МИН, РОБ НА ОРФЕЙ

ПЪРВА ЧАСТ. РОБ НА ОРФЕЙ

Илия Джерекаров

web | Мин, роб на Орфей

1.

Обикновено тези, които имат възможност да притежават много роби, гледат на тях като на домашни животни. Наистина има роби, които не струват и колкото един козел, но има изключения, защото и умният, владеещ тайните на писането и смятането, умеещ да познава звездите и да предсказва по тях, става роб по волята на боговете.

Това се случва във време на война, при нападение на разбойници, за неплатени дългове или при извършено убийство. Такива роби са скъпи, защото носят добри печалби на господарите си, стига те да умеят да ги използват, отделяйки ги от годните само за черен труд хора.

Аз, робът Мин, произхождащ от жречески род в Египет, изучил науките и посветен в тайнствата на Ра, съм роб по волята на боговете в богатия град Тива. Също по волята на боговете макар и роб имам власт и добре скрито богатство.

А това е станало така.

Моят баща бил жрец на бог Ра. Тогава Египет се нуждаел от все повече и повече роби. Всеки фараон строял. Храмове, дворци или канали и гробница. Не само фараонът, но и всички сановници, а също и храмовете имат нужда от роби за полската работа и за прислуга. Мисля, че колкото и роби да има един човек, той благодарение на труда им бързо забогатява и му трябват все повече, за да задоволят нарастващите нужди. За съжаление робите умират бързо. Затова войската непрекъснато се грижи да докарва пленници от близки и далечни страни, затова роботърговците са между най-богатите и почитани хора.

Най-добри били робите от Атланта и далечна Тракия. Умеели да вършат всякаква работа, издържали и робските условия. Лошото било, че те се биели не по зле от египетската войска и често броят на пленените роби бил по малък от броя на убитите войници. Това вдигало много цената им и било неизгодно за фараона. Пречка за докарването им била и могъщата Атланта, която по това време успяла да завладее много от островите със силната си флота. Бойните й кораби спирали и египетските, и ахейските търговци, убивали екипажите, потопявали корабите и носели богата плячка.

Разбира се, никой не изплувал от морето, за да докаже това, но всички много добре знаели къде пропадат корабите. А имало и друга причина за тези разбойнически нападения. Атлантите се бояли от съюз между Египет и ахейските градове във Пелопонес.

Египет не се боял от нападение по море. Опасявал се само от големите азиатски държави. Направил най-изгодното. Приемал роботърговците на Атланта и изпратил моя баща на остров Крит, за да знае какво мислят и правят в миноското царство.

Критският цар, Минос, използвал добре незаинтересоваността на Египет. Нападнал ахейските племена. Атина и някои от царете в Пелопонес били принудени да му плащат годишен данък. Атиняните не се примирили и почнали да се съюзяват с другите градове срещу могъщата Атланта. Искали самите те да получават данък от нея.

Тезей, синът на атинския цар Егей, се изхитрил да нападне Минос и да убие самия минотавър - стратега на критското царство. Помогнала му Ариадна, дъщерята на царя. Тя му открила как да стигне до острова, без да го забележат, и след битката, избягала с него.

Разяреният цар веднага почнал подготовка за пълното разорение на ахейските племена. Предстоящата война обещавала голям приток на евтини роби и баща ми потривал доволно ръце. Дори се преместил на тривърхия остров Тир, където било голямото робско тържище и се събирали бойните кораби за предстоящата война. Критяните събрали там цялата си огромна флота. Само че както винаги хората правели сметките си без боговете.

Докато стягали и въоръжавали корабите за бой, земята почнала да се тресе. Отначало никой не обърнал внимание на това, защото земетресенията са често явление по тези места, но скоро от водата в залива почнала да се вдига пара, да излизат мехури и се усетила отвратителна миризма на развалени яйца.

Атлантите бързали да отплуват и да нанесат съкрушителен удар на ахейците. Боговете не позволили това да стане. Земетресенията станали толкова силни, че от планините почнали да се търкалят огромни скали. Повечето къщи били съборени и голяма част от жителите потърсили спасение на корабите. Флотата излязла от пристанището и се отдалечила на безопасно разстояние от острова.

Баща ми успял да се качи на кораб, заминаващ за остров Крит. Потеглили с първите лъчи на слънцето. Гребците роби отмятали бодро веслата, доволни, че се отдалечават от станалия страшен остров. От време на време всички поглеждали назад. Над средния връх се появила кълбеста струя чернокафяв дим. Откъм острова почнали да прииждат тежки вълни. Корабът се подмятал като треска и уплашените гребци, като никога задружно, изпълнявали командите на кормчията.

Това продължило доста време. Слънцето се вдигнало и почнало немилостиво да гори лицата и ръцете.

Изведнъж гъст дим обвил острова и почнал бързо да се издига към небето. От планините започнали да излитат и да падат в морето огромни скали, а димът застрашително се разширявал все по-високо и по-широко. Минута по-късно се разнесъл невероятен тътен. Корабът се разтресъл и част от хората паднали в морето. Докато се суетели да им помогнат, от небето почнали да падат камъни и гореща пепел, а страшният дим обвил всичко и настъпил пълен мрак.

Мъжете побързали да се скрият в трюма на кораба. Няколко души били убити от камъните, повечето били ранени и хората едва дишали в гъстия смрадлив пушек.

Скоро от небето почнали да се изливат потоци от кал. Роби и свободни рамо до рамо изхвърляли калта в морето, за да не потънат заедно.

Никой не управлявал кораба, нито пък знаел накъде ги носят ветровете. Страшният мрак не позволил на слънцето да се покаже два дни. Едва на третия ден около пладне видели над главите си светло петно. Гребците отново почнали да гребат ритмично. Без някаква цел, просто натам, където мракът леко просветлявал. Останалите живи се огледали и видели, че вече са твърде малко. Повечето от тях били ранени и изтощени до крайност от труда и безсънните нощи.

Въпреки това не преставали да гребат. Принесли жертви на боговете да им благодарят за спасението си, почнали да почистват себе си и кораба.

На следващия ден излезли под синьо небе и ярко слънце. В далечината се виждал остров и два кораба, плуващи към тях. Били бойни кораби от атинската флота.

Така роби и свободни, жреци, търговци и прости селяни се оказали на робското тържище в Атина.

Не били само те. Веднага след страхотното изригване, атинската обединена флота, която почти не пострадала, защото била извън пристанищата, почнала да кръстосва морето и да лови всички успели да се спасят. Всеки ден пристигали кораби, претоварени с роби. Цената им паднала, както никога дотогава. Ахейските роботърговци веднага пращали робите в Египет и натрупали големи богатства.

Пристигнали и няколко богаташи от критската аристокрация. Слизали от корабите, плащали всички такси и данъци и се заселвали, където пожелаят. Едни отишли в богатата Микена, други в красивата Тива... Всеки се спасявал и уреждал, както умее и както позволявали боговете.

От тези хора баща ми научил, че Атланта вече не съществува. Цялата флота изчезнала в морето при страхотното изригване на вулкана. Островите и особено Крит, били покрити с дебел слой пепел, под който загинали всички, които по това време били на суша.

Спасилите се по волята на боговете били твърде малко. Не повече от двадесетина търговци и богати собственици и между хиляда и две хиляди от низшите съсловия.

Свободни останали само неколцина от заможните, но моят баща не бил сред тях.

След година-две, атлантите, които познавали търговията и занаятите много по-добре от ахейците, се замогнали и почнали да изкупуват робите занаятчии от Атланта. Микена, където имало най-много от тях, бързо почнала да процъфтява. Само че, за да запазят по-добре парите си и да получат власт, атлантите почнали да почитат ахейските богове и самите те да се наричат ахейци. Престанали дори да говорят на езика на Атлантите. Пък и с кого и за какво?

Хората ги нямало, но на следващата година по обезлюдените от вулканичното изригване острови се появили трева, цветя, храсти и млади дървета. Почнали да се заселват и хора. Ахейците бързали да изпреварят Египет и успели.

Вулканичната пепел била много плодородна и заселниците заживели добре. Докарали добитък, семена и дръвчета и след няколко години нищо вече не напомняло за старата, могъща критска държава, нито за големите поражения, които се стоварили върху острова по волята на боговете.

Баща ми се надявал, че някой от забогателите атланти ще го откупи, но скоро разбрал, че той просто е никому ненужен стар египетски жрец. Затова почнал да търси начин сам да подобри положението си.

За негов късмет по това време град Тива процъфтявал и се нуждаел от роби за своите строежи. Глупавият му господар се зарадвал, че може да извлече някаква печалба от него и го изпратил на тържището. Продал го и скоро баща ми разбрал, че е роб на владетеля на Тива, Полидор, син на Кадъм.

Този Полидор бил достатъчно умен да изслуша баща ми и да му възложи изпълнението на няколко от строежите в града. Разбира се, тези строежи излезли по-евтини и по-хубави от останалите. Баща ми от своя страна, също бил достатъчно умен да се задоволи с малко, за да спечели много. Оттогава той почнал да управлява имотите на Полидор и да води всичките му сметки. Живеел добре, но искал да бъде свободен. Искал да се върне в далечен Египет, където имал високо положение и богатства, с които можел спокойно да купи цяла Тива.

Полидор отказал да го освободи, защото щял да разсърди боговете. Тогава баща ми тайно се свързал с Египет. Надявал се, че ако получи поне част от богатството си, ще може да се откупи или да избяга. Отговорът го смазал завинаги. Роднините си поделили имотите и парите му и той вече не притежавал нищо.

Покорил се на волята на боговете. Взел си жена, робиня като него, но тракийка и тя родила мен.

Все пак, той си оставал жрец на бог Ра и затова предаде всичките си знания на мен, неговия син.

Освен всичко друго, наследих и малко пари и скъпоценности, скътани от баща ми, защото, който бърка в кацата с меда, все облизва нещо от пръстите си. Аз също слагам по нещо там. Царят на Тива, Креонт, ми има пълно доверие и аз добре печеля от това.

Едно от нещата, на които ме научи баща ми, е да използвам чуждите тайни. Разбира се, не всеки може да има тайни. Какви тайни може да има бедният орач или скотовъдец? Тайни могат да имат само тези, които управляват, които имат власт и богатства. Едно подшушване например, кога и кого смята да нападне Креонт, носи не само злато, но и благодарност. Едно подшушване, че откраднатият добитък е еди-къде си, също може да донесе злато и добитък. Важното е никой да не знае какво мислиш, какво знаеш, какво правиш.

Пиша за това, защото от утре траките, които са многобройни тук, ще празнуват дните на бога на виното и веселието Дионис. Въпреки съпротивата на Креонт и мнозина от ахейците този бог е на голяма почит и бяха принудени да разрешат строителството на негов храм. Не е изключено да се стигне до битки, а една битка може да ми донесе само печалба. Ако победят траките, ще ме освободят от робство, а ако победят ахейците, ще успея да скътам нещо от плячката.

Всъщност всички почитат Дионис, защото никой не се е отказал от вино и веселие? Сам Креонт не сяда да се храни без вино. Нали затова е цар и има богатства?!

2.

За този празник в Тива ще пристигне и младият тракийски китарод Орфей. Впрочем той е първожрец на племето си и голямото Дионисово светилище в Родопа. След смъртта на баща си, могъщия Еагър, ще стане и цар, владеещ земи, на които могат да се сместят спокойно поне десет държави като тиванската.

Разбира се, той ще е гост на Креонт, но целият град гъмжи от траки. Царят на боговете - Зевс, преследва тройната богиня Кибела, която дава властта в семейството на жените, а Дионис все пак им запазва поне правото да си намират мъжете по време на пролетния свещен бяс. Всичко това кара мнозина от ахейците да се присъединяват към празника.

Голямо стадо жертвени животни чака ножа на жреците и помощниците им. Много мехове, пълни с гъсто червено вино, се изстудяват в ледените води на потока край построения от траките храм.

Още сутринта, преди пристигането на Орфей, наредих на слугите да подредят трапеза за пиршество, да заколят два вола и няколко овци. Изпратих роби да повикат и роднините на Креонт, а също жреци и стратегът на Тива, Хераклес, със съпругата си, дъщерята на Креонт, Мегара.

Много добре знам, че Орфей смъртно мрази Хераклес, който уби брат му Лин, но само Креонт може да не пусне стратега на трапезата си. А и дали ще го направи, е въпрос. Около Тива може да има много траки, но зад крепостните стени ахейците не се боят от нищо и той ще използва случая да покаже силата си.

Докато разсъждавах за това, в стаята за пиршества се появи Креонт.

- Готово ли е всичко за гостите? Покани ли жреците на Дионис? Кажи на робите да докарат дар за Орфей два двегодишни бика, а ти извади оня, железния трикрак жертвеник и един от сребърните съдове за възливане. И да не забравите да окичите жертвения добитък с цветя.

Сигурно е била голяма изненадата ми от тези нареждания, защото той недоволно поясни:

- Атина чака само едно скарване с траките, за да помогне на орхоменяните да се освободят от данъци. Знаеш, че повече от половината стражи са траки. Ако разсърдим с нещо Орфей или покажем неуважение към Дионис, съвсем скоро ще трябва да се крием зад стените на Тива и ще е добре, ако боговете ни запазят само с един тежък данък.

Разбрах го напълно. Жреците от голямото светилище на Дионис всячески се мъчеха да увеличат своето влияние върху ахейците. Враждите между ахейските царе им помагаха. Отгоре на всичко, ахейците лесно възприемаха тракийския бог пияница, защото по този начин запазваха доста от стария култ към тройната богиня Кибела, на която самодържецът Зевс оспорваше властта и която преследваше навсякъде. В края на краищата, никой не иска да се подчинява на една жена, но докато тя се грижи за нивите и добитъка и изхранва семейството, а мъжът се занимава само с битки, трудно може да бъде подчинена. Дионис поемаше грижата за пролетните игри на жените, когато те си търсят съпруг, и по този начин изместваше тройната богиня като предаваше властта на мъжете.

Кимнах, без да кажа нещо, и веднага отидох при Хераклес.

- Цар Креонт кани жреците на Дионис на гощавката в чест на певеца Орфей.

Хераклес според мен бе почнал пиршеството. Пред него имаше съд с вино и както успях да забележа, той го пиеше неразредено. Потърка с юмрук едното си око и ме изгледа презрително.

- Да не е решил да ме помирява с Орфей? Или го е страх от траките?

- Не от траките, а от Атина - прекъснах го аз. - Просто не трябва да се дава повод за недоволство.

Той се изправи и застана пред мен.

- Креонт все още не може да повярва, че получава годишен данък от Орхомен. Защо разреши строежа на този храм? От страх траките да не се съюзят с Орхомен и Атина и да превземат Тива. Ако, вместо да разреши строежа на храма, бе изгонил жреците на Дионис, аз бързо щях да се справя с недоволните. Атиняните обичат да приказват, но трудно вземат решение за война, ако не са нападнати. Владенията му щяха да станат тройно по-големи, а сега, щем не щем, срещаме един странстващ певец с царски почести. Бил жрец на Дионис и ще стане цар на някакво племе! Глупости! Като че не мога да си пия виното и без този тракийски бог. Аз почитам Зевс, когото считам за мой баща, и съм сигурен, че неговата закрила е по-добра от закрилата на един пияница. Тиванците и без това мърморят, че ям парите им, без да завоювам нещо за тях.

Познавах буйния му нрав, затова отговорих, колкото можех по-примирително.

- Напълно разбирам, че тиванците искат един герой да извършва подвизи, нали за това отделят най-добрите от синовете си да изучават бойните изкуства при теб. Уверен съм, че скоро ще има достатъчно причини за извършване на бойни походи. Сега обаче трябва да поканя жреците, а ти самият да дойдеш на гощавката със съпругата си Мегара.

Хераклес се наведе към ниската масичка, взе глинената съдинка и допи останалото вино.

- Кажи на Креонт, че всичко ще е наред. Пък ако този Орфей ме предизвика с нещо, Зевс ще ми е свидетел, че не аз съм виновен, както не съм виновен и за смъртта на брат му Лин. Навсякъде съм сложил стражи ахейци и мога бързо да се справя с този пиянски бог.

- Тези, които са виждали Орфей, казват, че единственото му оръжие е лирата. Придружават го други китароди, също така невъоръжени. Не може с нищо да те предизвика.

С тези думи си тръгнах. Бях доволен от себе си. Ако стане сбиване, Хераклес веднага ще излезе от Тива, за да воюва с траките. Тогава истинският господар на града ще бъда аз, защото Креонт ще слуша повече моите съвети. Ако пиршеството мине без разправии, Креонт ще ми бъде благодарен. Пак печеля аз. В края на краищата, каквото и да се случи, не може да се позволява на дивите траки да издигат свои храмове навсякъде. Ако ахейците искат да бъдат господари на тази земя, трябва да ги прогонят оттук, макар и след тежки битки, а не да се веселят и пият за прослава на Дионис.

Креонт не е глупав, но в страха си от Атина прекалено държи на мира с траките. Всъщност той изобщо не иска да води бой с когото и да било, иска да живее добре с всичките си съседи. Не може да разбере, че никаква търговия не носи толкова злато и роби, колкото една победоносна война.

Хераклес не ще издържи дълго така. Той или трябва да воюва, или да пие. Сега пие, но скоро ще почне да търси противник.

Наближавах крепостната врата, когато ми хрумна, че аз, макар и роб, съм твърде близо до царя, за да се унизявам и каня жреците на бога пияница.

Върнах се обратно и изпратих един от подчинените ми слуги да ги покани.

Тъкмо навреме, защото от стените на града вече се виждаше шествието на Орфей и спътниците му. Яздеха чудесни коне и веселите им песни се чуваха отдалече. По пътя им ги посрещаше многобройна тълпа и ги отрупваше с венци от цветя, с които китародите бяха украсили не само главите си, а и конете и музикалните си инструменти.

Всички използваха случая, за да напълнят своите ритони с благоуханно, гъсто тракийско вино и с него още повече да увеличат веселието си.

Когато наближиха стените на града, видях какво представлява Орфей. Съвсем млад, с едва набола брада. Странно изглежда жреческият тирс заедно с лирата, която носи. Прилича на тези, които имат влияние в ореола на могъщите си бащи, но останат ли сами, веднага се сливат с тълпата и губят фалшивата си слава.

Въздъхнах и отидох да уведомя Креонт за пристигането им.

3.

Веселото шествие предизвика голяма неразбория. Освен Орфей и спътниците му китароди, се оказа, че с тях пътуват неколцина търговци с керваните си, натоварени със стоки от земите на траките.

Залата за пиршествата не можеше да побере толкова хора и затова пренесохме трапезата навън, където имаше достатъчно място за всички.

Креонт със снежно бял хитон и пурпурно владетелско наметало седна на единия край. От едната си страна постави Орфей, а от другата - Хераклес. Следваха жреците на различните богове, размесени със знатните хора на града и накрая търговците, поднесли своите дарове на Креонт и получили съгласието му да търгуват на градското тържище.

Явно бе, че двата бика и овцете са малко за такова множество, затова Креонт нареди да заколят още два бика и няколко овце, а слугите почнаха да поднасят вино. Всеки отпиваше от виното, благодареше на могъщия Зевс и своя бог закрилник и отливаше няколко капки на зелената трева, за да не загуби благоволението им. Траките пък поръсваха главите си в чест на Дионис и за здраве и щастие.

Почитаните богове бяха много и докато траеха възлиянията, слугите успяха да опекат биковете и да ги поднесат на трапезата. Купищата хляб бързо започнаха да се топят. Едни топяха залъците си в благоуханния мед, други с апетит оглозгваха волските и овчите ребра. Мнозина, след като отпиеха глътка вино, посягаха към сварените със сол и оцет вътрешности на добитъка, с което още повече увеличаваха жаждата си.

Хераклес успя да се справи с един овнешки бут и лакомо посягаше към тавата с вътрешностите. Слугата често наливаше в ритона му гъсто, неразредено вино. Нормален човек би пукнал от толкова ядене и пиене, но на него все още не му личеше нито опиянение, нито насита.

Орфей веднъж наля в ритона си малко вино и след това непрекъснато доливаше вода, така че пиеше светлорозова течност. И той, като Хераклес, не позволяваше да му наливат от бронзовия кратер. Единият пиеше чисто неразмесено вино, а другият - намирисваща на вино вода. Месо хапна съвсем малко, а повече посягаше към плодовете и ядките от орех и лешник. Очевидно бе желанието му да запази ясен ума си. Другите жреци на Дионис също не пиха толкова, че да им се замъгли умът. Лицата им бяха леко зачервени и веселието ги бе обладало, но не си позволяваха да прекалят.

Когато позадоволиха глада на стомасите си, поискаха да утолят и глада на ушите си. Един след друг, китародите изпяваха своя пеан за Креонт, преди да запеят своите песни. Пируващите шумно изказваха одобрението си и ги отрупваха с цветя и дребни подаръци.

В това време се появи началникът на стражата и съобщи на Креонт, че е пристигнал пратеник от Язон, цар на град Йолк.

Въведоха пратеника и той тържествено представи на Креонт даровете. Един бик, две крави, пет овце и няколко обработени лисичи и овчи кожи. Също така пет шиша за жертвеници и железен триножник.

Креонт засия от удоволствие пред богатите дарове и поиска веднага да узнае посланието на Язон.

Пратеникът изгълта на един дъх пълен ритон с вино и напевно заговори:

"Аз, Язон от Йолк, по волята на боговете пристигнах в моя роден град, за да поема властта, която Пелий, братът на моя баща Езон, отнел със сила, преди да се родя.

Когато се явих пред Пелий и той чрез знаците, които му показах, ме призна за законен наследник на властта, аз поисках Пелий публично да ме признае за цар и да остане да живее като обикновен гражданин.

И тогава Пелий каза:

"Очаквах пристигането ти, защото самият Зевс, най-великият от боговете, се яви в съня ми и ме предупреди за твоето идване. За да получиш властта обаче, трябва да извършиш велик подвиг и да покажеш, че си достоен за нея.

Затова искам от името на Зевс гръмовержеца да построиш кораб, да събереш герои от всички царства и да отплуваш за далечна Колхида. А това Зевс иска поради стара обида.

Отдавна царувал в минийския орхомен цар Атамант. Негова съпруга била Нефела, богинята на облаците, която му родила две деца - син Фрикс и дъщеря Хела. Скоро Атамант изоставил Нефела и си взел друга съпруга - Ино, дъщеря на Кадъм.

А Ино намразила децата на Атамант, защото не били нейни и решила да ги погуби, за да остане властта на собствените й деца. Затова наговорила орхоменянките да изсушат семето за посев и тази година земята не родила нищо.

Тогава Атамант изпроводил пратеници с богати дарове при Делфийския оракул, за да питат с какво да си възвърне благоволението на боговете.

А Ино дала още по-богати дарове на пратениците. Дала ги, за да излъжат Атамант, че трябва да принесе сина си Фрикс в жертва на боговете.

Явила се тогава Нефела в съня на децата си и им наредила да откраднат златното руно от храма на Зевс гръмовержеца и с него да избягат в далечна Колхида при цар Еет.

И тогава децата на Атамант, Фрикс и Хела, избягали, като взели златното руно от храма. Когато преминавали през лазурното море, Хела паднала от кораба и се удавила, но Фрикс достигнал до царството на Еет.

Разгневил се царят на Колхида, когато научил патилата им. Заповядал никой да не търгува и никой да не отива в градовете на ахейците. Забранил и ахейците да посещават неговите владения. И така изминало много време, толкова много, че вече никой не знае колко далече е тази земя.

Зевс гръмовержецът иска златното руно, символ на върховната власт над богове и хора, отново да се върне в неговия храм и ти, Язоне, си този, който ще изпълни волята му."

Тези думи на Пелий признават моята власт над Йолк. Затова принесох жертви на Зевс и се допитах до оракула на сребролъкия Аполон в Делфи. Жреците потвърдиха казаното от Пелий и предрекоха благополучен край на похода, който ще донесе слава и богатства на участвалите в него. Затова, аз, Язон, призовавам Креонт, царя на могъщата Тива, да участва в похода лично или да изпроводи някой от синовете си.

Нека той каже на моя пратеник какво е решил и да започне подготовката за славния поход!"

Пратеникът още не бе затворил устата си и Хераклес се засмя гръмогласно.

- Ха-ха-ха. Язон! За този поход е Хераклес. На мен най приляга да изпълня поръчението на великия Зевс.

Креонт се ядоса.

- Не бързай толкова, Херакле! Не подобава на един стратег, макар и царски зет, да говори преди царя!

Хераклес не млъкваше:

- Освен че съм царски зет, аз признавам Зевс за мой баща и затова на мен най подобава да бъда стратег на такъв поход. От него ще донеса много злато, роби и други скъпи неща.

- Великият Зевс най-добре знае кому да възложи този поход. Не се опитвай да учиш боговете какво да правят!

Побързах да напълня ритона на пийналия стратег с вино и да му прошепна на ухото:

- До качването на корабите има много време. Боговете често променят поръченията си. Ще принесем богати жертви и ще питаме отново Делфи.

Тези думи го накараха да се усмихне и да млъкне. Креонт удари с жезъла си по масата и се изправи.

- Ти пратенико, говориш за своя господар Язон така, както се говори за прочут герой. Разкажи ни какви подвизи е извършил той, с какво се е прочул, какви са богатствата му, защото едва ли някой тук е чувал името му. Самият Пелий е известен най-много с това, че е взел незаконно властта от брат си Езон. Но не с такива дела може да се канят царе и стратези на далечен и пълен с опасности поход. Редно е да се допитаме и до боговете, да принесем жертви и да чуем оракула на Делфи. Едва тогава ще мога да реша дали да взема участие в този поход, или не.

Креонт седна и доволен от думите си, погледна пратеника, но неочаквано стана Орфей и със силен, плътен и звучен глас заговори:

- Не на пратеника, а на мен се полага да разкажа за Язон, защото сме учили заедно и го познавам добре. Както разбрахте, той е отгледан и израснал при най-мъдрия между мъдрите, царя на кентаврите Хирон. Освен това много пъти е пренасял жертви на веселия бог Дионис, който го закриля. Учителят Хирон го научи не само на всичко, нужно на един владетел, но го изучи на изкуството да стреля с лък, да мята копие и да върти меч. Малко са онези, които могат да се състезават с него в бойните изкуства, в лова и всичко друго, присъщо на мъжете. Преди да тръгне към Йолк, за да получи властта от Пелий, той принесе богати жертви и дарове в светилището на Зевс и оракулът му предсказа, че ще извърши велик подвиг. Нима можем да се съмняваме във волята на боговете? И те, и жителите на Йолк, искат да предадат властта на законния цар. С този поход той ще покаже, че я заслужава, и ще се избегне кръвопролитна битка между него и Пелий. За това те съветвам, Креонте, не бързай да се отказваш. Обмисли добре всичко и тогава реши как да постъпиш!

Креонт, разбира се, веднага се хвана за възможността да протака и да отлага, въпреки че не му хареса пророчеството на Зевсовия оракул.

Заповяда на пратеника да седне на трапезата и да му донесат храна и вино. След това тупна по рамото зет си Хераклес и каза важно и тежко:

- Далечните походи не винаги носят богата плячка. Тя зависи от това, кой взима участие в тях. Много слава ще донесе той на героите, ако успеят да върнат златното руно, но мнозина ще загинат по пътя през непознати земи и племена. Право е това, което казваш, Орфее, че трябва хубаво да се помисли, да се огледа кои ще тръгнат натам, дето никой още не е ходил, и тогава да се реши. Но нали тъкмо това казах и на пратеника? Трябва добре да огледаме нещата и да видим дали в този поход няма да се пролее повече кръв, отколкото в една битка за властта над Йолк. За Язон, каквото и да казваш за него, все пак ще бъде добре да научим повече за делата му и за дарбите му. Ще принеса жертва на великия Зевс в Делфи, а също и на стрелометеца Аполон. Ще се допитам до оракула и тогава ще реша, според тълкуването на жреците.

Като произнесе толкова много думи, отпи голяма глътка вино, явно сметнал, че повече не си струва да говори.

Орфей, също доволен от отговора, най-после взе лирата и се приготви да пее. Почувствах жадното внимание на съпътстващите го китароди.

Песента се появи изведнъж - замислена, жална песен за героя, завоювал чуждата земя и паднал мъртъв от последната стрела на победените.

Всички млъкнаха, заслушани в песента, а ръцете често-често вдигаха ритоните.

Веднага след нея, само на една глътка вино, дойде друга, също така бавна и проточена, но вече за това, колко тежка е съдбата на героя, колко опасности и смърт го дебнат по пътя на носещите прослава битки.

Мнозина, тихо и неуверено, пригласяха, отпивайки често гъстото вино от пълните ритони.

След това дойде песен за мъдрия цар, станал любимец на боговете с многобройните жертвоприношения, с неизброимите си стада и натежали от плод ниви и градини.

А после неочаквано весела песен за виното, което дава сили и бързо взема разума.

Някои станаха и почнаха да играят, други тропаха или пляскаха с ръце. Хераклес се изправи, грабна огромна бойна секира и с един удар разцепи на две дебел чворест пън. Разнесоха се одобрителни викове и почна неудържимо веселие. Буйната музика и мелодичният глас на певеца караха хората да се кривят, да подскачат, да се прегръщат и да се чувстват близки като братя. Нямаше ахейци, нямаше траки, всички се прегръщаха и играеха, опиянени от виното и музиката. Имах чувството, че каквото и да пожелае Орфей - пари, добитък, власт..., ще му го дадат, без да се замислят.

Три пъти произнасях заклинания, за да махна тази магия, да не й се подчинявам.

Най-после спря да пее и омаята в хората попремина, но остана едно чувство на близост, на доверие в човека до тебе. Чувство на свобода и увереност.

Много пъти бях слушал как траките пеят, много пъти бях гледал как играят, но едва сега почвам да разбирам силата на техния бог на веселието и виното Дионис. Разбрах и друго. Защо Орфей не обърна внимание на наглостта на Креонт да сложи Хераклес до себе си и на Хераклес да седне там. Не с такива дребни заяждания можеха да го предизвикат. Прекалено високо над тях бе той с песните си. Да би пожелал, гордите тиванци щяха да го признаят за свой цар. Такава велика магия се крие в него. Само че в друга посока текат мислите му и не властта и богатството омайват сърцето му, иначе още тук би определил кой и как да тръгне с Язон. А това е нещо, което не мога да проумея, не мога да разгадая. Нещо по-голямо и следователно по-опасно от всичко, което ми е известно. Но не мога да направя нищо. Даже Хераклес не би обърнал внимание на моите предупреждения. Трябва да чакам. Да разбера какво иска този любимец на хора и богове.

4.

Непредсказуеми са постъпките и гнева на боговете, а изглежда помагат само когато човек е на родна земя. При изгрев слънце още бях нещо, имах власт и пари, а ето, че още не е станало пладне и аз съм най-долен роб и то крадлив!

Както вече писах, имах скрито злато и скъпоценности, една част останали от баща ми, друга част натрупани от мен. И точно сега, точно в този ден, когато всички се готвеха за празника на Дионис, боговете запалиха желание в мен да видя съкровището си. В същото време, този некадърен пияница Хераклес, проклето да е името му и душата му да не излезе никога от мрачния Тартар, станал и тръгнал да търси вода, за да загаси пожара в бездънния си търбух, натъпкан с храна и вино на пиршеството при Креонт.

Видял ме, че отивам към крепостната стена и с пияния си ум тръгнал след мен, без да го забележа. Изчакал да види какво правя и като видял златото, пожелал го и затова като див звяр се нахвърли върху мен.

Исках да му кажа, че ще го разделя с него, ако си замълчи, но боговете и виното явно му бяха взели ума, защото след като ме просна на земята с няколко юмрука и един ритник, ме накара да сложа всичко в хитона си и така, само по една набедрена превръзка, прегърнал съкровището си, ме прекара през цяла Тива и ме изправи пред Креонт, който побесня повече и от него.

Двамата ме ритаха и удряха немилостиво.

Вече се прощавах с живота си, когато влезе Орфей. Не го видях, но чух гласа му:

- Никой стопанин не бие добитъка си така, както ахейците робите си. Лоша поличба е пред празника на бог Дионис да се пребива роб в покоите на господаря му.

Изглежда дъртакът Креонт се бе уморил да бие, защото злобно изфуча:

- Той не става и за роб. Той е крадец!

Орфей дойде по близо и го посъветва:

- Че тогава го продай. Ще получиш повече, отколкото ако го убиеш.

Креонт ме ритна за последен път.

- Щом се застъпваш за него, подарявам ти го. Кой би купил един крадлив роб? Вземи го и ако искаш го продай, ако искаш го дръж, за да те окраде. Твоя работа!

Веднага Орфей извика двама тракийци да ме натоварят на един кон и да ме закарат в селището близо до храма на Дионис. Там нареди да заколят една овца и да ме увият с прясно одраната кожа. Един от жреците донесе и заешка мас, с която намаза многобройните синини. След като ме намазаха и поставиха на одър върху слама, жрецът донесе и паничка с билкова отвара. Изпих я и заспах.

Събудих се от топлите лъчи на слънцето, влизащи през отворената врата на колибата. Вече не бях увит с кожата. Отоците бяха спаднали и можех почти без болка да движа ръцете и краката си. Предпазливо седнах на одъра. Явно нямах нищо счупено. Хераклес бе оставил Креонт да излее гнева си върху мен, а Орфей ме спаси, преди да ме пребият до смърт и да ме изхвърлят край града на вълците и орлите.

Очевидно боговете са ми отредили робска съдба. Траките не обичат да имат роби. Те или ги освобождават, или ги продават. Впрочем освобождаването сигурно е доста рядко. Нали и децата си продават на тържищата като добитък. Утре или в други ден Орфей ще ме продаде на някой от търговците, пътуващи с него, и кой знае каква ще бъде съдбата ми.

Отдавна трябваше да избягам от Креонт. Имах пари, можех да отида в Египет, в Тракия. Там, дето никой не ме познава и да живея като свободен човек.

Но кой може да избегне съдбата, отредена му от великите Мойри?

Докато разсъждавах така, влезе белобрад старец, трак. Изгледа ме равнодушно и помести ниска масичка пред мен.

- Ще ти дам да хапнеш нещо, после си лежи и чакай да дойде Орфей. Надпяването и надсвирването свърши. Сега идат косматите да гонят злите бесове, а после ще бъде надбягването с коне.

Докато говореше, отчупи парче житена пита, сипа в дървена паница рядка чорба, сложи три стръка лук и пренесе масичката пред мен.

- Ето, копривена чорба и лук. Има печено месо, ама сега не трябва да ядеш мазно. Месо утре. Така нареди Орфей. Хапни и си лягай, а аз ще ида горе да погледам.

С тия думи, без да го интересувам повече, излезе и ме остави сам.

Опитах се да хапна от рядката чорба, но с мъка преглътнах две-три хапки и легнах обратно на коравия одър. За какво ли трябваше да ям. Освен смъртта нищо не може да ми помогне. Да се върна в Тива, ще ме убият веднага. Да тръгна към други земи, нямам сили. Да остана в тази колиба, не мога да платя и или ще ме изгонят, или ще ме продадат на тържището.

В унеса си не съм усетил кога в колибата е влезнал Орфей.

Изглежда съм разсъждавал на глас, защото чух звучния му глас да казва:

- Никой не знае каква съдба са му отредили боговете. Затова не унивай предварително. По-добре ми разкажи кой си и защо искаха да те убият. Преди два дни беше на царската трапеза, значи не си обикновен роб.

В погледа му ли, в гласа му ли имаше нещо, което ме накара да му разкажа всичко така, както е. И за баща ми и за съкровището ми и за това, какво знам и какво не.

Докато му разказвах, слънцето залезе и почнаха да се подават звезди.

Орфей се изправи.

- Тази нощ е нощ на свещения бяс и менадите. Но не само техният разум се помрачава. Мъжете също са му подвластни. Ще участвам в тайнствата, а сутринта тръгваме на път. Ще призова Дионис да ти вдъхне животворна сила. Да прогони ужасните мисли. Да си здрав и весел. А сега спи и сутринта тръгваме.

С тези думи излезе и ме остави.

Дали от това, че му разказах всичко, дали наистина бе призовал Дионис да ми помогне, но отпадналостта почна да изчезва. Почувствах глад и нагълтах копривената чорба и парчето пита. После се отпуснах и чух глухия звук на тъпаните и пронизителното пеене на менадите. Около мен имаше толкова много живот... Пееха мъже, провикваха се змейове... В жилите ми пулсираше живот. Дори в съня си чувствах омайващия зов на бога, чувах глухия тътен от омагьосващата музика...

Сутринта ме качиха на една двуколка и веселото шествие на китародите потегли. Движехме се бавно, защото ту един, ту друг спираше да запише хрумнала му мисъл или думи на песен. След половин час същият спираше, за да изтрие написаното и да напише нещо ново. Пък и защо да се бърза. Многобройните дарове: бикове, крави, овци, търговските кервани - всичко това се движеше бавно и имаше време за всичко.

По едно време на снежнобелия си кон до мен дойде Орфей. Беше махнал пъстротканата зейра, защото слънцето почваше да припича. Отново ме заразпитва за най-различни неща. Не се стърпях и изразих учудването си, че толкова много се интересува от мен. Той се засмя.

- Ти си първият роб, който притежавам. Искам да знам какво мисли един роб, стреми ли се към свободата, какви други желания има.

Бях учуден.

- Нима в светилището на Дионис или в твоето царство не си имал възможност да наблюдаваш робите и да ги разпитваш? И аз ли съм първият роб на един тракийски цар?

Той кимна с глава и поясни:

- У нас няма обичай да се държат роби. Ако във време на война вземем пленници, след войната или ги освобождаваме, или ги продаваме на търговците. Затова нито в светилището, нито в царството ми съм имал собствен роб.

Помъчих се да бъда искрен:

- Всеки роб иска да бъде свободен, но за да е свободен, трябва да има собственост. Затова робът мами господаря си, стреми се да работи по-малко и да се храни по-добре. Робите занаятчии или такива, които имат други умения, пък се стремят да бягат, защото знаят, че ще си изкарат прехраната и могат да се замогнат. Затова господарите им ги държат близо до себе си, като им позволяват да вършат това, което умеят. Отделят ги от останалите роби, които не са нищо повече от животни. Създават илюзия, че при добра работа или проявена вярност може да ги освободят. Щом такъв роб разбере, че го лъжат, бяга или почва да работи против господаря си. Много често това му струва живота, както щеше да се случи с мен, ако не ме бе спасил навреме от ритниците на Креонт и Хераклес. Моят баща бе жрец на египетския бог Ра. Ако боговете не му бяха отредили робска съдба, аз също щях да съм жрец. Много пъти съм имал възможност да избягам и да отида в Египет. Винаги ме е спирало едно - тук съм роб, но роб, който се грижи за богатствата на господаря си. Ако отида там и не успея да върна богатствата на баща ми, или роднините, които са заграбили богатствата му, разберат, че съм там, веднага ще ме продадат в робство и тогава няма връщане. Единственото избавление е в смъртта. Майка ми е тракийка. Аз съм израсъл тук, макар и роб, тук всичко ми е близко и познато. Никога не съм бил в Египет. Защо да бягам?

Усетих, че съм прекалил с думите си и млъкнах. Разгневих се на себе си. Щом ме заговори, разправям неща, които по никой начин не бих произнесъл на друго място. Каква магия се крие в него, та така разкривам мислите си?

Все пак, при Орфей поне засега ми е добре. По-късно ще решавам какво да правя.

Думите му ме смаяха:

- Не се оплаквай от съдбата си. Ако боговете решат, може да стигнеш и до Египет.

Плесна коня и се понесе напред.

Разбира се, когато баща ти е цар на голямо племе, а самият ти си жрец от най-богатото светилище и при това си съвсем млад, боговете ще те тачат и каквото и да направиш, ще е добро. А пък ако си и прочут китарод, то със сигурност всичките ти желания ще се изпълняват. Само не знам какво ще каже Делфийският оракул. Тива волно или неволно прие Дионис. Прие го, защото траките са многобройни, защото Атина я плаши. Делфи няма от какво да се бои. Той може да направи с ахейците това, което Дионисовото светилище не може с траките - да ги обедини срещу общия враг.

Истина е, че жреците тълкуват волята на боговете. Също такава истина е, че волята на ахейските богове винаги съвпада с интереса на ахейците. Волята на египетските богове - с интересите на фараона. Не разбирам само чии интереси защитават тракийските.

Почнах да богохулствам. Дано боговете ми простят, защото сега не мога да им принеса и жертва. Защо ме наказват така жестоко? Може би защото почитам сияйния Ра в чужда земя, дето властват чужди богове? Но нали и на тях съм принасял жертви. Само Орфеевия бог Дионис не почетох с дар и не умилостивих с възлияние и тлъсто животно.

Разправят, че царят на Орхомен, Миний, не признавал Дионис и когато жрецът призовал жените и девойките да излязат по поляните и горите и с песни и танци, окичени с цветя, да почетат веселия бог, трите му дъщери останали вкъщи. Вечерта, докато другите се веселели, дворецът му се обвил в лози, натежали от гроздове, а след това изгорял. Миний търсил напразно дъщерите си. Дионис ги превърнал в прилепи.

Аз не мога да се съмнявам в силата на боговете, защото имам жреческите познания. Наистина не умея да тълкувам поличби и знаци, но прорицателите и тълкувателите са много малко. А дали съм годен за тълкувател? Боговете винаги изпращат знамения или поличби на тези, които искат да накажат или наградят. Може би съм пропуснал да разтълкувам сънищата си или не съм следил за птиците, за животните. Тукашните птици и животни са различни от тези в Египет, но все пак...

Утре ще пристигнем в Делфи. Дано стрелометецът Аполон не се опълчи срещу Орфей. Той ме спаси от смъртта и аз се вричам пред сияйния Ра, че ще му служа вярно, дори това да е против моя интерес.

5.

Още преди да пристигнем в Делфи, времето се развали. Ниски тъмни облаци се носеха към морето, валеше противен и студен дъжд. Търговците ни напуснаха и поеха пътя към Истъм. Останаха китародите и тримата траки на Орфей, които му слугуват във всичко и се грижат за колесниците с багажа и малките стада добитък, подарени от Креонт и от селищата, където преспивахме, и, разбира се, китародите показваха изкуството си. Никой не се оплака от влажния студ и само оживлението, когато влизахме в Делфи, издаде доволството, че най-после ще спрем под покрив и ще се изсушим и стоплим.

Без много шум слугите ни показаха помещенията, предназначени за нас, и ние свалихме натежалите, прогизнали от дъжда зейри край веселия огън в огнището.

Приемът беше като на най-обикновени пътници, отбили се да принесат жертва и да измолят закрилата на боговете. Делфийските жреци явно показваха, че Орфей не е желан гост в храма. Почувствах обида заради него, но той не обърна внимание на почти враждебното посрещане. Веднага извади восъчна табличка и почна да пише. Надникнах през рамото му.

"Помагай на слабите, утешавай и лекувай страдащите, нали всеки трябва да има надежда!"

Неволно изрекох:

- Значи за това ме спаси от смърт?

Той се обърна и учудено ме погледна.

- Не очаквах, че разбираш писмените знаци.

Събрах цялото си достойнство.

- Както ти разказах, майка ми е тракийка и мой роден език е тракийският, баща ми е египтянин и мой роден език е египетският, аз съм роден сред ахейци и техният език е този, който говоря. Баща ми ме научи да разпознавам и разбирам писмените знаци. Освен това мога да разпознавам звездите и да смятам, да разделям земя и да правя планове за постройки. При Креонт използвах това за себе си, сега искам чрез тези свои знания да служа на теб.

Орфей остави настрани навосъчената дъсчица. Загледа се в пламтящите главни, помълча и след това се обърна към мен:

- За да ми служиш, трябва така както се откъсва пламъкът от дървото, и ти да се откъснеш от човешките разпри, да се опиташ да опознаеш себе си, да се стремиш до проумееш това битие, което цари в безкрайното небе, на повърхността и бездната на Земята. Трябва да споделяш мислите ми... Готов ли си на всичко това?

Музиката на думите му ме омая. Тя разкриваше път към непознати тайнства, към общение с боговете. Сложих ръка на сърцето си и казах:

- Готов съм. Без теб винаги ще бъда един прост роб. Със теб ще служа на боговете, които ни закрилят.

Той кимна.

- Утре ще принесеш жертва на Аполон очистителя. Ще бъда до теб. Искам да знам дали богът приема думите ти.

Загледах го нерешително. Как можех аз, който не притежавам нищо, да принасям скъпи жертви?

Орфей разбра колебанието ми и извади тежка кожена торбичка. Взе две златни монети и ми ги подаде.

- Ето, купи каквото смяташ за нужно. След това подготви и душата си за това изпитание.

Взех парите и ги стиснах здраво. Не се боях от изпитанието. Вече имах бог, на който да служа, и този бог бе пред мен.

Не се колебах и при избора на жертвата. Добре охранен козел. Макар и отправена към Аполон и всички богове, жертвата е преди всичко за помирение с Дионис. Ще търся неговото благоволение, на бога на пролетната омая, на кипналия като младо вино живот.

На разсъмване отведох козела пред жертвеника. Орфей, в бяло жреческо облекло, обшито с пурпурни ивици, вече бе довел двегодишен бик, украсен с цветя. Двама делфийски жреци разпалиха жертвения огън. След това с привични движения вързаха здраво бика и с остър нож майсторски прерязаха гърлото му. Алената кръв потече в жертвеника и внезапно се издигна висок пламък. Това беше знамение. Богът стрелометец приемаше жертвата и обещаваше успех на Орфеевото дело.

Докато Орфей отправяше благодарствени думи към бога, заведох моя козел при жреците. Уплашен от мириса на кръвта, той отчаяно се дърпаше и скачаше. Колачите, свикнали с подобни неща, ловко го повалиха и без много церемонии му прерязаха гърлото. От него като фонтан бликна кръв и оплиска лицата и на двамата. Това също бе знак от боговете, но в момента не можех да го изтълкувам.

Орфей остави слугите траки да се погрижат двете животни да бъдат опечени и потегли с мен обратно. Запитах го как би разтълкувал това, което се случи. Той сдържано обясни:

- Боговете обичат жертвите. Ще имаме тяхната помощ. Чака ни дълъг път. Ще минем през Истъм и Атина, а от там, през остров Крит - в Египет. Ще изучим това, което знаят жреците на египетските богове, тайните на тяхното управление, ще видим чудеса, които не познаваме. Отсега нататък си свободен човек. Не подобава повече да бъдеш мой роб!

Изслушах го и бавно поклатих глава.

- Благодаря ти за това, че ми даряваш свободата, но нека това стане по-късно, когато се върнем от Египет.

Орфей ме погледна недоумяващо.

- Нима предпочиташ да бъдеш роб, вместо свободен човек? Аз имам нужда от приятели, които ме следват, защото ме разбират, а не от роби, които ми се подчиняват по необходимост.

Обясних му.

- В Египет имам могъщи роднини, които, щом узнаят кой съм, ще направят всичко възможно да ме убият или да ме продадат в робство. Като твой роб съм недосегаем за тях, но като свободен човек ще могат да правят с мен каквото искат. Баща ми е бил богат, имал е земи, дворци и роби. Когато се отзовал на робското тържище в Атина, потърсил помощта на роднините си. Вместо да го откупят, те си поделили богатствата му. Мен ще ме мразят двойно повече, защото ги заплашва разобличение и ще трябва да върнат заграбените богатства. Затова те питам, какво предпочиташ - жив предан до смърт роб или мъртъв приятел.

Той се засмя.

- Разбирам те. Човек най-силно мрази този, на когото е направил зло. Това обаче, не бива да пречи на нашето приятелство. Напротив, тази тайна трябва да ни свърже още по-силно. Всяка тайна обвързва тези, които я знаят с невидими връзки, кара ги да си помагат и да не се карат, дори и да се мразят. Този, който знае чужда тайна, придобива невидима власт над човека. Ти слагаш своята тайна пред мен и ми даваш власт над живота си. Затова ти обещавам, дори против волята на боговете, да не издавам тайната ти!

Не знаех това. Бях го вършил много пъти, ползвайки тайните на Креонт или някой друг, но само за да увелича моето съкровище, което ми се струваше път към свободата. Сега го бях загубил, но то ми изглеждаше жалко, както и животът, който бях водил. Пред мен се откриваше друг свят, непознат и привлекателен, свят, в който знанието, докосването до божествените тайни дава много по-голяма наслада и от най-красивата жена, от най-голямото богатство и власт.

Нещо в мен ликуваше, искаше песен, слънце...

Все пак не тръгнахме веднага.

Делфи е старо тракийско светилище, още назовавано и с тракийското си име Питон, но ахейците бързо бяха превърнали храма на Аполонов и Зевсов и по взаимно споразумение, ползваха предсказанията на оракула общо. Най-много жертви ахейците принасяха на Аполон и Зевс и понеже те бяха богатите, имащи властта и търсещи съветите на боговете, тракийските жреци имаха все по-малко работа.

Ахейците възприемаха тракийските богове, но с имена, които те им даваха. Мразеха определено тройната богиня Кибела и не почитаха Дионис най-вече заради това, че искаха да се знае кой е бащата на децата им. Затова не позволяваха на своите съпруги и дъщери да честват пролетните празници, където тракийките си избираха мъж, а често и по няколко, та после самите те не знаеха от кого са заченати децата им.

Хората посещаваха храма на Аполон, за да се допитат до Пития, както наричаха тук прорицателката. По тази причина и самите траки вече наричаха светилището Аполоново, макар че поддържаха старите си обичаи и жените им празнуваха всяка пролет из горите, без много да избират бащи за бъдещите си деца.

Надмощието на ахейските жреци бе очевидно, но светилището принадлежеше на тракийския оракул и траките избираха Пития. Ахейците бяха предложили на жреците от Дионисовото светилище да дадат богати дарове и откупят собствеността на светилището. Тракийските жреци в Делфи бяха поискали съвет от прорицателката на голямото Дионисово светилище в Родопите.

Вместо отговор пристигна Орфей.

Този ден трябваше да се събере големият жречески съвет и да реши каква ще бъде съдбата на храма. Затова и Орфей рано сутринта, при изгрев слънце, принесе жертва да измоли закрилата на Аполон и Дионис.

Поисках да присъствам на съвета, но Орфей ми отказа.

- Не може да присъства никой освен жреците, дори да е най-могъщият цар. Освен това въпросите, които ще се разискват, са чисто делови и нямат нищо общо с тайните на висшето знание.

Съгласих се, но любопитството ме чоплеше. Исках да видя жреците пазители на божествените знания, на свещените тайнства. Ако боговете не бяха наказали така жестоко баща ми, аз щях да бъда като тях, защото всеки жрец предава знанията на своите деца.

Изведнъж се сетих. Стража имаше пред вратата на храма, но не и под прозорците. Бяха високо и не можеше да се надникне, но положително можеше нещо да се чуе.

С небрежна походка минах край колоните пред входа. Стражите дори не ме погледнаха. Свърнах край ъгъла и отидох към задната част на храма, където имаше отвори, пропускащи светлина в помещенията. За моя радост край един от тях чух гласът на Орфей. Приседнах на един камък и се престорих, че просто диря отмора и прохлада, за да размишлявам.

Скоро ми стана скучно. Разговаряха за всичко друго, но не и за това, което трябваше да решават. По-скоро приличаха на хора, срещнали се на празник и разпитващи за каквото им хрумне. Отгоре на всичко почувствах глад и затова се завлякох в стражницата. Един от стражите донесе голям бут от жертвен бик и те охотно ме поканиха да седна при тях.

Тук нещата бяха по-ясни.

- Ахейците искат да вземат светилището, за да дадат с помощта на стрелометеца Аполон всичката власт на гръмовержеца и мъжете. Великата майка не иска да се откаже от върховенството си, а Дионис изобщо не го питат.

- Цялата работа е, че Зевс иска да има съпруга, която да ражда деца от него, а не от този, който тя си е харесала. Пък и, да ти кажа, има право. Мъжът е този, който ходи на война, защитава къщата, жената и децата, а не може да се разпорежда с нивите и жена му търчи като разгонена кобила из гората да си търси любовник.

- Така е. Аз продадох всичките си деца, защото нито едно не мога да призная за мое. Накрая натирих и жената. За нивите съм ходил три пъти да воювам и с плячката взех най-плодородна земя. Тук съм напълно съгласен. Не може жената да стои по-горе от мъжа.

Слушах, без да се намесвам, но се стреснах от такива богохулства. Ахейците си почитат техните богове, но стражата беше от траки, които никак не се подчиняваха и не желаеха да възприемат каквото и да било от ахейците.

Разговорът продължаваше все в този дух.

- Главният жрец на Делфи, Дамаст, казва, че великата богиня Кибела приела Зевс за свой съпруг и сега се нарича Хера. Отгоре на всичко, вече се грижела за семейството и не позволявала на жените други мъже освен съпруга, който са си избрали веднъж.

- Родопското светилище също не обича много-много майка Кибела, макар че я търпи. Дионис прави някои неща като нея, ама дава и вино, та да е по-весело и да не помниш какви глупости си извършил.

- В края на краищата, аз мисля, че Зевс е прав, като иска да се знае кой бог какво прави. Не може, като почнеш една работа, да принасяш жертви на толкова много богове. Каквото и да правиш, винаги някой от тях остава сърдит и ти обърква нещата, а ти се разоряваш от многобройните дарове. Имам една нива и като дойде време за сеитба, трябва да принеса жертва на богинята майка, на Дионис, на Бендида... Накрая всичко, което съм изкарал, са го изяли боговете и пак нивата не е родила богато, пак паднала градушка или дошла суша, или я нападнали диви животни.

- Когато си на нивата, май говориш друго?!

- Разбира се. В моя род си знаят и признават Бендида за плодородие и Дионис за лозите. Само че тук съвсем съм си объркал главата и затова отдавна чакам жреците да заколят някое животно, а не нивата да роди.

Тези думи предизвикаха всеобщ смях. Възползвах се от това, поръсих няколко капки вино на главата си според тракийския обичай и отново отидох да подслушвам под прозореца.

Този път ми провървя. Пазарлъкът бе започнал. Чух гласа на Орфей:

- Има неща, които ни сближават. Има неща, които ни отдалечават. За да живеем в мир и боговете да ни покровителстват, трябва да избягваме нещата, които ни отдалечават. Така ще се разбираме по-добре и боговете ще са по-благосклонни към нас.

Плътен, уверен глас възрази:

- Нима може да има разбирателство там, където се служи едновременно на богове, които вършат точно обратното на това, което прави другият. Ние може да признаем великата богиня само като съпруга на Зевс. Богинята на плодородието, Бендида, признаваме като Артемида. Как да приемем Дионис, вършещ много от това, което прави омразната Кибела и това, което прави Аполон, за брат на Зевс. Известно е, че боговете са извоювали властта си с тежки битки. След като Зевс гръмовержецът е постигнал върховната власт, той няма да позволи на хората да се кланят на богове, които не признава!

Отново прозвуча гласът на Орфей.

- Тройната богиня може да се подчини на Зевс и да му бъде вярна съпруга само ако гръмовержецът признае, че Дионис е негов брат. Той дарява с веселие всички, които го почитат. Покровителства изкуствата и знанията. Навсякъде го тачат и се боят от него. Това светилище, сега посветено на Аполон, е на Загрей, когото вие наричате Зевс и от чието сърце се е родил Дионис.

Друг, по-дрезгав и неприятен глас се намеси.

- Дионис е роден в Тива, която първа го призна. Той е син на Зевс, а не негов брат, тъй като се е родил от сърцето му. Не може братът на Зевс да закриля менадите и да пиянства по цели нощи. Нека си скита по горите и весели хората, но да не пречи на Хера да се грижи за семейството.

Прозвуча и трети глас.

- Дионис ще вземе от тройната богиня грижата за менадите, а по-лесно е да вразумиш сина си, отколкото брат си. Истина е, Орфее, че Загрей е син на Персефона, но както знаеш, е бил разкъсан от титаните и по-късно го е родила Кадмовата щерка Семела в Тива, поради което и Креонт, по съвета на Пития, му е принесъл богати жертви и го е признал, но не забравяй, че Зевс го е зашил в бедрото си и той се е родил от него. Нека върши част от това, което върши тройната богиня, и ние ще го почитаме не по-малко от траките, но не може да бъде съперник за трона на Зевс. Прав си, когато твърдиш, че Родопското светилище е по-старо и по-почитано от Делфи, но точно тук е центърът на Земята и следователно оттук трябва да бъде управляван светът. При това положение трябва да се съгласиш, че Зевс приема тройната богиня за съпруга и тя признава върховенството на мъжа в семейството, а Дионис е негов син, но от друга жена. Ние, жреците, трябва да сме съгласни с това, защото тайните на висшето познание не могат да се предават на деца, чийто баща не е известен. Също така децата наследяват и нашите богатства, а това не може да става, ако не се знае кой е бащата.

Отново заговори Орфей.

- Тъкмо заради висшите тайнства и науки искаме Дионис да бъде признат за брат на Зевс. Както знаете, в Египет и Тракия познават и използват силата на висшите познания. Египет не допуска вашите жреци да бъдат посветени в тайнствата, макар че сте на пъпа на Земята. Ние обаче, може да ви ги предадем постепенно. Ще приемем тройната богиня да стане съпруга на Зевс с новото име Хера, но вие трябва да признаете привилегията на жреците тракиди да бъдат пазители на свещените знания и тайнства, тъй като Дионис е техен покровител.

На това място не издържах повече слънчевия пек и потърсих покой в отредената ми стая.

Трудно бе да възприема цялото това богохулство. Жреците говореха за боговете така, както не си позволяваха и грубите неграмотни стражи. Хем признават, че боговете определят съдбата на хората, а не хората на боговете, хем решават съдбата на всемогъщата велика богиня, като че е робиня на жреците и не могат да се споразумеят кому да я дадат за слугиня. Добре, че в жилите ми тече и египетска кръв. Там боговете не биха позволили хората да определят съдбата им. Да. Ако това ставаше в Египет, боговете веднага биха ги наказали.

Разбирам защо баща ми така се стремеше към свободата и Египет. Само че боговете не желаят това да стане и е безсмислено да се противя на волята им.

Бях толкова потресен, че щом влезе Орфей, веднага му разказах всичко. Той недоволно ме изгледа.

- Не е трябвало да подслушваш. Принуждаваш ме да те посветя в неща, които не бива да знае един обикновен човек, дори и да е мой приятел. Само заради това, че ти ми довери своята тайна и аз имам власт над живота ти, ще ти обясня как стоят нещата. Както много добре знаеш, ахейците и траките ту се съюзяват срещу някой трети, ту воюват помежду си, всеки има своите богове и никой не иска да признае другия. Знаеш също, че човек почита всички богове, но има само един бог покровител, който му помага. Останалите или не му обръщат внимание, или ако не ги е умилостивил с жертви, помагат на враговете му. Понеже боговете са като хората, те също воюват помежду си. Ние, хората, принасяйки им жертви, ги предразполагаме към нас и те участват в нашите разпри. Затова и върховният бог на ахейците, Зевс, наказва провинилите се богове. Самият Аполон е бил принуден да слугува и пасе стадата на смъртния Адмет, защото погубил циклопите. Тази неразбория може да се премахне само по един начин и той е подсказан от боговете. Нека те се разберат помежду си, та да можем и ние, хората, да се разберем. Това, което ти чу, са желанията на боговете, подсказани на хората с устата на оракулите. Утре ще има нови допитвания и след като ги разтълкуват, ще приемем решенията на боговете.

Съгласих се с него, но едно съмнение ме глождеше. Тук, в Делфи, не допускаха нито великата богиня майка, нито някой от жреците й. Дали тя щеше да приеме този брак със Зевс?

Не посмях, а и не исках да го питам за това. Все пак, макар и да ме нарече свой приятел, аз си оставах един роб, а първото условие да оживееш като роб, е да слушаш внимателно и да не питаш за нищо.

6.

Преговорите се проточиха. Всеки ден се принасяха богати жертви. Пития изричаше предсказанията си и безкрайни часове жреците спореха за тяхното значение. Ахейците изглежда бяха решили да не отстъпват в нищо от своите претенции, но Орфей бе също така неотстъпчив и учудващо спокоен. След като приключваха с големия жречески съвет, той вземаше лирата, излизаше навън, разговаряше весело с жреците и после слизаше в близката долина, където се събираха хората, дошли да принесат жертва и да се допитат по важен въпрос до боговете.

Понеже тези дни Пития работеше само за жреците, броят на пристигналите непрекъснато се увеличаваше. Орфей им пееше, разговаряше с тях, а понякога, ако бе в подходящо настроение, извикваше някой от наобиколилата го тълпа и му казваше неща, които никой не би могъл да знае.

Някои от тях ми направиха голямо впечатление.

Един истъмски търговец от три дни чакаше да зададе въпроса си на Пития. Орфей го повика при себе си.

- Търговецо, това, което си дошъл да научиш от Пития, те чака в пристанището.

Човекът в първия момент отказа да му повярва, но когато Орфей му каза какви кораби и каква стока са докарали, той се просна по очи пред него и заяви, че ако това се окаже вярно, ще му поднесе най-богатите дарове, които е правил през живота си.

На следващия ден друг, дошъл от същото селище да поднесе дар и се допита до Пития, потвърди казаното от Орфей.

Търговецът удържа думата си и предаде на слугите не само даровете, предвидени за ненужната вече Пития, но и всичкото злато, което носеше със себе си.

Друг случай бе със петдесетина души траки начело с вожда си. Пристигнаха да искат съвет от Пития как да се опазят от войнствените си съседи ахейци.

Още не бяха свалили нищо от претоварените двуколки, когато Орфей повика вожда им. Той учудено се приближи.

- Кой ви даде съвет да оставите селището си и да дойдете тук?

Вождът сви юмруци и очевидно нямаше намерение да отговаря, но все пак каза кратко:

- Принесохме жертви на Херос, да ни избави от враговете ни. По вътрешностите им жрецът видя, че трябва да дойдем да поднесем жертва на Аполон, а оракулът да ни каже какво да правим.

Орфей тъжно поклати глава.

- Докато сте пътували насам, разбойници са нападнали и разрушили селището ви. Отвлекли са жените и децата, отвлекли са стадата и са изгорили нивите ви. Жрецът, който ви е дал този съвет, е съсечен и оставен да го ядат лисиците. Сега е безсмислено да се връщате и преследвате някого, защото ще ви избият съвсем. Ще поискам да ви вземат за стражи на Делфи.

Вождът не повярва.

- Разбирам, че ти си Орфей певецът, но никой не може да знае дали е станало такова нещо или не. Пък и един певец едва ли знае повече от оракула.

Орфей дори не се усмихна.

- Утре ще дойде единствената жена, която е успяла да се спаси от грабителите. Тогава ще разберете.

Стана, както предсказа Орфей, и по този начин храмовата стража не само се увеличи, но беше готова да прави всичко, което пожелаеше той.

Впрочем след няколко подобни случая, всички събрани край Делфи искаха да чуят неговите думи, а не нуждаещите се от тълкуване пророчества на Пития. Всеки ден се събираха на поляната в очакване да го видят, да чуят песните му и да кажат за какво са дошли. На повечето от тях той казваше да се допитат до оракула, но те все пак предпочитаха него, вместо пророчествата на жрицата. При това там трябваше да принасят дарове на бога, на оракула, на жреците и на храма, а тук само на него.

Песните му също се заучаваха най-старателно. Искаха, като се приберат у дома, да кажат нещо ново, нечувано дотогава. Приятелите му китароди непрекъснато пееха на някоя група хора. Това им носеше подаръци и слава, но не им оставяше време да се съберат така, както по пътя - за сериозни разговори.

Тълпата в подножието на Делфи се увеличаваше и поради това, че славата на Орфей бързо се разнасяше на крилете на мълвата, все повече хора искаха да го чуят и видят. Не мога да кажа кои бяха повече - траките или ахейците, но всички имаха една обща черта - пиеха вино и бързо приемаха за свой бог покровител Дионис.

В Делфи имаше и двама жреци от Дионисовото светилище, пристигнали преди нас. Те очевидно бяха свършили работата си и по цял ден се мотаеха из тълпата, давайки пояснения на любопитните посетители. Мнозина вярваха, че те може да им помогнат да бъдат изслушани от Орфей и мисля, че жреците печелеха добре от това. Печелеше и Дионис, а най-вече Орфей.

Делфийските жреци се чувстваха все по-неудобно. От една страна, ги притесняваше тълпата, където вече имаше и няколко царе. От друга страна, Орфей, неотстъпчив и увеличаващ влиянието си.

Вечер Орфей се нахранваше и ако нямаше уговорка да се срещне с някой от жреците, сядаше да пише. Понякога се заседяваше до късно и аз едва удържах отворени очите си. Това не му пречеше сутринта рано да е на крак и да обсъжда предстоящата среща с висшия съвет на делфийските жреци.

Една вечер случайно чух разговора му с единия от родопските жреци. Жрецът, вече възрастен, но як планинец, отпиваше от време на време от ароматното вино и слушаше внимателно Орфеевите думи.

- Ако разгледаме по-добре нещата, ще видим, че ахейците обичат да нападат и живеят от плячката. Освен това, те се стремят към власт и богатство много повече от нас, траките. Техните градове стават все по-богати и някои купуват и роби, за да увеличат богатствата си. Строят храмове и принасят богати жертви и дарове, за да ги закрилят боговете. Обратно на това ние, траките, избягваме войната, ако не ни нападнат, не се стремим да получим власт над тях и се задоволяваме с това, което сами можем да изработим. А боговете? Всички траки почитат Дионис, но кой му строи храмове? Само царете! Всеки цар е жрец и има жертвеник, на който омилостивява всички богове. Мъдрият Хирон е научил мнозина какво да правят, но не познавам тракийски цар, последвал съветите му.

Жрецът миролюбиво отвърна:

- Мъчни питания отправяш, Орфее. Да ти кажа, не знам дали и боговете могат да им отговорят. Нали и те враждуват, помиряват се, съюзяват се... Също като нас, хората. И все пак бих ти отговорил поне на едно питане. А то е - защо траките навсякъде са по-бедни. То е затова, защото не си купуват роби, не използват труда им, за да забогатеят, а често сами продават децата си в робство, вместо да ги пазят, за да може и с техния труд да се замогнат.

Орфей поклати глава.

- Има и друго. Всеки ахейски вожд иска да има траки в стражата си, защото те са най-добри във време на бой. И макар сражението да се печели от траки, забогатяват отново ахейци.

Жрецът се усмихна.

- Както казваш ти, Орфее, даже Дионис има две лица. В мрака на нощта той кара хората да пият и мъжете и жените да се търсят, а в светлината на утрото пее, свири, играе и не помни какво е станало в мрачната нощ. Нощем е другар на Кибела, денем на Аполон. Та нали всеки обещава богата плячка на стражите си, а когато дойде време да се дели, тя отива в царете, стратезите и жреците, а за тези, дето са въртели меч, не остава почти нищо. Когато тракийски цар води бой, всичко се дели по равно и остава в траките, защото той не наема ахейци, но за да води бой, трябва да го предизвикат, а кой смее да предизвиква тракийските царе? Мисля, че всичко е дело на боговете. Ако Дионис е по-силен от Аполон е едно, ако Аполон е по-силен, друго. Затова смятам служенето на бога за най-важно.

Орфей помълча малко.

- Не Дионис е виновен, че има две лица. Изначално Загрей се грижел хората да бъдат весели, лозите да им дават обилен плод и да имат много и различни богатства. Подземните сили се съюзили, убили го и изяли тялото му. В лакомията си глътнали сърцето му цяло и от него се родил Дионис. Така негов родител е и Загрей, чрез сърцето си и страшните сили на подземния свят. От това идва и неговата двойственост. През деня той покровителства науките и изкуствата, а през нощта излиза с дивите менади и поддържа нечестивото начало на подземните сили. Но не това ме тревожи тук, в Делфи. Утре трябва да постигнем съгласие с висшия съвет. Уверен съм, че Дамаст е готов да направи отстъпки.

Жрецът кимна утвърдително.

- Ще приемат Тракидите за пазители на висшите знания, ще приемат храмовата стража да бъде само от траки, ще приемат и най-важното - Дионис ще бъде на същата почит, както и Аполон. Половин година главният жрец ще бъде Аполонов, а другата половина на Дионис. За всичко това ще искат храмът да стане техен, а те да изпратят в родопското светилище обещаните дарове.

Орфей отново замислено помълча.

- Не чаках така лесно да се съгласят.

Жрецът с облекчение се засмя.

- Долу на свещената поляна чакат ред за въпроси към оракула четирима ахейски царе. Разговарях с всички. Въпросът им е един и същ - да участват ли в похода на Язон за златното руно. Знам и какво ще им каже Пития. Да участват, ако има кой с песните си да омае траките, за да ги посрещнат гостоприемно като приятели.

Орфей ядосано се изправи.

- Аз отивам в Египет! Трябва да науча много неща. Да се оправят сами! Язон иска да царува над Йолк, да се прослави и съперничи на Атина в търговията по море. Не се бои от похода, защото отива при роднината си Еет, който е ахеец. Ахейците и без това ни завиждат заради Илион и търговията му с Финикия и Египет. А златното руно им трябва, за да признаят всички могъществото на Зевс и правото му да царува над богове и хора. Разбира се, и над траките. Нека отидат сами да си го вземат!

Жрецът отпи голяма глътка от тъмното вино.

- Ахейците са забогатели и имат стоки. Искат да търгуват и да получават роби. Ако ги търсят при нас, мъртвите ахейци ще бъдат повече от живите роби. Ако преплуват морето, ще бъде същото. Задморските държави са по-силни от тях и само морето е пречка да не ги поробят. Този поход им е необходим, за да открият по-слаби народи, които чрез война и търговия да превръщат в роби. Иначе ще почнат да воюват помежду си, докато се унищожат напълно. Жреческият съвет в нашето родопско светилище смята, че ако тръгнат в такъв поход, трябва да им помогнеш, но само да може чрез търговията да засилим влиянието си над тях и да наложим Дионис по всички ахейски градове. Ако тръгнат да търсят битки и налагане със сила на Зевс и Аполон, трябва да останеш тук, а Илион да търси помощта на Рез. Сега може спокойно да отидеш, където си намислил. Докато се споразумеят, докато построят корабите за похода, ти ще се върнеш и може би нещата ще са променени и светилището ще вземе друго решение.

Орфей се засмя.

- Ако изобщо се съглася да тръгна с този поход, значи да опитам да съюзя ахейци и траки и да премахна враждата помежду им. Да се опитам и ние, траките, да разберем, че богатство и силна държава се постига с търговия и роби, които да работят за нас. Наистина тракийските царе, през чиито земи ще мине походът на Язон, ако не съм там да ги помирявам, просто ще ги избият. Не само Рез мрази ахейците. Те непрекъснато предизвикват разпри, от които битките стават неизбежни.

Жрецът въздъхна тежко.

- Разбирам колебанието ти, Орфее, но какво да правим? Да отворим война на ахейските градове? Кой от тракийските царе ще тръгне на такава безсмислена война? Да избием войската на Язон? След това Тезей от Атина ще събере всички ахейски царе и отново ще нападне Илион. Повярвай на жреческия съвет. Много дни са спорили, докато вземат това решение. Все пак, разбираш, че не може да оставим тройната богиня да вземе връх и жените да са поставени пред мъжа. Зевс ще помогне и на нас да се избавим от нея.

На това място тихо, на пръсти, се оттеглих. Моята съдба бе определена. Отивам заедно с Орфей в Египет и ако боговете се смилят над мен, може да стана богат и свободен човек.

Сутринта почнах да се стягам за дългия път, който ни очакваше. Това не ми отне много време, защото един роб няма нищо свое. След това, изгарян от нетърпение, отидох отново да подслушвам край храма.

Споровете бяха в разгара си. Само че не за това, което снощи спомена жрецът на Дионис. Спореха за друго. Орфей искаше да създаде съд на Амфиктионите. Съд, който да решава споровете между градовете държави и да не позволява повече да се водят войни между тях.

Гласът му сякаш омагьосваше жреците в залата.

- ...Познай себе си, но познай и света. В това е смисълът на жреците съдии. Опознавайки света, да спрат непрекъснатите войни, да има съюз между държавите, та да си помагат, когато ги нападне враг. Защото нито търговията, нито занаятите могат да съществуват там, дето се размахват мечове. Гръмовержецът Зевс е дал знамение къде да се постави омфалоса, поради което смятате, че като център на Земята, Делфи трябва да бъде център на справедливостта и законите. И затова е нужен този съд, признат от всички държави, та да въведе хармония в целия свят.

Отговори му познатият ми плътен глас. Гласът на главния жрец Дамаст.

- Красиви са словата ти, Орфее, но каква полза от едно съдилище, ако то не се признава от никого. Ако един град реши да нападне друг град, как можем да го спрем, ние, жреците? Мисля, че преди да основем съдилището, трябва да се допитаме до градовете дали го желаят и дали ще му се подчиняват. Защото всяко решение на съда трябва да бъде подкрепено от толкова много градове, та виновният град от страх пред тях да се подчини на това решение. А за това се иска време. Нали трябва да се известят градовете за волята на Зевс и Аполон, пък те да вземат своето решение дали да се подчинят и ако са съгласни, да дойдат тук, в Делфи, и донесат съгласието и задължението на всеки град поотделно.

И отново гласът на Орфей:

- По думите ти, Дамасте, разбирам, че си съгласен с този съд и затова ще ти кажа направо. Не е толкова трудно да се сложи едно начало. Пък и не бива да очакваме, че всички ще се съгласят, нищо, че това е волята на великия гръмовержец. А началото може да е малко, както е малък желъдът, от който израства грамадният дъб. И затова мога да ти кажа, че пред вратите на прорицалището чакат четирима царе и четиримата съгласни още сега да изложат своето съгласие за такъв съд. На три четири дни път има още десетина владетели и вярвам, че най-малко половината ще се съгласят на подчинение пред волята на Зевс и неговия съд. Нека, Дамасте, почнем с тях, а после останалите сами ще искат да имат защитата на този съд, закрилян от боговете.

Ядосах се и си тръгнах. Ако нещата продължават така, кой знае дали някога ще тръгнем за Египет.

Отидох при стражите и те ми дадоха ритон, пълен с гъсто неразредено вино. Изпих го и веднага почувствах как отмалявам и главата ми се замайва. Затова и почнах да говоря глупости.

- Добре си живеете, вие, стражите. Хранят ви, дават ви хубаво вино, взимате плячка, ако сте на война, ама тези горе са решили да спрат войните и тогава няма да има нужда от вас.

Един от стражниците махна с ръка да спра.

- Говориш глупости, робе. Никой не може да спре войните, защото самите богове трябва да спрат първи с разприте си. Как без войни ще имаме нужното количество жито, добитък и роби като тебе? Как без войни ще налагаме волята на боговете? Но какво съм седнал да говоря с един роб, който не струва дори колкото един козел. Омитай се оттук и да не съм те видял, преди да изтрезнееш.

Макар и замаян от виното, видях как ръката му се протяга към копието и понеже мразя боя, веднага запреплитах крака към стаята си, сподирен от смеха на стражите.

Тръшнах се да спя, както си бях, и веднага съм заспал. Събуди ме силно разтърсване. Беше Орфей.

- Не бях виждал ритон вино така да приспи човек. Напълно заслужаваш да те освободя още сега и да не се занимавам повече с тебе. Върви да помагаш при подреждането на даровете! Утре тръгваме.

Понеже главата ми още бе замаяна от виното, попитах.

- Че кога царете дадоха съгласието си за жреческия съд на Амфиктионите?

Орфей се засмя весело.

- Разбирам, че не си губиш времето напразно. Ще ти кажа, защото вече не е нужно да се крие. Определиха се жреците, участващи в съда, четиримата царе дадоха съгласието си, а останалото е работа на върховния жрец Дамаст. Аз самият съм избран за представител на висшия жречески съвет, като получих правото да вземам решения от негово име, където и да се намирам по света. От това се разбира, че може спокойно да заминем за Египет. А ти след като задоволи любопитството си, отивай, където те пращам!

Въздъхнах с облекчение. Най-после напред, към родината на дедите ми.

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.05.2005
Илия Джерекаров. Мин, роб на Орфей. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Илия Джерекаров. Мин, роб на Орфей. София: ИК "Еос", 1998.