ХАРТИЕНА ИЛИ ЕЛЕКТРОННА...

Илия Джерекаров

web

Става дума за книгата, за българската литература. Но не за безсмисления спор кое се чете по удобно и леко, защото хартиеното не е трудно да се превърне в електронно и обратно, а за законодателството, пропуснало да създаде финансови възможности на електронните издателства - библиотеки.

Както е известно, българи има почти навсякъде по света. Казват още една-две Българии. Милиони, които искат да четат българска книга, да следят българската литература и да се гордеят с нея. Все пак, на запад бяха изгонени първо образованите българи. Тези, които изкупуваха стохилядните тиражи в недалечното минало. Лошото е, че това е невъзможно. Според периодичния печат нашите издателства пускат тиражи от петстотин до максимум две хиляди броя, а говорим за милиони българи. Това количество е малко дори за един средно голям град. Издателите нямат нищо против по-големи тиражи, но... няма разпространители!

Освен това и издатели, и книжари бягат от неутвърдени автори, защото се боят от загуби. Едно е да продаваш западни “бестселъри”, друго, да издаваш и продаваш някакви си “провинциални” или неутвърдени български автори.

Трябва да отбележа, че дейността на “хартиените” издателства и читалища е уредена със съответни закони и наредби. Знае се кое се финансира от държавата, кое от общината и кое от просия при богатите хора.

И тук искам да вмъкна едно разсъждение за българските автори. Възможно ли е български автор да получи възнаграждение за труда си - достатъчно, за да му осигури съществуването и спокойно да създава нови творби? Категорично, не! При тиражи от петстотин до хиляда броя трябва да е по-продуктивен от Балзак или да бъде превеждан в западна страна.

В такъв случай да се обърнем към много по-мощния и с по-големи възможности интернет. Там има всичко, всички новости в науката, в политиката, но не и в литературата. При това той е достъпен за всички читатели по света. Всеки може да отвори и дори да си разпечата това, което му е харесало от даден автор.

Една електронна библиотека не е просто библиотека. Използвайки възможностите на интернет, тя е и електронно издателство, и библиотека. Това нещо е ново и естествено, по-добро. То обаче иска средства, както и хартиеното, защото за всичко трябва да се плаща - на автори, преводачи, коректори, редактори, дори на чистачки. Явно, този огромен труд, влаган от родолюбивите българи, собственици на тези библиотеки, не се оценява. А е редно да бъдат оценени и да получат финансова поддръжка от държавата и общината, поне съответна на читалищната. Отново се питам, несъзнателно ли е това законово несъвършенство, или е плод на една политика, възпираща развитието на българската литература? Защо се пренебрегват интересите на милионите българи не само у нас, но и по света? Може би парламентът го прави заради танцовите трупи и певческите състави на читалищата, които представляват интерес за чуждите туристи?

Отварям една електронна библиотека и гледам стихове. Доста автори и доста стихове. Минавам на разкази. Също доста автори, но много по-малко творби. Стигам до романи. И авторите малко, и романите също. Отварям първия. Оказва се, че това е откъс. Тук-там има някой автор с цяло произведение, но от по-неизвестните имена, подминавани от критиката. Нея, критиката, също я има, но се занимава с произведения от първата половина на миналия век или с чуждестранни писатели. С една дума, днешният ден почти напълно отсъства.

И тук стигаме до същината на въпроса. Защо собствениците на тези библиотеки не публикуват много от произведенията на доказани, но починали автори и защо съвременните такива, макар и не така доказани, не предлагат произведенията си в тях въпреки очевидните предимства на електронните издания.

На първо место е пречката “авторско право”. За да публикуват например автор като Димитър Талев, трябва да са минали СЕДЕМДЕСЕТ години от кончината му. Разбира се, могат да се обърнат към наследниците, ако ги намерят въобще, но пък... нямат пари да заплатят! Затова е трудно да се открие, да не кажа невъзможно, такъв автор в електронните библиотеки. По същата причина - липса на средства - живите автори, които с право разчитат на доход от труда си, не публикуват произведенията си там. Поне им остава надеждата за някакво плащане от хартиените издателства.

Разбира се, има и други несъвършенства, но и това е достатъчно да покаже кое къса връзката между авторите, читателите и електронните библиотеки - издателства.

Нужно е държавата да покаже, че действително мисли за българската култура. Че действително милее за българите, прогонени да скитат по света в търсене на работа и дом.

Най-потърпевши остават милионите българи, живеещи в странство, които нито могат да си купят това, което ги интересува поради ограничените хартиени тиражи, нито да го прочетат някъде в електронните библиотеки.

Потърпевши са и авторите, и библиотеките. Потърпевша е българската култура, България.

Това е положението, но ще се промени ли?

© Илия Джерекаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.04.2009, № 4 (113)