НАПРАВИ КЪЩА И УМРЯ

Илия Джерекаров

web

Връщах се от излет в планината. Слизах бавно и по полянките, край смриките и шубраците оглеждах за гъби. В един найлонов плик бях сложил няколко манатарки за готвене, а в друг риженки за мариноване.

Непознатата пътека неусетно ме отведе в местност, грижливо разделена на парцели, раздадени по някое от постановленията за самозадоволяване.

Вървях между тях и ги оглеждах с любопитство. Имаше две-три големи масивни вили, няколко явно самоделни къщички и множество фургони и бараки, направени ей така, да има къде да стои градинарският инструмент и да се скрият стопаните им, ако завали дъжд. Доста от местата нямаха никаква постройка и пустееха, или "за очи" бяха "облагородени" с по някоя леха лук или домати. Изведнъж чух да ме викат:

- Ей, Митко, къде си тръгнал по тия места? Ела да те видя?

Огледах се и видях от една чудесна градинка да ми се усмихва един от моите майстори, учили ме на занаят и разум.

- Бай Денчо, здравей, бе! Виж ти каква среща!

Той отвори вратата на оградата, здрависахме се и без да пуска ръката ми, ме помъкна навътре в мястото.

- Ела, ела! Ще пийнем по едно кафенце и ще си побъбрим.

Посочи ми грубо скована пейка до едва достигнала височината на скелето асма и докато свалях еднодневката, влезе в самоделната барака да сложи кафето. Докато той се шушкаше с джезвето и котлона, разгледах добре парцела. Беше използвал умело наклона, за да направи тераси, плодни дръвчета вече вдигаха красиви корони, декоративни храсти примамваха погледа с пъстротата на цветовете си.

Долу в ниското, през сивкаво-кафявия смог се виждаха крайните жилищни комплекси на София, комините на ТЕЦ-овете, а в дъното, почти скрита в синкавия пушек, се очертаваше Стара планина. Всичко това привличаше с някакъв непознат за мен уют и спокойствие.

Бай Денчо изнесе две чашки с ароматично кафе и постави едната на пейката до мен.

- Малко по туристически, ама тук е така. Няма да ми връзваш кусур. Важното е, че се видяхме, та да не се забравим съвсем.

Запалихме по цигара и докато пиехме кафето, той ме заразпитва за предприятието, за работата, за този и онзи. Отговарях машинално и все гледах чудесната градина. Накрая погледът ми се плъзна по неугледната барачка и неволно запитах:

- Бай Денчо, а ти няма ли да си строиш вила?

Той като че се смути и стана тъжно-сериозен.

- Какво да ти кажа, Митко, всички все за това ме питат. Майстор си, викат, трябва да оставиш нещо на децата. Ще се опитам да ти обясня, ти си по-млад, може и да ме разбереш, пък ако не, здраве. Животът и с нас и без нас, все си върви.

Беше още в началото. Тъкмо бяха ми дали това място, а и не бях пенсиониран. Идвах с моята таратайка всеки ден. Мерак за градина. Като бях на твоите години и през ум не ми минаваше такова нещо, ама децата поотраснаха, поосвободих се от задължения и взе да ми се иска да има къде да си почина на тишина, спокойствие и чист въздух, без да катеря планината.

Та по това време, на връщане оттук взех в колата някакъв старец да го сваля до града. Разговорихме се и той почна да ме пита: "Познаваш ли Иван от нам къде си?" Казах, че не го познавам. Старецът махна с ръка: "Направи къща и умря. А Тодор, познаваш ли?" "Не го познавам." "Направи къща и умря! А Бончо, познаваш ли?" "Не го познавам" "Направи къща и умря!..."

Прибрах се у дома и разказах на жена ми за този разговор. Тя се засмя:

- И ние, ако почнем да строим като се пенсионираме, докато я направим и ще сме готови за оня свят. Какво толкова си се впрегнал?

Не й казах нищо, ама се замислих, защо така "направи къща и умря"?

Взех да наблюдавам тези, дето строят, да ги разпитвам, какво и как... Накрая стигнах до истината. То, ако се замислиш добре, всичко се обяснява просто.

Докато си на работа, не можеш да мислиш за строеж. Парите не стигат, децата още неуредени, тичаш насам-натам и едва успяваш да се наспиш. Е, не говоря за разните началници, дето им работят без пари и с крадени материали, а за нас, дето всичко си плащаме. Та, да си дойда на думата. Тая със строителството, горе-долу, става така. Като се пенсионира, нашенецът отива я в строителството, я в рудника, на тежка работа, дето никога не я е работил, за да взима цяла пенсия и цяла заплата. Вижда се в пари и почва да строи. Натоварва се като никога през живота си, а е вече на възраст. Тича за материали, събота и неделя зида, маже, налива бетон, стане само кожа и кокал, ама не може да остави всичко по средата. И така, като я направи, вземе, че спре да работи, щото няма вече сила, а и напрежението и зорът за пари около строежа са отминали. С една дума, внезапно се отпуска и хайде, вместо да се радва на къща и градина, първата простуда го отнася, ако не го изпревари инфарктът.

Загледах го с любопитство.

- Да, ама е направил нещо за децата си!

Бай Денчо се усмихна тъжно.

- Е, това е така, всички това ми говорят, но задава ли си някой въпроса дали го искат децата? Осем години съм тук, почти не виждам млади хора. А защо? На Пенчо синът отиде на екскурзия в Гърция, запознал се с някаква американка, да е жив и здрав, сега живеят в Сан Франциско. На Кольо, дето петнайсет години ходи със служебните обуща и не си позволи едно кафе или бира, та да купи и обзаведе апартамент, дъщеря му взе, че се ожени, отиде да живее в Балчик ли, в Силистра ли и го продаде. Да ти изреждам ли още? Знаеш ги и сам.

А има и друго. Не всеки иска да му се натрапи готово нещо, защото то го задължава да живее в него, да се грижи за него... Повечето от младите искат сами да си планират, сами да си уреждат живота, никой да не им се бърка. Аз на децата така, колкото мога, им помагам, ама когато те сами почнат да правят нещо. Не им натрапвам това, дето на мен ми харесва. За пример, аз си харесвам голяма маса с шест или осем стола, да може човек да седне и да сложи на нея и ядене, и пиене, и пак да е широко... Да, ама децата сложили по едно ниско масенце с четири табуретки, та вместо да се разпуснеш, се свиеш на две и си харесват това. Ако им купя маса по мой вкус, ще я вземат да не ме обидят и при пръв удобен случай ще се отърват от нея.

Ей за това, не строя нищо. Пък и местото не е мое, държавно е, а де да знам какво ще им скимне утре на големците? Дава се за "облагородяване"!

Да, ама българинът строи! Затова, ако поискат да правят нещо, ще им помагам! Нали за тях ще бъде? Но за мен и жена ми това тук ни стига. Погледаме от високо София, радваме се на градината, работим колкото да не се залежим и това е. Няма какво друго да правим. Някои обичат да ходят по курорти, ама ние не сме свикнали да стоим без работа. Петдесет години съм работил с машини, от звънец до звънец, сега, сам виждаш, насадил съм дръвчета, зеленчуци, цветя... Полезен съм и за себе си и за държавата.

Съгласих се с него и отново заговорихме за завода и хората, които познавахме.

Когато си тръгвах, бай Денчо се засуети.

- Чакай да ти сложа това-онова. Малко лук, малко спанак, малко череши и ягоди... На тия места друго не става. Няма вода. Е, носим с кофи от дерето, ама е далече и е тежко, пък и през лятото пресъхва...

Напълни два големи найлонови плика с дарове от градината и ме изпрати по преки пътеки, до автобуса. На сбогуване ме покани да идвам, когато слизам от планината.

Прибрах се вкъщи и оставих всичко на масата в кухнята. Жена ми още не се бе върнала от работа. Въздъхнах и се тръшнах в креслото да почина.

Задухът бе непоносим. Въздухът с кисело горчив привкус изгаряше дробовете. През отворения прозорец се виждаше планината. Черни облаци застрашително нарастваха над билото й. Бях се прибрал навреме. Надигаше се буря.

1983 г.

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.05.2006, № 5 (78)