ОСВАЛД ШПЕНГЛЕР И БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ОТ 20-ТЕ ГОДИНИ. МЕЖДУ ИЗТОКА И ЗАПАДА

Иван Христов

web

В настоящия текст ще се спра главно на кръга "Стрелец" - кръгът от интелектуалци, който е най-последователен пропагандатор и тълкувател на идеите на Освалд Шпенглер в края на 20-те години в България.

Литературният кръг "Стрелец" се сформира в границите на литературния кръг около вестник "Изток". "Изток" излиза две години - от 15 октомври 1925 до 16 юли 1927 г. в седемдесет броя. Както посочва един от идеолозите на "Стрелец" - Кирил Кръстев, в програмата на в. "Изток" е заложена идеята за национално издигане до европейско ниво, но на органична родна основа (Кръстев 1988: 115). Европеизацията и универсализацията са преобладаващите теми. Като друг важен фактор за появата на кръга Кръстев счита притегателната сила на все по-интензивното след войните движение "Родно изкуство". То се състои от художници, които се обявяват за една неофолклорна тематика и декоративна стилистика, но оплодена от западното образование и контакти на повечето от тях. Седмичникът "Стрелец" се явява продължение на интелектуалната дейност на кръга. Той се образува от сътрудници на вестник "Изток" и недоволни сътрудници на списанията "Златорог" и "Хиперион". Предприетата стъпка била да се излезе от "морализаторския дух" на в. "Изток", от еклектичния естетизъм на "Златорог" и да се преодолеят символистичните позиции на "Хиперион". Вестникът излиза в 12 броя, от 6 април до 23 юни 1927 г. Според Кръстев изданието спира по същите причини, по които изискаността и новаторското мислене на Гео-Милевото "Везни" не са намерили широк читателски прием (Кръстев 1988: 137).

Когато се опитваме да разберем каква концепция за българската идентичност споделя патронът на кръга "Стрелец" д-р Константин Гълъбов, е невъзможно да стигнем до съществени заключения, без да имаме предвид неговите възгледи, последователно излагани във вестниците "Изток" и "Стрелец". Първият текст, който той публикува във в. "Изток", е "Упадъка на западния свят според Шпенглер" (Гълъбов 1925: 3). В тази статия Гълъбов конструира различните подстъпи, през които ще разбира понятието родно. Щом западната култура се намира в упадък, необходима е друга култура, която ще я замести. Нейни създатели ще бъдат главно русите, но на България и Сърбия е писано "да бъдат в бъдеще нещо повече от сюнгери за всмукване на чужди културни ценности - да бъдат, наред с русите, творци на собствена славянска култура, която ще замести западната". Но какво означава за Константин Гълъбов България, Сърбия и Русия да бъдат "творци на собствена славянска култура"? С отговора на този въпрос ще достигнем и до неговото разбиране за това какво е родно. Тук ще си позволя едно отклонение, като актуализирам някои от възгледите на Шпенглер с оглед на тяхното влияние върху Гълъбов.

Освен че възобновява остро дебата за националната идентичност, Първата световна война поставя въпроса за разликата между култура и цивилизация. В книгата си "Родно и дясно" Иван Еленков говори за популярното мнение, че ХІХ в. свършва през 1914 г. (Еленков 1998: 32). Със своята абсурдност войната поставя под въпрос разума като основание на просвещенския проект на ХІХ в. Разумността на света стига до собственото си отрицание. Ето защо разумът е един от основните обекти за атакуване в художествените концепции след войната. Опитът да се обясни кризата в европейския свят води до появата на разграничение между култура и цивилизация, като войната се разбира като продукт на цивилизацията именно поради отсъствието на хуманност в нея. Едвин Сугарев отбелязва, че за експресионистите от 20-те твърде често цивилизацията се схваща като дело на "стария свят" (Сугарев 1988: 60). В отговора, който дава на А. Иванов (А. Каралийчев) в своята "Анкета с читателите", Гео Милев също противопоставя "цивилизацията" като класова, съсловна, частична... (бидейки материално благо) и "културата" - народна, обща, общочовешка - (бидейки духовно благо)", а Първата световна война е обявена от него за "края на цивилизацията" и за начало на "епохата на културата", на духовното творчество на човечеството (Милев 1921: 185).

В своята книга "Залезът на Запада" Шпенглер въвежда няколко конкретни противопоставяния, които са важни и за концепцията на Гълъбов. Това са противопоставянията между култура и цивилизация, метрополия и провинция, Изток и Запад. Според Шпенглер цивилизацията е крайна форма на всяка култура, като историческа тенденция тя "се състои в постепенното разграждане на станалите неорганични, мъртви форми" (Шпенглер 1995: 59). Цивилизациите за него са "най-крайните и най-изкуствени състояния, на които е способен развитият вид човечество" (Шпенглер 1995: 58). Ако цивилизацията е изкуствено, механично състояние, то културата е състояние на естественост, на органичност. Шпенглер смята, че Западът е достигнал етапа на чистата цивилизация. За него метрополията е продукт на цивилизацията, "вместо един свят - един град, една точка, в която е събран целият живот на големи страни", "вместо жизнен, сраснат със земята народ - нов номад, паразит, жителят на големия град, човекът на фактите от чиста проба, безпаметен, сред безформената флуктуираща маса, нерелигиозен, интелигентен, безплоден, дълбоко отвратен от селското начало (и най-висшата му форма, поземлената аристокрация) - страховита стъпка към неорганичното, към края" (Шпенглер 1995: 59). Той изтъква още, че човекът на метрополията притежава "хладен усет за фактите вместо страхопочитание към традицията и самобитното, научна нерелигиозност като вкаменелост от предходната религия на сърцето, "общество" вместо държава, естествени вместо наследени права" (Шпенглер 1995: 61).

В статията "Упадъка на западния свят според Шпенглер" Гълъбов също обръща внимание на тези черти на съвременния градски човек. Появата на фигурата на този - по думите на Шпенглер - "цивилизован варварин", неговата лишеност от метафизичен хоризонт и враждебност по отношение на културата е причината в духовната атмосфера на 20-те години да витае страхът, че цивилизацията може да унищожи формите на култура. За Шпенглер едни от основните признаци за наличието на култура са религиозността и романтиката. Наличието на чисто екстензивна дейност, без висока художествена и метафизическа продукция - нерелигиозната епоха, която напълно съвпада с понятието за космополитизъм, е време на упадък. Но в какво точно се състои акултурността на този градски човек? На първо място, той е безпаметен. Ако националната идентичност според Антъни Смит се появява именно като форма на исторична култура, то понятието родина за този човек e чуждо, защото той е интернационален (Смит 2000: 126). На второ място, той притежава хладен усет за фактите. Разумът като че ли е единственото средство, чрез което той анализира света. Но този дехуманизиран, безпаметен разум е всъщност лишеният от основания просвещенски разум. Като резултат от тази рационалност се явява и неговата научна нерелигиозност. У него липсва страхопочитание към традицията и самобитното, той презира селското начало. И ако културата е свързана с култа на предците, ако тя има религиозна основа и е немислима без свещените предания, то той се оказва нейна противоположност. Не случайно Шпенглер го определя като нов номад в противовес на сраснатия със земята селянин. Но ако времето на чистата цивилизация, времето на парвенюто, както го определя Шпенглер, в Западна Европа е вече дошло, то в Русия все още могат да се открият останки на култура.

В стремежа си да бъде по-конкретен, да разграничи по-ясно култура от цивилизация, Шпенглер е краен в своите тези. В съгласията и несъгласията по отношение на неговото разбиране се разкрива и концепцията на кръга "Стрелец". Като представители на славянската култура, която ще играе важна роля в бъдещето на човечеството и в частност на българската, те се опитват да примирят крайните твърдения на Шпенглер. Така, ако за Шпенглер Западът е достигнал своята крайна форма на култура, чистата цивилизация, която се изразява в пълната рационализация на културата, то според стрелците именно по пътя на рационализма българската култура ще достигне западната. Емоционалното начало обаче не бива да бъде напълно изгубено, защото в противен случай цивилизацията ще победи културата. Така, от една страна, стрелците атакуват ирационалната и аисторична основа на модернизма и по-скоро на символизма като непосредствено предхождащ ги етап. От друга страна, те толерират постсимволистичния етап на модернизма, а именно експресионизма и футуризма.

В статията си "Към младежта" Константин Гълъбов се заема да доизясни вече начертаната програма (Гълъбов 1926: 1). Авторът обръща внимание, че чуждите влияния не са несъвместими със създаването на родно изкуство: "Ние сме за една родна литература, приобщена с ценностите на Запада, изникнала под западно влияние. Подвиг е да помириш родното с чуждото - източното с западното." Привеждайки този цитат, важно е да подчертаем, че за първи път Гълъбов държи на равноценното положение на родното спрямо чуждото, на източното спрямо западното. Още през Възраждането българските интелектуалци усещат остра необходимост от наваксване на българската култура, една необходимост да се внесе на родна почва модерност отвън. И ако през ХІХ в. този процес е стихиен, изразен в безразборното механично усвояване и побългаряване на всичко, което идва от Западна Европа, то в началото на ХХ в. в програмата на кръга "Мисъл" той се превръща в прецизирано усвояване и пригаждане към нашите условия на всичко онова, което по тяхна преценка съответства на светогледа и духовната нагласа на българина (Атанасова 1991). За първи път обаче Гълъбов поставя въпроса за равноценността на родното, а за да се случи това, е необходимо наличието на традиция и достигането на относително зрял етап в развитието на културата. На практика Гълъбов доразвива концепцията на кръга "Мисъл". Той съзнава, че между родното и чуждото в българската култура все още има антагонизъм, но и че желанието да се извърши тяхното помирение е налице. Така поставя като основна цел на кръга "Стрелец" помиряването между тези две начала - източното и западното, и това е по същество първият глобалистки проект в българската култура. Според него "българинът трябва да се европеизира, без да изгуби ценното, което той крие в себе си като народна единица, със свой особен облик". Гълъбов констатира, че това е особено тежка задача, защото българите "не са звено от веригата, която образуват европейските народи, свързани от една обща култура - западната култура, Фаустовската култура". Но той отправя своите призиви към младежта и на нея възлага надежди да изравни тези две начала.

Друг аспект в осмислянето на важната роля, която играе "Залезът на Запада" при опитите да се конструира нова българска идентичност в края на 20-те години предлага статията на Кирил Кръстев "Възможностите за една българска култура" (Кръстев 1927: 2). Прави впечатление, че за разлика от Гео Милев, Кръстев не разграничава строго понятията цивилизация и духовна култура. Според него духовната култура е съпътствана от материално благосъстояние и технически разцвет. "Една истинска европейска цивилизация е синоним на съвкупност от условия, които биха осигурили максимум свобода за развитие на духовните сили" - заявява той. За Кръстев достигането на Западна Европа е само въпрос на време и импулс. Българите са едни от последните, които ще достигнат до тази цивилизация в нейния завършен цикъл, но по-важно е да се зададе въпросът, какви са най-значимите ценности на този еволюционен етап. Стрелецът заключава, че постигнатото развитие е само разкошно наторена нива, която чака своето оплождане "с един върховен смисъл". Тази "нива" е "наторена" от фаустовския дух (по Шпенглер)¹, но крайната цел на еволюционния цикъл е достигането до една синтетична култура и неин творец ще бъде народът.

Авторът прокарва интересен паралел с богомилството. Той споделя тезата, че богомилството стои в основата на Западноевропейския ренесанс. По същия начин както през Средновековието народът е изиграл важна роля за демократизацията, за отърсването от старите, религиозни представи и за замяната им със светски, така в съвременността от народа ще произлезе обновената култура. Кръстев развива идеята за едно "Ново Възраждане", което ще дойде "само със съзнание и всеобща жажда за културен подвиг". Той определя Изтока като стара култура, а Запада като нова, но българската земя е мястото, където се кръстосват тези култури, тя е техен естествен мост. Стрелецът се позовава на Найден Шейтанов, според когото времето на цар Симеон, Златният век на българската култура, е един истински Птолемеев век². Така зрялото Средновековие с неговия културен разцвет и Възраждането от просветителския етап стават извиканите образци, които обозначават новите аспекти за постигане на родното.

Тези аспекти съвсем не противоречат на концепцията на Шпенглер за залеза на Запада и за възхода на славянската култура, дори я допълват. Според тази концепция "славянската расова група" е естествена гранична линия между културата на Изтока и на Запада. Според нея и източната, и западната култури са завършили едно богато развитие. Славянската раса е призвана да синтезира двете страни на човешкия дух - мистичното начало на сърцето и разсъдъчния гений на ума, но това всъщност е и една от важните задачи в програмата на кръга "Стрелец". Така Кръстев очертава няколко посоки, върху които разгръща своята идея. Налице е разбиране, което акцентира на славянския произход на българите. То изключва другите елементи на българската идентичност, като я вписва в граничната поставеност на славянските народи. Така българите могат да станат част от предречения "общославянски възход", който съвпада с бленуваното "Ново Българско Възраждане".

Макар и по-широко, това схващане има локален характер. То се опира на географската разположеност на славяните между Европа и Азия. На българите не само се гледа като на най-младото славянско племе, но тяхната психика според Кръстев е "още девствена по отношение решителното влияние на Изтока или Запада" - така в тази историческа представа за новата идентичност, или за изход от кризата, до която стига аисторичното съзнание на модернистите, идентичността се явява гарантирана в миналото (Златният век, Възраждането), но в същото време и в бъдещето. Тя е древна и стара, но заедно с това модерна и нова; едновременно зряла и девствена. Според стрелеца Старият свят, без значение дали източен или западен, е вече завършен, той е неспособен да синтезира, може само да анализира. "Сиянието на една нова синтетична и човечна култура трябва да озари душите на всички ония българи, които жадуват да видят настъпването на една истинска българска културна пролет" - заявява Кръстев. Рационалистката насока на формулираната цел е отново потвърдена чрез фигурата на Петър Берон, който в дрезгавината между Средновековието и Възраждането със своя "Рибен буквар" поставя началото на светската наука, а съответно и на една светска идеология. Кръстев продължава да конкретизира, като предупреждава, че "везните" не бива да се накланят нито в едната, нито в другата посока, за да се постигне истински синтез. И още - необходимо е да бъдат преценени точните параметри на родното. Ето защо "широката мистика и полет на славянската душа" в нашата култура върви "ръка за ръка с един трезв и здрав (западен - б.м., И.Х.) критицизъм". Това според Кръстев е най-ценното в българската култура и то е залог "за хармоничната пълнота на онзи човешки тип, който бихме могли да създадем".

На равнището на философията Атанас Илиев разглежда въпроса за синтеза между източното и западното в отзива за том първи от "История на философията" на проф. д-р Иван Георгов (Илиев 1926: 5). Тук Илиев полемизира с Янко Янев, според когото източната философия "се изчерпва в мрачната проповед на безсмислието и страданието на битието, което е само сянка, само було на мая". Като една от отличителните черти на източната философия стрелецът изтъква нейната близост до живота: "Източната философия не възниква като резултат от абстрактна спекулация, тя не е резултат на остроумие, не е резултат от едностранчиво развитие на интелекта, което е достъпно само за отделни единици от духовния елит на обществото, - а е резултат от дълбоко преживяване, което е органически свързано с чувството и волята, - преживяване, което определя не само теоретическото, но и практическото отнасяне на индивида към обществото и всемира." Емоционалното изживяване на философската идея, което според Илиев в европейските общества е достояние само за философа, на Изток е достъпно за по-голямата част от обществото. Илиев обръща внимание на засиления интерес на европееца от 20-те години към Индия. Той се изразява в популярността сред европейското общество на Рабиндранат Тагор³ и то не само на литературните му, но и на философските му трудове, които "изразяват миросъзерцанието на индийския народ".

След тези заключения стрелецът се опитва да свърже интереса към индийската философия с концепцията на Шпенглер за залеза на Запада и възхода на славянската култура. Пренебрежението към духовните ценности на Изтока според Илиев е недопустимо, особено във времето, когато се говори за възможния в близко бъдеще упадък на западноевропейската култура. Той акцентира на едно от възраженията на Шпенглер срещу традиционната историческа наука, което е насочено срещу нейната склонност да взема за център на своите изследвания ценностите на западноевропейската култура и от гледището на тия ценности да обяснява другите култури. Източната философия обаче въпреки това пренебрежение вече се е появила на хоризонта, към който е насочено културното развитие. "Обстоятелството, че гръцката философия "е родила европейската", още не доказва, че изтокът е казал последната си дума" - заявява Илиев. Ето защо той не изключва и влиянието на по-далечния Изток, ако идеята на Шпенглер, че бъдещата култура ще бъде създадена от славянството, се приеме за вярна. Славянството според Илиев е най-близко до духовните постижения на по-далечния Изток. "Борбата на славянството срещу едностранчивото интелектуално развитие на западна Европа го сродява по един най-естествен начин с източната философия" - заявява стрелецът.

Ако обобщим направените разсъждения за осмислянето на българската идентичност от стрелците в края на 20-те години, можем да заключим, че те се обявяват за една синтетична култура. Основният синтез, който трябва да се осъществи, е между Изтока и Запада. От една страна, традициите на родното се търсят главно в епохи, които предпочитат миметичната (аристотелианска) концепция. Това са античността, Ренесансът, класицизмът и Просвещението. В това число можем да включим и самата модерност. Тази традиция е по-скоро западна. От друга, традициите на родното се търсят в епохи, които предпочитат антимиметичната (неоплатоническа) концепция. Това са архаиката, Средновековието, готиката и романтизма, в които се наблюдава силното влияние на Изтока. В това число можем да включим и самия експресионизъм, в частност и модернизма като цяло. Но истинското новаторство на кръга "Стрелец" се състои в опита тези противоположни концепции за постигане на родното да бъдат синтезирани в една обща концепция.

БЕЛЕЖКИ

1. Според Шпенглер това е духът на западноевропейския човек, който се характеризира с неутолим стремеж към познание на истината, на абсолютно валидното, на пределните неща. [обратно]

2. Птолемеите са династия с македонски произход, управлявала Египет от 305 до 31 г. пр.Хр. Под тяхно управление Египет преживява времена на могъщество и културен разцвет, довели до утвърждаването му като водеща сила в източното Средиземноморие. [обратно]

3. Индийски поет и философ. През 1913 г. получава Нобелова награда за литература, през 1926 г. посещава България. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Атанасова 1991: Атанасова, Цв. Кръгът "Мисъл". София: УИ "Св. Кл. Охридски", 1991.

Гълъбов 1925: Гълъбов, Константин. Упадъка на западния свят според Шпенглер. // Изток, 22.10.1925, № 2.

Гълъбов 1926: Гълъбов, Константин. Към младежта. // Изток, 01.10.1926, № 38.

Еленков 1998: Еленков, Иван. Родно и дясно. София: ЛИК, 1998.

Илиев 1926: Илиев, Атанас. Един отзив за "История на философията". Том 1 от проф. д-р Ив. Георгов. // Изток, 20.06.1926, № 36.

Кръстев 1927: Кръстев, Кирил. Възможностите за една българска култура. // Стрелец, № 7, 18.05.1927 г.

Кръстев 1988: Кръстев, Кирил. Спомени за културния живот между двете световни войни. София: Български писател, 1988.

Милев 1921: Милев, Гео. Литературна анкета. // Везни, 17.12.1921, № 10.

Смит 2000: Смит, Антъни. Националната идентичност. Прев. Н. Аретов. София: Кралица Маб, 2000 .

Сугарев 1988: Сугарев, Едвин. Българският експресионизъм. София: Народна просвета, 1988.

Шпенглер 1995: Шпенглер, Освалд. Залезът на Запада. Том 2. София: ЛИК, 1995.

© Иван Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2011, № 2 (135)