ЛИТЕРАТУРА НАСРЕД УСКОРЕНИЕ И РАЗПАД - ДИАГНОЗАТА НА "ЕСТЕСТВЕН РОМАН"

Евгени Черепов

web

Деветдесетте години на двадесети век са време, белязано от ускорението.

Ускорение, което се завихря в световен мащаб заради експлозивното развитие на информационните и електронни технологии, и което променя генерално социални, битови, трудови, междучовешки отношения. Лесният достъп до информация, улеснената комуникация и глобализацията обединяват, обобщават, правят видим целия свят за всеки във всяка една секунда. Но целият този глобален поглед върху света, който човекът от деветдесетте култивира и развива у себе си, е изтъкан от множество частни образи, милиони фрагменти, непознати доскоро, които превземат човешкото съзнание и то е принудено да увеличи скоростта, с която приема и обработва входящата информация.

В някои части на света - като България - след 1989-а година е налице и друго ускорение - това на генералните политически промени. Смяната на модела от социализъм към демокрация, целият този преходен период на трескаво преобразуване на ценности, придобиване на политически, социални и граждански компетентности, култивиране и развиване на нов тип мислене, водят до друг тип ускорение върху възприемчивостта на човешкото съзнание спрямо заобикалящия го свят.

Двете ускорения не просто се събират. Умножават се болезнено в геометрична прогресия и образуват постоянен завихрен поток от новопостъпваща информация, която съзнанието се опитва да обработи, за да оцелее във функционално новата ситуация. Но човешкото съзнание има предел и от този вихър на постоянно обновяващо се "ново" засича само отделни моменти, запечатва единични фрагменти, поема неорганизиран поток от частни истории, "проявява" разнородни "снимки" на различни човешки дейности. За да не изпадне от ускоряващия се свят, човек е принуден да "съшива" новата реалност за света и себе си от отделните парчета, регистрирани от претрупаното му съзнание. Това болезнено ускорение, тази фрагментарност, бомбардираща съзнанието, водят неминуемо до чувство за дезориентация, до разпад на досегашните представи, разпад на досегашните философски опори за живота, разпад на досегашните възприятия.

Глобализационните и политическите процеси водят и до хуманитарни промени. Цели поколения не издържат на новото ускорение и просто изпадат от ежедневието. Капсулират се в предишни хронотопи (защото не само времето, а и мястото, където живеят, вече е различно), за да не бъдат разкъсани от необхватността на новото, за да не бъде фрагментирано монолитното им усещане за света. Инстинкт за самосъхранение, който отчаяно се бори с усещането за разпад, усещането за апокалипсис. Други приемат да се понесат по ускорението, да "подскачат" от фрагмент на фрагмент, да визуализират по нов за себе си начин света.

Така или иначе този хуманитарен процес има нужда от хуманитарно обговаряне, словесно заснемане на новия уж по-комплексен, а всъщност силно фрагментарен свят. И тук, разбира се, се намесва и литературата.

Чувството за разпад, чувството за апокалипсис, не са нови за човешкия свят. Човекът често се скрива от тези чувства. Скрива се, като играе. Играе си със страховете и чувството за разпад, прави колажи от отделните фрагменти, оглежда света пародийно, мистифицира го и така, заличавайки границата между реалност и фикция, сътворява света си наново в по-удобен за възприемане вид. Липсата на център, на опора, кара човека да си играе с абсолютно всичко, включително и със собствената си идентичност - крие се в подсъзнанието, сънищата, халюцинациите, виденията и излиза променен, съчинил се наново през въображението си по друг начин, т.е. истинският Аз остава още по-добре скрит. Или става направо друг - вече способен да живее в ускорението.

Целият този процес е уловен, обговорен, "заснет" от постмодернизма. Всички изброени в горния абзац практики са титулярни за постмодерното възприемане на света, в частност - за постмодерното писане. А след всичко казано дотук е видимо, че деветдесетте години на двадесети век са точното време, в което да се развие българския постмодернизъм.

Две противоположни тенденции се борят в българската литература през деветдесетте години. Едната е силното разграничаване между елитарна и масова литература. Другата е изцяло в духа на постмодерното - размиване на границите между високо и ниско. Именно "Естествен роман" на Георги Господинов е знамето, забито победно от българския постмодерн в полето на нашата литература.

Романът има десет издания в България. Също така е най-превежданата българска книга след 1989-а година - публикуван е на двадесет и един езика. Най-обговаряният български роман в последните двадесет и пет години. Нещо повече: проф. Милена Кирова отбелязва, че отдавна литературно произведение не се е радвало на такава единодушна топлота в критическото пространство (Кирова 1999: 3). А според Владимир Сабоурин: "оформянето на общност около себе си е друго безспорно постижение на "Естествен роман" (Сабоурин 2000: 4).

Но да видим как работи спойката между отделните части на този фрагментарен роман. Има ли я въобще? В какво се изразява единството на романа насред разпада на класическия роман? Роман ли е въобще?

Всички отделни части, от които се състои книгата, събрани накуп, дават новаторски за времето си поглед върху реалността. Своеобразна зарисовка на новите паралели, по които се ориентира светът. Бързичко щрихиране на максимален брой миниатюрни парчета от разпадащия се от ускорението свят. Сякаш постмодерният автор е признал и приел поражението и смъртта си и разчита литературата да се случва в момента, в който читателят успее да се огледа в някой от щрихите, да се капсулира там, докато успее да се съчини по нов, по-устойчив начин, докато успее да "съшие" смисъл.

Романът играе с тази невъзможност за цялост. Играе със съчиняването наново, започвайки от най-простички изконни елементи. Крие се в отделните части. Крие се в иронията си към обговаряното разкъсано състояние на съвременния поглед. Заиграва се с всички попаднали му пред погледа завихрени хаотично парчета реалност. Така нареченият от самия автор фасетъчен поглед, който би бил постижим за всеки, който би успял да се снижи и да гледа простичко на нещата - като една муха.

От толкова безброй оглеждания на себе си в различните парчета строшено огледало неминуемо се стига до криза на идентичността. Читателят е поставен пред изпитание - ще съумее ли да се открие наново. И дали ще се открие или преоткрие. Същият ли ще бъде или променен. Като през това време изпитва цялата физиология на тъгата от невъзможността да се постигне чувството за цялост - духовната цялост, която, може би и илюзорна, все пак му е предоставяла предишната представа за реалността. А новата визия за живота е по-скоро, както самият автор твърди, една компресия за запълване на липси (Неделчева 1999) - литературни, духовни, човешки.

Новаторството в различния за времето си поглед на Георги Господинов е признато повсеместно. "Това беше умението му, дарбата му в наглед дребни неща от живота около нас да открива неподозирани стойности, да превръща уж незначителното в повод да осмисляме екзистенциално-философското им значение. Десетилетия наред ни приучаваха да търсим някаква епичност и мащабност в една конструирана от идеологеми действителност, която вече се разпадаше от самосебе си. И той я иронизираше, той ни показваше друг ракурс към света и този свят, заклеймяван като дребнотемие, се оказваше по-реалният, по истинският. Устремен да ни разкрие именно него, той не се страхуваше да надниква и там, където се смята, че е неприлично, в разрез с добрия тон, едва ли не кощунствено. Дълго настанилите се забрани за него са просто фалш, който смело трябва да бъде отхвърлен" (Свиленов 2014: 7). Атанас Свиленов, един от журиращите в националния литературен конкурс на корпорация "Развитие", чийто лауреат е "Естествен роман" през 1999-а година, продължава в своите спомени от преди петнадесет години да описва сблъскването на тогавашната литературна интелигенция с новаторския поглед на Георги Господинов: "Блага Димитрова беше някак раздвоена в мнението си за него. Много неща харесваше, но пък други я смущаваха. Като например страниците за клозета, звучаха й непривично дръзки. Или пък за мухите, които той едва ли не опоетизирал. Убеждавах я, че нищо не е търсено случайно, че от насочването натам, където други отвръщат поглед, се изгражда мозайката, съставена от уж дребни подробности, която рисува живота в естествената му неподправеност и реалност. Сепнати в първия момент, нататък ние следваме една стилистика, която от приятните и неприятни подробности ни въвежда постепенно в големия смисъл на нещата" (Свиленов 2014: 7). Разбира се, професионалната литературна критика не пропуска да разпознае един съвсем не нов похват, който представлява утвърдена авангардистка практика от двадесетте години (Кирова 1999: 3), правят се и асоциации с т.нар. "грозен реализъм", представен от немски художници през седемдесетте години на двадесети век и с "Школа на боклукчийските кофи" (американски художници, изобразяващи предимно сцени от всекидневието) (Попов 2000: 172). Професор Елка Константинова в една от своите статии осведомява и за интереса на чуждестранната критика: "Проф. Едуард Можейко от Канада, който е един от чуждестранните изследователи на "Естествен роман", пише: "Ако романът на Георги Господинов се беше появил тридесет години по-рано, то със сигурност щеше да бъде признат за манифест на новата постмодернистична литература." ...Във всеки фрагмент (47 на брой) канадският изследовател (от полски произход) открива метафикация, инклузивност, референтност..., все признаци на постмодерна проза" (Константинова 2005: 40-42).

Този нов поглед към отломъците на живота е част от спойката на тези отломъци. Признанието на новия поглед, че е невъзможно да слепи отделните парчета, всъщност ги обединява. А както след всяко признание и тук следва облекчение. Облекчение, връщащо част от силите на съзнанието, за да опита то да се скрие от генералната болка, от физиологията на (пост)модерната тъга. Да се скрие, като играе.

Заиграването с всичко, иронизирането му, криенето в отделните парчета реалност от всякакъв тип и излизането отново на показ с освободени от предразсъдъците на миналите светоусещания сетива, са друга част, съчиняваща единството на фрагментите в този роман. Както малко дете си играе с пръснати по пода играчки, но и с други случайни предмети - ръчно подвързан тефтер с нечии записки, ключ с номер 507, книги с откъснати страници (останали са само началата им), както използва всеки свободен от родителски контрол момент, за да провери може ли мухата да лети без криле и сладка ли е водата в тоалетната чиния (и този му интерес към всички тези напълно нямащи връзка помежду си елементи на играта му е напълно естествен), така и Георги Господинов се заиграва с простички, естествени неща, които изглежда да нямат нищо общо помежду си. Обединява ги играещото си дете! То има нужда от всички тях, за да изучава света. Не е учудващо, че авторът поглежда постоянно към детството - постмодерният човек има нужда да бъде отново дете, за да преоткрие чрез простички факти новия свят около себе си. Да го съчини наново. Боравенето на метатекстово ниво с различни произведения, използването на ирония, са част от играта на автора. Откъсва онези начала на романи, за да състави ново романно начало от тях. Нещо повече - заиграва се да прави литература от абсолютно всичко наоколо. Детето вижда във всеки предмет играчка, Георги Господинов вижда във всяко нещо литература. И въпреки нагледния безпорядък на играта му, олитературяването на дори най-простичките елементи от битието ги слепява наедно и подрежда. Както самият автор казва: "Всеки текст, дори най-фасетъчният и най-играещият, е много по-подреден от нещата, които ни се случват и които няма как да обясним. "Естествен роман" не се спира конкретно върху българското. Светът, в който живеем, ще става все по-ирационален, колкото и това да е абсурдно, по-непредвидим и неподреден. Самите ни лични истории ще стават все по-ирационални. Поне докато четем един роман, разказ или стихотворение, пред нас ще просветва идея за подреденост, за нормалност" (Неделчева 1999). Т.е. дори най-големият хаос, когато се обговори от литературата, вече става поне малко подреден, изглежда по-нормален, по-удобен за възприемане.

Заради постоянното безпощадно оглеждане във фрагментите на разпадащия се свят, неизбежно е у съвременния човек да се развие криза на идентичността. Георги Господинов, уловил тази тенденция, размива идентичността си с тази на своите герои - всички носят неговото име, единият присвоява ръкопис на другия. Редактор, клошар, естественик - самият автор се оглежда във всички тези образи, търси се. Изконните въпроси на литературата, на човекопознаването Кой съм аз?, Откъде идвам?, Накъде отивам?, Кой ще ме съди? са размити и презададени наново с много по-страшна сила от съвремието. Заедно с автора читателят опипва детството си, оглежда се във всички посоки на битието, опитва всякакви истини от човешкото познание, за да осъзнае невъзможността вътрешният му свят отново да е цял. Невъзможността за цялости, невъзможността за постигането на едновремешната ясна идентичност, невъзможността на духовния свят - тази невъзможност е всеобхващаща, съответно и даваща някакво единство. "При прозата за мен беше важно неслучването, невъзможността да се разкаже личната трагедия, невъзможността изобщо да имаме лична история, това наше винаги плахо започване на разказа за себе си и преминаването на нещо друго. Именно това различие носят отделните дисциплини и в този смисъл казват различни неща" (Неделчева 1999). Невъзможността за класическата цялост обира усилията на писателя до това да пише само начала на романи. "Няма да се появи класическият роман такъв, какъвто го знаем и чиито начала са описани в "Естествен роман" (Неделчева 1999). Сякаш класическите времена на романтически поглед към битието и одухотворяването му са безвъзвратно изчерпани и наред е само разпадът, наред е апокалипсисът. А наслаждението от живота може би вече е немислимо, ако опитваме да живеем по стария начин, със старата скорост, стария морал и стария поглед към света. Романът на Господинов едновременно страда от тази невъзможност, но и осъзнава неизбежността на случващото се. Ето и анализът на Кирил Попов в тази насока: "Общата тоналност на романа е инвективна, а не хедонистична, това не е романтична възхвала, а отрицание на човешкото битие и на самия човек в нищетата на неговата бездуховна анахроничност и консервативна привързаност към физиологичното" (Попов 2000). Съвременният човек трябва да огледа всичко съществуващо, за да открие къде да се скрие в самотата на своята лична трагедия. Тук идва мястото на появяващия се като лайтмотив из целия роман клозет. Извън естествения интерес на детето към клозета, авторът недвусмислено заявява защо му е нужен: "Интересува ме затварянето в тоалетната, което е само по себе си изгубване на дома и близките, единственото място, където оставаш сам и предпочиташ тази самота, най-честото място, където хората се усамотяват, бесят, самоубиват, има много такива истории, романът също ги разказва. Клозетът е страхотно място, той действително води към тартара, към ада, това, което е отдолу и което не знаем какво е. Слагането на райбер между теб и света, между теб и най-близките ти, които са в дома - ето кое ме интересува" (Неделчева 1999).

Всеки сам трябва да постигне себе си в самота. Разпадналият се свят дава милиони възможности къде да се усамотим. Читателят на "Естествен роман" получава десетки истории, десетки олитературени снимки на света, в които да се скрие от ускорението на новото време, от болката си от това ускорение. И тук е друга част от спойката между отделните фрагменти на романа. В хлабавите пространства между отделните глави се наместват много възможности за диалог с читателя. А както Набоков добре перифразира Бахтин: "Истинските събития в един роман не се развиват между героите, а между този, който го пише, и читателите му".

След всичко изговорено можем да погледнем превърналия се в своеобразен манифест на постмодернизма в България роман на Георги Господинов като вид диагноза на болест. Болестта е геометрично растящото ускорение на съвремието ни, което води до разпад на виждания, на ценности, на отделни лични себеусещания. "Естествен роман" е клиничната картина, описваща подробно симптомите на тази болест. Текстът е сарказъм на дълго боледувал човек.

Много от следващите постмодерни романи просто се съобразяват с характера на тази съвременна болест - облекчават симптомите, изграждайки миниатюрни, и заради мащаба си останали монолитни, конструкцийки в разкъсаните части на идентичността. Човек се приучава да търси уюта (да намира засита на нуждата си от монолитност, устойчивост), като се втренчва за момент в едно от малките парчета, изключвайки сетивата си за останалите. После се прехвърля в мини уюта на следващото парче.

Крие се от разпада в разпада.

Огледал частите му, осъзнава съществуването на този предстоящ (настоящ?) апокалипсис, но се е научил да живее, плъзгайки се между паралелните реалности на всеки от фрагментите му.

Романът на Георги Господинов не е лек срещу тази болест. "Изречените мъдрости и внушените истини в "Естествен роман" не се натрапват с нищо външно и сюжетно, но създават една цялостна съвременна трагедия на обреченото на страдания, бедност и смърт човешко същество, на неговата отчайваща безпомощност срещу предрешения край на битието му" (Константинова 2005: 40-42). Дори не посочва пътища за лечение. Просто ни предоставя съвкупност от множество рентгенови снимки, резултати от медицински изследвания - своеобразна епикриза на болния от непозната нова болест съвременен човек. Човек, който приема болестта си, приема личния си апокалипсис и опитва с игра на въображението да бяга от симптомите. Една своеобразна физиология на болката. Или физика на тъгата.

За финал можем да обърнем поглед към настоящето. Да се чудим за бъдещето. Дори и с риск да е извън конкретната тема за "Естествен роман". Петнадесет години по-късно, при наличието на такава подробна епикриза на състоянието на съвременния дух, може би е ред на нова литература. Или по-точно на старата - обявена за вече невъзможна. Набедена, че е изчерпала смислите, и сега се търсят просто нови форми на изказването им.

Но, търсейки нови форми на ново говорене, литературата сякаш забрави да търси човека. Появи се романност в нови дрехи и грим, а преобличането трябва да е непрестанно - идентичността винаги да се търси, но не и да се открива. Макар и със съзнаван субективизъм на твърдението, нека все пак бъде изречено - човек има нужда и от цялости, от чувство за монолитност, от смисъл, от антиразпад. И литературата трябва да му ги даде.

Нужно ни е не просто говоренето за болестта, не просто примиренческото й, макар и професионално, заснемане. Безсмислени са и кулите от слонова кост, в които някои се спасяват поединично. Нужно ни е лекарство.

Като първа крачка най-логичният лек срещу ускорения е паузата. Паузата пресича изведнъж всякаква скорост, паузата осигурява пространство за дишане, за онова забравено бавно живеене. Паузата е вид особен хронотоп извън всички други хронотопи. Място и време, където можем да си припомним забравените, размити от ускорението, изначални въпроси - Кой съм аз? Откъде идвам? Накъде отивам?(Какъв искам да бъда?), Кой ще ме съди? Паралелна реалност, която, за разлика от т.нар. "бърза литература", не се съгласява да се вози на ускорението. Не приема и просто да регистрира процесите, не желае да ги яхва, не желае да се примирява, а решава да излезе от тях, да се осмисли и да опита някак да им се опълчи, щом не харесва това живеене. А не просто да търси нови форми за изразяване.

Когато през деветнадесети век в Русия е имало криза на духа, а църквата не е имала силите да се противопостави на тази тенденция или не е била на мястото си, точно тогава са се появили гениите на руската литература. Затова тя е без аналог в световното литературно пространство. Появила се е, за да запълни създаден вакуум от липси. В днешно време липсите не само са повече, ами и развъртени от ускорението, създават усещането, че са стабилна, непоклатима цялост. Цялост от фрагменти, цялост от разпади, цялостна липса на всичко. И именно литературата е един от инструментите, с които можем "да съшием" отново едно по-монолитно, по-устойчиво, по-здравословно, по-духовно и по-уютно усещане за света.

БИБЛИОГРАФИЯ

Господинов 1999: Господинов, Георги. Естествен роман. София: Корпорация Развитие, 1999.

Господинов 2002: Господинов, Георги. Естествени истории. // Лик, г. XXXI, 2002, № 8, с. 30-34.

Жилиев 1999: Жилиев, Юлиан. Сравнителна граматика на живота. // Литературен вестник, г. IX, № 37, 17-23 ноем.1999, с. 5.

Иванова, Василева 2007: Иванова, Христина, Василева, Мария. Отзиви за "Естествен роман" в немскоезичната преса : Майсторско хвърляне на заровете, Правила на раздялата, Клозетът, цветята, езикът. // Култура, г. LI, № 40, 23 ноем. 2007, с. 2.

Йорданова 1999: Йорданова, Юлия. Естествено, роман. // Литературен форум, г. IX, № 35, 16-22 ноем. 1999, с. 8.

Каменова 2009: Каменова, Емилия. Новите драгомани: Творчеството на Деян Енев, Алек Попов и Георги Господинов. // Везни, г. XIX, 2009, кн. 4, с. 65-74.

Керемитчи 2010: Керемитчи, Туна. Последният екзистенциалист. // Литературен вестник, г. XIX, № 28, 22-28 септ. 2010, с. 3.

Кирова 1999: Кирова, Милена. Новата романност - конструктиране на естественото. // Култура, г. XLIII, № 45, 12 ноем. 1999, с. 3.

Константинова 2005а: Константинова, Елка. Георги Господинов: "Думите трябва да се мислят, а не само да се размножават". // Еволюция, г. I, 2005, № 9, с. 40-42.

Константинова 2005б: Константинова, Елка. Другият Георги Господинов. // Литературен вестник, г. XV, № 38, 23-29 ноем. 2005, с. 6.

Куфров 2005: Куфров, Георги. Георги Господинов - ловецът на духове. // Банкеръ, г. XII, № 6, 12-18 фев. 2005, с. 4.

Минков 1999: Минков, Борис. Естествен роман. // Литературен вестник, г. IX, № 33, 20-26 окт. 1999, с. 4.

Мирчева 1999: Мирчева, Симона. Езикът на растенията. // Капитал, г. VII, № 44, 6-12 ноем.1999, с. прил.

Неделчева 1999: Неделчева, Десислава. За естествената история на романа: С Георги Господинов разговаря Десислава Неделчева. // Литературен форум, г. IX, № 36, 23 ноем. 1999, прил. Книжен свят.

Пенчев 2014: Пенчев, Бойко. 15 години по-късно "Естествен роман": Семена и корени на 90-те. // Капитал, г. XXII, № 50, 13-19 дек. 2014, прил. Light, с. 40-41.

Попов 2000: Попов, Кирил. Естетически разрив или литература на апокалипсиса? // Пламък, г. XLIV, 2000, кн. 1-2, с. 171-172.

Сабоурин 2000: Сабоурин, Владимир. Тези към "Естествен роман". // Литературен вестник, г. X, № 10, 15-21 март 2000, с. 4.

Свиленов 2014: Свиленов, Атанас. "Естествен роман" - началото на пътя. // Литературен вестник, г. XXIII, № 40, 10-16 дек. 2014, с. 7.

Свиленов 1999: Свиленов, Атанас. Скандалът не се състоя. // Демокрация, г. X, № 313, 28 ноем. 1999, с. 7.

Тодорова 2009: Тодорова, Мариана. Георги Господинов - от Гаустин до Градинаря: Някои разсъждения. София: Карина М, 2009.

Хранова 2004: Хранова, Албена. Георги Господинов: разроявания. Пловдив: Жанет 45, 2004.

© Евгени Черепов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.06.2016, № 6 (199)