ПРЕСТЪПНИК

Илия Джерекаров

Застанал на магистралата до повредения си автомобил, вдигах ръка с надежда да продължа пътя си. Десетина коли профучаха безучастно край мен и аз вече мислех да тръгна към близкото село, когато огромен “лендровер” спря до мен. От него се подаде човек със загоряло лице и се провикна:

- Хей, приятел, какво те е отчаяло така?

Изтичах до него и посочих колата.

- Повреди се. Точно когато ми трябва най-много.

- Че закъде си се разбързал?

Казах му истината:

- Обадиха ми се от село. Майка ми е много зле, а селото е на тридесет и пет километра от града. С влака и автобуса ще стигна едва утре.

Лицето му се помрачня.

- Сериозно ли говориш, или... Качвай се!

Веднага се настаних до него и докато колата набираше скорост, обясних:

- Селото е малко, има само една сестра. Говорила с болницата в града, ама и той от този калибър. Имали една линейка, но я пратили при родилка в друго село. Не знаят кога ще се върне. Смятат, че е апендицит. Дали й съвети какво да прави и ако положението много се влоши, да се обадят, ако линейката се бави, да търсят друг начин да я докарат.

И неочаквано се сетих:

- Забравих да заключа колата. Ключовете са на таблото.

Човекът каза ядно:

- Майната й на твойта кола. Няма кой да открадне такъв боклук.

Замълчах. Беше прав.

Малко по-късно напуснахме магистралата и поехме към градчето. Направих сметка, че ако поиска да му платя бензина, ще остана без пари и притеснен казах:

- Тук в селото има автобус. Ще слезна там.

Човекът рязко отговори:

- Не се бой, няма да ти искам пари. Ще спрем при майка ти. Трябва веднага да я закараме в болницата! И без благодарности!

Проговорих, едва когато влязохме в селото. По улицата срещу нас бързаше сестрата от селския медпункт. Помолих го да спре и я викнах:

- Радке, какво става с мама?

Тя си пое дъх, преди да отговори:

- Зле е. Отивам да им кажа да викат хеликоптер. Само за теб пита. Без теб нямало да тръгне никъде.

Моят човек й махна с ръка.

- Качвайте се! Ще я закараме по-бързо от въртолета!

Наистина стигнахме бързо и навреме. Хирургът я прегледа и разпореди веднага да я приготвят за операция. После се обърна към нас:

- Коя кръвна група имате. За съжаление, нямаме кръв от нейната група.

Оказа се, че и нашата е неподходяща. Непознатият ми благодетел, вече не можех да го наричам другояче, се обади.

- Почвайте да оперирате. До петнадесет минути ще имате доброволци!

Обърна се и изтича навън.

Действително след няколко минути почнаха да идват хора и набързо дадоха два литра кръв. Сестрата от лабораторията учудена промърмори:

- Този твой приятел или е хипнотизатор или си пали цигарите със столевки.

Не ми се даваха обяснения и се направих, че не съм чул думите й.

Когато операцията приключи благополучно и се убедих, че мама вече е добре, излязохме с Радка. Трябваше да търсим начин да се приберем в селото. Пред вратата на болницата ни чакаше огромният лъскав джип на непознатия.

- Всяка работа трябва да завършва добре! По лицата ви виждам, че всичко е наред. Сега ще ви закарам до село, а ти, ако ме приемеш да нощувам у вас, ще съм ти много благодарен. Този край много ми хареса.

Разбира се, въпросът за нощувката бе уреден и скоро се озовахме в родния ми дом. По пътя поисках да спрем да взема нещо за вечеря, но се оказа, че непознатият бе помислил и за това.

- Когато се натрапваш на някого, поне гледай да го притесниш по-малко. Операцията, после чакай да мине упойката и деня отминал. Доде чаках, минах през магазините и напазарувах.

Като спряхме да оставим сестрата на площада, той й подаде голяма пълна найлонова торба.

- Да ти дам пари ще се обидиш, а това е за вечеря. Не вярвам някой да е сготвил вместо теб.

Радка истински се слиса:

- Тя, мама, е сготвила. Наистина. Няма за какво.

Непознатият се засмя, тикна в ръцете й торбата и даде газ.

Слънцето се скриваше зад билото, когато се прибрахме. Застуди и аз запалих печката. Подредих масата, налях по една чашка с ракия и го запитах как се казва.

- Съдбата ни събра и ако е рекъл бог, ще бъдем приятели. Не може да не си знаем имената.

- Аз съм Горан, а ти си Митко. Така те наричаше Радка. Да пийнем за здравето на майка ти и за твое, че трябва да се грижиш за нея.

Чукнахме се, отпихме, замезихме и повторихме. Консервите се притоплиха и докато се хранехме, разговорът тръгна. Разказах му за колата, която зарязахме на пътя и нощта затъмни прозорците. Поисках да запаля лампата, но Горан ме спря.

- Нека поседим така. Да послушаме щурците и жабите. Едва ли скоро ще ми се случи да ги чуя.

- Когато поискаш, винаги си добре дошъл в тази къща!

- Рзабирам те, Митко, но то не зависи само от мен.

Почнах да раздигам масата, а той прилегна на миндера и се загледа през прозорците. Луната бе изгряла и песните на щурците и жабите се прекъсваха само от кучешки лай.

- Утре заминавам за Щатите и кой знае кога ще дойда пак. Гадна история. Ще ти я разкажа, вече няма неща за криене.

Отпуснах се на миндера до другата стена и се загледах в отблясъците от огъня в печката, готов да слушам.

- Идвах да помогна на един човек, но се оказа, че той си е отишъл. Сигурно това ме накара да спра и да тръгна с теб. Все пак, щом съм се врекъл да помогна на човек, който вече няма нужди, редно е да помогна на друг. Някои неща осъзнаваме късно. Едно неразбиране, едно лошо отношение могат да променят живота на човека. Да го тласнат към неразумни постъпки, към наркотици...

Дали от изпитата ракия, дали от уюта на топлата стая и песента на щурците, но казах тихо:

- И моя син. На четиринадесет години е, а разбрах, че вече е опитал да пуши марихуана. На никого не сме казвали. А дали ще се излекува... И кой го тика към това? Лоши приятели ли? Оскъдицата ли? От нищо не сме го лишавали.

Горан бавно заговори:

- И през това съм минал. Само че малко по-голям. Както и да е. За да разбереш, трябва да почна отначало.

Да знаеш, че всичко започва от детството. От семейството. Баща ми беше директор на завод. Смятаха го за много добър и демократичен човек. Дори и най-близките ни роднини. Вкъщи обаче беше груб и не търпеше никакво възражение. За най-дребни неща вдигаше страхотни скандали. Когато ме питаше за майка ми, имаше само една дума - оная! Къде е оная. Какво прави оная?

С мен не беше по-добре. Пази боже, да донеса в бележника петица или още по-лошо, четворка. Първо ми обясняваше колко съм некадърен и какви прекрасни деца са другите, а след това с настървение крещеше: “Ти знаеш ли колко пари ми струваш. И ти и майка ти сте от един дол дренки, но аз ще ви вкарам в правия път. Ще те направя човек и един ден ще си ми благодарен!”

Майка ми мълчеше. Не смееше да му възрази. Беше я прекършил психически. Знаех, че веднъж бе поискала развод и се отказала. Сигурно заради мен, но не знаех никакви подробности.

Пращаха ме да уча английски език, пиано... Баща ми бе направил програма. Ставане в толкова, училище толкова, обяд, домашни, курсове...

Опитах да избягам от този дом, но всичко завърши с обичайния скандал и още по-обтегнати отношения.

Тогава стана и промяната. Баща ми се боеше да не го уволнят и стана още по-лош. Майка ми не издържа и се самоуби. Не плаках. В мен се появи лоша мисъл – да убия баща си. Почнах да чета криминални романи, почнах да взимам наркотици... Чаках да навърша осемнадесет години, та като убия баща си, да избягам на запад.

Направих го. Той много обичаше да яде гъби. Имаше ли свободен ден, отиваше за гъби. Вечерта ги сготвяше с ориз и всички бяхме длъжни да ядем и да го хвалим. Взех гъбарското му ръководство и прочетох за зелената мухоморка. Коварна гъба. Ядеш и едва слад два-три дни усещаш отровата.

Месец преди да навърша осемнадесет, записах екскурзия до Канада. Самолетът излиташе в понеделник. Още не ми е ясно как се съгласи да ме пусне. Сигурно е смятал, че там няма да намеря наркотици.

В деня преди излитането отидох в гората и набрах няколко зелени гъби. Върнах се и зачаках да дойде баща ми. Щом почна да приготвя яденето, нарязах пънчетата на моите мухоморки, издебнах момент и ги смесих с неговите. Той не забеляза нищо.

Престорих се, че не ми е добре и го оставих да яде сам.

Сутринта изслушах наставленията за поведението ми в чуждата страна, взех петстотинте долара, които ми даде да му купя нещо. Бях така напрегнат, че не запомних нищо от думите му. Боях се да не би отровата да подейства, преди да съм излетял.

Пристигнах в Канада и всичко се уреди неочаквано бързо. След четири месеца имах и добре платена работа и кола, и жилище. Само две неща ми тровеха живота. Съзнанието, че съм убил баща си и наркотиците.

Бързо разбрах, че ако не се избавя от дрогата, няма да се задържа дълго на работа и всичко ще отиде по дяволите. Опитвах да ги намалявам постепенно, опитвах да прекъсвам внезапно. Най-сетне реших, че или се отказвам или се самоубивам. Повече от година живеех в някакъв ад, борейки се с порока и угризенията на съвестта. Добре, че тук в България никой не знаеше къде съм и какво правя. Не бях писал никому и странех от българите, за да не научи някой случайно адреса ми. Страхувах се да не ме търсят за убийството.

Казват, че отчаянието дава сили. Може би това ми помогна. Успях! Преборих се с отровата. Останаха мъченията от съвестта.

Единадесет години живях така. Купих голяма красива къща, ожених се, имам две деца... Най-после не издържах. Случайно срещнах някакъв нашенец, който не знаеше нищо за баща ми, но ме осведоми, че сестрата на майка ми живеела в голяма мизерия. След майка ми обичах най-много леля си. Тя бе също така добра и грижлива, както бе и моята майка.

Веднага тръгнах насам. За съжаление, оказа се, че е починала. Реших да проверя дали е останало нещо от вещите на мама. Нямах никакъв спомен от нея. Намерих няколко снимки и нищо повече. Но и то ми стига. При това научих и най-важното. Като не разбирах от гъби съм набрал някаква ядлива гъба със зелен цвят, а истинската мухоморка била белезникава. Не бях отровил баща си. Все пак, беше си получил заслуженото. Направил фирма, може би се е свързал с мафията и го застреляли.

Въпреки това, съвестта ме гризе. Не съм го убил, но съм посегнал. И защо? Защото не помня случай да съм водил нормален разговор с него. Каквото и да му кажех, отговаряше, че синът на еди кой си го правел добре, а аз съм пълен некадърник и така ще умра под моста.

Хиляди млади хора посягат към дрогата точно поради това, че не могат да се разберат с родителите си. Все пак всички трябва да се стремят семейството винаги да бъде място, където да те разберат и доколкото могат да ти помогнат, но по никой начин да не ти пречат и натрапват силово това, което те не са получили в живота.. Дори да не са съгласни с теб. Тогава много хиляди не биха посегнали към дрогата.

От това неразбиране косата ми е бяла като на стогодишен старец. Не гледай, че е черна. Боядисвам я. Иначе все трябва да давам обяснения дали не съм албинос, а като не съм, какво толкова съм преживял.

Както и да е. Всеки със съдбата си. И аз с моята. Тежко ми е. Утре заминавам обратно, а едва ли някога ще се върна тук, дето съм израснал. Жена ми ме е предупредила, че за нищо на света няма да дойде с мен тук, децата едва ли ще бъдат щастливи, ако ги доведа... Така ще я карам... С чужди хора в чужда земя.

Горан млъкна. Предпазливо отворих печката и сложих две цепеници върху тлеещите въглени. Не знаех какво да му кажа. Мислех, че е богат и щастлив, а то... Прав е за децата! Трябва да ти вярват. Ама това ще го мисля у дома.

Гласно произнесох:

- Е, ще идваш, когато можеш, тук няма да те забравим! Знаеш ли какво ще стане утре? Току-виж, върнал си се, а без приятели накъде?

Той тихо отговори:

- Може и да си прав. Животът ще покаже. А сега да поспим, че се изморихме.

Подадох му едно одеало, свалихме дрехите и веднага заспах.

Сутринта не го видях. На масата имаше един плик и бележка:

“Митко, не ми се сърди, но не обичам благодарностите и отказите. Оставям ти тези две хиляди и петстотин долара, които бях приготвил за моята леля. Всеки не би зарязал колата си на пътя като тебе. Поздрави майка си от мен и се грижи за нея.

Горан”.

Седнах пред масата и горчиво се усмихнах. Този човек смяташе, че е престъпник!

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.07.2005, № 7 (68)