ЗАСЕЛНИЦИ

Илия Джерекаров

web

Изтощен, изкачвам превала и стъпвам на равната поляна. Мога да си почина. Зад мен остава едногодишното ми пътешествие през дебрите на планетата. Вече няма да ме дебнат хищни животни, няма да преодолявам тресавища и планински масиви.

Сядам на тревата и гледам напред. Там, в ниското, почти на брега на океана, се вижда прозрачният купол на станцията. Пенливият поток изтича в тихия залив през малко изкуствено езеро, заобиколено с ниски храсти.

Вглеждам се по-внимателно. Виждам очертана пътека, пейка. Дори е оформена цветна леха, която ярко се откроява на общия зелен фон.

Блика се е потрудила. Неслучайно не искаше да отлети с мен. Всъщност може би е била права. Ракетата не издържа. Дюзите за горивото прегоряха и аз едвам успях да се спася. Нищо. Поне направих опит да действам. Да се свържа със Земята и да съобщя къде сме.

Сега и на Земята, и тук, ме смятат за мъртъв.

Блика е видяла, че малко преди да влезне в орбита, ракетата се отклони от курса си и полетя над океана. Сигурно й е било много тежко. Нали не си казахме и довиждане.

Ставам и бавно тръгвам надолу. Ще се появя изневиделица. Представям си как ще се зарадва, като ме види, и се усмихвам. Може дори да й призлее. За всеки случай ледът на отчуждението ще изчезне. Трябва да изчезне!

Когато след гибелта на звездолета разбрахме, че оставаме сами на планетата, Блика дълго време ходи като замаяна. После заяви:

- Трябва да имаме деца, Момчиле. Сами няма да издържим. Ще се отпуснем до едно празно и жалко съществуване, без никакви интереси.

Засмях се.

- Говориш глупости. Само това ни остава. Да се превърнем в заселници. Трябва да поискаш да уредим и стопанство, да опитомим животни...

Тя рязко промени тона си:

- Ние ВЕЧЕ сме заселници. Това, че имаме ракета, с която можем да летим около планетата, не значи нищо. Тя е направила повече от четиридесет старта, докато свалим всичките съоръжения. На Земята ни считат за изчезнали и ако ни търсят, ще ни търсят там, където би трябвало да бъдем. На шест светлинни години оттук. Докато ни открият, ще минат най-малко двадесет години.

Иронично я прекъснах:

- Това ти дава повод да смяташ, че връщането ни е невъзможно и трябва да прекараме остатъка от живота си тука? А ако никога не ни открият?

Тя не обърна внимание на заядливия ми тон.

- Ние сме длъжни да мислим не само за нас, а и за тези, които ще дойдат след нас. Тук ще създадем база, която ще се използва в бъдеще. Трябва да направим всичко, за да продължим живота й. Мисля, че децата не са пречка за това, напротив те ще ни помагат, когато остареем.

Избухнах:

- А ако все пак не дойдат да ни потърсят? Ако и след петдесет години сме само ние на тази пуста планета? Какво ще правят нашите деца? Или искаш да стовариш на плещите им бремето, което по право се пада на нас? Изхвърли от главата си идеята за Адам и Ева. Представи си, че имаме момче и момиче. След двадесет или тридесет години, ако не се свържем със Земята, представяш ли си какво ще правят те? Мислила ли си за това? При тези условия няма да допусна да се роди дете. Нямам право да го обричам на нещастно съществуване!

Бях свил юмруци и крещях неестествено високо. Блика, побледняла, ме гледаше с широко отворени очи. Преглътна, като че гърлото й бе пресъхнало, и отчетливо изговори:

- Сега започвам да те познавам. Досега само съм си въобразявала, че си човек. Жалък егоист!

След това се обърна и се затвори в лабораторията си. Повече не ме погледна. Сякаш не съществувах за нея. Ловеше диви животни и ги оперираше, изследваше плодовете на храстите и дърветата

Само веднъж ми проговори. Когато взех решение да излетя с ракетата и да се добера до най-близката база. Полетът щеше да продължи около дванадесет години. Казах й. Тя за момент се обърна към мен.

- Касае се за живота ти и аз съм длъжна да те предупредя, че искаш да направиш невъзможното. Знаеш, че двигателят на ракетата няма да издържи, дори само да влезнеш в орбита около планетата. Освен това, не можеш да вземеш достатъчно храна, нито да прекараш толкова време сам в нея. Това не е звездолет. Впрочем крайното решение остава твое.

Аз реших. Излетях и едва не изгубих живота си.

Усмихвам се на тези спомени. Всичко вече е минало. Жив съм и се завръщам. Издържах.

Слънцето слиза ниско над хоризонта. Още два-три часа, докато настъпи мракът. Няма защо да бързам. Виждам Блика. Излиза и крачи по пътеката. Спира до метеорологичните прибори. Сигурно редовно води наблюдения. Махам й с ръка, но тя не се обръща към мен. Без бавене се връща в станцията. Може би я е страх да излиза сама.

Не е възможно. Нали е поставила пейка до храста край ручея. Оттам се виждат и залезът, и изгревът. Утре ще ги гледаме двамата.

Отново се усмихвам щастливо и неволно потеглям бързо.

Пред вратата се спирам за момент. Приглаждам си косата и критично оглеждам извехтялото си окъсано облекло. Поемам дълбоко въздух и влизам. Блика е в машинната зала. Записва нещо. Сигурно наблюденията от метеорологичните прибори. Чува стъпките ми и уплашено се обръща.

Няколко секунди стои неподвижна и после тихо казва:

- Значи си жив!?

Прочиствам с кашлица гърлото си, за да мога да отговоря, но тя бързо изтичва до мен, прегръща ме и забързано говори:

- А аз плаках. Трябваше да повредя нещо, за да не можеш да излетиш. Не вярвах, че ще се върнеш. Измъчил си се, нали?

Пуска ме и почва да се суети.

- Ти си уморен и гладен. Сега ще те нахраня. Не. Първо ще се изкъпеш. Или искаш първо да си починеш?

Засмивам се.

- Ще хапна, после ще се измия и преоблека. Ще ти разкажа много неща.

Нахранен и чист, се отпускам на леглото. Слънцето вече е залязло. Блика седи до мен. Отведнъж изпитвам чуство на увереност. Сигурен съм, че ще се върнем на Земята. Ще намерим начин да се свържем!

Прегръщам я и тя се усмихва.

- Все пак те обичам, глупав заселнико.

През нощта ме събужда чуството, че съм сам. Блика я няма. Разтревожен, се изправям и се ослушвам. Отнякъде долитат странни звуци. Сякаш плач на бебе. На много бебета. Сигурно са някакви животинчета и тя е там да ги усмирява. Бои се да не ме събудят.

На пръсти доближавам вратата на лабораторията. Чувам я да говори:

- Не плачете мънички момчета, сега ще ви нахраня и ще заспите.

Доволен, поклащам глава. Поне така е щастлива. Няколко животинки могат да й заменят цялото човешко общество. Само че аз не мога да се помиря с такова съществуване. Ще трябва да измисля нещо.

Връщам се в леглото и преди да измисля, заспивам.

Сутринта се събуждам в най-добро настроение. Блика пак я няма. Викам и тя се подава от лабораторията.

- Приготви закуската. Аз имам още малко работа.

Настроението ми забележимо се понижава. Поне днес може да се занимава с мен, вместо с животните си.

Приготвям закуската и тя най-после идва. Отрязала е косата си и така има съвсем момчешки вид. Под очите й има сенки, но лицето й сияе.

- Не закъснях, нали?

Не успявам да отговоря. Тя делово пита:

- А според теб колко души са необходими, за да могат да поддържат обществото на това ниво, на което сме ние?

Значи, не се е отказала от идеята за децата.

Отговарям неохотно. Не ми се иска отново да се караме.

- Не мога да преценя точно, но поне няколко хиляди души.

Тя се усмихва тържествуващо.

- Аз съм пресметнала. Само двеста и петдесет, най-много триста души. Осемдесет могат да се настанят в станцията, а за следващите ще се наложи да строим жилища.

Залъкът ми засяда. Чувствам, че зад деловия й тон се крие нещо сериозно. Отпивам малко вода и се мъча да обърна всичко в шега.

- Да не смяташ да родиш толкова много деца?

Тя звънливо се разсмива.

- Не! Не! И да искам, няма да мога.

Има нещо безсмислено в този разговор.

Увереността, с която говори за толкова много хора, започва да ме дразни.

- Може би си открила порода човекоподобни маймуни и смяташ да ги превърнеш в хора?

Тя изпитателно ме поглежда и престава да се смее.

- Ти, изглежда, още не си проумял положението, в което се намираме?

Преставам да се храня. Искам да бъдем на ясно. Единственото разрешение на всички проблеми е връзката ни със Земята. Казвам кратко:

- Моето схващане по въпроса ти е известно и нямам никакво намерение да го променям. Деца няма да имаме. Такава глупост няма да допусна!

Чуствам как Блика се превръща в непозната строга жена.

- Мислех, че след опита с ракетата, ще почнеш да гледаш по-реално на нещата.

Изправя се и сухо нарежда:

- Заеми се с научните наблюдения. Виж по дневника докъде съм стигнала и продължавай! С децата няма да те занимавам!

Иска ми се да й напомня, че след смъртта на Командира аз, като втори пилот, следва да бъда негов заместник, но тя вече излиза, а последните й думи ме карат да се замисля.

ДЕЦАТА! Дали не е полудяла от дългата самота? Трябва да изхвърля от станцията всички животни. Още сега. Докато не е станало съвсем късно.

Тръгвам след Блика и натискам бравата на лабораторията. Заключено е. Чукам, но тя не отговаря. Викам. Трябва да разбере, че Командир съм аз!

- Блика! Отвори! Трябва да зная какво има тук!

Чувам как нещо трополи и гласът й.

- Сега ще отворя. Идвам!

Чакам още няколко секунди. Вътре е тихо. Натискам бравата, вратата неочаквано се отваря и влизам. Първото нещо, което виждам, е Блика, изправена в дъното на залата.

Няколко секунди я гледам. Стои като вкаменена. Само в очите има непознат мрачен блясък. Не издържам и погледът ми се плъзга край стените. До тях в дълги редици са наредени малки детски креватчета. Във всяко има по едно новородено бебе.

Губя контрол над мислите си. Нима е превърнала животните в деца? Невъзможно! Нерешително пристъпвам до първото креватче. Бебето, с невиждащи още очи, гледа към мен. Ръчичките му мърдат и се устремяват към устата, която лакомо се отваря. Гладно е. Неполучило храна, почва да плаче. Подавам му пръста си и то здраво го хваща.

Топло, реално, живо същество.

Освобождавам пръста си и почвам да ги броя.

Четиридесет!

Плачът на едното събужда и останалите. Блика продължава да седи в същата поза. Мълчанието й е непоносимо. Трябва да кажа нещо. Какво? Да искам обяснение? Да я обвиня, че не е изпълнила заповедта ми на Командир? Усещам още топлината на малката детска ръчичка. Преглъщам и казвам:

- Гладни са.

Трябва ми време, за да проумея всичко това. Поглеждам ги още веднъж. Без да питам как са се появили, тяхната безпомощност ми действа. Искам да направя нещо. Да действам.

Внезапно разбирам смисъла на въпроса за минимума хора, необходими за създаване на човешко общество.

Примирявам се!

- Трябва да ги нахраниш, Блика. Аз ще се заема с всички други работи.

На лицето й се чувства удовлетворение.

- Убеди ли се, че не говоря глупости?

Струва ми се, че в тона й има нещо предизвикателно, но се правя, че не го забелязвам.

- После ще ми обясниш как си ги създала.

Тя се доближава до мен.

- Момчетата, това си ти. По-точно, двадесет твои напълно идентични копия. Момичетата пък съм аз. Доволен ли си?

Нищо не ми е ясно. Поглеждам я въпросително и тя продължава:

- Помниш ли, преди да отлетиш бе наранил ръката си и дойде да почистя раната и да я превържа. Използвах случая и отрязах малко от тъканта ти. След като ти бе заявил категорично, че не желаеш деца, бях решила - ще създам хора по изкуствен път. Нали генетиката е първата ми специалност. Всяка клетка на човешките тъкани съдържа пълния генетичен код на цялото тяло. От една клетка, поставена в подходяща хранителна среда и стимулирана към развитие, се получава точно копие на организма, от който е взета. На Земята това се използва при запазване на някои ценни породи животни. Получават се голям брой индивиди със съвършено еднакви качества. Когато ти отлетя, започнах работа. Подготвих всичко необходимо и от твоите клетки създадох двадесет Момчиловци, а от моите, двадесет Блики. Ако всяка година създаваме поне двадесет деца, след десет години ще има достатъчно хора за създаване на човешко общество, което ще може да осъществи връзка и дори полет до Земята. Петнадесет-двадесет години по-късно тук ще долетят и първите хора от Земята. Човечеството ще овладее още една звездна система.

Погледнах я с уважение.

- Ще ни бъде много трудно, Блика!

Тя постави ръце на рамената ми.

- На хората, на човечеството, винаги е било трудно. Когато тези деца пораснат, също ще имат своите трудности. Винаги е трудно да бъдеш човек.

Първите жители на новата планета плачеха.

Бяха гладни.

1971

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.08.2010, № 8 (129)