РАХНИ

Христо Кирилов

web

Вертолетът увисна над големия жълт кръг с черно “Н” в средата и започна да се снижава. Огромният танкер беше намалил скоростта, но заради силното вълнение пилотът беше поискал смяната да стане за по-малко от минута. Плазовете на двете шейни докоснаха палубата и от отворената врата излетя голям брезентов сак, а след него се източи и върлинеста фигура с русолява физиономия. Рахни с облекчение отдъхна. Анджей Левандовски беше от титулярните електромеханици на тази серия танкери и не се нуждаеше от въведение. Полякът сграбчи сака си и приведен тръгна към Рахни. Той го прихвана през врата и като се опитваше да преодолее грохота на вертолетните двигатели, закрещя в ухото му:

- Всички документации и дневници са на бюрото! Текущата работа е описана в справочния файл на елпапката! И извини ме за аварийното слизане! Приятно плаване!

Анджей го тупна успокоително по гърба и завлачи сака си към надстройката. Рахни се приближи, приведен с двете чанти, до ревящия вертолет и метна едната през отворената врата на втория ред кресла. С втората чанта в ръка се добра до най-близката седалка и още закопчаваше колана, когато пилотът вдигна машината във въздуха. От командния мостик вахтеният помощник-капитан му махаше за сбогом и Рахни вдигна ръка в отговор. Вертолетът направи кръг над танкера и се насочи към испанския бряг.

Двадесетина минути по-късно се приземиха на летището край Алжисерас. Корабният агент го пое директно и за минути го преведе през митническия и граничен контрол. Връчи му самолетните билети и го предаде на изнервените стюардеси. Малкият 40-местен “Дакота” отдавна стоеше със запалени двигатели и диспечерите го задържаха само заради Рахни. Излетяха веднага и той едва сега успя да проучи билетите си. С вътрешните линии летеше до Мадрид. От там с полет на “Iberia air” - директно за Сараево.

На мадридското летище се оправи бързо в сложния лабиринт от връзки и след половин час се добра до съответния терминал. Предаде багажа, мина през проверките и едва сега успя да се отпусне. Намери свободна маса, поръча чаша бира и извади мобилния си телефон. Набра автоматично номера на родителите си в Сараево и зачака. След няколко пропуквания чу вече отдавна познатото автоматично съобщение за липса на връзка чрез този код. Същият отговор получаваше вече две седмици и при опитите да се свърже с близки и приятели. Войната беше откъснала Сараево от света. Силно притеснен, Рахни поиска смяна още в Хайфа, Израел, но от офиса не успяха с визите и отложиха трансфера за района на Гибралтар.

След час огромният двупалубен “Джъмбо” вече беше набрал височина и легна на курса си. Рахни отказа стандартното блюдо и избра едно от изящните 100-грамови шишенца “Smirnoff”. Пресуши чашата на един дъх и като отпусна назад креслото си, затвори очи...

...Събуди се от резкия завой на самолета. Сред пътниците се чуха уплашени гласове, а после настъпи тревожна, напрегната тишина. Говорителите пропукаха. Подставен глас, представил се за командир, се извини за рязката маневра и обясни причините - летището на Сараево е под обстрел и самолетът е пренасочен към най-близкото летище на Сплит в Хърватско. Пътниците възбудено зашумяха и Рахни окончателно се разсъни... Сплит... Това вече не влизаше в програмата му... Поколеба се само за миг, после извади мобифона, включи го и пред смаяните очи на младичка стюардеса набра номера на родителите си. Момичето тръгна да протестира, но мрачният поглед на Рахни го смрази и то хукна да търси помощ от старшата... След няколко неясни сигнала тръгна познатото автоматично съобщение. Над главите на пътниците се появи гневното лице на старшата стюардеса и Рахни примирено вдигна ръка...

Офицерът от граничния контрол в Сплит мудно разлисти югославския му паспорт, напълни го с купчина листове и го провря обратно през отвора на гишето:

- Това вече не е валидно тук. Сядаш там и попълваш формулярите за транзитно преминаване през Хърватско.

Рахни седна зад мръсна масичка в ъгъла и се вторачи в листовете... Адрес... Професия... Етническа принадлежност... Каква принадлежност при баща хърватин, майка сръбкиня, роден в мюсюлманско Сараево...? Религия... Нервно надраска “атеист” и върна формулярите...

Половин час по-късно стоеше на опашката пред информационното гише в малката вътрешна зала на летището и чинно чакаше реда си. Невзрачната жена зад стъклото беше изчерпателна - самолети за Сараево отдавна няма, за друг транспорт не знае... Представител на испанската “IBERIA” съобщаваше вече няколко пъти по радиоуредбата за ново пренасочване на самолета към Риека, но тази посока не интересуваше Рахни. Нарами чантите и излезе от залата. Пред сградата видя малка градинка с пейки. Хвърли чантите на една от тях, запали цигара и уморено се отпусна... Нещата се оплитаха яко и трябваше да намери някакво решение... Сепна го дрезгав глас:

- Хей, младо, дай една цигара!

Възрастна жена с кофа и метла в ръце тежко седна на другия край на пейката и жадно загледа запалената му цигара. Рахни подаде току-що наченатия пакет “Марлборо”.

- Задръж го!

Очите на старицата светнаха. Припряно запали цигара, дълбоко всмукна и притвори очи.

- Уф...! Хубави са, пущините! Такива сега тук отдавна няма... Ти закъде си?...

Десетина минути по-късно жената го водеше към малка поляна между група складове. Рахни видя няколко автобуса и купчина хора. Задъхана, старицата обясняваше в движение:

- Те този, жълтия, е за Сараево... Ама кога тръгва и дали днес изобщо ще тръгне, дявол знае!

Рахни й подаде втори пакет цигари, целуна я по бузата и тръгна към автобусите.

- Да си жив, сине! - трогна се старата жена и като направи кръст зад него, прошепна: - И Бог да те пази!

Жълтият автобус, все още със следи от доскорошен лукс, имаше отчаяно занемарен вид. Повече от половината тъмни еднопосочни стъкла бяха заменени с изподраскан плексиглас. По десния му борд личаха зле прикрити следи от куршуми. Брадясал, хилав шофьор с мръсна фуражка и самоделно свита цигара стоеше клекнал на входното стъпало и мрачно гледаше десетината омърлушени кандидат-пътници. Срещнал въпросителния поглед на Рахни, той с досада извърна поглед настрани.

- С толкова хора не тръгвам... Докато не събера поне...

Банкнотата от сто долара промени веднага решението му и след половин час автобусът излезе на магистралния път към Дубровник...

Късно вечерта стигнаха до импровизирания граничен контрол на границата с Босна, на десетина километра по отклонението за Мостар и Сараево. Офицерът от патрула, възрастен запасняк, със зачервени очи, освети лицето на Рахни с фенера си.

- Слушай, друже! Имам сестра в Сараево... Нещо е станало... Загубихме се... Ще ти дам адреса й... Ще провериш ли?... Ето тук и моят адрес и телефон...

Рахни кимна с глава и запаснякът припряно надраска информацията на планшета си...

Първият мюсюлмански патрул спря автобуса при входа на Мостар. После ги спираха още няколко пъти, но без проверки. Водачът размахваше някакъв розов пропуск и продължаваха транзит... Рахни задряма. Усещаше спиранията, приглушените гласове на патрулите, но не отваряше очи... Не разбра кога са навлезли в Сараево. Събуди се от побутване по рамото и видя брадясалата физиономия на шофьора.

- Хайде, морски, до тука си!

Рахни тръсна глава за разсънване и се огледа. Бяха спрели до втория мост на реката, откъм мюсюлманската част. През моста, от другата страна, бяха християнските квартали. Свали двете чанти на тротоара и махна на водача. Автобусът се изниза и Рахни потъна в тъмнина и тишина, толкова непривични за доскоро пълните с бурен нощен живот крайбрежни улици. Нямаше и помен от стотиците ресторанти, кафенета, шарени сергии, открити дискотеки... Внезапно на нощното небе пламна зарево и след секунди до ушите му достигна далечен тътен от взрив, а след това и автоматична стрелба... Черните силуети на сградите се отразяваха в просветващите води на реката...

Рахни настръхна. През десетината години морски живот беше попадал в районите на много военни конфликти - Бейрут, Персийския залив, Панама... Приемаше събитията отстрани, по-скоро като фактология, с инстинктивното подразбиране, че там, у дома, такова нещо е немислимо, нелепо, нереално... Съзнанието му се бунтуваше, отказваше да приеме това, което сетивата възприемаха... Войната беше тук с цялата си абсурдна реалност...

След десетина минути излезе на десния бряг и тръгна по крайбрежната улица надолу, по течението на реката. Бързо стигна до завоя и в далечината видя тъмните силуети на познатата купчина столетни върби, срещу които беше и родния му дом. Слезе по средата на уличното платно и ускори крачката си. При многобройните си завръщания винаги спираше таксито тук, на завоя, и извървяваше пеш, с чанти в ръце, разстоянието до върбите. И независимо в кой час на денонощието, тук винаги имаше хора, винаги го спираха познати и това беше приятният финал на всяко дълго отсъствие... Сега беше пусто, тъмно, тревожно тихо...

...Внезапно от пресечката пред него излетя джип със затъмнени фарове и тръгна в неговата посока. Рахни отскочи към тротоара и колата профуча на метър от него. Гласно изруга и вече беше стъпил отново на паважа, когато чу свистене на спирачки и после вой на форсиран двигател. Обърна се и видя връщащия се на заден ход джип. Едва успя да се върне на тротоара и спирачките отново изскърцаха. Мощен прожектор освети лицето му. Рахни пусна едната чанта и закри очите си с ръка.

- Хей, ръцете горе! И без резки движения!

Пусна втората чанта и вдигна ръце. Нещо се заби в слабините му и той разпозна оксидираното дуло на автомат. Под заслепяващия блясък на прожектора с усилие различи две брадясали лица с черни шапки и камуфлажни униформи. От джипа се чу рязка команда и двамата бойци отстъпиха назад. Приближи се трети човек, който сам освети лицето си.

- Не си избрал подходящо време за връщане у дома, Рахни!

Нуждаеше се от доста време, за да разпознае в брадясалата физиономия с хлътнали очи съученика си Мемиз от гимназията. Стиснаха си ръцете и Мемиз извади пакет цигари. Рахни щракна запалката и двамата мълчаливо глътнаха първата доза дим.

- Откога не си се прибирал?... Осем месеца?... Нищо не е останало тук от това, което знаеш... То аз съм тук, но от месец не съм виждал моите... Да те закарам?... Да, ти беше някъде тук наблизо... Е, Рахни, аз тръгвам... Аллах знае само дали ще се видим повече и... като какви ще се видим! - Мемиз стъпка недопушената цигара и тръгна към джипа. Беше вече отворил вратата, когато рязко се обърна и се върна при Рахни. Гласът му беше припрян и напрегнат:

- Слушай, вдигай своите или това, което е останало от тях, и бягайте далече от града! Освирепели сме един срещу друг и сами вече не можем да се познаем!... Бягай Рахни, бягай!

Скочи в отворената врата на джипа и с трясък я затвори. Колата набра скорост и изчезна зад завоя.

Рахни остана неподвижен на тъмния тротоар много време. Парализираща студенина заливаше гърдите му. Пустотата на улицата и домовете вече го плашеше. Взе чантите, слезе отново на уличното платно и със свито сърце тръгна към върбите.

Още отдалече видя зейналата дворна врата. Храсти и ниски дървета зад оградата прикриваха частично фасадата на дома му. Доотвори вратата с рамо и влезе в малкия двор. Тъмнината не му попречи да види разбитите капаци на прозорците и неестествено провисналата входна врата на къщата. Хвърли чантите на плочника и се изкачи по няколкото стъпала до входната площадка. Докосна провисналата врата и тя със скърцане се свлече назад към стената. По навик потърси в тъмнината електрическия ключ и напипа стърчащи голи проводници. Рахни изстена глухо и се хвърли напред. Можеше да обходи дома си със затворени очи, но още на първите метри се спъна в нещо метално и ъгловато и тежко рухна на пода. Удари силно главата си и пред очите му притъмня... Не разбра колко време е лежал така. Свести се от силни болки в пищяла и коляното на десния си крак. Главата му шумеше и усети в устата си вкус на кръв... Бавно се повдигна на ръце и се подпря на стената... Така... Място за диви емоции нямаше... Изчака главата му да се проясни и внимателно се изправи. Пипнешком тръгна обратно към изхода и излезе на двора. Прерови едната от чантите и извади мощен криптонов акумулаторен фенер с формата и тежестта на полицейска палка. Върна се на входната площадка и включи светлината. На пода в антрето лежеше разбита старата декоративна чугунена камина. Тук се беше спънал. Вратата към дневната на първия етаж липсваше и Рахни бавно се провря през зеещия отвор. Под лъча на прожектора попаднаха купчини разбити мебели, съдове, книги... Единият ъгъл беше засипан със снимки от разкъсаните семейни албуми... Обърна се и тръгна по дървените стълби към втория етаж. Намери трите спални безлюдни и опустошени...

Излезе обратно на двора и се огледа. И двете съседни къщи бяха тъмни. Поколеба се за миг и се прехвърли през ниската ограда в двора от дясно. Пристъпи към входа на къщата и под светлината на прожектора попаднаха заковани напречно дъски. Излезе на улицата и тръгна към съседите вляво. Още отдалече освети разбитата входна врата и се спря. Апокалипсисът беше пълен... Влезе отново в своя двор и застана пред опустошения, обезлюден дом... Трябваше да има отговор на основния въпрос - къде са родителите му - и този отговор трябваше да дойде отнякъде... Тръгна по тясна пътека към задния двор. Там имаше стара пристройка, ползвана някога като лятна кухня и... Тук Рахни се сепна... Разбира се, постоянното жилище на Исмие. Изключи прожектора и внимателно продължи напред. Още от ъгъла видя слаб, люшкащ се пламък зад прозореца на малката къща. Приближи се и надникна. На малка масичка догаряше свещ. На леглото, подпряна на възглавници, спеше облечена в палто и забрадена с шал жена. Рахни трудно разпозна в това измъчено лице старата си дойка, бавачка, готвачка, икономка... и всъщност четвъртия член на семейството му. Бяха взели Исмие в дома им още преди раждането му и в първите си спомени от този свят Рахни знаеше, че има две майки - майка Сара, която виждаше рядко и майка Исмие... Влезе в стаичката и внимателно докосна ръката й. Старата жена трепна, отвори очи, ужасена се взря в Рахни и с писък се притисна в ъгъла.

- Аз съм, Исмие, аз съм! - Рахни освети лицето си, но веднага осъзна, че така я плаши повече и изключи фенера.

Пищенето на старицата премина в хриптене и той объркано се изправи. После, сетил се за нещо, приклекна до леглото:

- Муму, аз съм, Муму, чуй ме, погледни ме, Муму...!

Хриптенето на жената секна. С широко отворени очи тя се взираше в тъмнината и ръката й предпазливо се насочи към лицето на Рахни... Муму беше първото му обръщение към нея още в началните моменти на проговарянето му... Разпозна го, сграбчи го в прегръдките си и тялото й се разтресе... От гърдите й излизаха хрипове, долавяха се неясни думи...

- Няма ги... майка ти... баща ти... там... пазара...

Исмие се нуждаеше от много време, докато дойде в състояние смислено да разкаже случилото се...

- ...В предпоследния петък... преди десет дни... тя... Сара... майка ти... отиде на пазара... Беше много весела... Ти се беше обадил току-що... Аз и баща ти останахме да приготвим обяда... После се чу силен гърмеж... взрив... Видяхме тичащи обезумели хора... всички крещяха... Там, на пазара, станало нещо страшно... Баща ти и аз хукнахме нататък... Първото, което видяхме, беше кръв... много кръв... и купчини окървавени тела и... части от тела...! - Исмие изхлипа и се задуши отново... За пореден път изживяваше кошмара и гърдите й захриптяха...

Рахни стоеше вцепенен... Ръцете на старицата се бяха впили в неговите и потръпваха с конвулсиите на тялото й...

- ...Не намерихме майка ти там... Имаше много линейки, коли... Върнахме се вкъщи... Баща ти рече... може да сме се разминали по пътя... Нямаше я... Тръгнахме по болниците... При ранените... Не я намерихме и там... В моргите не ни пуснаха... Тогава баща ти припадна... първия път... Едва в понеделника казаха, че може да се влиза за разпознаване... Видяхме я още при влизането... Беше там, на втория ред... Баща ти се свлече... повторно... Докторите казаха... удар... в кома... Така и почина във вторника, без да дойде в съзнание... Направиха общо погребение на всички убити... в четвъртък и в двете гробища, в християнското и в мюсюлманското...

Рахни се изправи, но му притъмня и се свлече в ъгъла. Исмие уплашено го прихвана през кръста, но той я спря с жест. Взе няколко пъти дълбоко въздух и сложи в ред дишането си. Подпря се на леглото и старата жена се сгуши до рамото му... Свещта догоря и последният пламък изчезна със слаб пукот. Рахни потърси пипнешком прожектора си, когато усети поредната конвулсия в ръцете на Исмие.

- Рахни, сине... там... в моргата... те лежаха една до друга... Майка ти и... - в гърдите й отново се появиха хрипове.

- Майка ми и... кой?

Исмие успя да вземе въздух.

- ...и Зоица...

Освободи се внимателно от прегръдките на старицата. Положи я на леглото и я зави. Взе прожектора и излезе на двора. Седна на стъпалата пред къщата и се подпря на стената. Гърлото му се беше свило, но сълзите не идваха. Запали цигара и притвори очи...

...Зоица...

...Беше преди четири години, след едно от поредните му връщания. Завари родителите си и Исмие будни в полунощ, чакащи го. Нарадваха му се, нагостиха го... Сутринта се движеха на пръсти и говореха шепнешком, да не го събудят... Към десет часа се чу клаксон на кола и приятелят му Бога го измъкна насила от леглото и още сънен го отвлече, уж за малко, на някаква вила в планините над града. В Сараево вървеше правен международен симпозиум и компанията на Бога беше “отклонила” няколко засукани стажант-правистки от правия път... На третата сутрин Рахни успя да се измъкне от оргията и една от хубавиците го откара с колата си до класическата гимназия, където майка му беше административен управител. На един дъх качи стълбите и внимателно отвори вратата на двойния кабинет. Секретарката на майка му ококори очи и се приготви за възторжен писък, но Рахни превантивно сложи пръст на устните си и момичето възбудено запърха с ръце. Приближи се до обкованата с кожи кабинетна врата и безшумно я открехна. Промуши се внимателно в кабинета и се подпря на стената. Майка му седеше в профил зад бюрото и нещо пишеше. Рахни я гледаше усмихнат... Още от малък обичаше да я съзерцава отстрани... В елегантен светлосив костюм, с разкошна посребрена коса, вече близо до шестдесетте, Сара все още беше атрактивна, хубава жена и Рахни беше безкрайно горд... Приближи се тихо зад нея, сграбчи я в прегръдките си и зарови глава в косите й. Майка му трепна, но миг по-късно го разпозна и той видя в огледалото пред бюрото блажената й, щастлива усмивка... Малко по-късно лицето й изведнъж стана гневно и Рахни трудно я удържа в ръцете си.

- Пусни ме!... Не те е срам!... Три дни те няма никакъв!... На баща ти му се изгледаха очите!... И целият вониш на ония там... твоите... - Сара се запъна.

- Изпуснати момичета - помогна й Рахни и затегна прегръдката.

- И изпуснати, и пропаднали, и... ти им ставаш лика-прилика! - майка му въздъхна и се отпусна в ръцете му. Рахни я обърна заедно със стола към себе си, седна на пода и сложи глава в скута й...

Сара зарови ръце в косите му.

- Докога бе, сине, докога!... Мина тридесетте вече!... Жените като мен внуци гледат!... Мили Боже, откъде се пръкна този морски занаят?!... Ето, от политехниката ми се обаждат постоянно... Още пазят асистентското ти място... Въртят ми и колеги от Института по автоматизация...

...Стара тема. Това беше болката на майка му и Рахни търпеливо се приготви да изслуша поредната светла програма за своето бъдеще... Сара беше преполовила вече заплануваното слово, когато усети, че той не я слуша, а занесено се взира през рамото й... И беше права, защото вратата се беше открехнала и се появиха най-големите и най-сини очи, които Рахни беше виждал през живота си... Високо, тънко момиче с тежка руса плитка объркано гледаше интимната поза на майка и син и смутено мачкаше някаква папка. Евтината памучна рокличка едва скриваше изящните, стегнати форми...

- Аз... лельо Сара... госпожо Росич... тогава... по- късно ще дойда... - и се опита да побегне през открехната врата, но Рахни, пуснал майка си, със скок се прехвърли през бюрото и препречи пътя й.

Момичето пламна, отстъпи назад и смутено се обърна към Сара.

- Ти къде си крила това... това чудо от мене досега? - Рахни говореше на майка си, но не откъсваше очи от чудото и бавно се въртеше около нея.

Сара се облегна на стола и уморено се усмихна.

- Не можа да я познаеш, нали?... Така е, като не се свърташ вкъщи...!

После стана, приближи, прегърна момичето и го поведе през блокадата на Рахни към вратата.

- Остави, чедо... Утре ще правим справките!

От вратата момичето хвърли през рамо кос поглед към Рахни, усмихна се и излезе.

- Чакай, чакай...! - Рахни чак запелтечи от възбуда. - Да не искаш да кажеш, че това е... онова остригано щъркелче от детския дом... как беше... Зина... Зоя... Точно така... Зоя, Зоица...!

Сара замислено кимна с глава и тръгна към бюрото. Все още възбуден и впечатлен, Рахни запали цигара и припряно се въртеше около майка си.

Виж каква хубавица е станала...! И сега какво прави тук? Тя... - сепна се и млъкна, изненадан от суровия израз на майчиното си лице.

Сара се беше изправила и го гледаше в упор.

- Слушай, сине! Стой надалече от това дете!... Не й обърквай главата, Рахни!... Тя не е като онези, по които търчиш по цял ден!... Зоя е сама на този свят... Само аз съм й... и майка, и баща... Знаеш, че от четиригодишна се грижа за нея... Толкова години си я виждал всяка събота и неделя у дома... Не я подлъгвай, сине, само ще я нараниш...

...Разбира се, че си спомня. Беше някъде в последните класове на гимназията, когато майка му я доведе за първи път. Две огромни сини очи върху остригана нула номер глава и тънки дълги клечки за крака и ръце. Рахни добронамерено се пошегува - “Ти момченце ли си или момиче?” - но в отговор сините очи се напълниха със сълзи и Сара ядосано вдигна пръст...

Рахни целуна майка си за довиждане и излезе, без коментар на предупреждението.

Застоя се вкъщи цяла седмица. За радост на баща си и Исмие. Прехвърляше се от диван на диван. Започна няколко книги наведнъж. Преравяше каналите на кабелната телевизия. Пушеше непрекъснато и с часове слушаше дисковете си. Исмие и баща му се надпреварваха да му угаждат. Само Сара гледаше с подозрение тази внезапна примерност и се чудеше накъде ще избие...

В понеделника, малко преди пет следобед, Рахни седеше в кафенето срещу входа на гимназията и смучеше едновременно цигара и коктейла на заведението. След пет започнаха да излизат щатните служители на училището. Зоица се появи, притиснала сива плоска чанта към гърдите си. Виолетова панделка пристягаше тежката руса плитка. Със същия цвят бяха евтината памучна рокля и миниатюрните обувки. Спираща дъха грациозност виждаше Рахни в това високо, тънко, но и силно, стегнато тяло...

Захвърли цигарата и излезе пред вратата на кафенето. Зоица го видя на метри пред себе си и спря. Очите й покриха цялото лице. Обърна се към училището, после към него и предпазливо продължи напред. Рахни я дочака подпрян на стената и спокойно усмихнат.

- Здравей, Зоя!

- Здравей...! Аз... - момичето се спря пред него. Лицето й смени няколко румени вълни. - Тя, леля Сара, е на съвещание и... след половин час...

- Не чакам леля ти Сара. - Рахни се взираше в лицето й и се усещаше готов да се удави в тези очи...

- Ами... кого...? - Зоица се обърна отново към входа на гимназията и изведнъж, прозряла истината, вдигна лицето си и очите й се разшириха. - Мене?

Рахни се отдели от стената и пристъпи напред. Лицето му беше над нейното.

- Тебе.

Смехът на Зоица беше по детски звънлив. После лицето й стана сериозно, напрегнато и очите й се заковаха в неговите. Рахни я докосна леко по лакътя и посочи кафенето:

- Влизаме тук за едно питие и ще побъбриме...

Зоица притеснено примига с очи и през лицето й преминаха поредните румени вълни.

- Аз... трябва да се прибера... Имам да пиша домашно... От седем съм на вечерна гимназия...

Гласът й звучеше почти отчаяно и Рахни с труд удържа смеха си.

- Добре... Разбира се... Тогава ще те изпратя.

Зоица тръгна до него, притиснала чантата до гърдите си.

- Квартирата ми е в някакви ваши роднини... Леля Сара я уреди... И ме взе на работа при нея. Сега имам заплата. - Зоица се засмя с глас - и мога да си плащам наема...!

Рахни я слушаше и гледаше усмихнат, обезоръжен от чара на тази полужена, полудете... Зоица едва ли беше на повече от седемнадесет... Внезапно от близкия стобор пред тях се приземи дълъг, рошав младеж в бяла брашняна престилка. Тъмните му очи трескаво се вторачиха в Зоица, чуха се неясни, хриптящи думи. Дългунът напъха в ръцете на Зоица издута хартиена кесия и със същата скорост и пъргавина се прехвърли обратно през оградата... Рахни се спря втрещен и Зоица го заля отново с детския си смях...

- Стресна се...! Това е Драган, не го ли знаеш?... Чиракът на хлебарина... Винаги прави така, когато минавам от тук... Това са гевречета!... Искаш ли?... Вече с килограми имам в квартирата!... Сигурно ги краде от майстора си!...

- И сигурно е влюбен в тебе!

Зоица се спря и се приготви да избухне в смях.

- Влюбен!?... Той!?... Драган?... Та той не говори!... Само ръмжи или мучи нещо неразбрано!

Квартирата на Зоица беше в дома на далечна братовчедка на майка му. На Рахни не му беше до роднински срещи сега и се спря пред дворната врата.

- Радвам се, че те видях и... - тук Рахни не успя да удържи смеха си - и успех в домашното и в училище!

Обърна се и тръгна... Боже, Господи!... За малко не се прекръсти... Къде се напъхва в тая детска градина!... Майка му е хиляди пъти права!... И откъде...

- Рахни!

Викът на Зоица го сепна и той инстинктивно се обърна. Момичето летеше към него и в бягането й имаше такава грация и сила, че дъхът му секна... Тя закова на метри пред него и Рахни чу задъханото й известие:

- Забравих да ти кажа... Училището... часовете... свършват в девет и половина...

Завъртя се и хукна обратно.

Рахни я проследи с поглед до дворната врата, после бавно се обърна и тръгна. Усещаше надигащ се в гърдите си гняв, гняв срещу самия него. И трябваше да разбере причината... Градската мълва го определяше като плейбоя на града, с впечатляващ антураж от почитателки, но той най-добре знаеше какво реално покритие има тази мълва... Връзките му бяха с ерудирани, ефектни жени... Започваха спонтанно, бързо кулминираха и бавно заглъхваха по време на дългото му отсъствие... Появите му в техния живот естествено бяха важни моменти, но далеч не най-важните. Най-точно се беше изразила Роза, педиатър-хирург, с която имаше една гореща есен: “...присъствието ти носи радост, отсъствието ти не е трагедия...”. Партньорките му бяха равностойни и отговорни за действията си. От жената-дете Зоица не можеше да иска равностойност и отговорност. Всичко се прехвърляше върху него и това го дразнеше... Добре, забърка малка каша, но ще се оправи. Не може да не отиде довечера. Ще я заведе в някое заведение, ще натрупа на масата мелби, торти, плодови салати, ще я разпита за домашните и учителките... После ще я изпрати и между другото ще оповести неотложен ангажимент с приятели през следващите десетина дни...

Заплесна се с приятели оттатък реката и закъсня с десетина минути. Зоица го чакаше в тъмната улица пред пустия вход на училището, стиснала чантата пред гърдите си. Видя го, махна с ръка и забърза към него. Спря се и се опита в тъмнината да надникне в лицето му.

- Страхувах се, че не си разбрал точно за часа...

Рахни я прегърна, целуна я по челото и я повлече със себе си.

- Просто закъснях... Сега ще те заведа в една таверна. Открили са я наскоро мои приятели. Ще ти бъде интересно. Аз... - и прекъсна, усетил леко стягане и съпротива в тялото й.

- Рахни... Нека да те заведа на едно мое място... край реката... Още от малка, от детския дом съм го открила... И често ходя там...

Държеше ръката му и настойчиво се взираше в очите му.

Рахни я погледна изненадан и кимна с глава.

- Добре!... Води ме!

Зоица го поведе по високия, укрепен бряг и скоро свърна надолу по тесни стръмни стъпала към обраслата с храсти и ниски дървета полоса покрай коритото на реката. Държеше го здраво за ръката и го влачеше сред шубраците по невидима, позната само на нея пътека. Достигнала целта си, Зоица спря и го притегли към себе си.

- Тук е... Стой близо до мен... Излизаме от пътеката... има няколко стъпала... Сега задръж този клон... Така... Излязохме!... Сега затвори очи!

- Аз и с отворени не виждам! - Рахни се засмя, но Зоица застана плътно пред него, покри с длани лицето му и го придърпа след себе си.

Той усещаше докосването на силното й гъвкаво тяло, коравината на гърдите й... Момичето го довлече до желаното от нея място и свали дланите си от очите му. Стояха на външния завой на реката върху огромна двуметрова дървена макара, незнайно кога довлечена от водата и затлачена сред крайбрежните храсталаци. Дланите на Зоица направляваха главата му.

- Погледни надясно... Виждат ли се четирите моста?... След малко по втория ще мине влак... А когато има пълнолуние, камбанарията на катедралата се отразява във водата... Сега наляво... Виждат се другите два моста... и виж, вече са пуснали осветлението на гирляндите... Харесва ли ти?

Зоица даваше обясненията си, без да гледа в указаните от нея посоки. Гледаше го в очите и следеше изражението му. Гледката действително беше впечатляваща. Двата лъча на реката се събираха в мястото им на наблюдение като във връх на стрела. Стотиците лампи от крайбрежните улици се отразяваха във водата и я превръщаха в жива, проблясваща лента... Рахни свали внимателно дланите й от лицето си, обърна я с гръб и я обхвана с ръце. Наведе се и прошепна на ухото й:

- Хубаво е!... А сега ми кажи, защо ме доведе тук!

Зоица се измъкна от ръцете му и за миг изчезна зад макарата. Върна се с пластмасов плик и измъкна от него навито на руло малко одеало.

- Това ми е от детския дом. Когато напусках, ме попитаха какво искам за спомен...

Постла одеалото на ръба на макарата и седна, като провеси нозе. После вдигна очи към Рахни и тупна с длан до себе си.

- Сядай!

Рахни седна. Потърси пакета с цигари и вече се готвеше да щракне запалката, когато погледна към Зоица и замря. Момичето стоеше със затворени очи с лице към реката. Ръцете й лежаха спокойно на скута. На отразената от водата светлина Рахни виждаше пробягващата по устните й усмивка. Инстинктивно усещаше, че тя е в някакво състояние на медитация и не трябва да я прекъсва... Гледаше я и усещаше някаква спокойна, топла вълна да овладява тялото му... Зоица трепна, отвори очи и обърна лице към него. Взе ръката му и я сложи в скута си.

- Доведох те да те покажа... Да те видят... И да им благодаря...

Рахни пое въздух, леко стисна пръстите на ръката й.

- Да ме видят... и да ме покажеш... на кого?

Момичето гледаше в движещата се под нозете му вода.

- На удините...

Рахни леко настръхна и трескаво затърси подходящ въпрос. Зоица усети тръпката му и спокойно продължи:

- Знам, че в началото... ще ти бъде малко трудно за разбиране... Със всички е така... Аз мога да чувам и... понякога да виждам, но повечето чувам... неща, които хората около мен не могат... Отначало, като малка, се притеснявах много... После... леля Сара ме заведе при един беловлас човек... Той каза, че имам... дар, дар Божий...

Рахни не смееше да мръдне. Зоица издърпа нозете си и седна на колене пред него. Ръцете й бяха върху неговите и в очите й се отразяваха светлините на реката.

- Какви са тези... как ги нарече...?

- Удини... водни духове... Има и феи... Те са във въздуха... А в земята живеят гноми... Аз чувам най-добре удините...

- Как... как общуваш с тези... удини?... Какво чуваш? - Рахни внимателно подбираше думите си.

- Те непрекъснато разговарят помежду си, но техните разговори аз ги чувам като... насложени една върху друга мелодии... Към мене се обръщат с особена мелодия... и после тук - Зоица посочи точка между веждите си - се появява смисъла... Тук се намира... трето око... важна чакра... двулистен лотос... Удините така казват...

- И... за какво разговаряш с тях?

- За... различни неща... Те могат да помагат... не винаги и не на всекиго... но помагат... Когато в детския дом избухна епидемия от жълтеница, казаха ми какви треви да откъсна... за отвара... И - тук Зоица се усмихна - изпълняват и молбите ми...

Рахни започна да се отпуска. Момичето явно имаше богато въображение и мощна чувственост. Протегна ръка и повдигна брадичката й.

- И какви молби са ти изпълнили?

Зоица се оживи:

- Аз... молила съм ги рядко... Само в много важни... важни за мене моменти... Първият път беше, когато леля Сара за първи път дойде в детския дом... Донесе дарения... Беше много... хубава... и се смееше така... Много исках да ме забележи, да дойде да говори с мене... Казах това на удините... При следващото си идване леля Сара се изправи пред нас, децата, и ни говореше, но усещах, че се вглежда във всяко дете по особен начин... Когато стигна до мене, трепна, усмихна се и ме хвана за ръката... И не ме пусна, докато беше там. После директорката на дома ми каза, че леля Сара иска да ме взема всяка събота и неделя... И тогава, при първото ми идване у вас, те видях и тебе...

Зоица се отдръпна леко от Рахни и смешно сбърчи нослето си.

- Ти... спомняш ли си как ме нарече, когато ме видя?... Щиглец!... Така ми каза... Щиглец на клечка!... Ревала съм цялата седмица после... Бях на пет години... И тогава... тогава отправих втората си молба към удините... Исках да порасна бързо и да стана... най-хубавото момиче...

Рахни протегна ръка и я чукна с пръст по носа:

- И те даже са се престарали....

- ...и ти да ме срещнеш отново... и да дойдеш при мене... И това стана!... И затова те доведох тук... Затова и им благодарих...

Рахни се засмя с глас. Зоица беше повече от чаровна... Изправи се и издърпа момичето при себе си. Обхвана я с ръце и тя притихна в прегръдката му. Долепи устни до челото й. И зашептя:

- Ти си най-хубавото, най-чаровното... най-вълнуващото, най-странното момиче, което съм срещал!... И твоите... удини са сигурно най-добрите духове на света!... А помагат ли ти при писане на домашните?...

Зоица се отдръпна и огромните й очи се впиха в него.

- Ти... Ти не приемаш сериозно всичко това, нали?

Рахни не искаше тези очи да се напълнят със сълзи, както преди толкова години... Пристъпи напред, вдигна я на ръце и бавно се завъртя по кръга на макарата... Целуваше я по бузите, по очите и се опитваше да си припомни някоя от детските песнички на Исмие...

- Някой ден... ще ме научиш и аз да чувам удините... Може да поискам да ми помогнат в нещо...

Зоица се измъкна от ръцете му и застана пред него. Поколеба се за миг, после вдигна очи към лицето му. Погледът й беше напрегнат.

- Те вече ти помогнаха веднъж...

Рахни вдигна учудено вежди. Момичето хвана ръцете му и притеснено затърси подходящите думи:

- Преди пет години... няколко дни преди Коледа... Удините казаха, че... ще те вземат при тях... Такава е била... кармата ти... Принадлежали им... и тялото, и душата ти... Тогава отправих третата си молба към тях... Помолих ги да не те вземат... Било е трудно... Нарушавали се... важни кармични линии...

Рахни застина. Гърлото му изведнъж пресъхна. Сграбчи раменете на момичето и го разтърси.

- Ти... казвала ли си това на някого?... На майка ми?

Зоица поклати отрицателно глава и по-здраво стисна ръцете му. Той седна на одеалото и момичето го последва...

...Преди пет години, в средата на декември, танкерът му се приближаваше към Гибралтар от Средиземно море на път към Мексиканския залив, когато Рахни получи първата коремна криза. Консултираха се с бреговата служба и Рахни взе предписаните лекарства. Болките поутихнаха, но някъде край Азорските острови кризата се повтори вече в тежка форма. И докато провеждаха втората серия от консултации, неочаквано се получи нареждане за връщане на кораба в Европа във връзка с промени в търговската конюнктура. След ден и половина бяха до испанския бряг, когато състоянието на Рахни рязко се влоши и той беше почти в безсъзнание. Пресрещна ги медицинският катер на испанската брегова охрана. Взеха го и след бърз преглед установиха тежка форма на перитонит. Отвориха и почистиха коремната му кухина още на катера. Настаниха го в луксозна частна клиника и екипът на професор д-р Антонио Лопес близо месец се бори за живота му. В един момент старият мъдър лекар дойде при Рахни и човешки си призна, че той е дотук, тоест, направил е всичко, което зависи от него и оттук нататък животът на Рахни е в неговите собствени ръце и... в Божията милост... Родителите му не знаеха истината. От клиниката той им беше съобщил веднъж, че е на ремонт в Испания, без да уточнява за чий ремонт става дума. Едва след предупреждението на д-р Лопес написа кратко писмо до приятеля си Бога с инструкции в случай на възможната летална развръзка. Разбира се, косите на Бога се изправиха веднага и два дни след получаването на писмото той беше вече в клиниката. Стоя там, докато опасността премина и се върна в Сараево след клетва да си държи устата затворена. Рахни остана там още месец и половина... Никой друг от кръга приятели и близки не узна за инцидента...

Седяха върху одеалото на ръба на макарата и гледаха в течащата вода. Зоица стискаше ръката му и мълчаливо чакаше да премине шока.

- Значи... принадлежа им... Така ли казаха? - Рахни отмести поглед от водата, усмихна се и като протегна ръка, обърна лицето на момичето към себе си. - И ти си ме измолила... от удините... доста трудно... А те поискаха ли нещо от тебе?

Широко отворените очи на Зоица бяха на сантиметри от неговите и Рахни, доловил огромната напрегнатост в лицето й, примирено вдигна ръка.

- Добре... остави... друг път...

Изправи се и протегна ръце. Момичето ги пое и застана до него.

- Имаш ли да казваш още нещо на... удините или можем да си тръгваме?

Зоица застана с гръб пред него и с лице към реката, облегна се на гърдите му и затвори очи. Клепачите й леко трепкаха. По устните й пробягваше усмивка... После отвори очи, обърна се с лице към Рахни, надигна се на пръсти и достигна устните му. Нейните имаха странен, опияняващ вкус и той вече чуваше грохота на рухващата му покровителствена програма... Тя се отскубна от прегръдката му, пъргаво събра и нави на руло одеалцето и го напъха в скривалището. Приближи се до Рахни, хвана го за ръката и беше кратка:

- Тръгваме.

И не изпусна повече ръката му. Мълчаливо изкачиха стръмните стълби и тръгнаха по крайбрежната улица. Нощният живот на града беше в разгара си. От многобройните “капани” извираха потоци мелодии, дъх на фини парфюми и скъп алкохол... Рахни се спря пред едно от луксозните бистра и направи отчаян опит да спаси остатъка от програмата си.

- Влизаме тук... Ще направим лека вечеря и това ще бъде добър финал на тази... странна и хубава вечер... Аз - и замлъкна, усетил физическата съпротива на момичето. Погледна я въпросително и Зоица безмълвно поклати отрицателно глава. За втори път тази вечер пристъпи към него, повдигна се на пръсти и потърси устните му... После внимателно, бавно, без да изпуска ръката му, го повлече след себе си...

Домът на майчината му братовчедка беше тъмен.

- Много рано си е легнала родата ми... Не ми се ще да ги разбуждам сега...

Рахни се спря пред дворната врата, но момичето решително го дръпна в малкия двор и затвори вратата. И едва сега проговори:

- Не са си легнали... Просто ги няма тук... На село са до края на седмицата.

Бръкна под една от многобройните саксии, извади масивен ключ и отвори входната врата на къщата. Включи светлината в антрето и застана до отворената врата.

- Заповядай!... Сега аз съм домакинята.

Хвана го отново за ръката и го въведе вътре.

- Тук е дневната и столовата на хазяите... Това е кухнята... Банята и тоалетната... А това е моята стая. При предишните богати собственици е била слугинската стая... Преди мен е живял синът на хазяите... На горния етаж са спалните...

Рахни прекрачи прага на малката стаичка и се спря. Лъхна го дъх на мушкато, здравец, на силен сапун и белина. Старо масивно бюро с книги и тетрадки, стол. Много саксии с живи цветя. В единия ъгъл древно легло от ковано желязо, застлано с тъмен губер... нощно шкафче. В другия - светъл параван, вероятно импровизиран гардероб...

- Седни... тук или тук. - Зоица посочи леглото и стола. - А аз... ще се върна след малко...

Рахни седна на стола и веднага видя под плексигласа на бюрото голяма снимка - Зоица и майка му стояха прегърнати и се усмихваха на някого зад обектива... Огледа варосаните стени и видя над леглото великолепна фоторепродукция - върху някаква падаща материя едва забележимо се открояваше фино лице на млад мъж с брада. Приближи се до леглото, но отблизо образът се разсея...

- Новгородска плащеница - Зоица беше влязла с дървен поднос в ръце. - Появило се е лицето на Исус... Леля Сара ми я донесе от една командировка...

Остави подноса на бюрото.

- Ти седни сега на леглото... А това е двойна препеченица от селото на хазяите... и градински домати... Ще ги сложа на нощното шкафче... Аз съм на стола...

Наля в двете миниатюрни чашки и подаде едната на Рахни.

- За това, че се появи... Добре дошъл!

Рахни пое чашката, надигна се и допря устните си до нейните.

- Да си жива и здрава!... И да ти върви в училището!

Седна на леглото, отпи и тогава видя физиономията си върху малка поставка на нощното шкафче. Взе поставката и я разгледа отблизо. Беше снимка върху пропуск за университетската библиотека от последната му година в политехниката. Пред него Зоица поруменя за миг, после се усмихна.

- Миналата година помагах на майка ти и Исмие при пролетното почистване у вас... Намерих я в кошчето за отпадъци... Аз най-добре те помня в този вид... когато все още беше постоянно тук...

Стана, включи лампите над леглото и бюрото и изключи полилея.

- Ти... продължавай с препеченицата... Аз съм в банята...

Зоица излезе и Рахни се прехвърли на стола до бюрото. Книгите бяха учебници от предпоследния клас на класическата гимназия. Под купа тетрадки видя ученически блок за рисуване и го измъкна. На първия лист множество тънки разноцветни вълнообразни линии се движеха в сноп и се вплитаха в причудливи комбинации. Отделни линии, а понякога и няколко наведнъж, избухваха над основния сноп в остри пикове... Техниката на рисуване наподобяваше цветна графика и суха игла... Същата тема продължаваше и на следващите няколко листа... Поредният беше като че ли със сюжет... Рахни отдели листа и се вгледа. В лявата половина силно концентрираните цветни линии се обвиваха спираловидно около голо мъжко тяло и напускайки го, се разстилаха по цялата ширина, за да се трансформират в десния край на листа в две женски лица... На Зоица и майка му...

Усети две ръце на раменете си и вдигна глава. Зоица беше влязла неусетно и стоеше зад него в дълга снежнобяла хавлия и паднала на гърба й тежка, гъста и още мокра коса. Наведе се през рамото му и затвори блока с рисунките. После го притегли леко за ръцете и Рахни се изправи. Момичето се приближи плътно до него и вдигна очи. Лицето й беше спокойно, някак вглъбено. Усети ръцете й около кръста си и внимателно сложи своите на раменете й.

- Преживявала съм този момент хиляди пъти... Исках го... Чаках го...

Хвана ръката му и я провря под хавлията. Рахни усети гъвкавата, твърда гръд и дъхът му секна. Зоица се надигна и обви с ръце шията му. Той я вдигна на ръце и я положи на леглото. Легна до нея все още облечен и я погали по лицето... Инстинктивно усещаше, че прави съдбоносна крачка в живота си, но не знаеше още в каква посока... Това, което знаеше сега, е, че не може да стане и да си тръгне...

Имаше усещането, че някои неща в живота му са предрешени предварително и трябваше да приеме предизвикателството... Очите на Зоица го гледаха в полумрака и спокойно чакаха края на вътрешния му монолог... Рахни стана, съблече се и влезе под завивката. Зоица се притисна към него и с поруменяло лице прошепна на ухото му:

- Не се притеснявай!... Постлала съм друга хавлия отдолу... Предполагам какъв ужас ще е в началото!...

...Седмицата мина бързо. Рахни ходеше леко занесен и се измъкваше от приятелските партита преди девет часа. Бога го надуши пръв и му изръмжа в ухото:

- Задушил си някаква мацка, която е или омъжена, или малолетна... Викай за помощ, ако закъсаш!...

Зоица разцъфтяваше с часове. Сара засече бързо промяната в нея и сърцето й трепна. Момичето не умееше да крие чувствата си и излъчваше радост в пространството около себе си. Издържаше спокойно изпитателните погледи на Сара и любящата я покровителка изведнъж прозря, че детето е пораснало... В същото време вкъщи Рахни мълчеше и отказваше да отговаря на зададени въпроси. С мълчание прие и информацията от майка си, че е поканила Зоица на обяд следващата събота. Обядваха обикновено между един и два часа и затова Рахни, още сънен, ококори очи, когато видя Зоица в кухнята при Исмие и майка си още към десет сутринта. Видът му явно е бил забавен, защото и трите жени избухнаха в смях, след което Зоица смутено поясни, че винаги в съботните си гостувания идва по-рано, за да участва в подготовката на обяда... На самия обяд Рахни разказваше весели корабни истории и детският смях на Зоица кънтеше. Исмие, свикнала с годините да вижда момичето сдържано и вглъбено, с любопитство се вглеждаше в нея. И изведнъж, прозряла причината за промяната, радостно потръпна и потърси очите на Сара, за да сподели откритието си, но срещна сдържания й поглед и притихна. Някъде в ранния следобед, след като измиха чиниите и прибраха масата, Зоица се приготви за тръгване и Рахни обяви, че ще я изпрати. Сара ги съпроводи до вратата. Момичето беше избързало напред и майката хвана сина си за лакътя.

- Не ме послуша, Рахни!...

- Не те послушах...

Рахни целуна майка си и излезе...

След месец и половина, в началото на декември, получи спешно повикване от корабната компания. Самолетните билети бяха по линиите Сараево - Цюрих - Сингапур. Там трябваше да пресрещне кораба след три дни. В деня на заминаването Рахни повика такси, сбогува се с баща си и Исмие и се отби в гимназията. Сара и Зоица дойдоха да го изпратят на летището. Нямаше време и място за многословност. Рахни прегърна майка си и изпреварвайки я, обеща да се пази. После вдигна Зоица на ръце, завъртя я около себе си и я целуна. В последния момент усети ръката на момичето в джоба на коженото си яке и вече пред билетния контрол напипа в джоба си някаква хартия. Беше малък син плик. Обърна се към тълпата изпращачи и размаха плика. Зоица вдигна ръка и той видя как Сара я прегърна. Мина рутинните проверки и в автобуса към самолета за втори път напипа плика в джоба на якето с идея да го отвори по време на полета. В самолета съблече якето и като прецени, че повече няма да му е нужно, го напъха на дъното на ръчния си багаж. Пликът остана вътре и Рахни не се сети повече за него...

Първите два месеца танкерът му се движеше в чартърна линия между Персийския залив и Япония. Рахни поддържаше редовна телефонна връзка с родителите си. С кратки писъмца се оповестяваше на Зоица и момичето му отговаряше с пламенни текстове, пълни с любов, правописни грешки и чувственост... След втория месец неочаквано извадиха кораба от тази линия и го забутаха във вътрешните индонезийски морета за къси напрегнати рейсове между петролни сонди и брегови нефтени банки. Телефонната комуникация се затрудни. За нормална поща не можеше да става и дума. В края на следващия месец, при един от редките и кратки телефонни разговори, Рахни усети някаква резервираност в гласа на майка си, когато й предаде поздрави за Зоица. Сара прояви същата сдържаност и при следващия разговор и Рахни повече не зачекна тази тема с майка си. Опита се да се свърже с момичето чрез телефона на гимназията, но не успя. След още един месец, вече определено ядосан и разтревожен, засили приятеля си Бога да издири Зоица. Бога се мота близо седмица и при поредното позвъняване на Рахни беше кратък - момичето е напуснало квартирата и... работата си в гимназията... В същото време се усложняваше и обстановката на танкера. Забутаният район в комбинация с ислямските бандитски групи из островите правеха невъзможни смените...

Рахни беше вече заченал десетия месец, когато излязоха в района на Филипините. Смените започнаха и след два дни вече летеше от Манила през Куала Лумпур за Европа...

Октомврийската утрин на летището в Сараево беше студена. Привикнал на тропичните горещини, Рахни зиморничаво потръпна и се сети за коженото яке. Извади го от чантата, облече се и с багажа в ръце тръгна към таксиметровите стоянки. Пътем спря до будка за вестници, остави саковете на земята и затърси югославски динари в джобовете си. И първото, което напипа, беше забравеният плик. Изтръпнал, избута багажа си зад будката и отвори плика. Върху сгънатия на две лист видя познатия сноп от цветни вълнообразни линии. Снопът излизаше от единия ъгъл, завиваше спирално и се разстилаше в три силуета. Рахни разпозна своето лице и това на Зоица. А между тях - лице на дете с руси коси и големи сини очи. Имаше и кратък текст: “Удините казаха, че ще е момче. И искат да го кръстя Зоран. Ти имаш ли друга идея?”... Стоя дълго време подпрян на задната стена на вестникарската будка и се взираше някъде по върховете на дърветата... Час по-късно спря таксито на завоя на крайбрежната улица и извървя с багаж в ръце пътя до купчината върби пред дома си. Ранобудната Исмие го видя първа и радостно хукна да благовести къщата. Баща му излезе пръв и се прегърнаха. Сара се появи пред вратата, облечена за излизане, и с грейнало лице. Рахни я сграбчи и завъртя около себе си. Майка му с мъка се отскубна.

- Ти май забравяш, че прескочих петдесет и петте... Качваме се горе за кафето, а аз ще се обадя, че ще закъснея...

Краткото посрещане приключи и Сара се приготви за тръгване. Рахни стана с нея.

- Идвам с тебе.

Баща му и Исмие напрегнато се спогледаха и на масата настана тишина. Майка му се обърна от вратата.

- Тръгвай. Ще говорим по пътя.

Сара освободи чакащата я служебна кола и майка и син тръгнаха по крайбрежната улица. До гимназията имаха половин час път.

- Ти ли ще започнеш или аз? - Погледът на майка му се рееше над реката и обещаваше труден разговор.

- Аз... Всъщност стана едно тъпо разсейване и недоглеждане от моя страна... - и Рахни накратко разказа нелепата история с якето и плика...

Сара дълго мълча. По опънатите й скули и стиснати устни Рахни усещаше, че майка му е пред яростно избухване и здраво я стисна за ръката. Пред едно от кафенетата Сара се спря и се освободи от ръката му.

- Влизаме тук. На работа ще отида, когато мога...

Седнаха на самотна маса зад грамаден фикус и Сара хвърли чантата до себе си.

- Дай една цигара от твоите... - Дръпна дима и се закашля. - ...Ти не си знаел... Аз не знаех... Това момиче излезе много по-силно и по-организирано... А мислех, че я познавам добре... - Сара даже се усмихна. - А може би и аз да съм я направила такава...

...Зоица не е казала на никого другиго за детето. Изтълкувала мълчанието на Рахни на тази тема като негативна реакция, тя е била принудена да вземе отговорни решения за много кратко време. Не се е обърнала към Сара, от нежелание да се натрапва, от страх да не се усети и най-малкият оттенък на изнудване, неизбежен елемент в такава ситуация. Осъзнала твърдо, че иска детето, и оттук нататък действията й, подчинени на това искане, са станали делови, решителни и хладнокръвни... Една сутрин Сара намерила писмо на бюрото си...

- Три дни съм ревала вкъщи... Баща ти и Исмие се видяха в чудо... Три дни, сине, три дни... От мъка... и от щастие... Не знам майка на света да е получила толкова любов, толкова признателност, толкова нежност... Прошка ми иска, че заминава така внезапно... А то, аз трябваше... И завършваше, че ще се върне, когато си сложи в ред личните неща... И действително се върна... След три месеца...

...Сара е била на съвещание, когато й съобщили, че Зоица е в кабинета й. Заварила я права до прозореца, тънка, висока, побледняла, двойно по-хубава... Бременността вече личала... Прегърнали се двете и се наплакали до насита... Дошла е да покани Сара за кръстница. Сгодила се е и живее с Драган, чирака на хлебарина Али. Ще правят сватбата, църковен и граждански брак, след седмица. Казала е на Драган за детето, което носи. Той отговорил, че обича всичко, което е в и около нея... Зоран се родил преди три месеца. Сара го кръстила в православната църква... И всяка събота са на гости у Сара - Зоица, Зоран и Драган... Майстор Али дал една от пристройките в двора си и Драган и Зоица уредили първия си дом...

Излязоха от кафенето и продължиха към гимназията. Пред входа Рахни целуна майка си и тръгна някъде.

- Рахни! - Гласът на Сара го настигна малко преди ъгъла. - Нали няма да правиш щуротии?!

Без да се обръща, Рахни махна с ръка и продължи.

Хлебарницата на Али беше в началото на пазарището, в едно от крилата на огромния дом, строен преди близо век като крепост. Къщата излизаше на две улици и през пролуката на една от вратите Рахни видя част от вътрешен двор. Поколеба се за миг, после натисна тежката кована брава и стъпи на обраслия с трева калдъръм. Премина през късия проход и се озова в пълен с цветя, чимшири и ниски плодни дръвчета двор. В средата, в малка дървена беседка, стоеше прав Драган и леко люлееше повито в одеалце дете. Русата глава на детето лежеше на рамото му, а лицето на Драган излъчваше грижовно щастие...

- Рахни, какво правиш тук?

Гласът на Зоица дойде през отворената врата на остъклена веранда. Стоеше права, с шише мляко в ръце и широко отворени очи... Толкова хубава... желана... хубава... Рахни сухо преглътна и без да откъсва очи от нея, се подпря на стената. Познатите румени вълни пробягаха по лицето й, но младата жена се овладя и не отмести погледа си от неговия. Рахни се отдели от стената и обърна лице към градината.

- Станала си... още по-хубава... Това е... моят син... Нали?

Зоица се приближи и застана плътно пред него. Гласът й прозвуча тихо и твърдо.

- Това е мое дете, Рахни. Мое и на Драган... Благодарила съм на Господа Бога, че те срещнах и че се появи в живота ми... И съм отворила друга страница... В живота нищо не може да се започне отначало, Рахни, само... се продължава нататък... Сбогом!

Обърна се и тръгна към потъналата в бръшлян и закътана сред чимшири беседка. Рахни я видя как взе детето от Драган, седна на пейката и разкопча пазвата си. На свой ред се обърна и бавно пое обратния път...

...Всичко това беше преди три години... А сега стоеше пред опустошения си дом и в душата му беше двойно по- пусто... Не изпитваше болка, мъка... само огромна празнота... Вероятно всичко щеше да дойде по-късно... и болката, и мъката, и сълзите...

Развиделяваше се. Усети, че се схваща на утринната октомврийска хладина. Стана, разкърши се и влезе отново в къщата. Започна да събира разпилените по пода снимки от разкъсаните семейни албуми. Огледа се за подходяща кутия и дръпна едно от оцелелите чекмеджета на разбития бюфет. И тогава видя снимката. Беше голям формат, студийна, цветна фотография. Сара седеше на стол и държеше в скута си усмихнато бузесто дете с очите на Зоица. А Зоица стоеше права зад нея с ръце на раменете й. На гърба на снимката видя текст с разкривени печатни букви: “БАБА МАМА АЗ ЗОРАН”...

Излезе пред къщата, седна отново на стълбите и сложи фотографията пред себе си... Сепна го докосване и се обърна. Исмие стоеше пред него с нова напрегнатост на лицето си:

- Ох... Бързай, Рахни, бързай, сине!... Пуста стара изкуфяла глава!... Тичай, Рахни... детето... Зоран... Драган!... Изселват сърбите днес!... Още оня ден са предупредили хлебарина Али за Драган! Тичай, дано ги завариш!...

Рахни се изправи и разтърси глава. Редът му се върна. Хвана Исмие за раменете и отчетливо нареди думите си:

- Отивам! Ти прибери багажа ми при себе си... Тука са петстотин долара. За тебе са. Ако не се върна веднага, с тези пари ще изкараш, докато ме няма... А тук е един адрес... на сестрата на хърватски офицер. Разбери какво става и драсни няколко реда на този адрес!... И чакай ме!

Целуна старата жена, пъхна снимката в джоба на якето и хукна надолу по улицата.

Останала сама, Исмие простря ръце с отворени длани и призова Аллах и пророка му...

Хлебарницата на Али беше затворена. Залостени бяха и няколкото дворни врати откъм улиците. Не намери пролука и силно заудря по кепенците на една от сградите. Мина доста време, докато скръцна някаква невидима дотогава врата и се показа изплашеното лице на Али.

- Какво искаш?... Кой си ти?

Рахни не искаше да го плаши повече и заговори, без да се приближава:

- Търся Драган... с детето. Къде са?

Али се вгледа в него и предпазливо излезе напред.

- Ти... ти синът на Сара ли беше?

- Аз съм, бай Али. - Рахни пристъпи напред. - Питам за Драган и детето, Зоран... Тук ли са?

Хлебаринът се показа целият от вратата и закърши ръце.

- Ами те... Драган и детето... Тръгнаха още преди час... Лоши неща са това, момче, лоши... То моите вкъщи, жената и децата... още реват... Та той, Драган, като син ми беше... И после Зоица... Божи човек!... Ох, лошо, лошо...!

Рахни го хвана за лакътя и леко го разтърси.

- Накъде? Накъде тръгнаха?

Али се сепна. После се завъртя притеснено и закърши отново ръце.

- За къде!?... Ха, де... чакай да питам жената... не, не... сетих се! Говореха за източната магистрала, там дето бяха започнали да строят стадион... Тъй, тъй, там е! Защото там пък докарват с автобуси мюсюлмански бежанци от сръбските части на Босна и същите автобуси ще извозят сърбите...

Рахни тичаше. По крайбрежната улица стигна до Табаковия мост и сви наляво. Започна да настига групи хора, натоварени с багажи и покъщнина. Прецени, че може да съкрати пътя до магистралата, като мине през гористия хълм - парк на санаториума. След половин час достигна крайния източен квартал и в дъното на една от пресечките видя част от колоната бежанци. Спря се, останал без въздух, със зачервено лице и лепнеща под якето риза. Стоя приведен, докато се съвземе и вече с бърз ход излезе на магистралата.

Гледката беше тягостна. Хиляди хора вървяха мълчаливо с куфари, чанти или импровизирани вързопи в ръце. Много от тях носеха или влачеха още сънени деца. От другата страна на пътя вървеше насрещен поток от мюсюлмански бежанци. При тях картината беше същата... Двете групи хора се разминаваха безмълвно и не се поглеждаха. Чуваше се само проплакване на деца... Безумието на войната извеждаше хората от огнищата им и ги хвърляше във време на болка и страх...

Рахни се провираше бързо в живата човешка верига и трескаво се взираше в лицата на хората. Всъщност ориентирът му беше Драган. Беше го виждал само няколко пъти, но знаеше, че с детето ще го разпознае лесно. Насочваше вниманието си към всяка висока фигура и беше сигурен, че до момента не го е пропуснал...

Видя стърчаща над останалите глава на тридесетина метра напред в лявата част на колоната. Проби си път и бързо се приближи. Човекът носеше на гърба си голям денк, вързоп в едната ръка и дете в другата. То спеше, сложило глава на рамото му. Беше с червено-синя вълнена шапка, от която се подаваха сламени коси. Рахни избърза още малко напред и косо погледна човека в лицето. После забави крачката и остана зад него. Беше настигнал Драган и Зоран...

И едва сега си зададе въпроса: “Е, и... какво оттук нататък?”.

И разбра, че няма готов отговор. Само беше безкрайно спокоен и уверен, че е на правилно място в правилно време. Оставаше да следва събитията и да реагира адекватно. Решението трябваше да излезе само...

Вързопът в ръката на Драган явно беше тежък. Често спираше и прехвърляше заспалото дете в другата си ръка. Денкът беше привързан на гърба му като раница. Рахни притеснено ускори крачка. Беше сигурен, че Драган го знае само като име и няма да го разпознае. Но щеше да се отнесе определено недоверчиво към едно директно предложение за помощ от самотен мъж с празни ръце... И докато трескаво обмисляше варианти, Драган разреши проблема сам. Просто се спря в един момент и захвърли вързопа в канавката. После прегърна с двете си ръце детето и ускори крачката си. Рахни се огледа. От движещата се тълпа хора никой не реагира на захвърления вързоп. Рахни изостана малко, бегло се огледа и слезе в канавката. Забра вързопа и се върна във върволицата хора. Скоро настигна Драган и детето и повече не се отдели от тях...

Площадките около и в недовършения стадион бяха пълни с автобуси. Група въоръжени сръбски четници се опитваха да установят някакъв ред при качванията и крещяха неясни команди през портативни рупори. Най-накрая се изясниха част от правилата. Първо разделиха бежанците на две групи - на семействата и на самотните пътници. Семейните групи отправиха към големи двуетажни бусове с ремаркета. Групата на самотните насочиха към зеленикави коли с две врати, вероятно от градския транспорт. Рахни се движеше плътно до Драган и детето и успя да се качи заедно с тях в един от зелените автобуси. Седна през една седалка зад тях и се огледа. Самотните бежанци бяха или много възрастни или много млади хора, предимно мъже. Няколкото жени се бяха скупчили на първите три реда и вече оживено общуваха. Мъжете седяха намръщени и потънали в самотата си...

Автобусите тръгнаха бавно и се разтеглиха в дълга колона. Рахни виждаше тила на Драган и русата глава на Зоран върху рамото му. В буса беше станало задушно и Драган беше свалил вълнената шапка на детето. По някое време то се размърда и Драган зарови в денка до себе си. Извади пластмасово шише с вода с биберон на капака и малкият жадно засмука. После, явно разсънил се, застана на колене на седалката и погледна назад. И Рахни видя очите на Зоица...

Детето се вглеждаше с любопитство в лицата на пътниците и явно търсеше контакт. На хората определено не им беше до такъв род общуване и не откликваха на безсловесната му закачка. Когато срещнаха погледите си, Рахни изду бузи и натисна с пръст носа си. Малкият ококори изненадано очи и се усмихна. На свой ред изду бузи и дръпна двете си уши. Рахни направи “муцуна”, на което Зоран се засмя с глас и като се изплези, игриво скри лицето си зад седалката. После си показа едното око и сложи двете си пръстчета като рогца на главата си...

Късно след обяд навлязоха в горския масив на Конюх. Движеха се с не повече от петдесет километра в час и често правеха обходи на затворени участъци от пътя. Едно от тези отклонения беше през някаква изоставена строителна площадка. Шофьорът явно не успя да вземе добре завоя и излезе от направеното от предните автобуси трасе. Чуха се няколко звука като изстрели и бусът се наклони надясно. Водачът яростно изруга и скочи през вратата. Рахни го видя нервно да се чеше по главата и да подритва ядно предната и задната гуми, след което се показа през вратата и изкрещя:

- Всички вън!

Рахни изчака Драган да вземе детето и слезе след тях. Много от бежанците бяха слезли с багажа си и се струпаха около пътя с надежда да се прехвърлят в някои от идващите зад тях автобуси. Махаха възбудено ръце и крещяха неразбрано, но шофьорите на колите клатеха отрицателно глави и не спираха и без това претъпканите автобуси. След половин час колоната се изтегли и пътят опустя. Водачът се въртеше около предните гуми с отворен сандък инструменти, но явно работата не му спореше. Крикът потъваше в песъчливата земя, нещо с гаечните ключове не беше в ред... Смрачи се и Рахни хвърли недопушената цигара. Приближи се до псуващия занаята си шофьор и го потупа по рамото:

- Приятел, нека да опитам аз, а ти седни и дръпни една цигара...

Два часа по-късно автобусът излезе на главния път. Дългите светлини на фаровете прорязваха далече напред мрака на безлунната нощ. Пътят беше пуст и пътниците задрямаха. Рахни се отпусна и притвори очи. Имаше истинска, човешка мотивация да бъде тук и не виждаше алтернатива на действията си. Липсата на план, на крайна цел не го притесняваше. Спомни си един от постулатите на приятеля си Бога: “Искаш ли да разсмееш Господа, разкажи му за плановете си”... В момента единствено важното беше да е близо до Зоран, до сина си, и да се грижи за него, макар и от разстояние... Засега...

Явно беше задрямал, защото внезапното спиране на автобуса го завари неподготвен и Рахни заби лице в рамката на седалката пред себе си. Вдигна глава и видя мощни насрещни фарове. Две коли бяха блокирали пътя и около тях се мяркаха човешки фигури. Втора група фарове осветиха задните стъкла. Други два джипа бяха излезли от черни отклонения и затвориха пътя отзад. Двама мъже в камуфлажни униформи и автомати се приближиха до вратата на шофьора и му дадоха знак да отвори. Качиха се и направиха втори знак, този път за тръгване. Предните джипове маневрираха и поведоха новообразуваната колона.

След по-малко от километър напуснаха главния път и свърнаха по черно отклонение вдясно. Движеха се в гъста букова гора и автобусът трудно се справяше с тесния, криволичещ и изровен път. Спряха в началото на голяма поляна. От предните коли излязоха група хора и се приближиха. Шофьорът отвори пътническата врата и в автобуса се качи висок мъж в камуфлажна униформа и офицерски знаци. Отпред и вдясно на колана му висеше пистолет. Някой включи осветлението и Рахни видя лицето му. Беше червенокос - косата, веждите, брадата... Рахни веднага го назова мислено Рижия... Офицерът мълчаливо мина между седалките и се вглеждаше в лицата на бежанците. Хората гледаха мрачно пред себе си и покорно чакаха развоя на нещата. Рижият приключи обхода си и слизайки, даде команда. Единият от бойците в автобуса повтори командата:

- Всички мъже вън!

Рахни не бързаше да се изправи. Развоят на събитията не му хареса. По униформите и знаците разпозна мюсюлманска бойна част. Все още бяха в мюсюлманските зони на Босна и не виждаше нормална причина за такова тайнствено отвличане. Освен ако мюсюлманите нямаха нещо не много редно на ум...

Следеше Драган. А той явно беше много притеснен. Детето спеше на рамото му. Изправи се с него, после седна... Отново се изправи и направи крачка напред, решил да слезе с детето... После промени решението си, върна се и внимателно свали спящото дете от рамото си. Положи го на седалката и го зави със сакото си. Изправи се и тръгна, но постоянно се обръщаше с тревожно лице назад. Рахни го последва. Между него и Драган имаше трима мъже - огромен дебелак с изплашено потно лице, православен свещеник или калугер в грубо кафяво расо и момче с китара на гърба. На вратата двамата бойци поемаха слизащите и ги препращаха в оформящата се група в края на поляната под охраната на най-малко дузина въоръжени с автомати мъже. Рижият стоеше с няколко офицера на двадесетина метра от автобуса и се взираше в осветения си планшет. Драган слезе, след него дебелакът и свещеникът. Младежът с китарата пред Рахни беше вече на стъпалото, когато от групата офицери прозвуча команда. Боецът на входа спря момчето с ръка и въпросително погледна към началниците си. Получил разяснение, тласна младежа обратно в автобуса и нареди на шофьора:

- Затваряй вратата и тръгвай!

Рахни гледаше втрещен. Едва сега разбра какво става. Шофьорът не се нуждаеше от второ подканяне. Припряно включи двигателя и започна труден обратен завой между храсталаците и дърветата. Сега и в групата на заложниците осъзнаха трагичната за тях истина и импулсивно пристъпиха напред, но мюсюлманските бойци очакваха реакцията им и вдигнаха автоматите. Успяха да ги удържат с едно изключение. Драган. Върлинестият мургав хлебар просто прелетя над главите на автоматчиците, профуча покрай групата на офицерите и се добра до автобуса. Колата беше почти спряла, защото шофьорът се опитваше да излезе на заден ход и задните гуми буксуваха в размекнатата тревиста земя. Драган заудря по вратата, после по стъклото над спящото дете. Малкият се събуди и стреснато се огледа. И първото, което видя, беше лицето и ръцете на Драган, залепени на прозореца. Решил вероятно, че е някаква игра, Зоран също залепи лицето си и ръчичките си от своята страна. Така ги завариха и след броени секунди задъханите и вбесени преследвачи. Удар с приклад свали Драган на земята. Втори боец замахна с приклад, но Драган избягна удара и скочил на крака, изтласка с неочаквана сила двамата си нападатели и ги свали на земята. После настигна пъплещия вече напред автобус и отново се доближи до стъклото. Детето гледаше ужасено разкървавеното му лице, прозряло, че това не е игра. Втората група преследвачи събори Драган след няколко удара. Зоран вече пищеше и вторачен в тъмнината, удряше с ръце по стъклото. Рахни стоеше зад него и безпомощно стискаше тръбата на облегалката. Детето изведнъж прекъсна писъка си и трескаво се озърна. Очите му се впиваха в лицата на бежанците около него, но хората навеждаха глави и не отговаряха на безмълвния му вик за помощ. Срещна погледа на Рахни и той протегна ръце. Малкият се хвърли в прегръдките му и телцето му затрепери. Рахни притисна детето и притвори очи. Изпитваше непознат до този момент трепет, радост... Чувствуваше движението на собствената си кръв и това вероятно беше този велик космически импулс на себепродължението... Зоран се отдели леко от него и малките му ръце обхванаха лицето на Рахни.

И Рахни видя отново очите на Зоица.

Те се съединиха с неговите и той чу накъсания, но ясен и разбираем детски глас:

- Чичко, ти... ти нали ще кажеш там... на другите чичковци... да не удрят татко... и да го пуснат... Защото... мама и баба са на небето... и съм малък... и съм сам... - детето го гледаше с трескава напрегнатост и очакване.

Рахни мълчаливо се опита да го притисне до гърдите си, но Зоран, изтълкувал по единствения възможен начин мълчанието му, се отскубна от ръцете му и отчаяно притисна отново лицето си към прозореца.

- Сто-о-о-й!

Сам се стресна от силата на собствения си вик. Прехвърли се до шофьора и изкрещя втори път:

- Спирай!

Водачът стреснато го погледна и натисна по-силно газта. Рахни са прехвърли през торпедото на двигателя и сграбчи волана. Надделя в кратката борба и силно завъртя волана надясно. Автобусът се вряза в храстите и двигателят угасна. Върна се към вратата, натисна ръчно хидравликата и я отвори. Скочи на земята и се затича към поляната. Колата се беше отдалечила на петдесетина метра и групата офицери все още стояха около планшета на Рижия.

- Хей!

Рахни се опита да привлече вниманието им, когато двама невидими дотогава бойци изскочиха пред него от тъмните сенки на дърветата и вдигнаха автоматите. Той чу странен звучен език и изненадано се вторачи в брадатите физиономии. Нуждаеше се от време, за да разпознае фарси - съвременния вариант на персийски... На босненските мюсюлмани помагаха шиитски доброволци...

- Listen to my... - Рахни премина на английски. - I w’d like to speak with your chief!

Иранецът пред него поклати отрицателно глава и го тласна с дулото на автомата обратно към автобуса. Рахни отмести оръжието и изтласка боеца настрани. Вторият иранец замахна с приклада. Рахни се наведе, избягна удара и като се прехвърли зад гърба му, притисна шията на боеца със собственото му оръжие. От групата мюсюлмани на поляната се чуха яростни викове, няколко човека вече тичаха с насочени автомати към автобуса. Чу се рязка команда и бойците се спряха настръхнали на десетина метра от Рахни. Рижият застана пред тях и се взря в него.

- Какво искаш?

Гласът му изразяваше повече досада, отколкото гняв. Рахни пусна иранеца и хвърли автомата на земята. Боецът се свлече на колене и жадно загълта въздух.

- Пусни този... дългия, когото твоите хора пребиха преди малко... Той е... с детето... - и посочи прилепеното на стъклото детско лице.

Лицето на Рижия трепна и той вече по-внимателно се вгледа в Рахни. Забави се малко, после се обърна и даде команда. Двама бойци довлякоха окървавения Драган.

- Този ли?

Рижият се беше приближил и кротко се взираше в Рахни. Той кимна утвърдително. Мюсюлманинът пристъпи още една крачка и тихо сподели:

- На мен ми е нужна бройката... Този ще го пусна, но ти трябва да кажеш кого от останалите пътници да сваля... Или... ти ще останеш?

Синьо-зелените очи на Рижия го гледаха с любопитство и доброта... Рахни не отговори. Зад стъклото на автобуса го гледаха други очи - очите на Зоица и улесняваха решението му. Приближи се до клекналия Драган и леко стисна рамото му. Хлебаринът уплашено вдигна глава. Беше все още неадекватен. Рахни се постара да говори възможно най-просто и ясно.

- Свободен си... качвай се в автобуса... при детето. - Рахни внимателно насочи лицето на Драган към автобуса. - Погледни там... Зоран те чака...

Помътнелият поглед на Драган започна да се прояснява. Изправи се и бавно затътри пребитото си тяло към автобуса. Зоран го разпозна отдалече и възбудено заудря с ръце по стъклото. Детското лице зад прозореца възвърна съзнанието на Драган и той се преобрази. Тялото му възстанови гъвкавостта си и той с лекота изтича последните двадесетина метра. Скочи в отворената врата и шофьорът натисна газта. Беше изтеглил току-що автобуса от храсталака. Рахни проследи с поглед колата и малко преди завоя към главния път видя русата глава на детето върху рамото на Драган. Обърна се и тръгна към групата на заложниците в дъното на поляната.

- Хей, чакай!

Викът на Рижия го настигна по средата на пътя. Спря се, без да се обръща. Мюсюлманинът се изравни с него и запали цигара. Пламъкът на запалката освети лицето му и Рахни видя в очите му неприкрито любопитство.

- Какъв ти е този... дългият?

Рахни го погледна и добродушно сви рамене.

- Никакъв.

И продължи към групата.

Половин час по-късно на поляната се появи камион с брезентово покривало. Охраната отвори проход и насочиха заложниците към него. Минути по-късно вече се клатушкаха по изровения горски път. Хората угнетено и примирено мълчаха. Само дебелакът беше изпаднал в истерия и не можеше, а вероятно и не правеше усилие да спре хълцанията си. В един момент се вкопчи в духовника и разтреперано занарежда:

- Тия... ще ни избият!... Ти... ти си поп... Направи нещо!

Отговорът на човека в расото едва ли го успокои.

- Не съм свещеник... Монах съм... Смъртта е преход... Има Божия воля...

Клатенето и умората си казаха думата и Рахни задряма... В просъница чу пукот на мотоциклетен двигател. Камионът рязко спря. Чуха се възбудени гласове, яростни викове... После прозвуча странно пеене... Рахни настръхна. Много пъти беше виждал и слушал в Иран публичните оплаквания. Само шиитите имаха такъв ритуал... Групата ирански бойци отвън бяха получили повод и провеждаха ритуала си... Рахни зачака с лошо предчувствие развоя на нещата... Оплакването заглъхна и се чуха отново яростните възгласи. Последва команда за слизане. Рахни скочи от камиона и видя на метър от себе си Рижия.

- Какво е станало? Защо вият персите?

Скулите на Рижия бяха опънати. Бегло погледна към Рахни и отмести поглед. Гласът му прозвуча задавено.

- Вчера... след обяд... Сръбските отряди са избили цялото мъжко население на Серебреница. Близо две хиляди човека...

Рахни се прекръсти. Лимитът му за разбиране и приемане отдавна беше запълнен... Случващото се около него не се вместваше в никаква логика. Мотивациите на участниците в събитията бяха абсурдни или изобщо липсваха...

Поведоха заложниците някъде встрани от горския път. Вървяха повече от половин час. Вече се развиделяваше. Прозвуча поредната команда за спиране и разтеглената колона заложници притихна. Отляво се виждаше дълбок овраг. Рахни се готвеше да седне, когато усети, че нещо се е променило... Огледа се... Охраната беше изчезнала! Скочи на крака, извика силно и се опита да се изтласка зад ръба на ската, но закъсня със секунда. Бясната автоматична стрелба го настигна във въздуха. Силен удар в рамото го преметна и той рухна на земята. Миг по-късно върху него се стовари кървавото тръпнещо тяло на дебелака и Рахни загуби съзнание...

Свести се не толкова от силната болка в рамото, колкото от задушаващата тежест на мъртвото тяло върху себе си. Рамото и лакътя на дебелака притискаха гръкляна и лицето му и Рахни не можеше да диша. Здравата му ръка беше притисната и той започна движения на изтласкване с краката си, когато чу приглушени гласове и глухи изстрели. Мюсюлманските бойци доубиваха ранените... Рахни притихна. Групата се спря някъде наблизо и отново пропукаха изстрели. Изчака да се отдалечат и предпазливо освободи главата си...

И видя дулото на пистолет и наведеното лице на Рижия.

Рахни въздъхна и се отпусна назад... Когато не върви, не върви...

- Така и не ми каза какъв ти беше оня, дългия... с детето... - гласът на Рижия дойде някак отдалеко.

Рахни го погледна уморено и почти се усмихна.

- Казах ти, друже - никакъв...

Рижият го погледна замислено, после вдигна пистолета и се изправи.

Рахни притвори очи и си спомни последните думи на монаха “Смъртта е преход” и реши, че вече е на път да провери достоверността на твърдението...

Изстрелите изтрещяха сухо и Рахни усети как куршумите се забиват в мъртвото тяло на дебелака над него. Изчака малко и отвори очи. Рижият беше прибрал пистолета и гледаше някъде по върховете на дърветата.

- Аз и моите хора се изтегляме след десетина минути... След час трябва да дойде булдозер... Дотогава трябва да си се измъкнал... Можеш ли да вървиш?

Погледите им се срещнаха и Рахни кимна с глава.

Рижият се обърна и тръгна.

Рахни се отпусна отново. Динамиката и превратностите на случващото се можеха да извадят от равновесие и най-тренираната психика...

Беше се почти разсъмнало и мъглата бавно се вдигаше. Съсредоточи се и започна предпазлива маневра за доизмъкване изпод мъртвото тяло на дебелака. Стараеше се да не докосва простреляното си ляво рамо - подгизналите от кръв яке и риза показваха обилен кръвоизлив. Страхуваше се да не загуби съзнание, преди да се е измъкнал. Раздвижи краката си, после дясната ръка - изглеждаха в ред. Започна да изтласква притискащото го тяло с колене, докато освободи здравата си ръка. после беше вече по-лесно. Измъкна се, седна и се огледа. Телата на простреляните хора лежаха пръснати във всевъзможни пози. През няколко човека видя расото на монаха. Изправи се внимателно на колене и пропълзя до него. Човекът лежеше по очи. Протегна ръка, за да докосне вратната артерия и веднага се отдръпна - половината лице беше отнесено.

Трябваше да стегне рамото си и да спре кръвотечението. Бръкна в предния малък джоб на джинсите си и измъкна малък швейцарски комбиниран нож. Кафявото расо на монаха му се видя най-подходящо. Благочестивият човек вече нямаше нужда от него. Свали якето и разкъса ризата. С първата отрязана ивица от расото пристегна рамото си, а с втората обездвижи лявата си ръка. Можеше да оперира само с дясната си ръка и си помагаше със зъби, крака и приглушени ругатни...

Наметна якето и се изправи. Огледа стръмния скат под себе си и се опита да избере по-лесен маршрут за слизане. Беше направил първите крачки, когато се обърна и обходи с поглед разпръснатите тела на простреляните заложници. А ако някой е още жив?... Поколеба се, после махна с ръка и се върна. Обходи всички тела, като внимателно опипваше сънните артерии... Всички бяха мъртви. Едва сега узна и бройката - бяха двадесет и четири. Двадесет и пет с него... Необходимата бройка на Рижия...

Час по-късно излезе от стръмната част и продължи през шубраци по равно плато. Някъде високо зад него се чу приглушено бумтене на мощен двигател. Булдозерът беше пристигнал...

Слънцето се беше издигнало вече на най-високото, когато усети, че му прилошава... То си му беше и време. Само не трябваше да губи съзнание тук, в храсталаците... Сложи в ред дишането си и се огледа внимателно... Да, там долу, вляво през клонаците се вижда някаква полоса. Тъмни петна се появиха още веднъж пред очите му... Спря се и леко разтри слепоочията си... Глупаво беше да се изпусне точно сега... Отмести последните клони и се озова пред третокласен чакълест път... Бавно преодоля канавката и излезе на платното. Черните кръгове пред очите му се заредуваха с червени... В далечината по пътя видя някакъв трепкащ силует. Не знаеше дали е от маранята или вече има халюцинации... Повървя още малко и сега виждаше по-ясно - малка магарешка каруца с един или двама човека... Все още в съзнание, се свлече на колене и помаха с ръка...

Месец и половина по-късно при комендантката на сръбския бежански лагер край Бръчко влезе брадясъл мъж. Възрастната униформена жена го погледна бегло и взе лист от бюрото си.

- При мен места няма, но ще ти дам една бележка за туристическата спалня в селото...

- Не... не... Не съм бежанец... - мъжът се усмихна. - Аз... за това тук... - и постави пред нея голяма цветна снимка.

- Чакай, чакай... ти нали идва преди десетина дена?... Не те познах с тази брада... - жената се изправи и взе снимката.

- Правя вече втора обиколка... Някаква информация за мен?

- Ох... няма бе, момче... Как ти беше името?... Тъй, Рахни... Питала съм къде ли не... Вдън земя е потънал този човек с детето... Ти ходи ли там, където те пратих ?

Рахни извади няколко карти от сака си и ги разгъна.

- Бях в трите лагера в Сърбия... Тук... тук и тук... Минах и през два дома за изоставени деца... Дотук - нищо...

Жената седна до него и сипа ракия в две чаши.

- И какво ще правиш оттук нататък?

- Благодаря ти, но... с кола съм... Ще започна отново. Сега се връщам в Сараево. Ще говоря с майстор Али и с жена му... Драган все трябва да е споменал откъде е. Може да се е върнал в родното си място... Аз време имам... Ще търся...

Стана и прибра нещата си и стисна ръката на комендантката.

- Благодаря ти! Оставям ти тук една пощенска кутия, адрес и телефон в Загреб. На чичо ми са. Брат на баща ми... За всеки случай...

Жената се изправи и го съпроводи до вратата. Рахни видя в очите й реплика и въпросително я погледна.

- То... ти време имаш... но... Ако с Драган се е случило нещо, не дай Боже, и детето е някъде... В тази възраст децата се променят с дни... Как ще го познаеш, ако го срещнеш?

От прага Рахни се обърна и се усмихна:

- Има едни очи на този свят, които ще разпозная винаги...

Махна с ръка и тръгна.

Възрастната жена го съпроводи с поглед до входа на лагера, после седна, на един дъх гаврътна ракията от чашата и като се облегна назад, заплака.

© Христо Кирилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.03.2005, № 3 (64)