Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗПОВЕД

Илия Джерекаров

web

Този ден автобусите и трамваите сякаш се бяха наговорили да идват едновременно с мен на спирките и затова пристигнах петнадесет минути по-рано пред ритуалната зала на гробищата. Починала бе моя стринка, която никой не обичаше, но всеки се отзова да я изпрати в последния й път. От две седмици върлуваше грип и докато разберем какво става, тя почина. Не бе викала лекар, не бе търсила помощ... Може би усещаше, че никой не я обича.

Влязох в сградата при покойниците, да видя дали някой не ме е изпреварил и да сложа цветята, както му е редът.

Първият покойник бе заобиколен от непознати хора. Вторият, слаб, с хлътнали бузи, възрастен човек със застинал израз на облекчение. Канех се да го отмина, но в чертите му имаше нещо познато. Докато се мъчех да си спомня къде съм го виждал, при него влязоха мъж и жена. Мъжът говореше на немски. Жената мълчаливо попиваше сълзите си с носна кърпичка.

Приближиха, почнаха да подреждат цветя. В това време дойдоха още двама души, пак мъж и жена, но явно пенсионери, съседи или приятели на починалия. Спогледаха се смутени и оставиха скромен букет.

Внезапно се сетих откъде познавам покойника. Беше преди две или три седмици. Далече от нашия комплекс, почти на другия край на града. Бях свършил някаква работа и понеже имах време, седнах в кварталната градинка да изпуша една цигара и да обмисля някои неща. На пейката седеше точно този човек и гледаше как отварям пакета с цигарите. Личеше, че пуши, но няма цигари, сигурно защото пенсията му не стига за нищо. Извадих цигара и предложих и на него. Той в първия момент се отдръпна като уплашен, но аз настоях и той нерешително протегна ръка.

- То, ние, българите, даже като пушим, си търсим компания - усмихнах се, а той смукна дълбоко и се отпусна назад с притворени очи.

- Отказват ни от всичко. Живеем като магарето на Хитър Петър, дето таман го научил да не яде и то умряло от глад.

Опитах се да го ободря.

- Е, все някой ще помогне, деца, роднини, приятели, съседи...

Той недоволно поклати глава.

- Работата не е в помощта. Става дума за достойнството, за това кой в какво вярва, как сам пред себе си оценява какво е правил и какво иска да прави, какво може и какво не може да приеме.

Прокашлях се и предпазливо подхвърлих:

- Има хора, които не си задават подобни въпроси.

Непознатият, без да ме погледне, помълча, преди да заговори.

- Знаете ли, ще се опитам да Ви разкажа. Не ме разбирайте погрешно. Просто някои неща се споделят или с много близки хора или със съвсем непознати. Понякога, както сега, мога да споделя само със съвсем непознат.

Направи пауза, все така жадно смукна от цигарата и продължи:

- Аз съм комунист и ще умра с тази идея. Късно е да се променям. Лошото е не това. Лошото е, че през всичките тези години не проумях една горчива истина. Работил съм не за идея, а за диктатура! Работил съм, за да се издигат на отговорни постове алчни кариеристи. Някои, по-щастливи от мен, не са го проумяли. Аз обаче прогледнах.

В завода казват, че съм много добър човек, въпреки че една година бях и партиен секретар. И сега, години след като съм го напуснал, щом отида, скачат. Кафе ми правят, черпят ме с цигари. Чудят се как да ми угодят. А на мен ми става черно пред очите. Мога ли да им кажа истината? Не за това, което вече и болшинството вижда, а за себе си.

Преди петнадесет години изпратиха дъщеря ми за три месеца на запад. Щяха да я правят оператор на нова машина. Влюбила се в немец, ожени се и не се върна. Представяте ли си какво писмо може да напише в такъв случай един фанатизиран комунист? При това наказан от партията заради нейната постъпка.

Написах го и повече нито я чух, нито я видях. Въпреки това, след промяната ми изпрати писмо. Да не се мъча сам тука, да отида да живея при тях, да си видя внуците... Само да им кажа, че съм съгласен, ше ми обзаведат стая и ше дойдат да ме вземат.

Написах й куп лъжи. Живея добре, имам спестени пари, не се нуждая от нищо... Да не идва, защото каквото и да говорят, ние сме на власт и може да не я пуснат обратно...

Истината е, че тя ми е простила, но аз не мога да си простя. Да не разбереш детето си. А защо? Защото строях! Зрял социализъм, основи на социализма... Всъщност съм трупал богатства в ръцете на шепа хора, лъжещи цял народ. И на това лицемерие сега плащам скъпо и прескъпо.

Кажете ми какво да й кажа? Че се разкайвам? Че съм един безподобен глупак? Че целият ми живот е бил безсмислен? А дали наистина е бил безсмислен? Нали имаше и лошо, и хубаво? Нали сме се радвали, скърбили, обичали, мразили... Не знам как са другите, но мога да Ви кажа, че аз никога никому не съм завидял, никому не съм сторил зло. Радвал съм се с чуждите радости, помагал съм всекиму с каквото мога. Нали вярвах, че вървим към общество, където трябва всички да са добри и щастливи?!

Имаше двама-трима души, подхвърляха ми: "Бай Митьо, ти си добър за всички, но си лош за себе си!" Мислех, че си говорят така, да се подмажат. Не виждах и не чувах истината. По-точно не съм искал да я видя и да я чуя. Бил съм фанатик.

Ще кажете, добре, сега виждате нещата и може да ги поправите. Само че не мога. Сега ненавиждам старото, а не проумявам и не приемам новото. Сега съм човек без вяра, без приятели, без роднини, без деца... Превърнах се в жив мъртвец.

Замълча за момент и аз понечих да кажа нещо, но той не забеляза това и продължи:

- Казват, че идеята е погрешна. А какво по-хубаво от това всички хора да са щастливи, да няма бедни и онеправдани?... За мен въпросът не е в идеята, а в диктатурата. Умният човек организира, простият командва и събира прости хора около себе си.

Сега, пак тези, които командваха, ми говорят за демокрация. Нима може да има демокрация при хора, които казват, че каквото кажат те, това трябва да стане? Нали свалят и последната риза от гърба на хората, за да трупат милиарди и ме убеждават, че това е демократично. Че като раздават по една чорба и парче хляб на гладните, са безкрайно благородни и трябва да ги уважаваме и да им целуваме ръка...

Кара Фейзи, кърджалийският главатар, е бил по-добър от тях. Грабил и убивал, без да се крие, без да заблуждава, че прави добро, че е благороден и добър.

Както и да е. Моето време си отиде. Добре ли, зле ли, преживял съм го. Сега идва друго време - време на безскрупулните, на парите... Поне така го виждам аз. Може ли единствената цел в живота ти да бъде трупането на пари? Къде е щастието, че си научил нещо ново, че си създал нещо, че си възпитал децата си, че някой те уважава заради делата ти?...

Сега мога и правя само едно. Не приемам милостиня! Не мога да приема нищо от тези, които ограбиха и труда ми, и вярата ми. Просяк никога не съм бил.

Помълча една-две секунди и внезапно се изправи.

- Не казвайте нищо. Благодаря Ви и за цигарата, и за това, че имахте човещината и търпението да ме изслушате. Довиждане!

Обърна се и с неуверени крачки тръгна по асфалтовата алея. Залязващото есенно слънце още топлеше, но аз потреперих от някакъв вътрешен студ.

Този спомен ме накара в моментен порив да пристъпя навътре и да поставя цветята върху мъртвеца.

Дъщеря му продължаваше безмълвно да бърше сълзите си. Постоях десетина секунди пред намерилия покой страдалец и понечих да си тръгна.

Тя внезапно ме хвана за ръката.

- Моля ви! Не ви познавам, но вие сигурно сте били докрай при него, щом сте дошли тук. Моля ви разкажете ми нещо за баща ми!

Въздъхнах, натъжен от чуждата скръб.

- Не го познавам, госпожо. Само веднъж, случайно се срещнахме и разговаряхме. Тук го видях също случайно. Мога да Ви кажа само, че той много Ви е обичал и е наистина, дори в заблудите си, достоен за уважение човек!

Жената изхлипа и се надвеси над баща си. Използвах този миг, за да изляза и отида при покойната стринка, която никой не обичаше. А знаеше ли някой от нас какво е мислила, с кого и какво е споделяла? Някой ме бутна по рамото.

- Жоро, вземи това букетче. И аз не съм приплакал за нея, ама все пак, поне спази обичая! Той е за живите!

Въздъхнах и покорно взех букетчето. Знаех, че неспазването на обичая винаги се наказва. От живите!

1995 г.

 

 

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.05.2006, № 5 (78)