Въля!" (ЗБВ ІІ: 177).

Поздрав, благослов, целувка, клетвено заричане: аз никога няма да са откажа от да не помогна на такива наши юнаци като вас (с. 176), приемане с такива думи и ласкави обнасяния (с. 177), наобикаляне грижовника като пилце (с. 178). Наш човек. Наши хора. Наши юнаци. Момчета, синове, дядо. Веригата на свойственото, съчетана с типични съвети и укори все в лоното на грижовно-съобразителното, ще се окаже верига на ласкателното и лъстивото притегляне към моста, чиято повърхнина е "чиста и гладка, като огледало".

3.3. В огледалото на ласката и лъскавината

В Записките нееднократно се прибягва до фигури с образа на огледалото - предимно устойчиви сравнения. Например пушките на уплашени и бягащи башибозуци блестят на слънцето като огледало (ЗБВ ІІ: 211), а на други башбозуци при бягството табаните на цървулите стигат чак до чалмите и блестят на слънцето като огледала (ІІ: 222); мустаците са огледало и мерило за всяка бабаитска душа (ІІ: 252); широкото острило на ножа на башибозука Делия, който се кани да коли Захарий Стоянов в Троянския затвор, лъщи като огледало (ЗБВ ІІІ: 20); след нощната буря идва сутринта, когато извеждат за бесене затворените в Севлиево българи - в контраст с мрачното настроение на затворниците небето представлява огледало (ІІІ: 111). В контекста на том втори, а и на знаменията в събитийния ред, мостът огледало е символичен фокус на обхватен поглед. В огледалото на двете греди, съставящи моста на река Свинарска от 12 май 1876 година, виждаме как на разпети петък, тоест на 2 април 1876, 20-25 души панагюрци са със "светли като огледало оръжия" (ЗБВ І: 279) и на тези мъже населението гледа не като на селски стражари, прости "пазители на тишината", а като на бъдещи бунтовници в навечерието на Възкресение - християнското и Българското. Виждаме и какво Бенковски вижда-предвижда на 22 април 1876 година, когато, на третия ден от възкръсналото българско царство, сформира чета. Тя трябва да е бърза като вихрушка и четниците трябва да отговарят на определени условия: да са куршумджии, да издържат на глад и жажда, да са изпечени за път, да не спят по няколко нощи, да са юнаци и решителни: Виждате, че задачата на тая чета ще да бъде една от най-трудните - продължи той. - Тя ще да служи като образец и огледало на сичките възстанници [...] (ІІ: 49-50). Белезите на изключителното, на престижното, на героичния етос са въплътени в четата. Край моста на река Свинарска се вижда какво е станало с образеца и огледалото.

При самото пристъпване върху моста обаче разказвачът ще смени фигуративния ракурс, обвързвайки гладкото с ласкавото, спасението с предателството, преминаването отвъд с отвъдното.

"Наред един по един, пак най-напред благодетелят ни, ние турихме крак на ласкавото мостенце. Аз вървях най-подир. Реката не беше много дълбока, но тя течеше бързо, като куршум" (с. 192). От ласкавите обнасяния към ласкавото мостенце¹¹ - на преден план е все благодетелят. Но последният - разказвачът, ще стане първи: за да възкреси ласките на времето във вихрушката от куршуми, в която ще се окажат куршумджиите от разпадналата се чета, останала без знаме и знаменосец, но не и без своя кръстоносец, чиято ръка е "млясната"¹² от благочестив християнин.

* * *

След Освобождението Захарий Стоянов и неговите приятели решават да се направи кръст на лобното място на Бенковски. Самият дядо Вълю се натоварва с тази работа, поплюва си на ръцете, прекръства се, а когато побиват вече готовия кръст, той отстъпва настрана и почва да прави поклони до земята. "Георги, прости ма, чедо! Съгреших! Моли са богу за моята черна душа - говоряше той и следваше да целува кръстят и прави поклони" (ІІ, 203).

Несъмнено Бенковски е чул и видял всичко. С речевия жест за подразбиране - "няма нужда да казвам", Захарий Стоянов ни казва, че Бенковски "е святец както в панагюрско, така и в тетевенско, гдето е паднал" (с. 205). Оставя ни да се досетим какви чудеса е извършил светецът, чието тяло е погребано в църквата "Св. Всех Святих". Главата е погребана на знаменателен ден: "на Святи Костадина (21 Маий). Значи, подир девят деня е била погребана главата на българският войвода. [...] Това са е случило в София. Главата на Бенковски е закопана в новите гробища, край градът, на западната страна, от дясна страна на шоссето, като са отива на Княжево, при мястото, називаемо Халкалъ-Капусъ. Тялото в Тетевен, а главата в София!..." (с. 206).

Откъде да подхванем веригата със знамения в тези редове? Както мостът на река Свинарска примомня битката при Милвийския мост и знамението (In hoc signo vinces), отворило очите на император Константин, така и цялата верига от "Св. Всех Святих", празника на св. Константин ("Святи Костадина"), София, Княжево, Халкалъ-Капусъ разкрива световостта на случилото се с Бенковски и води към чудото. Разказвачът на истории показва чудото тъкмо в края на главата "Убийството на войводата Бенковски", в тази седма глава и епилога към нея - епилог на историята за Царя на 1876 тодина и начало на чудото, сторено от светеца. Тези редове са за носения от отец Кирил Слепов кръст, за кръста на 1876, отворил очите за човешкото у човека. Този кръст е целуван от Бенковски, целуван от дядо Вълю - от Спасителя и Иуда. И буквално, и символично кръвта на Бенковски е въз този кръст, метонимия за жертвата и саможертвата на един народ. Надписът на табелката, поставена на постамента под кръста, се увенчава с чудото: кръстът е "в слава всемогущаго Бога и радост на воскресналата България".

4. От знамето към кръста: всевиждащият поглед

Кама, писма с неблагонадеждно съдържание, всичко бунтовническо Захарий Стоянов заравя "под падналите листи" някъде из Троянския балкан, заравя ги, за да се окаже "чист". Предприема това в момент на непосредствено съществуваща опасност да бъде заловен от башибозуците (ЗБВ ІІ, 232). Падналият духом не споменава изрично какво е направил с държаните "забележки" (ЗБВ ІІ, 93), т.е. листове със записки, но се подразбира, че те са част от неблагонадеждното, заровено под листите - листи под листите. Намерил е заровеното - намира го в спомените, разлиствайки пластовете на времето. Така възвръща паметната среща:

Тримата живи другари на Стояновата глава насядаха до прозорецът на затвора и заптиите почнаха да ги отключват, а около стотина други любопитни, затворници и заптии, повиснаха над главите им да ги запитват за туй и онуй. Аз тичах като луд ту до тях, ту до затворът. Право да си кажа, повечето са радвах, че ми проводи провидението такива скъпи приятели, отколкото да са уплаша и съжалявам. Посети ма още и някаква си гордост, че бивши другари и съмисленници ма намират на това място, значи, изпълнил съм си клетвата; че като почнат да разказват те, че били с тоя или оня байрак, аз ще да дам платен отговор, ще да отговоря, че и нашият байрак са разви и остана в Стара Планина (ЗБВ ІІІ, 93).

Тръгването на четата за Стара планина е маркирано по особен начин, контрастно припомнящ шествията из селищата, съперничеството между байрактарката и байрактаря кой да носи байрака, стълпотворението около този център на царственото начало. Преди да навлязат в Балкана, двама души, оставени за караул, носят знамето. Байрактарят Крайчо не го е изоставил, такива думи няма да срещнем - той "им го поверил на ръцете и си заминал обратно за Панагюрище с намерение да се не връща вече" (ІІ, 123). Оттук нататък това знаме изчезва от полезрението в Записките: няма да узнаем нито дали е било развито или свито, когато караулът го донася, нито дали е било развито или свито в митарствата из Стара планина, нито къде остава върлината му или пък то самото. Може би в някои дисаги на някой от изоставените по-късно коне, може би е било (из)оставено без никой да му обърне внимание или пък е заровено под златните листи. Думата "загубено", "забравено", "ненужно" "скрито" не би могла да се изпише, както не би могла да се изпише и думата "пленено", защото подобни писания са като че свещено табу, защото трябва да се посочи и субектът, предизвикал загубата. Предвижданият платен отговор е стилистично блестящо оформен - байракът "са разви и остана в Стара планина". Сякаш този байрак е субектът на действието, сякаш сам е останал, с решимост, а не изостанал (изоставен) - т.е. този престижен знак "някъде там" бележи престижното "наше". (Нямам предвид писаното за съдбата на знамето в други източници, не засягам и историята за реконструирането му през 1901 година.) Но престижното наше, представящото готовите да умрат за свобода със знаците на тази им изключителност и решимост, тактически - по-скоро панически - е изоставено: вкупом и свои, и чужди се отказват от знаците на етнокултурното и на християнското войнство и ги захвърлят, забравяйки думите "Свобода или смърт" и клетвата за вярност към българското знаме. След тази деноминация на лева всеки тръгва накъдето му видят очите в търсене на спасение за подвитата левска опашка (ІІ, 158).

И все пак знаме има, въпреки че Захарий Стоянов не го е забелязал и не е отделил и ред за него. Това е кръстът - на него е изобразен Христос с кръст и кръстно знаме в ръка. И само Христовият наместник - отец Кирил, не изоставя своето знаме: кръста.

Впрочем знамето ще открои давното, ще изведе от листите на времето записа за началата през един особен ритуал, маркиращ своето:

Колко останаха зачудени обаче тие грижливи стопани, когато видяха, че излези Бенковски с ножици в ръката и започна от единът край да режи на чуждите коние опашките и гривите, за да са отличявали, че са бунтовнически коние! Няма съмнение, че красивите добичята ставаха твърде безобразни после тая операция; но така трябало да бъде. На стопаните са топяха сърдцата; напрасно тие присътствуваха при "подстрижванието“ да просят омилостявание (Т. ІІ, гл. ІV: Четата на Бенковски в Петрич, Еледжик, Сестримо и Белово, ЗБВ ІІ, 53).

Нито красотата на конете, нито настойчивите молби на стопаните не променят решението на Бенковски. Така, с изрязани опашки на конете, четата за пръв път влиза в сражение¹³, извършва своя исторически поход. Разбира се, на никого не му хрумва да гледа с очите на големите исторически наративи и да открие в "подстрижванието" кастрация на придатък, който някога праотецът развява като знаме и с него завоюва земите на юг от голямата река. Конската опашка се е оказала могъщият знак, осигурил помощта на небето за минаването на реката: без мост. Водачът през 1876 година е християнин и неговите знаци са други. Като забравим подгъналите от уплаха опашки кучета и говеда (ІІ: 25, 69, 187), приличащата на конска опашка след изпокъсването от храстите рокля на единствената жена с четата (ІІ, 141), симптоматично е, че точно в момента на раздяла, след който с войводата остават четирима души, разказвачът отново се връща към късите остригани опашки на конете, непрестанно махани в опит за справяне с увеличаващия се заедно с горещината на слънцето брой на мухите. Конете вече приличат на мърша, не е останало нищо от красотата им, не след дълго ще бъдат изоставени. За последно в разказа се мярка опашка, сочеща посоката на оттеглящото се в безмълвие куче, чиито светли очи подвилият опашка Захарий не смее да погледне, докато притаява дъх низ клоните на своя бук спасител след засадата на река Свинарска, за да не предизвика приветствения му лай (с. 196). Не смее да го погледне, но както знаем от епиграфа към т. 2 по-горе, нейде горе на бука очите му вече са отворени. И с тези отворени очи започва да плете опашката, с която ще възстанови загубата от кастрацията и ще скрепи наративния фундамент на историите: Разказах им още моето двадесятдневно пътувание из планината, украсено и наредено с множества опашки. Представих им един факт, на който съм бил уж очевидец, че в планината съм намерил пет трупа на убити хора, сичките млади момичета, си попски дъщери - и в скобка ще вметне, че турците имат голяма слабост към последните (с. 245). Така пленникът превръща в пленници на историите и слушателите си башибозуци, и бабаитите в занданите, и четящите записките му, царство на опашките, откъм които привиждаме отеческите знамена и знамения и брод в реката на времето.

Така пленникът - независимо къде се намира: в зандана или в полето на политическото в следосвобожденското време, закопчан с вериги или с развързани ръце на полемист, с окъсани дрехи или с тогата на парламентарист, ще съхрани оптиката си от бука, тези отворени очи: и ще поставя в скоба с жезъла на перото си биващия срещу му опонент.

От бука е забелязал в детайли изображението на кръста в литията на 1876. Там, от високото, от дървото на живота, от стълбата към небето, подвилият опашка в плен на страха си скиталец е бил в същото време в позицията на Отца. И съвсем ясно е видял надписите на кръста - прозрял е и смисълът им, и своето, човешкото биване в полето на историята и смисъла. Видял е, че и тримата пророци държат лист, свитък с писмена, че зад тях са изобразени буквалните и символичните крепости на слово и писмо. Видял е, че и четиримата евангелисти са с перо и с книга: и е разбрал, че истинските книги благовестват с думи и символи, разкриващи, но и скриващи смисъла на свещенописа, оставащи ни да търсим еднозначност и сигурност там, където говорът и писмото не могат да изразят неизразимото и невидимото за очите свято, обитаващо в душите ни. Видял е в символите на евангелистите ширина, сила, упование и саможертва: човека, лъва, телеца и орела, знаци на учениците разказвачи, но и на Учителя. Видял е, че разпятието прилича на отворена книга¹⁴. Че и вдигнатите ръце на Пантократора, най-отгоре на кръста, са и знак за молитва, за крехките везни на добро и зло, на стойностите в битието, но и знак за създаване-четене на книгата битие. Видял е и кръстното знаме в ръката на тържествуващия след Възкресението Христос. Уникално всевиждане, дарявано от всевишния на оня, който, бидейки в тъмница, се връща - това е символичната смърт и възкресение, след която апостолският провиденциализъм се превръща в евангелистко сказание за априлските деяния и притчи.

БЕЛЕЖКИ

1. Със съкращението ЗБВ и римска цифра след него посочвам тома по изданието: Стоянов (2009). [обратно]

2. Настоящият текст "От кръста в Записките до записа на кръста" е по-обширен, преработен и цялостен вариант спрямо предходната му публикация (вж. Русков 2011). [обратно]

3. Четен като доклад на национална конференция в НБКМ през юни 2010 по случай 80-годишнината на проф. Милена Цанева. Публикуван две години по-късно (вж. Русков 2012). [обратно]

4. Представил съм кръста (в общ план на двете му страни и в детайли за всяка от тях) в дванайсет фотографски кадъра, в един кадър е заснет постаментът с надписа на табелката върху него (Русков 2009: 61-65). [обратно]

5. Работя предимно с том ІІ на ЗБВ (2009), за краткост в скобата изписвам само страницата. [обратно]

6. В том ІІІ - в контекст за историята на въстанието в Копривщица - четем как Ворчо войвода успява да освободи затворените от чорбаджиите копривщенски водачи, като разказва за идещите "12 000 сърби и 3 000 души българчета от влашката земя, с девет байрака". Показателна е реакцията на чорбаджиите и поповете: "Секи си прехапал устните. Где е Сърбия, где е Влашко съ своите 3 000 българчета и где е Коприщица; но по онова време хората вярваха, простотия владееше" (ЗБВ ІІІ, 73). Не е (само) "простотия" (инак същата "простотия" ще да е причината и за случилото се със самите апостоли на мостенцето на Свинарската река) - съществен аспект в "прехапването на устните" е люшкането между страха и отчаянието, от една страна, и все пак оставащата надежда за спасение чрез извеждане на богоугодното дело докрай, а не с примирение и непротивение на злото, от друга. Християнското и революционното начало са в многопластов превод и не/съгласуване на цели и средства. Това, което тук чета в посока на революционно-идеологическия еквивалент на притчата за слепците, е продукт на окрилящата сила на словото по принцип. В априлските дни на 1876 г. акцентът е върху проектираните от словото еманципаторски пътища, пътища за себепостигане и себепогубване, като и едното, и другото в една перспектива може да изглежда провал, а в друга - извисяване. Контрапункт на агитационните думи на апостолите, представящи се за "проводени" от Руския цар и уверяващи в помощта на Сърбия и Румъния, т.е. на семената, от които възниква митът за 12-те байрака, са думите на бай Иван Арабаджията, че няма успех там, където има лъжа: населението се развращава и не разчита на своите сили (ЗБВ І, 251). [обратно]

7. Съставката "homo" се използва като универсално понятие всеки път, когато се установяват подчинителни вертикални отношения, при които понятието воин, селянин, крал, понякога и клирик, става зависимо от по-могъщ в йерархията. Този, който се нарича "homo", тоест "човек" на своя господар, се самозадължава съзнателно да служи и да се подчинява, признава своята зависимост. А този, който нарича някого свой "човек", приема да бъде покровител, защитник, опекун. По-отчетливо се изразява символичното поверяване-доверяване човек на човека с понятието "омаж" (фр. hommage от лат. hominium / homagium), пряко произтичащо от понятието "homo" и свързаните с него представи за това, че някой е "човек" на другиго (Кулаева 2006: 230-231). Любопитни примери за омаж и осъществяването на символичния ритуал на васалитета намираме и у Жак Льо Гоф. При тези ритуали в ход са "три категории във висша степен символични елемента - слово, жест, предмет" (Ле Гофф 2002: 213). При кръщаването например новият християнин със своите уста или с устата на своя кръстник отговаря на Бога в конвенциите на символичния ритуал на васалитета при посредничеството на свещеника, извършващ обреда: "Искаш ли да станеш християнин? - Аз искам това" (Ле Гофф 2002: 214-215). Нататък е обърнато внимание на символиката в системата на ритуалите: напр. жестове като кръстосване на ръце, целуване на ръка и пр., които са специфичен израз на "предаването в ръцете" на някого, поверяването. Няма да се спирам на клетвата за вярност, целуването уста в уста, на превръщането на васала в човек на устата и ръцете на своя господар (сеньор), на символичните предмети в знак на инвеститура. [обратно]

8. Захарий Стоянов приписва на Бенковски познание на евангелската постановка, според която Христос, като син на дърводелеца Иосиф, не е признат "в отечеството си", поради което не извършва там чудеса (Мат. 13:54-58). Вж. също Марк. 6:4, Лук. 4:24, Иоан. 4:44. Максимата, както е известно, е популярна в различни варианти, в основата на които стои неканоничното евангелие на Тома. [обратно]

9. Из текста на най-известната ерминия (наръчник) по иконопис (Фурноаграфиот 2001-2007: Ч. ІІІ, т. І, 110, Съшествие на Светия дух). [обратно]

10. Всички данни и названия са по: Летоструй (1876). [обратно]

11. В оригинала четем "ласкавото мостенце" (Стоянов 1887: 290), а не "лъскавото", както го предават редакторите в следващите издания. Няма да се впускам в изчерпателен и последователен преглед на версиите. Срещаме напр. и вариант "лъскавото мостче" (Стоянов 1940: 468), като мостенце се замества с мостче не само в този случай. Принципно е възможно да се питаме дали ласкавото имплицира лъскаво - и обратно. Контекстуално обаче признак за издайничеството е ласкавината, това имахме възможност да видим дотук, за това говори и "дошлият на себе си": "Както видите, много причини имаше, които трябаше да ни отворят очите, за да видем какъв гроб ни копай благодетелят ни, но за голяма жалост - не можахме да се осетиме с време. Аз отдавам това наше занимание на следующите причини: първо, ласкателната обнаска на старицът, която ни омая още в първите минути на срещанието ни; и второ, нашето ненормално състояние и душевното ни разстройство, което не ни позволяваше да размисляме по-изтънко" (Стоянов 2009: 198). [обратно]

12. В "Записките" нито веднъж другаде изобщо няма да открием думата "млясна", камо ли пък за да означи целуване на ръка на свещеник, от когото се очаква благословия. [обратно]

13. При описанието на сражението в с. Петрич Захарий Стоянов не пише нищо нито за знамето, нито за кръста. Съмнявам се, че би пропуснал да спомене как кръстът е ударен от куршум, нещо, което понякога се казва и пише от родолюбиви потомци. Категорично съм убеден, че плочката, знак за гроба на възкръсналия Христос, не е паднала след удар на куршум. Аргументите си няма да представям тук. А ако куршумът "е плеснал" на друго място в кръста, то отдавна това място е безвъзвратно изгубено, няма и следа от него - как да кажеш, че загубата е дело на родолюбивото потомство? [обратно]

14. "Характерна е пластическата изразителност на такъв символ като Разпятието: тялото е докрай "явено", разгърнато като знаме и като книга. Сходен облик има така наречената Оранта (фигура с разпрострени и повдигнати в молитвено усилие ръце)" (Аверинцев 1977: 326). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Аверинцев 1977: Аверинцев, С. С. Символика раннего средневековья (К постановке вопроса). // Семиотика и художественное творчество. Ред Ю. Я. Барабаш. Москва: Наука, 1977, 308-337.

Кулаева 2002: Кулаева, С. Б. Символические жесты зависимости в оформлении средневекового оммажа. // Одиссей. Человек в истории. Москва: Наука, 2002, 151-168.

Кулаева 2006: Кулаева, С. Б. Символика "телесного" подчинения в средние века. // Казус. Индивидуальное и уникальное в истории - 2005. Москва: Наука, 2006, 329-338.

Кулаева 2008: Кулаева, С. Б. Символика "телесного" подчинения в средние века. // Энциклопедия культур Déjà vu, 2008 <http://ec-dejavu.ru/b-2/Body-2.html> (17.06.2016).

Ле Гофф б.г.: Гофф, Жак Ле. Другое Средневековье: Время, труд и культура Запада. // Личная библиотека свящ. Якова Кротова, б.г. <http://krotov.info/libr_min/04_g/of/f_02.htm> (17.06.2016).

Ле Гофф 2002: Гофф, Жак Ле. Другое Средневековье: Время, труд и культура Запада. Екатеринбург: Изд. Урал. ун-та, 2002.

Летоструй 1876: "Летоструй. Български народен календар за високосна година 1876. Годишна книга за научни и световни работи, напредък и развитие в народния живот; домашни и статистически бележки; забавление. Урежда се от Iанко С. Ковачев. Осма годишнина. Пловдив, Русчук, Велес: Изд. книжарницата на Хр. Г. Данов, 1876.

Русков 2009: Русков, И. Дявол на кантар. Приписки към Записките. Велико Търново: Фабер, 2009.

Русков 2011: Русков, И. От кръста в Записките до записа на кръста. // ПУ "Паисий Хилендарски" - Филологически факултет. Научни трудове. Т. 48, кн. 1, сб. Б, 2010, с. 73-91. Пловдив, 2011.

Русков 2012: Русков, И. Без/порядъкът в кръста на 1876. Надписът. // С възрожденски дух и модерен поглед. Сборник в чест на чл.-кор. проф. Милена Цанева. Съст. и ред.: Л. Малинова, Св. Каролев, М. Димитрова, Кр. Йорданова. София: АИ "Проф. Марин Дринов", 2012, 261-268.

Стоянов 1887: Стоянов, З. Записки по българските възстания (Разказ на очевидци) 1870-1876 г. Т. ІІ. Русе: Печатница на Н. Л. Каравелова и Сiе, 1887.

Стоянов 1940: Стоянов, З. Записки по българските възстания (Разкази на очевидец) 1870-1876 г. (4-то поправено пълно издание.). С предг. от проф. Ал. Балабанов. София: Книгоиздателство Игнатов, 1940.

Стоянов 2009: Стоянов, З. Записки по българските възстания (Разказ на очевидци) 1870-1876 г. Т. І-ІІІ. Велико Търново: Фабер, 2009.

Фурноаграфиот 2001-2007: Дионисий Фурноаграфиот. Ерминия или наставление в живописном искусстве, составленное иеромонахом и живописцем Дионисием Фурноаграфиотом. // Несусвет, 2001-2007 <http://www.nesusvet.narod.ru/ico/books/erminiya.htm> (17.06.2016).

© Иван Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.06.2016, № 6 (199)