ИВАН АСЕН III - ЗАВЛАДЯВАНЕ ОТКЪМ АМЕРИКА

Иван Русков

web | Култура и критика. Ч. IV

Г. С. Раковски

В този текст ще се опитам да покажа как на сцената на идеологическото изработване на представи за нашето бъдене биха могли да се появят фигури, привидими и обединими в името Иван Асен ІІІ.

За разлика от познаващите българската история аз припознах “Иван Асен ІІІ” като идеологема, подмамен от случай, за който ще стане дума нататък, без изобщо да си давам сметка, че Иван Асен ІІІ всъщност е име на български цар. Нито бях чел, нито бях чувал за него. Може би славата на първите двама Асеневци е пречела за възприемането на този Трети от Асеневците. Може би съзнанието е пропускало ненужния баласт, очаквайки озарението от един нов Иван Асен, повторил и задминал славното дело на Иван Асен ІІ, както последният - казано с езика на историци, съизмерващи делата на великите - прави това спрямо делото на своя знаменит баща Иван Асен І. Известно е, че очакването за повторение и дори за надвишаване на вече случило се нещо, въз/прието за стойностен индикатив, е един от модусите на идеологическото фундиране, на идеологическото обгръщане и опериране с представи за нашето съществуване. Макар и във все по-опонентно дискурсивно пространство, тъй като се появяват и разгръщат и нови идеологии, макар и все по-ограничено, в различни следвъзрожденски - и по време на възникване, и по манифестиране на намерения - текстове също се забелязват чертите на замечтавания по повторение и надминаване на неповторимото. И обратно, нещо значимо “днес” се извежда като зрънце, като проявление на чудодеен трансисторически лик-логос-свят; като проявление на етнокултурния възсъздаващо-завладяващ образ на Бащата.

Патернализмът обаче би се отвърнал от цар Иван Асен ІІІ. Делото на този цар се свързва с притулености и притаявания, които го оттласкват от зоната на мъжкото заявяване на себе си, отработено на нашата историко-идеологическа сцена, и го препращат към притворството, вероломството, измяната, присъщи на чуждия (гърка например) или на слабия. Просто казано, той е израждане, деградиране на славното; не български владетел, а “лакей” на Византия.

Аз бих искал в името Иван Асен ІІІ да видя образ на срещата на смислови перспективи, които се взаимообуславят. Едната перспектива, най-общо казано, разкрива идеологемния отколешен прилив, а другата, как този прилив извиква на среща и при/познава едни или други не/удовлетворяващи го фигури от “днешното” (и в същото време е извикван, припознаван...). Бих искал да видя съжденията, с които на идеологическата сцена е въз/приет някой, формиран сякаш от мощната етнокултурна проекция с позитивните измерения на името на първите Асеневци; или пък низвергван поради антиасеневското си проявление.

Следователно с Трети обозначавам нечие проявление на идеологическата сцена, с което се активира по определен начин “очакването за повторение” (и изпреварване) на съзидателно-символни въплътености във фигурата на Бащата. Това дефиниране е неизбежно рехаво, но и оправдано, доколкото е немислим “консенсус” за оценките и за параметрите на идеологическото моделиране на спектакъла и неговите герои.

Трима души ще поставя на сцената оттук нататък, които ще са герои в три разказа - или в три истории от историята ни:

1. Разказ за цар Иван Асен ІІІ.
2. Разказ за Иван-Асен Христов Георгиев.
3. Разказ за Джон Атанасов - Бащата на компютъра.

Успоредно с разгръщането на тези разкази, на тези истории из историята на българското биване, вплетени по определен начин в идеологическото имане на себе си, ще се опитвам да правя кратки коментари. Предпочитам този начин за представяне, защото засегнатата проблематика е твърде разнопосочна и изисква по-пространно изложение.

Предистория

На 21 октомври 2003 година в Българския културен институт в Будапеща бе организирана кръгла маса по случай 100-годишнината от рождението на Джон Винсент Атанасов. В присъствието на разнородна публика бяха изнесени данни за живота и делото на Атанасов от млади българи, представители на официални организации. Четено бе и писмо на Бил Гейтс, в което се изразява респект пред делото на Джон Атанасов. Най-атрактивна бе беседата с Дьозьо Ковач, заемал важни постове в Информационно дружество “Янош Нойман” - Унгария, и в същото време учен, добре запознат с направеното от Джон Атанасов, а и негов личен познат: дори е имал честта да му гостува в САЩ. Дьозьо Ковач разказва с чувство за хумор и най-главното, отлично познава заплетената история около създаването на компютъра, около кражбата на идеи, последвалия процес за доказване кое кому принадлежи в спора за патента и т.н. Интригата в случая бе какво ще каже Ковач по най-главния за повечето присъстващи въпрос, а именно: Джон Атанасов ли е откривателят на компютъра, или откривателят е Янош Нойман; българинът или унгарецът? Този въпрос бе поставен съвсем ребром както от страна на вратовръзките, така и от страна на пуловерите в залата. Обстоятелствено, но така или иначе ясно и детайлно, отговор бе даден. Той обаче не бе съвсем удовлетворителен, защото въпросът се повтори и горе-долу изискваше еднозначно да се каже: да се каже какво българите да кажат, когато се съберат с унгарци и те кажат, че в унгарски/те учебници се казва, че Янош Нойман е открил компютъра... Лекторът обаче не бе българин. През девет земи в десета бяха заключени за него смисловите бездни на класическото изречение на безподобния българин: “Като кажа, както ни казаха да кажем...” Лишен от провизиите на българина, лекторът отново каза. На мнозина обаче казването се стори в стил и вълкът сит, и агнето цяло. Защото казването не можеше да се огледа еднозначно в надписа на раздадените цветни плакати, където на български и английски над портрета на Джон Атанасов бе изписано:

Питането изискваше отговор, който да по/твърди, че българите сме нещо велико: даже унгарец го признава... (за някои българи, преселници в Унгария, това е сякаш жизнено важно). После казаното от този унгарец да се казва на другите унгарци, “когато се съберем и почнем да спорим с тях по въпроса кой е открил компютъра”. В добавка ще им предлагаме и писмо на самия Бил Гейтс. А ето и плакат - да го залепим “навсякъде”, за да разберат кои сме ние.

Определена представа за случилото се може да се добие от сп. “Хемус”, 4/2003, където освен беседата с Дьозьо Ковач са поместени и два очерка: “Джон Атанасов - бащата на компютъра” и “Янош Нойман, унгарският баща на компютъра”. Балансът е постигнат не само в заглавията и не само по отношение на бащинството, но и по отношение на езика - както е обичайно за “Хемус”, материалите са на български и на унгарски.

Общото можем да сведем и до стремежа към признание, за което и българи, и унгарци полагат усилия; то е и в предимно патерналисткия (етноцентристкия) аспект, по който четат и подреждат фактите около генеалогията на компютъра. Разбира се, има и разлики, които следва да бъдат отчетени. Най-малкото, че Янош Нойман е роден в Будапеща, че се утвърждава като специалист в Унгария и Европа, след което е поканен в САЩ (1930 г.) като гост-лектор и остава да работи там до смъртта си през 1957. В САЩ Янош става Джон фон... Но неговият произход и биография няма да ни занимава.

В беседата Ковач бе толерантен към етнопристрастията, които се стремеше да задгърби, за да “остане само” в позицията си на специалист. Той умело обясняваше значението на термини, в какво се състои откритието на Атанасов, как и от кого е бил преметнат, къде и какво е изработил талантливият Янош (Джон фон) Нойман, колко място е отделено на единия и на другия в еди-кой си музей в САЩ, колко сполучлив е паметникът на Джон Атанасов в София, без отговора на кои три въпроса не може да се прекрачи прага на Джон-Атанасовия дом, какво и как са пили, когато му гостуват заедно с Бл. Сендов и други учени.

Проницателният поглед на Ковач разкрива прикритото. През 1993 г. на конференция в Хамбург Ковач изнасял лекция за изобретяването на компютъра. Завършил с прочитане на пасажа от присъдата на американския съд, признаващ Джон Атанасов за откривател на електронноизчислителната машина. И “тогава внезапно една маскирана като 60-годишна 80-годишна американка от първия ред скочи от мястото си, нахвърли се отгоре ми, разтърси ме и изкрещя, че ще дойде ден, когато независимият американски съд ще отхвърли тази позорна присъда и ще възстанови правата на Мокли и Екерт” (Хемус 2003: 10).

Не знам каква пристрастност би могла да накара маскираната американка да реагира така невъзпитано, загдето приписаното на един американец се отрежда на друг американец. Но тъй като потайностите на женското сърце не са за всеки поглед, изоставям неразгадана маската на страстта на 80-годишната американка, за да срещна при/видението на 800-годишния образ на Иван Асен, явил се в...

Когато в България разказвах на доцент Клео Протохристова как съм припознал Иван Асен в Джон Атанасов, тя веднага си спомни, че преди години у нас е имало съдебен процес, и то точно срещу човек с име Иван Асен: бил в Америка или американски шпионин...

Започнах да диря данни за този Иван Асен. Безуспешно прерових няколко годишнини от в. “Работническо дело”. Когато вече мислех да се откажа, единият Иван Асен откри другия Иван Асен: компютърът в пловдивската библиотека “Иван Вазов” ме улесни - той ми“намери” ред книги за шпионаж. В една от тях пишеше за Иван Асен, уточняваше се през коя година е бил процесът срещу него и пр. И тръгнах подир всевиждащия поглед на “Работническо дело”...

От предисторията да минем към историята.

1. Разказ за цар Иван Асен ІІІ

Историята и Иван Асен ІІІ

...реч Асен е съставена от...

Раковски е напълно прав. Неговата етимология на Асен - в светлината на идеологическото боравене с името Иван Асен - ще се окаже безукорна: значи нетъмний, незасенений, светлий преносно (Раковски 1988: 99).

По друг начин подхожда към името историята. За Иван Асен І тя пояснява:

Аз обаче предпочитам да вярвам на Раковски: светлото у Асен извежда наяве ред етноцентристки измерения. Може да се каже и иначе - обичайно се вижда само светлото у Асен: и с него се върви към осветяване на някакво настояще и устремяване към светло бъдеще. Няма съмнение, че това светло пронизва огромна част от възрожденските и следвъзрожденските текстове, без значение дали името Асен е изрично упоменато, или не е. Има обаче съмнение доколко и как се осъзнава, че от определена гледна точка тъкмо Иван Асен води и Балканската война (1912 г.), и серията битки след нея. Сбъдването на сияйния Трети, подобно на сияйния Дядо Иван, все се оказва изметнато черчеве на прастарата ни държава и култура поради влагата на други култури.

Но както казах в началото, историята вече ни е била дарила Иван Асен ІІІ.

Иван Асен ІІІ е син на Мицо. Мицо пък е женен за Мария, дъщеря от Ирина, последната съпруга на Иван Асен ІІ. Иван Мицо се сдобива с името Асен и бива наложен за български цар от император Михаил VІІІ Палеолог (Златарски 1972: 553-). Синът на Мицо, Иван Асен ІІІ, е с номер 12 в родословието на Асеневци, последният цар от тази династия. Той е заемал престола за кратко време в периода 1279-1280 г.¹ Години наред се е смятало, че Иван Асен ІІІ и Бърдоква, Лахана, са имена на едно и също лице. Дори и след като се открива името на цар Ивайло, някои изследователи приемат, че народът е могъл да нарече Иван Асен ІІІ Бърдоква като насмешка за неговата слабохарактерност (Златарски 1972: 544-45). Всъщност, когато Ивайло обкръжава Търново на Иван Асен ІІІ и печели няколко сражения срещу ромеите, дошли на помощ на своето протеже, малодушният Иван Асен ІІІ избягал във Византия, като ограбил българското държавно съкровище, в което се пазели скъпоценности още от времето на Асен І (Златарски 1972: 569-71). По-късно Ивайло и Иван Асен ІІІ се озовават при хан Ногай, от когото - всеки за себе си - иска помощ, за да си възвърне престола. Не без намесата и на император Михаил VІІІ, Иван Асен ІІІ се оказал по-изкусен в раболепието си и успял да внуши на татарския водач да погуби Ивайло (Златарски 1972: 572-73). На други обаче е отредено да управляват страната и да останат в сянката на първите двама Асеневци чак до залеза на Второто българско царство.

Нека сега си припомним как завършва управлението на една друга славна династия, след което отново ще се върнем към образа на Иван Асен ІІІ, за да направим обобщение.

Управлението на Борис ІІ (970-971) е кратковремененно и завършва твърде позорно: със собствените си ръце този далечен потомък на хан Крум сваля короната и признава поражението си пред император Йоан Цимисхи. Години по-късно (през 977) Борис ІІ е злощастно убит от българската гранична стража при опита си да се завърне в България след бягство от заточение във Византия. Цар Роман пък, който е последната издънка на царския род (на Крумовата династия), който носел и името на великия си дядо - Симеон І, и затова е споменаван и като Роман-Симеон, бил скопен от същия император - Йоан Цимисхи, и в същата 971 година, когато брат му - Борис ІІ, бил лишен от знаците на царската власт (Андреев 1992: 80-83, 85). Борис ІІ нямал синове, Роман е скопец: замисълът на императора е повече от очевиден, както е очевиден и непредизвикващият въжделени замечтавания финал на инак представителната линия Крум Страшний - Симеон Великий... Роман-Симеон става цар на България (977-991), но реално управлявал Самуил. И на двамата било съдено да се сблъскат и да загубят двубоя с император Василий ІІ. През 991 г. Василий ІІ разбива българската войска и пленява Роман, който шест години по-късно умира в константинополския затвор. А каква е съдбата на Самуил, обявил се за български цар след смъртта на Роман, едва ли е нужно да се припомня, както не е нужно да се припомня и страховитото прозвище на Василий ІІ. Впрочем, бъдните поколения, които ще бъдат закърмени от цицата на настъпващия общобалкански хуманизъм, със светнал поглед ще попиват радостотворното слово в скроената без образ и подобие нова история на Балканите.

Да продължим обаче с още няколко щриха от старата българска история, представителни за добротворството на Балканите.

Известно е, че Иван Асен І е жертва на заговор - през 1196 г. той е убит от братовчед си Иванко. [Бъдещата история ще покаже, че убийството е станало заради нежеланието на Иван Асен І да допусне Иванко в библиотеката с ценни ръкописи от времето на Симеон, с което го лишил от разумната благодат на чуждите култури и предизвикал докултурната му изява. През 1198 г. Иванко, на когото византийците предоставили да управлява богатия на всевъзможни книги и култури Пловдив, вече ламтял за библиотеката в Цариград, поради което се устремил натам ведно с Калоян. Скоро бил пленен, т.е. оставил се да го заловят - така всичките му жажди били утолени завинаги.]

Друг Асеневец, сестриник на цар Калоян, е цар Борил Асен, който сякаш пряко не е участвал в заговора, довел до убийството на Калоян, но се оженил за своята вуйна, сиреч за жената на Калоян. И трябва да се гадае дали в случая царицата куманка е била наистина душата на заговора срещу Калоян, както обикновено се смята, или това е майсторски изигран ход на самия Борил, като се има предвид, че не след дълго той натирил куманката и се оженил за племенницата на латинския император Анри, името на която остава неизвестно - вероятно защото е бледнеело в блясъка й на първата западноевропейска принцеса на търновския престол. Блясък, на който Борил не се е радвал особено дълго: свален е от престола и ослепен от възцарилия се Иван Асен ІІ. От същия Иван Асен, син на Иван Асен І, който някога трябвало да се спасява с бягство при русите от любовния поглед на оказалия се на трона Борил.

След близо 10-годишно изгнаничество Иван Асен се завръща с отряд сподвижници, събран из руските степи, и със самочувствието на законен претендент успява да се справи с Борил и да бъде царят, при когото България в ред отношения - и особено като териториално разширение - става значителна както при най-славните си владетели.² Иван Асен ІІ ще се превърне в поредния митологизиран владетел, опорно-ореолно име за етновъжделения, за идеологически проекти.

Сърцето на този български цар било необятно като самата територия, която владеел. В това сърце винаги се намирало място за красивото: царят бил голям естет. Ето защо след смъртта на унгарската принцеса Анна-Мария, втората му съпруга, с която живял в продължение на 16 години, Иван Асен ІІ не могъл да устои на красотата на Ирина, дъщеря на пленения (и ослепения заради интриги) солунски император Теодор Комнин, и я пожелал за съпруга. Освен че е бил привлечен от хубостта и величествената осанка на девойката, Иван Асен е и тласкан в тази посока от нейния баща, който “успял чрез своите хитрини и лукавства отново да разположи Иван Асеня към себе си и да се сдобие със свобода” (Златарски 1971: 405). Бракът обаче не се оказал лесен.³ От една страна, Иван Асен бил не само доста по-възрастен, но в същото време и роднина с Ирина, тъй като неговата незаконородена дъщеря Мария Белослава (дете от наложница) била съпруга на чичото на Ирина. От друга страна, третият брак (според някои е втори, тъй като наложницата не е царица) не е разрешен от православния канон и това предизвикало отказа на търновския патриарх Висарион да ги благослови. Иван Асен ІІ осъдил на смърт непослушния патриарх, но църквата не му останала длъжна: отказала да признае царската титла на Ирина и обявила патриарха за светец... Впрочем ние знаем, че Иван Асен ІІ, подобно на баща си, се е грижел за църквата и че заслугата му далеч не свършва с този светец. Също така знаем, че със сватбите той е търсел мир: Ирина на гръцки значи мир.

Само един грък може истински да разбере душата и мисълта на Иван Асен ІІ. Ето защо именно Г. Акрополит проницателно заключава, че Иван Асен ІІ “страстно обичал жена си Ирина - не по-малко, отколкото Антоний - Клеопатра” (Златарски 1972: 406). И нашият Антоний позволил на Клеопатриния баща Теодор Комнин да действа в ущърб на споменатата по-горе Мария Белослава (уви, не е лесно да си дете от наложница) и нейния съпруг. Признателността на Ирина към българския владетел е била безгранична, а любовта й - пламенна и неугасима. Доказателство - решимостта, с която погубила 12-годишния цар Коломан І Асен (Златарски 1972: 428), син на Иван Асен ІІ от маджарската принцеса Анна-Мария, за да възкачи на трона сина си Михаил ІІ Асен, който е плод на тази безподобна любов; и който показал как добре може да бяга при появата на противника и как проницателно умее да води дипломатическата игра (поверена на руския княз Ростислав Михайлович) така, че с един подпис да губи спечеленото в битките.⁴

Трагичната ирония е още по-голяма, като се има предвид, че Иван Асен ІІІ, тази злополучна емблема за простоватост и недалновидност, това “византийско протеже”, останало без съперници по своето презрение и предателство към собствения си народ, тази особа, сдобила се със “славата на вулгарен крадец на царското съкровище” (Андреев 1992: 167), това лице, за което се твърди, че далеч надминало по недостатъци своя баща цар Мицо Асен, това лице е издънка на все същата невиждана любов на Антоний и Клеопатра: както споменах в началото, дъщеря им Мария се жени за Мицо. Нататък е ясно. Впрочем, не съвсем - трагичната ирония става още по-горчива, ако се отчете това, което историците преценяват като “странно”: “Странно е и това, че този незначителен човек и некадърен цар, лишен от всякакви качества и добродетели, сложил началото на известна фамилия (Асеневци във Византия), на която било съдено да направи епоха в историята на Византийската империя” (Андреев 1992: 167).

За да бъде иронията още по-пълна, да си припомним, че Паисий е съвсем благосклонен към Иван Асен ІІІ. Отец Паисий отбелязва, че Иван Асен ІІІ взел престола без пречки, тъй като е бил царски син от рода на стария Асен, че “дълго време владял българското царство мирно и безметежно”, но на всичко попречил “някой барон Петър, вещ в коварството”, който “излъгал царската войска и бароните, за да вземе Йоановия престол. Когато Йоан разбрал Петровия заговор, събрал царските съкровища и отишъл в Цариград. И там мирно и тихо завършил своя живот” (Хилендарски 1984: 75). У Паисий няма никакъв укор, няма и намек за кражба на съкровищата, за вероломство.

И така, династията Крум - Симеон І завършва със скопения Роман-Симеон.

Династията на Асеневци пък завършва с избягалия с царските съкровища в Цариград Иван Асен ІІІ. Не е без значение, че там полага началото на известна фамилия. За българската история обаче той е слаб, малодушен, предател. И в този смисъл Иван Асен ІІІ, въпреки че така или инак е бил български цар, (сякаш) не е бил изобщо. Етнокултурното самосъзнание по един или друг начин не помни нито скопяването на Роман, нито духовното скопяване на Иван Асен ІІІ. На какво се дължи това непомнене, е отделен въпрос. В светлината на етносъзидателните проекти за себе си тези владетели (сякаш) не са били. Но се очакват да бъдат. Очаква се един нов Симеон, един нов Иван Асен. Понеже Симеон се сбъдна, тук няма да пиша за него. Иван Асен ІІІ обаче се очаква - историческият се оказва карикатура, ироничен еквивалент на очаквания. Поради което практически е изтикан от етнокултурната памет; респективно, в повечето исторически текстове е описван чрез негации: както стана дума, най-вече се изтъква доколко не е като първите Асеневци и доколко е като своя баща Мицо. С две думи, доколкото е небългарин, несъщински, невъжделен, не мъж, а...; доколкото е марионетка в ръцете на византийския император; доколкото е крадец и предател. И доколкото разказаното по-горе е “само” история и с думи на самата история дори когато липсват кавичките...

2. Разказ за Иван-Асен Христов Георгиев

Прелъстявания (Из историята на студената война)

Иван-Асен Христов Георгиев - процесът през 1963 година

Предстои ни вдъхновена среща с “Работническо дело”, казанлъшката гюлова ракия на социализма, среща, даваща шанс за пре/откриване благините на виталитетните ни устои и изкушения. Въздържателите могат да надзърнат само към библиографския блок в края. В него са включени свързаните с процеса 21 заглавия с лаконична, но показателна информация, въведение към сложния спектакъл, който “Работническо дело” разгръща в сериал през периода 9 ноември 1963 - 5 януари 1964 година.

Тук ще приведа първите и последните три заглавия, рамката на спектакъла:

Прозрение: в началото е словото и в края е словото - и словото е съобщение. Всяко съобщение започва и свършва с революционна бдителност, която е дълг на всеки патриот и надеждно оръжие срещу врага. С това просто искам да кажа, че вестникът е пренаписал Яворовата “Молитва”:

Душата ми е озлобена и жестока.
Майко, бди
      над своя паднал син: днес злото и порока
дишат в моите гърди.
[...]
Майко, бди -
      като луна среднощна с поглед състрадален
на злодеец по престъпните следи.
[...]
      Душата ми е алчаща и хладна.
Майко, бди...

Класиката задължава.

Задължава ме да кажа, че смятам за неподходящо днес да при/виждаме вина или невинност у когото и да било от пряко или косвено участвалите в процеса или писалите за него. Задължава да приканя онзи, който смята, че в началото на 60-те години на ХХ век би действал радикално различно по отношение на развитието и представянето на процеса срещу Георгиев, да не бъде скромен и да си каже - ще му повярваме. На кого не сме вярвали, та на него ли няма да повярваме. Ще му поверваме даже.

В разказа си по-долу съм се опитал да представя обичайности на изказа, с който се оперира във вестника. По-обхватно погледнато, значителна част от формулировките разколебават доверието в клишето “такова е било времето”, ако под него се разбира конкретното десетилетие или дори времето на социализма у нас въобще. И без нарочна съпоставка, струва ми се, ще се забележи, че “социалистическото говорене” често добре преговаря-повтаря предходни говорения, благовъзпитано е от тях. А ако си позволим да игнорираме системата от йерархии и телеологии, ще стане по-осезаемо, че от Възраждането насетне боравим с еднотипен език за представяне на предателя (шпионина). Сменят се само страните, с които ни свързва отколешна неувяхваща дружба и интеграционна подялба на шпиони и ценности...

Оттук насетне, спазвайки хронологично реда им, представям накратко подбрани моменти от публикациите. Старая се коментарните изречения да не пречат много на оформяния разказ, в който има както известни непълноти, така и повторения на вече казвано. Припомням, че по времето на процеса и дълго след него в. “Работническо дело” е орган на ЦК на БКП и поради това писаното в него е меродавно. Нататък ще изписвам РД, а също и Органа - така е, ценностите трябва да се тачат!

Разказ по материалите в Работническо дело

РД (9.11.1963, бр. 313, с. 4):

Съобщение на Министерството на вътрешните работи (БТА).

Това е пълният текст. Трудно е да се допусне, че в МВР не са знаели цялото име на арестувания. Кой и защо е решил вместо Иван-Асен да се изпише само Асен, не е известно. Можем да предполагаме, че е избегнат резкият културно-исторически шок от контрастната съизмеримост с царския род на Асеневци, което името Иван Асен би предизвикало. В контекста на това предположение попадат съществени страни от етапа на пре/осмисляне и пре/написване на националната история по онова време. Тъй като следващата публикация за процеса срещу Георгиев е след 42 дена, карантинният период за здравословно приемане на името е изтекъл и то ще се появи. (Само в скоба искам да вметна, че е за учудване как изобщо това име - въпреки комунистическото минало на своя носител, за което ще спомена по-нататък - е пресякло деветосептемврийската граница, без да изгуби поне едната си част. Подобни пропуски обаче няма да бъдат възможни повече и за тази цел бдението се поверява на именника на българските граждани, който със своите устои и промени говори твърде много и без нарочна съпоставка с именника на българските владетели...)

Но да се насочим към симптоматичното заглавие на втората публикация.

РД (22.12.1963, бр. 356, с. 1, 5):

Революционната бдителност - дълг на всеки патриот [без подпис].

Вестникът съобщава (с. 1), че “днес” се публикува обвинителният акт (поместен е отделно, вж. по-долу - И. Р.) срещу бившия доцент и ст.н.с. в Института за правни науки при БАН Иван-Асен Христов Георгиев. Трудещите се ще се запознаят с “гнусния морален лик на шпионина Ас. Георгиев, с позорното падение на един безсъвестен предател и изменник на своя народ и Родина, поставил се в служба на американското разузнаване”. В текста изобилстват типичните за времето клишета, възхваляващи трудещите се маси и благата на социализма. Не става много ясно защо подсъдимият е наречен бивш доцент и старши научен сътрудник - би могло да се възприеме и като съобщение за някогашната му дейност на научен работник (философ, занимаващ се с Хегел и дори претендиращ, че е най-добрият му тълкувател, както ще видим по-долу), станал по-късно дипломат и шпионин, и като знак за това, че тези звания са му отнети. Или като знак, че след арестуването си вече не е и не би могъл повече да бъде научен работник - все едно как ще завърши процесът; макар че всъщност би следвало да изпишем друго - предвид на това как се очаква да завърши процесът.

И за случая Иван-Асен, и по други поводи - например за шпионаж в Съветския съюз, Чехословакия, Куба и мн. др. - тезата на РД е неизменна: опитите на разузнавателните служби на империализма са обречени на провал (с. 5):

Трафаретният поток все пак позволява да забележим, че цялото име - Иван-Асен Христов Георгиев, се появява само в началото, за да се спомене “лицето”, срещу което е обвинителният акт. То сякаш е само административен маркер. В останалите два случая името е изписано веднъж съкратено - “Ас. Георгиев”, а втория път като “Асен Хр. Георгиев”. Това, така да се каже, е името, което понася (двузначно) социално-иделогическия образ на човека, то е името, което среща негативните оценъчни определения, дадени от РД, но идещи сякаш от народа, и вписани в отдавнашен - не само български - етнокултурен механизъм за охраняване на своето от чужди и чуждеещи се. Името вече ще се впише и в широката дискурсивна мрежа на идеологическата конфронтация между социализма и Запада. Няма никакво съмнение, че журналистическата гилдия във вестника е забелязала “царското име”, но в нито един от материалите не е допуснат и най-малък намек в тази насока. Естествено, обяснението за “пропуска” като че ли се подразбира: защо да се пише за бездруго очевидното за всеки що-годе информиран човек в България? Защо обаче да не допуснем, че прозорливите редактори са осъзнали колко рисковано е изричното споменаване на очевидното, тъй като - щеш не щеш, поне за очи - би следвало да се по/каже как светлото, държавносъзидателното у Асеневци се е изродило (ако сметнем, че тази дума е достатъчна) у доцента с царското име. Акцентът върху непатриотизма на доцент Иван-Асен Христов Георгиев автоматично би срещнал представата (коректна или не) за патриотизма на царете съименници. Ето защо е за предпочитане да не се навлиза в инак благодатната за говорене история в името. Хората в РД обаче знаят що е дума и асоциация, знаят за какво следва да се мълчи, въпреки че едва ли не са си давали сметка, че мълчанието - поне за част от четящата аудитория - комай е вик. И този вик е разнопосочен - той предполага не само игрово разнищване на именната история, но и вписването й в съвсем не игровия и съвсем не само дискурсивен властов гнет. Няма вестник в България, който в началото на 60-те години на ХХ век би допуснал дори сянка от подобни съждения, камо ли да ги освети от една или друга посока. И органът на партията блестящо се справя. Работещите в него, като съвсем далновидно не отбелязват квази/царската именна история, внушават, че подсъдим е не просто определен човек, а - повече или по-малко - подсъдим се оказва империализмът. Така всъщност мълчанието, което описах, е още по-оправдано: събитието няма да се вписва по никакъв начин в родното. За тази цел най-простият начин е най-ефективен: последователно към особата на доцента Иван-Асен ще бъдат прикачвани определения, разкриващи не само порочната му човешка същност, но и небългарското у него. Единствено тук-там в езика на съда той ще бъде българин с определено име, но това е само оперативно, само технологично, процедурно именуване, колкото да регистрира законността на самата процедура.

В същия брой 356 (с. 5):

Мисля, че от конструкцията на заглавието личи тенденцията, за която споменах по-горе: “ново”, сиреч поредно разобличаване на чуждия пакостник. В обвинителния акт прокурорът категорично определя: измяна на Отечеството, най-тежкото престъпление, извършено заради пълно политическо и морално разложение и ненаситната алчност за пари. В продължение на години обвиняемият е давал сведения от политически, икономически и военен характер, представляващи държавна тайна, за което е направил пълни самопризнания в предварителното следствие.

В публикацията се предпочита името Асен Георгиев или А. Георгиев. Дадена е информация за работата му като дипломат във Франция през периода 1946-1950 г., за негови контакти с чужденци, за различни опити за вербуването му и пр. В пет колони, заемащи цялата пета страница на вестника, са представени множество данни за това, как става агент на ЦРУ през 1956 г. в Ню Йорк. По безспорен начин според обвинението е доказано, че си е служил с тайнописни писма, тайнописни шифрограми и шифрограми радиограми. От 1956 г. до арестуването му е получил около 200 000 долара. (За да си я представим в днешни измерения, вероятно следва да умножим тази сума минимум по 10.) Подписвал е разписки за пари с псевдонима си Жорж Дювал. Плащали са му и в левове. Българските пари (царските съкровища...) изнасял зад граница, укривани в кориците на книги за прочит. Както помним, до не много отдавна за простосмъртни лимитът беше до 30 лева при пътуване в чужбина. Доколко Иван-Асен е пренасял левове извън България и с каква цел, можем да предполагаме. Уточнявам, че през 60-те години на ХХ век стойността на лева е или по-голяма, или равна на долара и на ред европейски валути. В контекста на много материали във вестника - говорещи ту за девалвацията на френския франк, ту за срив на долара, докато в същото време рублата, левът и останалите соцвалути са стабилни - внушенията са и за многостранно презастраховане на алчния шпионин.

Друга страна от образа на Георгиев е свързана с жените. Имал е метреса - Роза Аронова, която по негово искане била “доставяна” от американското разузнаване три пъти от Израел в САЩ: съответно през 1958, 1960 и 1962 г. Отделно е имал срещи с нея и в ред европейски страни; настоявал е за издръжката й от ЦРУ, пращал й месечна помощ (посочена е сумата: първоначално 300, по-късно 500, без да е уточнена валутата); Роза получавала и други суми. Открил й сметка, сумата е посочена, в женевска банка. По време на следствието доброволно се появили и негови интимни приятелки, които предали сумата от 8464 лева. Както забелязваме, Роза Аронова е наречена метреса, а останалите (доброволките...) - интимни приятелки. Не бихме могли да разберем дали те “стават” интимни приятелки, тъй като връщат парите, или са били интимни приятелки до акта на връщането. И в двата случая остава без отговор въпросът, какво са били преди, съответно - след.

Иронията може би щеше да е неуместна, ако не ставаше дума за обвинителен акт. Поне едно сякаш е сигурно: поддържането на метреса е наказуемо от закона, докато имането на “интимни приятелки”, ако не греша, е укоримо и осъдително в някаква степен според нормите за благоприличие на “обществеността” или на “другарския съд”. В този смисъл “доброволките”, които все пак опубличностяват, официално (документно!) “споделят” пред следствието за своите упражнения по философия при доц. Георгиев, като издават подробности за методологията му, воюват за почетното звание “интимна приятелка”, което хегелиански снема от тях презумпцията за виновност поради сектантски уклон по метресианство. Освен това хегелианската диалектика е по ленински приземена и така позволява да открием в доброволките самарянска отдайност на съветите на властта и електрификацията, а не, да речем, предателство (донос, шпиониране...) на любимия си учител. Впрочем обвинението има далеч по-сигурен и по-силен коз от изповедите на разкаяли се жени. Като съветник при Постоянното представителство на НРБ в ООН Георгиев е действал в ущърб на страната ни и на другите социалистически страни. За тази му дейност американското разузнаване го е наградило с грамота.

В същия брой 356 (с. 1, 5):

Съобщение на Главната прокуратура на Народна република България.

Съобщава се, че в законния срок е приключило предварителното следствие “срещу агента на разузнаването на САЩ - Иван-Асен Христов Георгиев”. Главната прокуратура е внесла обвинителния акт във Върховния съд - по чл. 84, т. 1 във връзка с чл. 83, ал. I от НК и във връзка с чл. 98 от НК; по чл. 77, ал. I от НК и във връзка с чл. 98 от същия кодекс. Делото е насрочено за разглеждане от Върховния съд на 26 декември 1963 г.

Забелязваме, че Иван-Асен Христов Георгиев официално е наречен агент на разузнаването на САЩ. Вратата към българската история е затръшната: във Велико Търново сенките на Иван-Асеневци престанали да се явяват даже в сънищата на гражданите. Наближавала Коледа, но по това време празничността има други измерения и се диктува от Органа. Ако някой все пак е постил или му е било постно без висока бдителност към заклания в двора на съседите шопар, той може да намери удовлетворение в Органа.

РД (27.12.1963, бр. 361, с. 3):

Шпионинът Асен Георгиев на подсъдимата скамейка (БТА).

Съобщава се, че “вчера” е започнал процесът срещу агента на американското разузнаване - Иван-Асен Христов Георгиев. Процесът е открит - присъстват над 50 български и чуждестранни журналисти. Нататък в текста - подобно на заглавието - подсъдимият е наричан само Асен Георгиев. Приведена е част от диалога му с председателя на съда. Съобщението е достатъчно стандартно, постно. В същия брой обаче, здраво стъпил на постамента на етнокултурното съзидание, бдителен и решителен на своя журналистически пост, един радетел на родното, като очертава образа на отлъчилата се овца, конфигурира присъщия за “пост”, които никак, ама никак не изглеждат откърмени от гюловицата...

В същия брой 361 (с. 3):

Без чест, без народ, без родина! (от Ил. Славчев).

Славчев започва с това, че логичният край на всеки вероотстъпник е подсъдимата скамейка. Той първо нарича подсъдимия Иван-Асен Христов Георгиев, после само Ас. Георгиев. Славчев предпочита ефектните риторични построения. След като отбелязва, че залата на съда е била препълнена, той продължава с градация от изречения, представящи самотността на съдения:

Анафоричната поредица с “без”, фиксираща абсолютната сигурност на “констатациите”, се подменя от друга ефектна анафорична серия. Този път тя е в началото на градирания-предположения, които ефектно ще бъдат снети в “не”, отрицание, финал на един представителен словесен масив, чрез който се извършва емоционално “обглеждане-осъждане” на виновника във “фундаментален” план, плана на културноисторическия ценностен архив:

Дори не смеем да си помислим! Описаният с толкова “без” агент е толкова “извън”, толкова нецетриран към родоприсъщните интегративи, че някоя изкушена от теория доброволка днес би го припознала-привлякла в извънтираничните схеми на постмодерността, за която нашенецът шпионин ще се окаже роден много преди още някой да се е сетил да изкове неприковимия й лик. Не знаем само дали да се възмущаваме, загдето подсъдимият е настоявал да се занимава с “голямото шпиониране” и дори се обидил, когато шефовете на американското разузнаване поискали да го направят “малък шпионин, дребен доносчик”... Не знаем, защото това обиждане си е за похвалване: с него нашенецът си е не само нашенец, откъдето и да го погледнеш, ами и исторически релевантен на царското в себе си. Не е за вярване, че някой някога в неговото семейство просто “ей така” му дава името Иван-Асен. Уви, историята на кръщаването липсва.

Но нека се върнем към Органа.

РД (28.12.1963, бр. 362, с. 3):

Съдебният процес срещу шпионина Асен Георгиев продължава (БТА).

Името се изписва само като Асен Георгиев и А. Георгиев. Акцентите са върху това, че в Ню Йорк му е била открита сметка на името на Белов, а в Женева - на Жорж Дювал. Тук го питат и той разказва за любовницата си Роза Аронова...

В същия брой 362 (с. 3):

При какви обстоятелства е бил арестуван шпионинът (РД).

Наричат го агента на американското разузнаване Иван-Асен Христов Георгиев, после подсъдимия Асен Георгиев и Ас. Георгиев.

В същия брой 362 (с. 3):

С две лица (от Б. Янков).

Както вече е утвърдена практика, в началото Янков го нарича шпионина Иван-Асен Георгиев, после - Ас. Георгиев. Тук вече срещаме неща, които на практика предрешават участта на съдения. Той е имал неблагоразумието да впише поведението си в контекста на идеологемата “култ към личността”. Ето как представя това Янков:

Оттук нататък Янков обобщава:

Мигар ще се усъмним, че е възможно да бъдеш неоценен през социализма. А борец срещу култа след априлския вятър?!

РД (29.12.1963, бр. 363, с. 3):

Пълно разобличение на американския шпионин Асен Георгиев (БТА).

Извършен е разпит на свидетели. Те го характеризират като “политически нестабилен човек, с неизбистрени идейни възгледи и с объркано теоретическо мислене”. Налице е атака и в още една посока - обвиняват го в липса на научна компетентност: той се изтъквал, но това били несъстоятелни митове. Има атака и срещу дипломатическите му умения. И - разбира се - в морално разложение. Например свидетелката Вела Луканова разказва как в Женева Георгиев се отделил от българската делегация и си наел специална стая в един извънредно луксозен хотел, развличал се с разни чужденки. Кой е хотелът, кои чужденките и как Луканова се е уведомила за всичко това, не става ясно - важното е, че образът на морално разложения тип се утвърждава.

Председателят на съда задава въпрос, на който всяко неконцентрирано отговаряне праща в затвора или на оня свят. Предварително осведомен за някои идеи на Георгиев, председателят го пита какви са неговите концепции за класите в условията на социализма. Осъзнал, изглежда, накъде вървят нещата, а именно, че въпросът цели самодискредитиране по толкова важни теми, чието коментиране е по същество табу, Георгиев отговаря, че няма завършени концепции, а е стигнал само до отделни мисли. В Органа четем:

Разбира се, никой не вярва на казваното от подсъдимия, както едва ли някой е вярвал, че можеш да мислиш различно и да не бъдеш виновен. Идеологическите престъпления стават вече две: първото бе недоволството от култа шест месеца след историческия Априлски пленум. Второто - мисленето като Джилас. Няма значение дали това мислене е независимо от Джилас, или по някакъв начин е свързано с него. Ако американският империализъм е поначало в идеологическа война “с нас”, то идеологическата подривност отвътре на системата е непростима. Смъртната му присъда вече е напълно неизбежна. Смъртта на Георгиев ще бъде препоръчвана, изисквана настоятелно с писма и телеграми до съда, изпращани от трудещите се маси и учащата се младеж. Даже не бих искал да допусна, че това е станало под вещото ръководство на партията, която като майка бди за живота и щастието ни.

В същия брой 363 (с. 3):

Предателят-въжеиграч (от Л. Велев).

Велев иронизира подсъдимия за това, че е искал да бъде признат за шпионин от класа. Той не изписва нито веднъж никакво име: шпионите нямат имена, както вече решително би обобщил цитираният по-горе Славчев. Подобно на Славчев, в своя текст Велев преследва извънпоставяне на предателя-въжеиграч, отрича и интелектуалните му способности. Очертани са и обичайните му оправдания: предателят имал пари и държанка, но уж парите му стигали колкото да живее. Другият му номер бил на уж теоретик на социалистическия строй. Читателите на РД за пореден път ще трябва да прочетат и да възкликнат заедно с автора на материала: та този “теоретик” се разочаровал по времето на култа, а по-късно не разбрал значението на Априлския пленум!

Накрая авторът заключава, че подсъдимият никога не е бил комунист и патриот..., в което сме също толкова и така убедени, колкото и както в това, че искането на Георгиев да бъде признат за шпионин от класа и тълкувател на Хегел се оглежда в парадокса на господаря и роба, описан от немския философ.

В същия брой 363 (с. 4):

Програма на българската телевизия. 19.50: “Предателят под съд!” - репортаж. (Вж. и коментара по-нататък в брой 365 - б.м., И.Р.)

РД (30.12.1963, бр. 364, с. 3):

Истини и лъжи за шпионина и неговите господари (от Д. Кьосев).

Ако дотук отношението шпионин (роб) / господар бе повече или по-малко доловимо в общия тон на критиките, в този материал то е изведено в самото заглавие. Д. Кьосев е последният, който се подписва с името си. Той е сред наблюдателите на чуждия печат, автор, от когото на страниците на РД могат да се прочетат коментари за образа на социализма в западните медии. С други думи, той има задачата да представя образ на езика, на идеите на чуждия. Като нарича подсъдимия “вулгарния агент на Централното разузнавателно управление на САЩ Иван-Асен Георгиев”, Кьосев следва вече възприетия начин за неговото именуване у нас. Преминавайки към писаното за процеса в Европа и САЩ, авторът обобщава, че никоя агенция не прави опит да отхвърли обвиненията. Но агенциите и вестниците търсят да намерят някаква идеологическа основа за долните предателства на Георгиев и с това хем да прикачат на шпионина ореол на “мъченик за идеал”, хем да позлепоставят социалистическия строй, хем да поизмият петното на престъплението от лицето на американските служби.

На Запад се акцентирало често върху признанието на Георгиев, че е станал шпионин по своя инициатива. Плитка диверсия на вестниците е желанието им да представят шпионина като виден комунистически дипломат, интелектуалец с известна слава в страната, специалист по Хегеловата философия, създател на някаква теория за деградацията на социалистическия строй, “предшественик” на Милован Джилас в тълкуването на марксизма-ленинизма и пр.

По повод разгръщаната на Запад идея, че в България имало кампания срещу интелигентите, заподозрени в симпатия към “упадъчния Запад”, Кьосев пише:

И както е обичайно, разобличението се шири все повече - Кьосев смята, че Георгиев незаслужено е доцент:

Възразява се и на тезата на вестниците, че Георгиев не е отишъл за пари в чуждото разузнаване:

Бихме могли да кажем, че в написаното се оглеждат познати твърдения. Доразвиването им обаче не е без значение. Най-напред, полемиката със западната гледна точка дава възможност да се срещнат противоположни оценки за Георгиев. След това, в акта на оборването на чуждото мнение, се разгръща двуаспектно изложение: 1. Защита на социализма. 2. Омаловажаване на личните и професионалните качества на Георгиев.

Тъй като приведох достатъчно извадки от статията, смятам за ненужно да очертавам в детайли в какво се състои доразвиването на вече наложени представи за шпионина. Мисля, че един пункт е достатъчен, за да се открои похватът на автора. А именно: като тръгва от идеологемата за гнилия Запад, всепроникнала както слънцето и въздуха у всеки българин, тъй че дори не е необходимо непременно да се изписва изрично (използвал е формата “упадъчния Запад”), Кьосев свежда, както вече видяхме, цялото съдържание на вулгарната личност на предателя до гнилота. Гнилотата се оказва финалната точка на пространна серия от отхвърлени (ненамерени) качества, от неправомерни при/виждания на някакви стойности на Георгиев било в областта на дипломацията, било в областта на науката (пусти интелектуалец, доцент и хегелианец!), било в областта на соцтеорията... След подобна “никаквост” той не може да бъде сложна личност. В риторическата крива, разбира се, гнилотата не е непродуктивна - оказва се, че тя може да се ашладисва, или, според предпочетения изказ, да се обогатява със серия нравствени негативи и по този начин “да намери ярко изражение в най-срамното, най-отвратителното падение”, сиреч да се яви на светло в лицето на “платен агент на империалистическото разузнаване”.

Стереотипът, за който говорех по повод писаното от предхождащи Кьосев автори, е напълно завършен: безотечественикът е никаквец, същинска гнилота, т.е. той извежда на светло качествата, същината на упадъчния, на гнилия Запад. В някакъв смисъл това е съд срещу самия Запад. Отделно, разбира се, можем да се ширим в територии на поучителното, да си правим изводи какво се случва с родоотстъпника или, което е същото, до какво довеждат изкушенията по/на Запада.

Само вмятам, че идеологемата “гнилият Запад” не е изобретение на Органа. Лично за мен е удоволствие да чета статиите на нейния баща, както и смислите, които й придава, за да опонира на дипломацията на самата Русия и на нейния император. Ако правилно съм се ориентирал в езиковите дебри, бащата е нищо и никакъв овчар, без претенции за философски проникновения, но силно влюбен в нехранимайковщината на лудите и още по-силно ненавиждащ шпионството на учените и симпатичните!

РД (31.12.1963, бр. 365, с. 3):

Съдебният процес срещу шпионина Асен Георгиев. Обвинителна реч на главния прокурор на Републиката Ив. Вачков (БТА).

Типична реч от времето на студената война. В началото е употребено протоколното име Иван-Асен Христов Георгиев, нататък се използва названието “подсъдимият Георгиев”.

В обвинението има особено важен мотив, с който ние вече сме се запознали от предишните публикации в РД: неискреността на подсъдимия Георгиев проличала, когато се опитал да премълчи пред съда, че съзнателно е отишъл при американското разузнаване тъкмо след Априлския пленум. Този момент от обвинението показва, че контекстът култ към личността - Априлски пленум вероятно е бил по един или друг начин вметнат от прокурора. Каква е посоката на привнасянето му - от прокурора към РД или обратно, - е трудно да се каже. Но веднъж изведен във вестника, този контекст не би могъл да не бъде подет от прокурора. Да не вярваш в Априлския пленум, или - което е същото - да не нахлуе в гърдите и ума ти разведрителният и възкресителният порив на пролетния вятър (този възвишено-въздушен аналогон на светлото у Асен), вятър, за който цяло поколение наши поети така нефурнаджиевски пише с прилив на възторг и небивал талант, такова невярване е самоубийство. В този смисъл делото е било предрешено и от музата на плеядата таланти. Прокурорът и съдиите са волю-неволю смирени почитатели на гюловицата, чиято омайна сладост (се) възсъздава и (от) поетите, а не само (от) Органа. Така погледнато, самопризнанията на Георгиев, направени в началото на следствието, се оказват неискрени - видите ли, той е премълчал, и то съзнателно, че тъкмо след Априлския пленум, след тази историческа дата, и то съзнателно, не гони вятъра, а е станал шпионин. Това “съзнателно”, което подсъдимият бил опитал да премълчи, е всъщност пресечна точка в множество предзададености, в множество проекти на желанието (свои и чужди), в които се оказва разпнат Иван-Асен...

Нататък е ясно - подробно и дълго прокурорът излага историята с дипломатическата работа и вербовката на Георгиев, преповтарят се вече познати ни неща.

Финал:

Това го казва прокурорът. Разбира се, че не поезията е убила един Иван-Асен, защото по това време тъкмо онзи от поколението, комуто било съдено да се издигне до върха на музоуправленския орган, трепетно представя поетическа картина, в която пролетарската брадва лумва и падат бурбони, хохенцолери и кобурги...

В същия брой 365:

Вчерашното заседание (БТА).

Съобщава се, че е приключил разпитът на свидетели и вещи лица. Защитниците се позовават на самопризнанието на подсъдимия и на сегашната обстановка в света, която се характеризира с все по-нарастващия авторитет на България и с огромната сила на социалистическия лагер. Те апелират към съда да не определя поисканото от прокурора най-тежко наказание.

В същия брой 365:

Мнимият философ Асен Георгиев (РД).

В този текст е наречен изобличен държавен престъпник и агент на американското разузнаване Асен Георгиев - повторението е важен идеологически инструмент. Ето защо отново се изтъква и това, че съденият се мъчел да заеме пред съда позата на изтънчен интелектуалец и високопоставен философ, познавач на Хегел. Прибавена е история-компромат, в която негови колеги от института твърдят, че е написал посредствен доклад и тъкмо заради неразбирането на естеството на нещата Георгиев не е бил командирован в Берн, Швейцария, на международен конгрес за Хегел през 1962 г. С други думи, никакъв тълкувател на Хегел и никакъв научен работник въобще.

В същия брой 365:

Разобличение пред филмовата камера [без подпис].

На 29 декември на екрана на българска телевизия (вж. бр. 363 - б.м., И. Р.) е показан кратък документален филм, в който са заснети кадри за шпионската дейност на Георгиев. Разказано е съдържанието на филма: шпионинът Иван-Асен Христов Георгиев, подучен от хора на КДС (Комитет за държавна сигурност), праща съобщение в ЦРУ, че иска да го изтеглят от България. С радиограма му е указано кога и къде да чака - от 18 до 18.05 часа на 22, 23 и 24 октомври 1963 в София; споменати са точните улици, номера, кръстовище и пр.

От КДС умишлено не го пускат да се яви на 22 октомври. Но същия ден в уреченото време и на определеното място минава американска кола с втория секретар на легацията на САЩ в София Томас Блякшир.

На 23-ти Георгиев е на мястото, но Блякшир идва и подминава - задоволил се е само да види Георгиев и да се увери, че е жив.

На 24 октомври в 18.02. колата идва, почти спира до Асен, но изведнъж дава газ и изчезва. Може би Блякшир е видял нещо съмнително или му е даден знак от Асен? На тези въпроси може да отговори само Томас Блякшир - и да обясни какво е правел там...

РД (1.1.1964, бр. 1, с. 6):

Справедливо наказание [без подпис].

На 31 декември Председателят на Върховния съд прочел присъдата - Иван-Асен Христов Георгиев е наказан със смърт чрез разстрелване.

В същия брой 1 (с. 6):

Присъда в името на народа (БТА)

Даден е пълният текст-решение на присъдата по дело №1171/1963. Осъден е на смърт чрез разстрел. Конфискуват всичките му пари - посочени са сметките по спестовните книжки. “Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване.”

РД (3.1.1964, бр. 3, с. 3):

Високата революционна бдителност - надеждно оръжие срещу врага [без подпис].

В статията се говори за пълното удовлетворение на трудещите се от решението на съда срещу Иван-Асен Христов Георгиев. Говори са за подривната дейност на САЩ. Изтъква се, че четиридневното съдебно дирене е демаскирало предателя. Той е вдигнал нож срещу собствения си народ. Започнал е своята престъпна дейност след Априлския пленум и пр.

В края на статията е поместена карикатура от Кр. Ракаджиев, озаглавена “Завист”. Изрисуван е човек, на когото лигите текат върху чували с долари, алчно сграбчени с ръце. Табелка до него изрично сочи името му, за да не сбъркаме... - Иван-Асен Георгиев. До него на портрет е изрисуван мъж, който държи торбичка с цифрата 30 на нея. Текстът под карикатурата обяснява всичко: Юда: “Ех, защо нямаше през мое време американски империалисти!...”

И така, осъден е шпионин и ведно с него - господарите му, американските империалисти. Шпионинът бе лишен от български присъщия му произход, бе снета маската на неговата социална вписаност. Присъдата е произнесена не само в името на народа, а тя сбъдва желанието на народа, явявано и чрез писма и телеграми до съда, за да се окаже присъда, произнесена сякаш от целия народ. Какво тук значи някаква си личност: доброволка, колега, журналист, поет, карикатурист, прокурор, съдия. Изписваната с главна буква в РД бдително-тревожна Партия е остала без сили от терзания по отлъчения син.

РД (5.1.1964, бр. 5, с. 6):

Съобщение на Главната прокуратура на Народна република България (От Главна прокуратура).

Съобщава се, че Президиумът на Народното събрание на заседание от 4 януари е разгледал молбата за помилване на предателя и шпионина Иван-Асен Георгиев, осъден от Върховния съд на смърт, и я оставил без последствие. Присъдата е изпълнена.

Забележително - от една страна, решението на съда е недвусмислено: присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване. От друга страна, без да е съд, но в качеството си на нещо, което е повече от съд, се явява Президиумът на НС. Явно той е имал право да отменя съдебни решения, но в случая до помилване не се е стигнало. Така смъртта, по всичко изглежда, се е възприела за щастлив край в драмата.

Послеслов към тази история

Проследих щрихи от съдебния процес, като подбрах моменти от публикациите в РД и умишлено оставих доста повторения, тъй като, както споменах, това е част от стратегията за сплотяване и задоволяване на трудещите се маси с питателни приказки... Ведно с тези публикации желаещите да обогатят представата си за Иван-Асен Христов Георгиев могат да прочетат текста “Шпионинът с царското име” (Асенов, 145-181), написан въз основа на данни по Дело за оперативна разработка “Двуличник” (Иван-Асен Георгиев). От текста на Асенов бих обърнал внимание на следните пунктове, липсващи в разказа ми:

- Изпълнението на смъртната присъда е съпроводено с обстоятелства, доводи, слухове, в които се оглежда и страхът на видни ръководители от неприятни разкрития (Асенов 2001: 180-81).

- След 1989 г. в пресата и телевизията са правени опити за оневиняване на Георгиев, респективно, личността и дейността му са тълкувани в контекста на преоценените ценности. Не съм запознат с нито една от тези публикации, а и Асенов не дава никакви библиографски данни. Това, от една страна, прави уязвим моя разказ, но от друга, тъй като задачата ми не е да твърдя дали някой е шпионин, или не е, а какво и как се описва през определена идеологическа нагласа, смятам, че пропускът ми не е съществен именно от тази гледна точка. Асенов не пропуска обаче да отбележи, че в книгата си “Изкуство на разузнаването” Алън Дълес, директор на ЦРУ по онова време, признава, че Георгиев е бил техен агент (Асенов 2001: 146).

- Сред уликите към дипломата Томас Блякшир, дали подтик за стриктното му следене и установяване, че той работи за ЦРУ, е знанието му на български език (Асенов 2001: 150-51 и сл.).

- Георгиев е арестуван на 8 септември 1963 в Москва и доведен в София със самолет на 9 септември, сиреч на националния празник на страната, като още по време на полета е разпитан от един от най-опитните следователи по онова време - Иван Охридски (Асенов 2001: 169). Така Иван-Асен и Иван Охридски вероятно са си приказвали, че е време да обединят книжовно-държавническите си занимания и с прилива на историко-националните си символни измерения да срещнат родното величие посред прилива на трите морета... Любопитно е също така, че агентът на ЦРУ Андерсън, който през 1956 г. в Ню Йорк посвещава Георгиев в новата му работа,

Признавам, че съм затруднен в каква посока да изтълкувам родения от българка Кирил - дали към светозарната мисия на Първоучителя, към която и Охридски асоциативно ни насочи, или към черно чернеещото американско в името му..., което към днешна дата явява черноризката му храброст...

- Георгиев дава на ЦРУ не само политическа, но и икономическа информация, а в качеството си на ръководител на българската делегация, водеща финансови преговори със САЩ през 1960 г., той улеснил американците да приключат преговорите по изгоден за тях начин: от изтеклата информация България губи около 1 милион долара (Асенов 2001: 172).

- Как се е развил животът на родения на 28 март 1907 г. български гражданин Иван-Асен Христов Георгиев (Асенов, 146-146 и особено 155-156 и сл.). Кариерата му е впечатляваща. Тук е неуместно да привеждам веригата от данни. Два момента обаче не бих искал да подмина:

1. Смятайки се за голям познавач на Хегел, за когото готвел голям труд, Георгиев искал от американците да създадат международен философски институт на името на Хегел, но те не приели (Асенов 2001: 174). Като своего рода компенсация по-късно с помощта на ЦРУ Георгиев е избран за председател на Международния институт по космическо право (Асенов 2001: 159, 174). Забелязваме уклона по международното, универсалното и - идеалното ли да го кажем, или неземното, все няма да сме изчерпателни.

2. Георгиев демонстрирал високо самочувствие пред представителите на американските служби, той се смятал за голям дипломат и се надявал с помощта на ЦРУ да направи забележителна световна кариера в дипломацията.

“За народа загуба велика!” - класиката приютява своя герой.

Но в т. 1. и в т. 2. размахът към международното и сякаш неземното, идеалното, което инак не би било повод за национален нихилизъм, е в същото време и показател за това, как Иван-Асен Христов Георгиев чете личности и институции. Просто казано, за да разчита на ЦРУ в тези свои планове, той не може да не е виждал кой и как моделира ключови международни фигури и институции. Или поне е имал достатъчно основание да подозира “как се става международен”... След разкриването му тези негови амбиции са осмени, това не е трудно да се предвиди и обясни. А истинска плесница получава, когато, по време на следствието, изведнъж приел тактика на себепредставяне като светец миротворец (Асенов 2001: 174-75), която следователят (може би Охридски) сразил, като му напомнил за шестцифрените суми в долари и за “специално осигурените от другия край на света любовници”. Както научаваме, Георгиев уредил една от любовниците си да специализира в Париж на издръжка на ЦРУ. В периода 1957-58 г. на три пъти тя лети до Ню Йорк за сметка на американците, за да се среща с него, като посещават два от най-скъпите курорти в САЩ. В следващите години, пак три пъти и пак до Ню Йорк, лети любовницата му от Израел - тя пък е бивша машинописка в българската легация и негова приятелка още от времето на работата му в Париж (Асенов 2001: 174). Ако за специализантката не знаем нищо повече, то за машинописката можем да се досетим в контекста на публикациите в РД, че тя е вече коментираната метреса Роза Аронова. Що се отнася до специализантката, несъмнено и в това отношение Георгиев е действал мащабно и е изпреварил времето си: справка - пристрастията на президента на най-могъщата държава към стажантка, подробности за които узна целият свят... Естествено, целият свят узна подробности и за един друг Иван, за една друга българска слава, също яко устремена към международното и към някакви пари, но за неговия епос е нужно омировско перо, за да изглежда трагичен герой, защото като филмов герой е жалък и комай повече комичен. Въпреки че и той е издънка на историко-царското ни начало и баш си е в темата Иван-Асен ІІІ, не пиша за него поради все още неизчерпания му потенциал да ражда интриги и в този смисъл незавършеността на образа и липсата на историческа дистанция към него...

3. Разказ за Джон Атанасов - Бащата на компютъра

Трета история: Джон Атанасов като Иван Асен ІІІ

В разказа си няма да отговоря на въпроса, дали Вазов би написал отново “нивга майка родна първенеца свой тъй не е гледала” не само защото ще е трудно да се реши дали написаното би се отнасяло за отношението на Атанасов към компютъра си, или за нечие отношение към Атанасов, но и защото - защо ли има да се чудим - тъкмо майката е напълно пренебрегната. За сметка на това благовестието се спира на бащата.

Пръстът на съдбата е явен: неслучайно благовестител е Благовест, и то от камбанария, за каквато у нас само може да се мечтае. Книгата на академик Благовест Сендов е позната на любознателния читател, но тъй като заглавието й не е без значение за разказа ми, ще го припомня: Благовест Сендов. Джон Атанасов. Електронният Прометей. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 2003.

Основната теза на Сендов може да се сведе до изречението:

Този Прометей е наречен още “син на българин”.

Тезата е ясна. Прометейското не знае предели в градивен план. То е дадено, без да е крадено, без да е нарушавано табу, без да има преследване и санкции, без да има песимистично-разобличителни укори към откритието, съизмерими с поетичния образ “най-жесток джелат на человека”. Впрочем, кражба има, но извършителят не е Атанасов. Има и нарушаване на табу (“не кради” - в библейски и в научно-правен смисъл: не патентовай благата на другия), има и санкция - решение на съда. За пагубното въздействие на компютъра (на електронното имане на свят) също не липсват гласове.

В плана на съзидателното акцентите в тезата се променят. Няма да очертавам всички. Например в “чисто” научен план, т.е. до какво точно се свежда откритието на Джон Атанасов и как то се вписва в контекста на науката по онова време, как е било присвоявано и усвоявано впоследствие, за да се прероди в нови проекти, за да формира качествени промени в по/знанието, в този план, вещо разяснен от Бл. Сендов, не бих искал да навлизам. Тук-там споменавам данни, но предимно за да се доуплътни представата за Атанасов, която книгата изгражда. Впрочем, на Сендов сме задължени твърде много: както е известно и както по-нататък ще бъде отново споменато, той има възлова роля за откриването на Атанасов и открояването на неговите заслуги в областта на електрониката.

Мен ме интересува най-вече промяната на акцентите на цитираната теза в посока на вписването на Джон Атанасов в “нашето”. Ала ако някой очаква патриотарски фрази, патетика и декларативност, ако очаква ода за нашенеца откривател, вероятно ще бъде разочарован от книгата. Не знам доколко съм прав в предположението си, но сякаш Сендов е “бдял” да не свърне със словото си към формулировки, които биха изглеждали нелепо със своята пристрастна обич към всичко българско и родно.

И все пак българското следва да бъде откроено. Това е целта на книгата; или поне една от главните й цели. Ето защо в рамките на книгата тезата, без да губи първоначалния си смисъл, се полага в контекста на произхода на Атанасов по бащина линия. За всички ни е ясно, че английското Джон е българското Иван. От друга страна, бащата се е казвал Иван Атанасов, но и той е станал Джон: първо, фамилното име на имигранта Atanasov става Atanasoff, а после и личното Иван става John, така че бащата ще се окаже с името John Atanasoff.⁵ Майката изглежда е искала все пак татко и син да не са със съвсем еднакви имена, поради което синът е наречен всъщност не само Джон, а и Винсент, т.е. побеждаващ.⁶ Но ако не греша, както промяната в името на бащата обичайно не се упоменава в български текстове, така се изпуска и Винсент. Няма значение: Иван/Джон и Джон/Иван, син на Иван/Джон, без нито за момент да се обърква кой кой е..., предполагат и активиране на двупосочен прилив на културно-исторически представи, предполагат и отключване на адаптивни нагласи, приобщаващи чуждото в/към своето и обратно, а и разпознаващи своето в чуждото (в чуждото свое). С други думи, повече или по-малко доловимо, в акта на четене името Джон Атанасов (би могло да) активира културно-историческото поле на името Иван Атанасов, а уточненото в самото начало “син на българин” се вписва в идеологическия архив като “българин”. Този трансфер от “казаното в текста” за “нещото” към неговото идеологическо казване-въз/приемане, не може да бъде контролиран. Няма граници на пресичане, където се поставя печатът за прехода на нещо от неидеологическо в идеологическо или обратно. Не може да бъде спряно редактираното и адаптираното, чрез които идеологическото явява, осветява нещата. Тъй че Джон (може да) става българин не поради написаното от Сендов, не поради нечия изрична воля, само/заблуда. Не и защото той би или не би могъл да каже за себе си “син съм на земя прекрасна, син съм на юнашко племе”. Той⁷ никога не казва това - и слава богу. Идеологическото пред/шествие има свои предпочитания, капризи, подходи... Очертават се следните най-вече хипотетични възможности, които в прочита добиват (могат да добият) една или друга конкретизация:

• Джон/Иван Атанасов
• Син на българин (Иван Атанасов)
• Българин

  е дал в ръцете на човечеството електрониката като средство за съхраняване и обработка на информация подобно на Прометей, който му е дал огъня и с това коренно е променил начина му на живот.

По-нататък, както под въздействие на заглавието, така и поради написаното в книгата, което ще спомена впоследствие, се извършва още една редукция: “подобно на” отпада и се конфигурира изречението:

• Джон/Иван Атанасов
• Син на българин (Иван Атанасов)
• Българин

  е (електронният) Прометей.

Същото изречение, вече буквално, срещаме като “... е бащата на компютъра” или - както е у Сендов - “един от бащите на компютъра”.

Това вписване е започнало далеч преди книгата на Сендов да стане факт, то е многообхватен процес, базиран върху специфични етнонагласи и изразим в сходни похвати, в сходни реторико-идеологически техники за припознаване и представяне.

Когато на 17 май 1985 г. Атанасов е награден от зам.-председателя на МС и председател на Комитета за култура Георги Йорданов с орден “Народна република България” - І степен, във в. “Народна култура” (бр. 21. от 1985 г., цитирам по: Бащата 2001: 192-193⁸; курсивите и потъмн. са мои - И. Р.) се използват следните названия: проф. Джон Атанасов; гражданинът на САЩ от български произход Джон Атанасов е първооткривателят на ЦЕИМ. А в приветствието на Г. Йорданов срещаме удовлетворението му, че “първият човек, достигнал до смелата откривателска идея за използването на електрониката за смятане, човекът, който превърна тази идея в удивително и перспективно творение с всесветско значение, има българско потекло”. След това, се отбелязва, че в нашия електронен век откритието е “символ на прогреса”, компютрите се превръщат “в чудодейна сила, която завладява всички области на живота. И ние сме щастливи, че в основата на това забележително творческо дело е вградено името и дарованието на нашия сънародник професор Джон Атанасов.” С други думи, волно-неволно изказът гравитира около чудодейно-всесветско-прогресивно-завладяващото в една идея, която първоначално (в ставката на в. “Народна култура”) все още е функция на американо-българското “формиране” на Джон Атанасов. След това блика щастието и под напора на силни чувства даряващият ордена вижда дарованието “на нашия сънародник”. А сънародността преодолява стъпка по стъпка прага на свенливост и скромно прикътва чедото си, за да види у него своите корени и дарба:

Така думата народ е венец на забележителна семантична линия, в която е вписано и представено награждаването: в Народна република България с орден “Народна република България” чрез в. “Народна култура” се прави достояние на народа как някой става един от народа, като сбъдва частица от откривателския устрем на народа. Мигар ще се учудим, че ще се приведе и словото на човека от народа, който бди и присъства и когато отсъства - цитиран е Тодор Живков:

Ако не греша, в електронния щурм и препускане към втората си грамотност някой е попилял една запетая от първата (си) грамотност, правейки по такъв начин словото на първия партиен и държавен ръководител многоведово...

Ала неведоми са пътищата господни - цели 15 години по-късно, в писмо от януари 2000 г., адресирано до Джон Винсънт Атанасов ІІ, т.е. до сина⁹, във връзка с идеята за построяване на паметник на бащата - проф. Джон Винсент Атанасов, четем:

(За ТАНГРА ТанНакРа, Общобългарска фондация с основна цел разширяване на познанието за древнобългарската цивилизация, писмото е подписано от Петко Колев - председател, и Димитър М. Димитров, съпредседател.)

Вписването в българското се извършва и по друг начин, вписва се така, че сякаш то самото (и общославянското) търси излаз, явява се, заявява се в словото, е “самопризнание” на Атанасов. Като озаглавява “Българските корени” втората част от книгата си, Н. Бончев избира следния епиграф:

Че е налице монтаж, е очевидно и обяснимо, но че в някаква степен и Атанасов е въвлечен към онародностяващото, побългаряващото говорене, е също очевидно.

Приведеното има свои прояви и у Сендов. Той например определя една от целите на книгата си така:

И друго изречение за мен е важно, макар да се намира под линия:

Това изречение недвусмислено сочи, че книгата се появява в опонентно поле и че авторът й има съзнание както за идеологическите предпочитания на “сънародниците с планетарно самочувствие”, така и за тяхното отношение към (определени форми и похвати на) етноутвърждаващия тип идеология: накратко, книгата отчита разноликостта на идеологическите нагласи в съвременна България. В този контекст писането на книгата, нейното издаване, е и вид “казване”, че авторът не се бои от обвинения във “фалшив патриотизъм”. А бих добавил - че авторът няма основание да смята, че създаването на подобен вид книги е (само; непременно) продукт на (фалшив) патриотизъм. Би следвало да има казвания, би следвало да има съждения, които - по намерение устремени към извеждане на фактологичното - стоят “извън”, “отвъд”, “далеч” от оценъчния почерк на идеологиите. Респективно, би следвало да се пише за значимости (включително за утвърждаващи националното ни самочувствие лица) въпреки съзнанието за неизбежния укор на друг/и, мислещи различно.

Уникалността на Атанасов се извежда чрез делото му:

Двете изречения са свързани в един показателен реторичен план. Стореното от Атанасов се оглежда в първия курсив на Сендов. С втория той отваря вратата към незаменимостта, от една страна, и към невъзможното биване на днешния свят без Атанасов, от друга. Във всеки случай причинността между двете изречения е ловко представена като неусъмнима: Атанасов се оказва едновременно и опорната точка, и лостът, и силата, повдигаща земята. Повдигната от него, земята се шири-свива в “световно село”, в мрежи от всеприсъстващи образи и гласове и в същото време от прецизни изобретения за унищожение на... Изказът е срещнал “доброто” и “злото” - но тъй като е прецизно, злото сякаш не е зло, а не/случаен финал в серия от позитиви, представящи новите завоевания на човечеството. Израза “новите завоевания на човечеството” оставям умишлено двусмислен: човечеството е постигнало “това” и човечеството е постигнато от “това”; владее и е завладяно в буквален и в преносен смисъл.

Така, следвайки доста позната схема за изтъкване на заслуги, при която обичайно се пропускат ред “подробности”, Сендов не/волно прави реторическа подмяна. Поселият зърното в нивата се оказва и жетвар, и мелничар, и ..., след като е бил и самото зърно. Подмяната не би могла да осъществи идеята за незаменимост, тя заплашително би заприличала на непризнателност и може би на подигравка с откривателя, ако дори само намекне, че “(вероятно) и друг щеше да направи това (след време)”. Нататък във веригата заради незаменимостта на първия се изпускат други имена, други етапи. Всъщност те се правят напълно невъзможни. Всичко е в доброто семе, в първия, в бащата. Нека обаче не бързаме с толкова решителни заключения. Нека следваме и по-нататък казаното, за да видим, че ще настъпи промяна в изказа. Ще бъде зачетена и ролята на другите.

Припомням, че доцент Джон Винсент Атанасов и Клифорд Бери в периода 1939-1942 г. създават АBC (Atanasoff-Beri Computer). Подробно описание на компютъра те връчват на ръководството на Щатския колеж в Айова през август 1940. Компютърът АВС е демонтиран през 1948 г. Атанасов не е патентовал компютъра (си), не го е защитил правно.

Какво се случва междувременно, е принципно известно, но тук бих искал да приведа анотирано разказа на Д. Ковач. Джон Мокли (John W. Mauchly - и в български, и в руски текстове Mauchly се изписва и като Мочли - б.м., И. Р.), математик от колежа в Урсинос, по покана на Атанасов гостува в колежа в Айова и изнася лекция за аналоговите изчислителни машини. Атанасов му разкрива идеята си за изчисления с бинарна цифрова система, показва му лабораторията, поканва го и в дома си. Прозорливият Мокли, имайки на разположение всички записки, получени от самия Атанасов, в продължение на една седмица през юни 1941 г. се запознава с разработката му и се убеждава в превъзходството на бинарния принцип. Мокли преписва нужното и издава брошура, в която обяснява как може да се построи дигитална изчислителна машина на бинарен принцип. Пропуснал едно-единствено нещо - да спомене името на Атанасов. Брошурата попада в ръцете на Екерт (тогава студент последна година) и Херман Голдстин, математик, професор по балистика, приятел на Джон Нойман. Голдстин, който бил мобилизиран в американската армия и се нуждаел от бързи и точни машини за изчисления заради разработвания график за бомбардировки, разбрал какво предимство дава новият метод. Започва разработка (Джон Нойман научава за всичко през 1944 от проф. Голдстин), завършена през 1946 и патентована от Мокли и Екерт под названието ЕНИАК¹⁰. Името на Атанасов отново не е споменато никъде. Чак във връзка с 65-годишнината на Атанасов фирмата Хониуел (Honeywell), в която той работи, завежда дело през 1967 г. (по Д. Ковач - вж. Хемус 2003: 8-10).

Да се върнем към Сендов:

Сега предстои да се появи признание и за друг.

Още по-ясно:

Принципът на утвърждаване е същият: нещо днес нямаше да е това, което е, без Х. Разбира се, тук няма серия, както при утвърждаването на Атанасов. Защото все пак само един от тях е първи. За сметка на това обаче ще забележим как се тръгва към постепенно разгръщане на обхвата на откривателите и как се утвърждава приемствеността в науката:

Въпреки че се дава приоритет на Атанасов, ситуацията се изменя: и двамата заслужават адмирация. Ако по-рано се твърдеше, че Атанасов е отворил вратата на човечеството към света-електроника, сега вратите стават повече:

Споменавайки реда, изказът става дисциплиниран и след като към единия първи е допуснат втори първи, информацията ще се окаже формирана-приласкавана от много откриватели, което е признание за тях, въпреки че не е посочено “точното” им място в реда.¹¹ Но те всички са от първа класа:

И така стигаме пак до “днес”, което е доста различно представено спрямо онова “днес”, в което откривателят беше само един. Бащите са повече; може би двамата - Атанасов и Нойман, може би и други. На пръв поглед Атанасов е дори “принизен” просто до “предтеча”. Но за да се отвори отново онази особена обич към предците, към началата, към чудодейното, митичното:

Следващият цитат пак активира, но от друг аспект смисловото поле на “бащата” и “предците”, като родното и електронното се срещат, за да повдигнат самочувствието ни, благодарение на кръвта на Прометей. Както пише Сендов, в България винаги е имало някой, който да знае за съществуването на Джон Атанасов - роднините му в с. Бояджик; проф. Борис Илиев, негов приятел от студентските години.

Има изрази в горния цитат, които могат да предизвикат въпроси: какво например означава някой да е открит като човек за България; какво значение има (и има ли) за САЩ (и за света), че България е признала Атанасов за откривател на...; самото признание на Атанасов в България или българската му кръв допринася за националното самочувствие, или двете заедно; като изтъкваме българската кръв, го правим велик гражданин на света или е велик гражданин на света, защото е с българска кръв. Впрочем Сендов пише “да изтъкнем българската кръв”. Изразът може да означава както това, че ние открояваме само една съставка на кръвта - българската, но има и друга (други) съставки. И в същото време може да означава, че кръвта му е само българска. Последното внушение се подкрепя от липсата на думичката “съставка”, от липсата на елемент в изказа¹³, насочващ недвусмислено към разбиране, че ние не казваме, че нещо е само наше, а само изтъкваме нашето у човека на света. Дали подобно изписване се дължи на недоглеждане, дали се дължи на всесветската меродавност на предопределимости още от време оно, че бащината кръв е определяща, а не майчината, дали се търси съсредоточаване в една точка, за да не се изгубим подир безбрежията на майчиното начало? Впрочем, смесицата от ирландска, английска и френска кръв на майката на Атанасов¹⁴ може да е нещо типично за една американка, но в същото време тази кръв - не забравяме и българската - прави Атанасов буквално гражданин на света. Тази кръвна “коалиция” изглежда като неизгоден партньор на патернализма. Но отвъд анекдотизиращото, отвъд абсурдното за “сериозното мислене” определяне на Прометей (прометеевското) като сбъдване на българо-ирландско-английско-френски генетични заложби, в края на краищата тя - приета в качеството й на вид (не/игрово) приканване към приземяването, а не към принизяването ни - отново би предпоставила възприемането на деянието като функция на семето, като еманация на рода, етноса.

Нека все пак излезем от кръга на родословието, защото рискуваме да не осъразмерим съставките на коктейла от гроздова, уиски, чай и шампанско в кръвта на Атанасов.¹⁵ Освен това, самият Сендов (той не е единствен в това отношение) не залага всичко на произхода. Мисля, че има съществен акцент в писаното от него, акцент, който не бива да бъде подминат. Както двукратно в бележка под линия Сендов се спира на планетарното самочувствие на някои българи, изразявано в скепсис или насмешка по отношение (на определени форми) на патриотизма, така в същото време двукратно в основния текст той откроява, че България първа официално признава пионерските заслуги на Атанасов, и то две десетилетия преди САЩ.¹⁶ Тук ще припомня българските ордени на Атанасов:

1970 - орден “Кирил и Методий” - І степен за големи заслуги и приноси в областта на науката.

1985 - орден “Народна република България” - І степен.

2000 - орден “Стара планина” - І степен, посмъртно.

На 13 ноември 1990 г. в Белия дом президентът Джордж Буш (старши) му връчва National Medal of Technology.

Всъщност Атанасов е получил повече от 25 американски и чуждестранни награди - много от които преди официалното признаване от Белия дом, - но не е нужно да ги изреждам, нито да припомням, че български учени дават неговото име на открит от тях астероид. Той получава ордена “Кирил и Методий” през декември 1970 г., т.е. преди да е приключило заведеното през 1967 г. дело, по което съдът се произнася на 19 октомври 1973 г. В този смисъл можем да разберем думите на Сендов доста по-обхватно. И в този смисъл не само заради произхода Атанасов е признат в България още през 1970. Сендов не би рискувал личния си авторитет, а без неговия авторитет и през 1970, и години по-късно Атанасов трудно би получил орден у нас, ако аргументите се свеждаха само до “наше момче е...”. В тази награда се оглежда убедеността на Сендов, а и на други учени у нас, в стойността на идеята (откритието) на Атанасов. Това е безусловно. Успоредно, аз предпочитам да видя резултат от мисленето, че стойността следва да се признае именно “сега” (1970 г.), защото признанието не е зависимо, не произтича причинно от решението на съда в САЩ: все едно какво ще реши съдът - ние мислим, че... Отстояването на подобна позиция би представило в позитивна светлина личността, институцията, държавата, вземащи едно или друго решение. Колкото и да се убеждаваме обаче, че всичко е било (приблизително) така, все няма да бъде излишно да си потъркаме хубаво очите, за да разберем дали сме будни, или още сънуваме, както и да разберем името на планетата, където се случва това, защото и домашният, и планетарният ни разум и опит са ни научили не само как обикновено стават “тия работи”, но и да не вярваме на очите си... Сиреч разноречието ще остане будно при всички обстоятелства. Следователно аз по-скоро се опитвам да изведа един ракурс, възможен, но не единствен и не задължителен, при който етносебелюбието не е било предопределящо. Дали обаче, когато се стремя да очертая пунктирите към нечие признание, което следва да се яви (сякаш) освободено от етноприсъщия, дали в този случай признанието има по-голяма стойност - и за кого? Или, ако модифицирам въпроса, дали признанието има по-различна стойност - и за кого? Мога ли да смятам, че ако случаят с наградата се възприема не само, а и откъм сходни нагласи, ще бъдем по-близо до... За запълването на многоточието може да се захване всеки, който смята, че предпоставеното “по-близо до” е подходящо за отчитане на промени, на състояния, на качества; и който смята, че може да се справи с това, без да стигне до друго многоточие.

Джон Атанасов е открит, но не от Сендов. Не и от книги като тази на Моленхоф (1988), които също боравят с фигурата на бащата, без да я притеглят, разбира се, към българското потекло, кръв и пр.¹⁷

Джон Атанасов е открит от азбуката. От азбуката на нашата битийна устроеност и целеустременост.

В смисъла, който тук ни интересува - идеологическото имане и/или приобщаване на някого към българската етноцентристка линия за себе/познание и себе/изява, - личностите, които са писали за Атанасов, не са без значение. И аз неслучайно избрах за основополагащ текст в своя разказ най-вече книгата на Сендов. И Сендов, и Шишков, и други автори, които цитирам, без съмнение са компетентни и без писаното от тях трудно бихме разбрали същностни страни от дейността и участта на Атанасов. И все пак има нещо далеч по-определящо, по-властно, по-всепроникващо, което открива Атанасов.

Него го открива нещо, създадено преди много години.

Открива го най-напред кирилицата.

Цитирам думите на проф. Димитър Шишков:

Тук само бихме казали: добре, че руснаците все още пишат на кирилица... Със същото основание може да се каже - добре, че инженерите ни все още са знаели руски. Защо е четено или нечетено нещо на английски, не е безсмислен въпрос. Но отнесен към България през 1970 г., от една страна, и още повече, към разбирането, зад което заставам, че диалогът между азбуките е диалог между културни фундаменти, въпросът дава шанс да осмислим пристигането на Атанасов по специфичен начин. Да се насочим пак към една част от думите на проф. Шишков: бих желал да се знае как България “откри” Джон Атанасов. Първо, той не разделя откриването на човека от откриването на откривателя, както правеше Сендов. Второ, думата е поставена в кавички: “откри”, а това е не само знак за евентуалната неточност, непълнота или пресиленост на назоваването. С дистанцията на кавичките изказът сякаш подсказва невъзможността за контрол на осмислянето на фразата “как България “откри” Джон Атанасов” - (нека) всеки я разбира така, както желае. Тук има и “резерв”, ако може така да се каже, към самата идея за “откриване”, но и резерв относно полето, в което се вмества откриваното: (някой в) България открива (не открива, недооткрива...) някого за себе си (за нас; като един от нас...) или и за света? Предпочитам да снема въпросите, като се върна към вече казаното: кирилицата открива, явява, изважда на светло името на Атанасов. Но не транслитерирането тук е определящо, а културноисторическият прилив-индикатив, вплетен в азбуката на бъденето ни, на целеустремеността; азбука, на която кирилицата е същностна проява, но която не се изчерпва с буквите и писането, а има дълбинни измерения. Затова името Атанасов може да породи питания: откъде е, кой е, какъв е и т.н. И би ги породило не само у Алипиев, Боянов, Сендов, но у всеки (непланетарен?) българин. Затова и литват писмата на разпитването, на опознаването. Вече няма никакво значение, че тези писма ще бъдат на английски. Кирилицата¹⁹ като културноисторически индикатив ще превежда, ще свежда, ще разпознава, ще полага името и свързаните с него данни, ще го интегрира в етнокултурни парадигми “оттук до края на света” - от “днес” до времето на откриването на самата кирилица и преди нея; от “електронната епоха” до “медното гумно”; от децентрираността на “световното село” до центровете на историко-идеологическите ни пътешествия: Търново, Преслав и Плиска; от Бащата на компютъра, до - че как иначе, посредством Тангра ТанНакРа общобългарска фондация - Бащата, Първосъздателя, Прародителя...

Заключителни думи към трите истории

Ако опитаме да изведем дори част от диференциращите характеристики за главните герои в трите истории, ще се окажем пред прага на трудно удържима в строги параметри класификация. Цар Иван Асен ІІІ, в зависимост от оценъчната призма, се оказва както безличен, така и не/историчен... Доцент Иван Асен е двуличен, не/автентичен... Откривателят Джон Атанасов в този контекст е слънцелик...; или - по друг начин казано - онтологичен. Той формира нов свят, но и от определена гледна точка, в етнокултурен план, в плана на притеглянето му към българските корени, той е и възсъздател: в неговото дело се оглежда по особен начин ликът на дедите владетели, той сбъдва идеологически мечтания, проектирани и скрепени откъм формиращи етноидентитета ни съзидателни начала. Всеки от тримата пресича смисловото поле на идеологемата Иван Асен по различен начин, но синтезът им в “единен и единствен образ на Иван Асен ІІІ” е немислим в контекста на провъзрожденските визии за своето. Идеологемата Иван Асен би била “поток от светлина”, “сияние на величавости”, ако “отработим” битийни нагласи за възприемане отвъд разделители като свой : чужд. Само отвъд подобни аксиологични селекции учудняването, че цар Иван Асен ІІІ е положил началото на славна фамилия Асеневци във Византия би могло, изглежда, да бъде тàчено и пре/утвърждавано. Как обаче би било очертано позитивното в делото на Иван Асен Христов Георгиев? Дали смяната на някои идеологически и културни ориентири автоматично е и смяна на оценъчния негативизизъм, сраснат в квалификацията шпионин? Впрочем неговият случай е като че ли по-благоприятен за разсъждения дали откъм една или друга ценностна пренагласа все пак не остават без/условни (само) жаждите за власт и слава, разкриващи нечия претенция до самата й не/голота, без/основателност? Накратко казано, като идеологема Иван Асен ІІІ е несводим само до едно от коментираните лица. В този смисъл разказите дават шанс да мислим своите историко-етнокултурни присъщия релативно, неедностранчиво. Не мисля обаче, че в днешно време са възможни дидактични ръководства за смиреност и благопристойност на разпитващата мисъл. Така че не може да се предвиди какво би разкрила тя, каква притча би положила на изпитание.

Текстовете на различни автори, които представих, имат едно общо: съдят за делата на някого. В дискурсите се долавя стремежът към научност, обективност, но и пристрастията: симпатии и антипатии. В по-обобщен план, амбивалентно противопоставящ реално и символно, действително и привидяно (пожелано), би могло до се изведе квазипритчовото изречение: Ученият прави девата Мария, а идеологът прави Мария дева.

Това изречение би било най-краткото заключение за тяхното дело в контекста на трите разказа. И тъй като зрителят, увлечен в интригата, не долавя границата между научното и идеологическото представяне, то той ту вижда във всяка дева Мария, ту във всяка Мария дева, докато неусетно се оплете в мрежите на относителността на при/вижданията (си) и се окаже било пред Дева Мария, било пред марионетъчността, било пред незаинтересоваността. Така в разказа за бащата се появява майката и синът се оказва със специална мисия.

С незначителни изключения нашите средновековни Марии са майки само доколкото са царици на нощта, нежалещи дух и тяло в бдението си за (унаследимостта) на престола. Те, преобладаващо, не говорят български език. Възраждането (се) сътвори (от) родината майка с българско слово и истории за светозарния баща, който в един светъл период бе припознат в руския цар, за женитбата с когото усилено работеха пламенни синове като Вазов, а в разгърналата се битка на идеологии за развода се погрижиха еретици като Захарий Стоянов.

За по-късните сватбени маршове е кръстопътен един текст, снел отколешни идеологически проекти, от една страна, и утопично привидение, от друга, към бъденето ни. Става дума за “Откривател”, пиеса на Кирил Христов, отпечатана в сп. “Българска мисъл” през 1938 г.²⁰ Дино Рилски, героят на пиесата, сякаш е превъплътил в дело “зная”, т.е. значението на прозвището “Белгун” на Асен І, и заедно със светлото у Асен ловко създава уред, който трансформира слънчевите лъчи така, че дадена територия и население да се преобразят неузнаваемо от плодоносна енергия или да бъдат - според волята на откривателя и типа лъчи, които той ще насочи - обезплодени, кастрирани от лъчите завинаги. Разбира се, няма само славните български династии да приключват с кастрация. Досещаме се, че чудото на растежа е запазено за България, докато на англичани и американци, на “жълти маймуняци” и на комшиите ни безплатно се раздава чудотворният уред, ефектът от действието на който те разбират фатално късно. С една дума, светът се оказва с моделиращ център България, а светлото, с което тя управлява, с което владее не само Балканите, а света, светодаряването се оказва светоунищожително за цели народи и култури. Така бихме могли да схванем идеята на пиесата, в която също не липсва съдебен процес, и то в България, просто защото българите все още не знаят каква мисия им е отредил Дино Рилски, за да припознаят светеца в него.

Четено през откриването на компютъра, утопичното у К. Христов придобива доста разноречив облик. Видяхме как Джон Атанасов бе постепенно превърнат в българин и в същото време в гражданин на света. Прометеевското осмисляне на образа му чете през оста на митологичното лъчистия ореол на даряването, в което отново е имплицирано българското. Българин (Прометей) дарява света с...; респективно, твори нов тип съществуване, твори електронния свят, електронната епоха, носейки, разгръщайки, сбъдвайки оплодоряващата мощ на българското семе, притчово назовано зрънце от таланта на българския народ.

Ала и това даряване, и това откритие, със или без удържане на българската принадлежност на Джон Атанасов, не само може, а фактически действа и се осмисля амбивалентно. За да не се впускам да преговарям историята на създаването на компютъра, в която и слепец би забелязал, че колкото Джон Мокли пооткрадва една идея, толкова армията на САЩ управлява тази кражба и откриването на компютъра; за да не се впускам в обговаряния защо тази кражба е нещо като първородния грях на зачеването на електронния свят; за да не се впускам в дебрите на неизбродимото дискурсивно поле, разпитващо и пренаписващо минало и настояще през едни или други не/идеологически визии, ще кажа само, че даряването е и завладяване. Завладяващо завладяване. Завладяване в целия спектър от значения на тази дума: владея, но съм и завладян; владея ума, духа, сърцето на..., но и е завладян умът ми...; завладяващ съм и съм завладян в гносеологически, политически, икономически, а все повече и повече властовият (обаятелният, примамливият, причудливият...; регулиращият, репресиращият, дискредитиращият, разпределящият, селектиращият...) императив, действащ под една или друга форма, пренаписва, пренарежда, пригажда, угажда, снажда идентико-културните интегративи.

Казано накратко, съществуват, латентни или проявени, проявими, все още работещи патерналистки нагласи, които ще припознават в Джон Атанасов фигура на особена връзка с някогашни български владетели, на особено повторение и придобиване на свят, в който се чува, отеква волята ни... И все в същия смисъл - нещо, което съзнателно не подложих на коментар, - все в същия смисъл ще се усеща приливът на говорене, разясняващо (по принцип невинаги без основание) какво и как можем да правим, стига само да имаме условията, каквито имат... И пак в същата посока, етноутвърждаващата, в една или друга степен, Джон Атанасов е мислим (потенциално и реално) като “завоевател”, но и като “предател”, т.е. като човека, който волю-неволю е дал средството за завладяването ни, което в заглавието на моя дълъг разказ сочи двупосочността: “завладяване откъм Америка”, от и към; ние сме и подлог, и допълнение, въпрос на гледна точка. Завладяваме и Америка, завладяваме света - това би бил сбъднатият сън на иванасеневското биткаджийско шествие, само че трансформирано: копието и конят са вече компютър, са “смятащ човек”. Не бих искал да припомням и амбивалентното осмисляне на прометеевското, защото това е пункт, който е подходящ, за да се премине към разсъждения за смяната на идеологическите доминанти, на идеологическите полета, на конфигурирането на представи за свят, в които идеологемните точки игнорират в някаква степен етноцентристкото фундиране.

Етноцентризмът, както видяхме, не се интересува какво, как и защо развенчаният български цар Иван Асен ІІІ е дал родоначалието на славна фамилия във Византия, а спира до прага на нашия дом, отвън който своят е или предател (шпионин), или чужденец. При осезаеми идеологически трусове обаче е видимо щението, с което чуждият се приобщава. Реторическият механизъм на изгонването от къщата ни, на превръщането на доцент Иван-Асен Христов Георгиев в чужд (без да умаловажаваме шпионското в дейността му...) е същият, с който въвеждаме в къщата си при/познатия свой. Само че сега отлъчването е заменено с прием, лишаването от качества и етническа същност с даряване. Някога емиграцията превръща момчето Иван от ямболското село в американски гражданин Джон. Години по-късно синът на ямболското момче е въз/върнат у нас като Джон, но разпознат в идеологическия шир на Иван Асен, разпознаване, което нарекох прииждане на Иван Асен ІІІ. Днес историята се пише от компютъра, сиреч от Иван Асен ІІІ. С други думи казано, имането на история все повече ще бъде в посоката от Джон Иван Асен към Иван Асен, такава е перспективата. Иван Асен ще е, ако Джон реши и както реши.

Но понеже започнах заключението с жените, ще завърша с тях, защото отдавна е казано, че във всяка история ще открием жената. В плана на аналогията с Асеневци, и по-конкретно с най-прославилия се от тях - Иван Асен ІІ, е видно, че Бащата на компютъра има за наложница Бери; Янош Нойман съответства на унгарската принцеса Анна-Мария, а Джон Мокли - на Ирина, непризнатата от църквата царица, която обаче ще роди Мария, родила бъдещия цар Иван Асен ІІІ. Той е последният, 12-и от династията Асеневци, крадецът на царските съкровища, беглецът във Византия, на която дарил и двама синове, останали с неизвестни за нас имена. Но и една дъщеря, която се казва Мария...

Ученият прави девата Мария, а идеологът прави Мария дева.

А разказът се рее в интригата на незавладяващите изречения и в светлото откъм черчеветата на Windows.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. схемата с родословието на Асеневци у Златарски (1972: 608). [обратно]

2. Вж. дадените оценки у Златарски (1972: 414-18). [обратно]

3. Повече по въпроса - Златарски (1972: 405-06), Андреев (1972: 137). [обратно]

4. Вж. Златарски (1972: 458-63), Андреев (1992: 144-45). [обратно]

5. На адрес <http://www.scl.ameslab.gov/ABC/Biographies.html> (30.03.2005) четем: “JOHN VINCENT ATANASOFF was born on 4 October 1903 a few miles west of Hamilton, New York. His father was a Bulgarian immigrant named Ivan Atanasov. His last name was changed to Atanasoff by immigration officials at Ellis Island when he arrived with an uncle in 1889, and later on, his first name was changed to John. His mother was Iva Lucena Purdy, a mathematics schoolteacher. The couple had nine children (one of whom died): John, Ethelyn, Margaret, Theodore, Avis, Raymond, Melva, Irving.” Справката е по Моленхоф (1988). [обратно]

6. Към този детайл ни насочва неслучайно Н. Бончев: първото дете “майката дарява с двойното име Джон-Винсент. Бъдещето ще покаже, че второто име е пророческо, защото Винсент означава побеждаващ и Атанасов наистина побеждава” (Бончев 1990: 59). [обратно]

7. Обръщенията му към българи и назоваването на България са винаги като към (хора от) друг народ и страна.

- Атанасов пита журналистка дали правилно произнася НРБ, “цялото име на страната ви?”; “имам вече чувството, че съм на земята на баща си” - из интервю на Тамара Джеджева, в. “Орбита” от 7.ХІІ.1970 г. (Сендов 2003: 66-67).

- При сърдечното му посрещане в с. Бояджик, Ямболско, родното място на баща му, Атанасов казва: “Съселяни мои и на моя баща! Гордея се с вас така, както съм горд с моя американски народ, който навремето разбра още малолетния ми баща и му протегна ръка...” (Бащата 2001: 185). В книгата на Сендов след първото изречение следва: “Какво мога да ви кажа в такъв миг, когато сърцето ми тъй силно се вълнува... Гордея се с вас така, както съм горд с моя американски народ, който навремето разбра и протегна ръка на моя малолетен още баща. Гледам ви и за стотен път разбирам, че никъде в света един народ не може да бъде лош!...” (Сендов 2003: 71).

- На с. 108-109 е представен емоционалният увод на Джон Атанасов към съкратения превод на български език на неговата статия, определена от Сендов за историческа: Atanasoff, J. V. Advent of the Electronic Digital Computing, Ann. of the History of Computing, 6, № 3 (1984), 229-282. Включена в книгата му “Началото” (Атанасов 1985). Цитирам първите думи в увода, озаглавен До моята бащина земя: “Като посвещавам на народа на бащината ми земя този вариант на моите спомени, аз се изпълвам с дълбоко вълнение” (Сендов 2003: 108). Край на увода: “Поздравявам България и народа на моя баща!” (Сендов 2003: 109). В “Бащата на компютъра” е преведено: “Българийо, народе на моя баща, аз ви поздравявам” (Бащата 2001: 72). В същата книга на с. 10 е отпечатано факсимиле от текста на английски. Там изречението е: “Bulgaria, my fathers people, I salute you.” Както знаем, в същото обръщение Атанасов пише, че дядото на майка му се е сражавал “по време на нашата Гражданска война между Севера и Юга”; и още: “Аз винаги съм усещал как наследството, което съм получил чрез кръвта на два народа (подразбирам американския и българския - И. Р.), крепи духа ми.” [обратно]

8. Важна подробност е отбелязаното по протежение на с. 4: КНИГА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА от библиотека “Българска вечност” на ИК “ТАНГРА ТанНакРа”. Книгата се издава през 2001 г. Това е 1836-а година от началото на българската държавност в Европа (165 г.) и 1320 година от създаването на Дунавска България (681 г.) от хан Аспарух. България е най-старата европейска държава, създадена преди повече от осемнадесет века и съхранена до днес от българската нация. (Всички историко-указателни надписи са потъмнени и с главни букви.) [обратно]

9. По друг начин казано, това е внукът на българския изселник в САЩ Иван Атанасов, станал по-късно Джон. Като Джон Винсент Атанасов, внукът е ІІ, но като Джон Атанасов е ІІІ. [обратно]

10. ENIAC: Electronic Numerical Integrator and Computer; през Втората световна война разработката е с номенклатурното название Project PX, вж. <http://www.library.upenn.edu/exhibits/rbm/mauchly/jwmintro.html> (30.03.2005). Това е един от около двадесетте адреса, поддържани от библиотеката на Университета в Пенсилвания, в които могат да се четат материали за Мокли (John W. Mauchly, 1907-1980) и ENIAC. Както е указано, изтъкването ролята на Мокли не е претенция, че той е принципният откривател на машината - в това отношение следва да се отдаде дължимото на J. Presper Eckert (1919-1995). Няма препратка към заглавия, афиширащи кой е забравен баща на компютъра, но за сметка на това предложените обещават зрелищност - вж. Маккартни (1999) и Фрайбъргър и Суейн (2000). [обратно]

11. По сходен начин представя нещата и Дьозьо Ковач:

Въпрос: Все пак кой се смята за баща на изчислителната машина - Джон Атанасов или Янош Нойман?

Дьозьо Ковач: Обикновено казвам, че Джон Атанасов е този, който открива и създава първата електронна изчислителна машина, така както е казано в присъдата [...]. Янош Нойман [...] създава архитектурата на съвременната модерна изчислителна машина, поради това той е този, който я доразвива, той е създателят на днешната модерна изчислителна машина. Атанасов и Нойман според мен са най-важните личности на електронната изчислителна техника, изобретенията им не се покриват, а се допълват. А светът научи, че изчислителната машина име не един, а двама или дори повече откриватели (Хемус 2003: 10). [обратно]

12. С индекс Бл. Сендов препраща към текста (без да сочи автора му) “Как Джон Атанасоф стана българин”, публикуван в Computer World / България, бр. 1, 2001. Не успях да открия изданието в пловдивската библиотека “Иван Вазов”. [обратно]

13. В друг текст Сендов пише: “Носителят на българската кръв, Джон Атанасов, [...]” (Бащата 2001: 9). [обратно]

14. Ето какво пише Атанасов: “моят баща беше българин”; майката - “типична американка със смесица от ирландска, английска и френска кръв”; в дома им никога не се е говорило на български език - к.м., И.Р. (Из писмо на Дж. Атанасов от 2.ІХ.1970 до Сендов.) Цит. по Сендов (2003: 60). [обратно]

15. Добре е известно, че не само Кирил Христов, приеман от мнозина за несериозен, но и някои от въз/приеманите за сериозни не поети, а изследователи у нас, при това до най-ново време, полагат при/вижданията си за българската не/състоятелност, не/сбъднатост върху кръвната смес. В този смисъл не се знае какъв още възточен одухотворител е пре/кипял в кръвта на Атанасов... За да бъде спрян меракът за подобни генетико-археологични придирвания, някои са се досетили, че е по-уместно да се извежда българо-американското в произхода на учения. Така е постъпено при оформянето (описах го в предисторията) на плаката за 100-годишнината от рождението на Атанасов. А ако съдим от финала на бел. 2, Атанасов говори за себе си и по този начин. [обратно]

16. Извън протоколността обаче нещата с признанието в САЩ имат и други измерения. Дьозьо Ковач например твърди, че в САЩ фундаменталните заслуги на Джон Атанасов и Джон фон Нойман (Янош Нойман) в областта на компютърната техника са “почти изцяло забравени”. Мястото им в Смитсъновия музей, особено за Атанасов, е несъответно на заслугите им. Когато дъщерята на Нойман посетила през 2003 г. Будапеща във връзка със стогодишнината от рождението му, тя била изумена от култа към него в Унгария, като заявила, че ако в САЩ се намерят 60 ученици, в което не вярва, можещи да отговорят на въпроса, кой е Джон фон Нойман (съразмерно, кой е Джон Атанасов), тя би учредила награда (Хемус 2003: 2-12). [обратно]

17. На уебадрес <http://www.cs.iastate.edu/jva-archive.html> (30.03.2005) , поддържан от Университета в Айова (Iowa State University), могат да се прочетат биографиите на Атанасов и Бери. Предложени са различни данни - включително снимки и видеоматериал - за създаването на АВС компютъра и за историята на компютъра въобще. Тук заглавната страница е озаглавена “John Vincent Atanasoff & the Birth of the Digital Computer”, като още първото изречение е недвусмислено: “The Atanasoff-Berry Computer was the world's first electronic digital computer.” Посочено е, че с решението на Федералния съд от 19 октомври 1973 г. съдията Ларсон обявява за невалиден патента на Мокли и Екерт и признава Атанасов за откривател (inventor) на електронния дигитален компютър - Atanasoff-Berry Computer or the ABC. Препоръчва се книгата на Моленхоф (1988) и на Бъркс (б.г.). [обратно]

18. Вж. Бащата (2001: 26-27) и Сендов (2003: 56, 57-). [обратно]

19. Показателни са и следните думи на Атанасов, в които той, от една страна, упоменава, че се стреми към изработване на нова азбука (разработвал е приложни методи за фонетизирането на съществуващите национални писмености). От друга страна, разбирането му за кирилицата се доближава до нашата гледна точка (наложена от Вазов, “Паисий”) за това, какво сме дали на света. По повод награждаването му с ордена “Кирил и Методий” - І степен, Атанасов отбелязва, че българите са нарекли най-високия си орден на създателите на азбуката: “Тогава си припомних каквото знаех за Кирил и Методий, така че изложих пред Академията (БАН - б.м., И.Р.) моя голям интерес към писмеността. Подчертах, че България е една от малкото нации, която има система за писане, създадена за много кратко време, но независимо от това кирилицата стои рамо до рамо с другите велики азбуки на света. Подчертах също така, че моите лични изследвания показват, че днес трябва да се направят усилия за създаване на нова азбука за доброто на човечеството в бъдеще” (Сендов 2003: 69). Самият Сендов също чете стореното от Атанасов в контекста на “и ний сме дали нещо на света”, и то именно чрез аналогия със славянската азбука. Сборникът “Бащата на компютъра” се открива с кратък текст на Благовест Сендов, озаглавен “Гордост за България” и датиран 20 април 2001 г. Финалните две изречения в “Гордост за България” са: “Всеки българин знае и се гордее със светите братя Кирил и Методий, дали писмеността на всички славяни чрез българите. Носителят на българската кръв, Джон Атанасов, откри пътя към световното информационно общество” (Бащата 2001: 9). [обратно]

20. Българска мисъл, ХІІІ (1938), кн. 4-6. Вписването на пиесата в идеологически перспективи у Русков (2002: 146-148). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Андреев 1992: Андреев, Йордан. Българските ханове и царе VІІ-ХІV век. Историко-хронологичен справочник. София: Петър Берон, 1992.

Асенов 2001: Асенов, Бончо. Български ловци на шпиони. София: КК “Труд”, 2001 (гл. ІІІ: “Шпионинът с царското име”, с. 145-181).

Атанасов 1985: Атанасов, Дж. В. Началото. София: Народна младеж, 1985.

Бащата 2001: Джон Атанасов. Бащата на компютъра. Съст. Димитър Шишков. Библиотека “Българска вечност”. София: ИК “ТАНГРА ТанНакРа”, 2001.

Бончев 1990: Бончев, Николай. Джон Атанасов. Изобретател на компютъра. София: УИ “Климент Охридски”, 1990.

Бъркс б.г.: Burks, Alice and Arthur. The First Electronic Computer: The Atanasoff Story.

Златарски 1972: Златарски, Васил. История на българската държава през средните векове. Т. ІІІ: Второ българско царство. България при Асеневци (1187-1280). София: НИ, 1972. [Фототипно издание на изд. от 1940 г.]

Маккартни 1999: McCartney, Scott. ENIAC: The Triumphs and Tragedies of the World's First Computer. New York: Walker&Company, 1999.

Моленхоф 1988: Mollenhoff, Clark R. Atanasoff, Forgotten Father of the Computer. Iowa State University Press, 1988.

Работническо дело:

- РД, г. ХХХVII, 9 ноември 1963, бр. 313, с. 4: “Съобщение на Министерството на вътрешните работи” (БТА).

- РД, г. ХХХVII, 22 декември 1963, бр. 356, с. 1, 5: “Революционната бдителност - дълг на всеки патриот” [без подпис].

- РД, г. ХХХVII, 22 декември 1963, бр. 356, с. 5: “Ново разобличение на американското разузнаване. Обвинителен акт по делото срещу шпионина Иван-Асен Христов Георгиев”.

- РД, г. ХХХVII, 22 декември 1963, бр. 356, с. 1, 5: “Съобщение на Главната прокуратура на Народна република България”.

- РД, г. ХХХVII, 27 декември 1963, бр. 361, с. 3: “Шпионинът Асен Георгиев на подсъдимата скамейка” (БТА).

- РД, г. ХХХVII, 27 декември 1963, бр. 361, с. 3: “Без чест, без народ, без родина!” от Ил. Славчев.

- РД, г. ХХХVII, 28 декември 1963, бр. 362, с. 3: “Съдебният процес срещу шпионина Асен Георгиев продължава” (БТА).

- РД, г. ХХХVII, 28 декември 1963, бр. 362, с. 3: “При какви обстоятелства е бил арестуван шпионинът” (РД).

- РД, г. ХХХVII, 28 декември 1963, бр. 362, с. 3: “С две лица” от Б. Янков.

- РД, г. ХХХVII, 29 декември 1963, бр. 363, с. 3: “Пълно разобличение на американския шпионин Асен Георгиев” (БТА).

- РД, г. ХХХVII, 29 декември 1963, бр. 363, с. 3: “Предателят-въжеиграч” от Л. Велев.

- РД, г. ХХХVII, 29 декември 1963, бр. 363, с. 4: Програма на българската телевизия. 19.50: “Предателят под съд!” - репортаж.

- РД, г. ХХХVII, 30 декември 1963, бр. 364, с. 3: “Истини и лъжи за шпионина и неговите господари” от Д. Кьосев.

- РД, г. ХХХVII, 31 декември 1963, бр. 365, с. 3: “Съдебният процес срещу шпионина Асен Георгиев. Обвинителна реч на главния прокурор на Републиката Ив. Вачков” (БТА).

- РД, г. ХХХVII, 31 декември 1963, бр. 365, с. 3: “Вчерашното заседание” (БТА).

- РД, г. ХХХVII, 31 декември 1963, бр. 365, с. 3: “Мнимият философ Асен Георгиев” (РД).

- РД, г. ХХХVII, 31 декември 1963, бр. 365, с. 3: “Разобличение пред филмовата камера” [без подпис].

- РД, г. ХХХVIII, 1 януари 1964, бр. 1, с. 6: “Справедливо наказание” [без подпис].

- РД, г. ХХХVIII, 1 януари 1964, бр. 1, с. 6: “Присъда в името на народа” (БТА).

- РД, г. ХХХVIII, 3 януари 1964, бр. 3, с. 3: “Високата революционна бдителност - надеждно оръжие срещу врага” [без подпис].

- РД, г. ХХХVIII, 5 януари 1964, бр. 5, с. 6: “Съобщение на Главната прокуратура на Народна република България” (От Главна прокуратура).

Раковски 1988: Раковски, Георги С. Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому и сину му Асеню Второму. // Раковски, Г. С. Съчинения в четири тома. Т. 3. Ред. В. Трайков. София: Български писател, 1988.

Русков 2002: Русков, Иван. Битие и парадокс. В. Търново: Фабер, 2002.

Сендов 2003: Сендов, Благовест. Джон Атанасов. Електронният Прометей. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 2003.

Фрайбъргър и Суейн 2000: Freiberger, Paul, Swaine, Michael. Fire in the Valley: The Making of the Personal Computer. New York: McCraw-Hill, 2000.

Хемус 2003: Хемус (Будапеща), 2003, № 4.

Хилендарски 1984: Хилендарски, Паисий. Славянобългарска история. София: Български писател, 1984.

© Иван Русков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.04.2005
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.