ТЪЖНО ИЗРЕЧЕНИЕ

Евгени Черепов

web | Литературата - виртуални срещи

Любо се събуди в лошо настроение. Бе спал дълго, но неспокойно. Тъмнозелените стени в мрачната баня уловиха навъсения му поглед. Вече седмица беше в България и всички сутрини му бяха криви.

Докато наказваше венците си със стара жилава четка, мозъкът му се разбуди и веднага подхвана с притесненията от последните дни.

Майка му беше изчезнала!

Къде ли е в момента? Жива ли е? Всякакви усилия да я намери, останаха без резултат. Притесненията рикошираха в тъмнозеления капан на банята и отново атакуваха главата му.

Когато преди седмица кацна на летище "София", в него се таяха доста резерви как майка му ще приеме това неочаквано завръщане. Сина, когото не бе виждала от тринадесет години, а последното му писмо бе с дата от миналия век. През целия полет, а после и в автобуса до родния град, Любо бе обмислял различни варианти на това, което ще й каже.

Бравата беше същата, която се бе тръшнала след него през далечната деветдесет и трета. Установи го, след като бе пробвал стария си ключ, когато майка му не отвори на продължителното звънене. Нямаше я вкъщи. Прах по мебелите, паяжини в ъглите и тромава миризма на застояло свидетелстваха, че празнотата е консервирана от доста време. Бързият оглед на всички стаи просто бе потвърдил първоначалното му впечатление. Не му бе отнело много време да установи, че всички електроуреди са изключени, а спирателните кранове на водопровода - здраво затегнати. Майка му бе заминала. Къде?

Скоро бе получил отговор на тези въпроси. Бай Марин от горния етаж го бе срещнал на стълбите, докато Любо внасяше последния си сак.

Майка му получила удар преди повече от три години. Закрепила се сравнително бързо, но вече не била в състояние да се грижи сама за себе си. Известно време съседите се редували да й помагат, тъй като единственият известен жив роднина бил той - Любо, а негови координати така и не открили (на това място бай Марин го гледаше укорително). Накрая решили с подписка да я изпратят в старчески дом, разходите по който щели да се покриват от пенсията й. Вече три години не живеела във входа.

За по-малко от час Любо вече беше в старческия дом.

Майка му я нямаше там! Дори не помнеха за кого става въпрос. Единствено една от по-старите сестри му каза, че след значително подобряване на състоянието й, майка му е напуснала доброволно дома. Лично пред нея споменала за намерението си да замине на гости при сина си в чужбина, когото не била виждала дълго време. Много й липсвал, дори през целия си престой в дома говорела само за него.

Любо се бе ококорил. Майка му нямаше достатъчно пари за подобно пътуване, нито знаеше точния му адрес. Лекарите бяха повярвали на брътвежите й и я бяха изписали.

Оттогава бе минала тежка седмица. Обикалянето по разни познати, които едва помнеше, не даде резултат. Нямаше я и в смъртните регистри, болниците. Оставаше да се надява на полицията, където я бе обявил за изчезнала.

За тези седем дни в родния град Любо срещна много укорителни погледи на познати и непознати хора. Това, заедно с изтощението от търсенето, притесненията и гузната съвест, го скапа съвсем. Реши да остане известно време вкъщи, да се съвземе, да постегне и апартамента. Направи основно чистене, лакира мебелите, купи бяла боя за банята. През цялото време обаче чувството на вина се разнасяше из празните стаи заедно с миризмата на лак и почистващи препарати.

Навремето майка му бе твърдо против неговото заминаване. Баща му бе починал три години преди това и от деветнадесетгодишен, Любо бе мъжът в семейството. Освен него тя си нямаше никого. Когато тръгваше, се бяха скарали жестоко и той тръшна вратата на излизане. Една година не й прати никаква вест. Беше й много ядосан и така я наказваше. Постепенно гневът му премина и на всеки три месеца й изпращаше писмо. Тя отговаряше веднага. И така до двехилядната година. Тогава за пореден път Любо получи писмо с жесток тон, в което майка му го кълнеше, че я е оставил сама и не се прибира. Той отговори, че не иска да я вижда. От инат не отговори на нито едно от последвалите й писма. Сега съжаляваше.

През следващите дни Любо изпадна в тиха безтегловност.

Всяка вечер сядаше сам на кухненската маса, в компанията на бутилка вино. Пиеше в чаша от най-хубавия сервиз на майка си. За пръв път от много години вечеряше на изгасен телевизор. "Вечеряше" не е точната дума, защото храненето му продължаваше с часове. Сядаше на удобното кухненско диванче, боцваше си от двучасовия труд над газовия котлон или скромния "Раховец", отпиваше глътка от асеновградския мавруд и четеше книга от богатата библиотека на майка си.

Именно тя го бе запалила по четенето. Бе го научила на азбуката още четиригодишен, вилнееше над него, когато правеше грешки в домашните по български език и литература, носеше му да чете най-различни книги, които винаги му бяха интересни. Така мина през "Карлсон, който живее на покрива" (остана си първата му и най-голяма любов - беше я чел над петнадесет пъти), преброди прериите с Олд Шетърхенд и неусетно бе засилен към по-сериозни произведения. Майка му неведнъж бе давала да се разбере, че много би се радвала, ако Любо стане писател и всячески го насърчаваше да пише, но той не изпитваше особено влечение. Първото си и единствено изречение написа в нощта, след обаждането от полицията, че прекратяват издирването на майка му, обявявайки я за безследно изчезнала.

Същата вечер той изпи две бутилки вино, плака около час, после изпи още една бутилка, пак поплака малко. След това отвори четвъртата последна бутилка, която бе купил, и реши да се разрови из нещата на майка си. Вместо това попадна на кашон с отдавна забравени свои вещи. Беше надписано "Любо" с почерка на майка му.

Първо извади плик със снимки. За страничния наблюдател много странни снимки. Не помнеше кога точно ги е правил, но предполагаше, че е било в тийнейджърските му години. Снимки... на дивана в хола; на нафтовата печка; на пердето, което майка му переше, а той закачаше като по-висок; на срамежливия фикус в ъгъла, кротнал се в огромната си червена саксия; на остарелия касетофон в неговата стая; на раклата до леглото му, в която се криеше като малък при идването на майка му да го завие; на облепените с тиксо столове в кухнята, които баща му постоянно громеше с исполинската си тежест. На изгледите от трите им тераси; на градинката пред блока, където играеха на стражари и апаши, а бабичките ги гълчаха от терасите да не тъпчат цветята; на един от металните капаци на избените прозорци, в който си бе разбил главата, докато тичаше със затворени очи; на старата им жигула; на кьошето в една чупка на блока, където си бе показал пишката на Цвети от последния вход; на старото си училище до трети клас; на старото си училище до осми клас; на ключови гледки от пътя му до тях; на кварталния филиал на градската библиотека, в която бе записан от седемгодишен; на слънчеви петна по сградите; на есенните паркове и чешмичките в тях. На всичките му любими места в града.

Гледа ги поне два часа, без да откъсне очи от този отдавна изчезнал свят. После отново насочи вниманието си към кашона. Хилката му за тенис на маса, с която бе станал трети на междуучилищното градско първенство. Химикалката, с която завърши средното си образование. Плик с много излезли от употреба банкноти, снимка на баща му като млад. И книгата. "Карлсон, който живее на покрива". Астрид Линдгрен. Винаги бе предпочитал Карлсон пред Пипи. Беше я чел шестнадесет-седемнадесет пъти, за негов срам почти до десети клас. Спомняше си как, когато всички у тях вече спяха, се заключваше в стаята си, опираше точилката на баба си на два стола и просваше отгоре едно одеало. В така стъкмената палатка включваше подареното му за Коледа фенерче и четеше "Карлсон..." за пореден път, хапвайки от предварително примъкната от кухнята руска салата. Майка му знаеше за среднощните му четения, но си траеше с надеждата, че Любо ще стане писател.

Между страниците на книгата откри още една снимка. На нея разпозна себе си - около десетгодишен, накипрен с очилата на баща си, курдисан зад бюрото в кабинета му. Със сериозна физиономия тракаше на пишещата му машина. До него майка му го гледаше с умиление.

Любо заплака отново. Решението дойде от само себе си. Хвърли бутилката, която се строши кърваво в стената. Набързо прерови най-горния шкаф и измъкна оттам пишещата машина на баща си. Същата от снимката. Занесе я в кухнята и в продължение на три пиянски часа написа едно изречение. След точката, заспа направо върху клавишите.

Любо започна да трака на овехтялата машина всеки ден поне по девет часа. Преписваше все същото изречение отново и отново. Нито за миг не помисли да ходи в някой копирен център. Чувстваше ксерокопията прекалено безлични. Вечерите прекарваше в готвене на разни специалитети по телевизионни рецепти. След вечеря вадеше купените през деня бели пликове, слагаше по един от напечатаните листи и усърдно го залепяше. И така всеки ден в продължение на месец.

Когато и последният плик бе запечатан, Любо напъха част от тях в един малък сак, напълни и джобовете на късите си гащи и излезе навън с изтръпнал от лепилото език.

Винаги бе харесвал летните нощи. Да се разхожда по притихналите улици под меката жълта светлина на клюмналите лампи. Пушещ замечтано, с натежал от обилната вечеря корем.

Нощта беше хладна. Краката му настръхнаха, а ръцете се заровиха по-дълбоко в джобовете. На вечеря беше преял и сега организмът му с радост прие нощната разходка.

Оставяше пликовете на най-различни места. На телефони, по ниските училищни огради, на предните стъкла на колите, втъкнати под чистачката като фиш за глоба, по затворените вестникарски будки, на пустите автобусни спирки, по пощенските кутии на незаключени входове. Навсякъде, където му хрумнеше.

Вървенето го сгря и косъмчетата на краката му клюмнаха успокоени. Нямаше предварително избрана посока. Дръпваше нанякъде, оставяше плик, отдалечаваше се. Обръщаше се да погледне добре ли стои. Размина се с пияни тийнейджъри, които (Ей, чиче!) му поискаха цигара. Той едва промънка нещо отрицателно и бързо се отдалечи от псувните или смеха им.

Няколко пъти изпразваше сака и се връщаше до вкъщи, за да го зареди отново. И така цяла нощ. В пет без дванадесет минути сутринта, изтощен и с огромни кръгове под очите, Любо хвърли последните двадесет плика в двора на единственото училище в града, което бе пропуснал. Като се прибра, видя, че все пак са останали около петстотин плика. Взе ги и се качи на покрива на блока. Хвърляше ги по десет-двадесет наведнъж, вятърът ги поемаше и ги разнасяше в тъмното.

Градът се разбуди побелял от пликове. Те бяха навсякъде. Хиляди хора в различни квартали на града не устояваха на любопитството и отваряха по два-три плика наведнъж. Стотици учудени погледи четяха едновременно съдържанието. В следващите три и повече часа целият град четеше едно-единствено изречение:

Тъжно изречение

Стъпката в снега бе дълбока, отчетлива за желанието на тежката обувка да кривне встрани, да напусне пътеката, умираща в киша, да потъне в бялата химена и усети чистотата на скреж, която прелива за миг в крака й, разнася се в течностите, поема нагоре, изчиства утробата, гъделичка приятно сърцето, пришпорващо кръв, чийто кислород обезпрашава главата и гъстите картинни импулси се изливат навън, влачейки един след друг сепийни спомени за навъсен шеф и нервни клиенти, сплъстен мирис на издути тролеи, лениви трамваи, забързани хора, скрити в яките си, старата дата от последното писмо на сина, избягал в чужбина, оставил манджите й самотни и тъжни, а чаканото внуче - далечен мираж на туптящата й потребност, която на свой ред се разлива с другите болезнени стружки и попива в свежата утеха на студения въздух, обвил тихи дървета във вечния им покой - кротки мъдреци, вливащи зелена кръв на тази синя планета, тъй самотна до мъртвите си сестри, с поглед, впит в светлините отвъд гробището, сред което осъдена се върти, пиянски празнува своето си нещастие и чака обезумелите мравки да престанат с хрупането на пръст от собствените им къщи, с екзекуциите на книги, чиято кръв пълзи към тъжни писатели, изоставили майките си и сълзите им капят едро солени по изпръхналата земя, подемат се от подземни потоци, вливат се в реки и морета, излитат леки в простора, пътуват в разредени ята и смразени падат на чисти късове, едреят, трупат блясък, примамват тъжните очи на майки, дебнат уморените им крака, за да влеят белотата си, да изчистят утробите и пришпорят сърцата, а синовете им - там далеч - ще сънуват тази майчина стъпка в снега - дълбока и бяла.

На другата сутрин изречението бе цитирано в няколко вестника, сред които и един литературен.

© Евгени Черепов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.06.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006