ИЗ "ДОБАВЕНО ЛЯТО"

Евгени Черепов

web

Кварталът.

Познатите панелни блокове, между които цъфтяха нови сгради в пастелни цветове. Будката за вестници на ъгъла, старият тотопункт, малкият площад пред киното, градинките пред неговия блок. Очите на Лъчезар автоматично потърсиха познатата тераса, от която навремето баба му подвикваше да се прибира. Още преди да замине в София, градинката пред входа олисяваше, а сега изцяло се бе превърнала в квадрат утъпкана пръст, обрамчен от пожълтяващи чемшири. Но пък дърветата вече бяха гиганти.

Ключалката на входната врата беше същата. Преди родителите му да заминат за Испания, майка му се обади, че ще монтират отново старата брава. Да може да си отключи, в случай, че се прибере. Тогава бе смънкал една телефонна усмивка. Сега ключът влезе безпроблемно, сякаш не беше прашасвал десет години.

Коридорът беше тъмен. Лъчезар запали лампата и белите мраморни плочи на пода блеснаха. Затвори вратата зад себе си и остана така. Стенният часовник насреща работеше. Секундната стрелка направи две обиколки преди Лъчо отново да помръдне. Събу се, остави чантата на портмантото, погледна се в огледалото.

Вкъщи. Мрачната кухня на ресторанта, в който работеше допреди седмица, мизерната квартира с мизерните съквартиранти, обелките от картофи, които метеше, всички сцени от последните десет години хлътнаха в неясна ниша на съзнанието му. Вкъщи. Заключи вратата и седна на пода, облегнал гръб на нея. Не бързаше да влиза по стаите. Гледаше стенния часовник на свода отсреща. Гледаше малката стрелка.

Беше на седем или осем години, когато играеше сам мачове в коридора. Мраморният под ставаше и за хокей, с кибритена кутия и с точилката на баба му. Входната врата и тази на банята затваряха полето, насред което малкият Лъчо беше и двата отбора. Едновременно с това коментираше срещите, ползвайки имена на познати футболисти. Родителите му бяха на работа, съседката отдолу тропаше недоволна по тръбите на проектираното, но така и непроработило парно, съседът отгоре пееше народни песни, а в мраморния коридор се провеждаха европейски и световни футболни първенства и хокейни надпревари. Докато един нещастен изстрел не доби фатална траектория и топката не удари стенния часовник. Лъчо застина, гледайки клатенето му и вече почти се зарадва, че няма нищо счупено, когато часовникът се откачи и с трясък се разби на мраморния под.

Спортните надпревари бяха прекратени за дълго от баща му, който наложи наказание на всички отбори, а часовникът, след успешен ремонт, се завърна с ново стъкло и малка стрелка в друг цвят. Именно нея гледаше в момента Лъчезар, осъзнавайки завръщането на поредния спомен.

Надникна във всички стаи. Тихо и прашно.

Тази първа вечер Лъчезар бършеше прахта от семейните мебели. Влизаше във всяка стая по ред с парцал и чаша вино. Сядаше, където намери за удобно, отпиваше от виното и се наслаждаваше на стаята. После бършеше прахта. Умори се далеч след полунощ. Виното, прахта и спомените го бяха замаяли и заспа направо с дрехите. Диванът в хола обгърна позабравеното, но познато тяло.

* * *

Следващите няколко дни минаха по идентичен начин. Сутрин пиеше кафе на слънчевата кухненска тераса и гледаше как трептят листата на липите. Излизаше на разходка, всеки път в различна посока. Радваше се на познатите гледки, отбелязваше наум разликите. На връщане си купуваше вестник от старата будка на ъгъла. Обедната жега го прибираше вкъщи, където четеше книги, гледаше стари български филми от видеоколекцията на баща си, а вечер, след десет, отново излизаше да се разтъпче под лятното небе. Зад всеки ъгъл го чакаха спомени. Странната амнезия и мъжете в тъмни костюми бяха забравени.

Старата будка за вестници, която майка му наричаше павилион, а баща му - реп, въпреки новата боя и накичените шарени издания, си беше същата като преди десет години. Същата като в детството му. Стърчеше на ъгъла като колона на времето, като пирон, заковал квартала на мястото му за вечни времена. Цветни фасади на модерно строителство надничаха отвсякъде, но панелните блокове все още господстваха наоколо. Сивите им, строго оформени тела пазеха богата история и спомени на хиляди хора. Сякаш затваряха в себе си отрязък от време, който не беше готов да си отиде, защото живееше в главите на много хора. Като охраняващи го постови стояха будката за вестници и тотопунктът. Старите войници с поосвежени униформи.

Вестниците продаваше младо момиче, около двайсетте, тривиално красива и мила с русата си коса и сини очи. Вероятно беше студентка - Лъчезар винаги я виждаше с тежки книги и пръснати записки. Подаваше му вестника, пускаше най-сладката си лятна усмивка, връщаше му рестото и отново забиваше поглед в бумагите. С аромат на кафе в устата Лъчо крачеше из родния град.

Не всичките му разходки бяха безцелни. С две посещения до банката прехвърли спечелените в чужбина пари в българска раплащателна сметка, изтегли и малко в брой. Разликата в жизнения стандарт тук умножаваше спестяванията му и можеше да се чувства спокоен за години напред. Прибра багажа си от куриерската фирма. Опита се да се свърже с родителите си, но оставените телефонни номера бяха закрити. Реши, че ще им пише по-нататък. Тримата му по-близки приятели бяха в чужбина. На останалите познати не изпитваше нужда да се обажда.

Беше една от най-хубавите седмици в живота му. Изключен от работното ежедневие, завърнал се след десет години отсъствие в родния квартал. Сутрин се събуждаше с усмивка, пускаше касети на стария касетофон и тананикаше, докато си миеше зъбите в банята. Усещаше вкуса на кафето, виждаше яркото слънце и зеленината навън, поглъщаше усмивката на момичето от вестниците, смееше се на българските филми, четеше повече книги отколкото през детството си. В семейната библиотека имаше десетки заглавия, които не бе чел. Освен вечерните разходки, в любимо нощно занимание му се превърна и четенето на пасажи от непознати книги. Грабваше наслуки някоя, отваряше на произволна страница и зачиташе.

Четенето винаги го бе съпровождало. Като дете бе редовен посетител в кварталната библиотека. Обичаше да се рови сред лавиците, да разглежда, а накрая излизаше с максимално позволения брой книги. Най-безумните пориви в неспокойните години на пубертета тешеше с романи. Единственото хубаво нещо, което помнеше от студентския си престой в София, беше Мирела и книгите, които четяха заедно. Мирела искаше да става писателка. Той я обичаше. Четяха много. Вземаха книги от познати, от библиотеки, купуваха. Коментираха ги, измисляха странични случки, които доосмисляха основната история или я променяха изцяло. Прекарваха будни цели нощи. Правеха секс и съчиняваха историйки за второстепенните герои в последната прочетена книга. Понякога така забиваха в някоя посока, че забравяха основния сюжет. Тя пишеше кратки истории, които слагаше в пликове и оставяше на всеки попаднал й уличен телефон. Така разпръсквам себе си из света, обичаше да казва. Бе разнесла из града над шестотин плика с двайсетина кратки разказа. Когато го напусна, заради някакъв четиридесет и пет годишен художник и поет, Лъчезар също бе прописал. Беше един от най-клошарските моменти в живота му и с последните си пари купи маркер, с който започна да пише из университетските тоалетни. Текстовете му постепенно се превърнаха в хит, получаваше отговори по стените на тоалетните, студентският вестник ги препечатваше, накрая и самата Мирела попадна на тях. Така успя да си я върне за кратко, преди един забързан автомобил да му я отнеме завинаги. Погребението й бе от най-сюрреалистичните моменти в живота му. Няколко месеца след него се прибра в Стара Загора, където родителите му нервно се бореха с икономическата криза. Спеше в семейната вила, близо до града, където написа и последния си разказ, в който се прощаваше с родното място. Десетина дни по-късно вече стягаше малко багаж, с който да замине на запад. В България не го задържаше нищо. Мизерни доходи, мизерен живот, безразличие към дисциплините в университета. Неочакваната смърт на Мирела пречупи младежкия дух, живял без планове, и Лъчо просто реши да избяга. Последва пътуване като на сън. И десет години живот като на сън.

Имаше спомен, че е запазил разказите на Мирела, както и своите „тоалетни” текстове. След половин час ровене по чекмеджетата, ги откри в стара картонена папка. Нещата на Мирела бяха в отделен плик, докато неговите се пръснаха по пода. Листчета с всякаква форма и цвят, някои с печатни букви, други с ръкописни. Вдигна най-близкото, любопитен да прочете какви ги бе творил преди.

Ритам ябълка по мокрия асфалт. Търкаля се сред смазани охлюви и оранжеви лампи в спокойните локви. Всяко подритване е камбанен удар, погребващ розовите ми сандали с протрити каишки, с които плющях по паважа из село.

Дядо го няма!

Майка и леля се карат. Виковете им разцепват чардака, разсичат хамбара. Къщата се пропуква и заедно с двора се прорязва от пропаст. Огромна, дълбока. На три метра и половина от северната граница на идеално застроената площ.

Вече почти не чувам щурците!

Гнилата ябълка се покри в тревата край пътя. Затичвам се и подскачам върху всички цели охлюви по мокрия асфалт. Размазвам ги отчаяно. С детско любопитство. После ги събирам. Кътам си ги като хапчета в шепата на самоубиец.

Сега не му звучеше особено смислено, макар да намираше някаква логика. Във всеки случай отговаряше на тогавашното му настроение и на целта - да впечатли Мирела. Шансът тя да прочете някой от текстовете му в университетските тоалетни, да го припознае в тях, да се върне при него, беше нищожен, но ето че се беше получило. Точно като по книгите. Лъчо вдигна друго листче от пода.

Аз съм просто ням наблюдател. Виждам как хладното острие посича собственото ми достойнство. То се разпилява по пода, а гъстото ми самочувствие увяхва върху кремавите теракотни плочи. Цялото ми същество негодува, плаче, но съм безсилен пред подобна сила. Безпомощно гледам как кичурите ми гордост биват пометени от пода с евтина метла.

Вече съм войник.

Не беше ходил войник. Но сега мислеше, че казармата е била по-добрият вариант пред емигрантството. Седна на пода и взе друго, съвсем малко листче.

С лице бяло, от счупения прозорец на съседката. С колене, зелени от футболния следобед. С ръце, кървави от бране на череши. Прибирам се изпотен по тъмно. Ще ям бой!

Лъчезар се разсмя. Посегна за ново листче.

Той бе поет на четирийсет и пет. Свиреше на китара. Рисуваше. Възвишен. Човек на изкуството.

Тя бе на осемнайсет. Лирична душа с поетични форми. Красива. Невинна.

Той просто я чукаше.

Това като че ли беше най-слабият текст. Но именно след него Мирела бе разпознала анонимния тоалетен драскач. Лъчо я познаваше добре и знаеше, че попадне ли на текстовете в университетските тоалетни, тя ще се заинтересува от автора. Този текст бе жокерът, водещ към него. Помнеше как се прибра късно вечерта в квартирата си. Влезе в банята и лицето му застина. Целите стени бяха запълнени с три думи, изписани стотици пъти.

Извинявай! Обичам те!

Лъчо се втурна в стаята. Изхлузи дрехите си. Легна и я прегърна внимателно, за да не я събуди.

Една идея се настани трайно в главата на Лъчезар. След като Мирела беше поводът да замине в чужбина, може би краят също трябваше да се бележи с нея. Да затвори цикъла, да приключи веднъж завинаги с пропилените мигове. Щеше да направи няколкостотин копия на разказите й, да ги запечата в пликове и през някоя топла нощ да ги пръсне из града. Мирела би била доволна, а той ще затвори тази страница.

Зае се със задачата още на следващата сутрин. Намери ксерокс в кварталната книжарница. Оттам изкупи и всички пликове и прекара дълъг ден в запечатването им. Когато беше готов, разполагаше със солиден куп неадресирани писма. Натъпка ги в сак и изчака да се стъмни. Към десет вечерта излезе със сака. Пусна по плик в пощенските кутии на всички незаключени входове в квартала. Остави по пейките в парка, по всички улични телефони, които срещна по пътя си. Към един след полунощ вече бе изпразнил сака и се прибра доволен. Духът на Мирела бе разпръснат в десетки домове. Можеше да я забрави. Изпи едно какао и си легна.

На сутринта отново излезе да пие кафето си на кухненската тераса. Вниманието му веднага попадна на няколко бели плика, завихряни от преминаващите по булеварда коли. Други се белееха в градинката пред блока. Пред съседната сграда също се виждаха няколко. Лъчезар остави чашата, обу се и излезе навън.

Момичето от вестниците беше излезнало от будката си и точно отваряше един плик. До нея две възрастни жени се бяха зачели в съдържанието на друг. По съседната улица също прехвърчаха пликове. Пликове, пликове, пликове. Кварталът бе побелял от тях.

Когато се наведе и взе един, забеляза, че не е от неговите. Този беше по-продълговат, хартията - различна на пипане. Отвори го и зачете.

Стъпката в снега бе дълбока, отчетлива за желанието на тежката обувка да кривне встрани, да напусне пътеката, умираща в киша, да потъне в бялата химена и усети чистотата на скреж, която прелива за миг в крака й, разнася се в течностите, поема нагоре, изчиства утробата, гъделичка приятно сърцето, пришпорващо кръв, чийто кислород обезпрашава главата и гъстите картинни импулси се изливат навън, влачейки един след друг сепийни спомени за навъсен шеф и нервни клиенти, сплъстен мирис на издути тролеи, лениви трамваи, забързани хора, скрити в яките си, старата дата от последното писмо на сина, избягал в чужбина, оставил манджите й, самотни и тъжни, а чаканото внуче - далечен мираж на туптящата й потребност, която на свой ред се разлива с другите болезнени стружки и попива в свежата утеха на студения въздух, обвил тихи дървета във вечния им покой - кротки мъдреци, вливащи зелена кръв на тази синя планета, тъй самотна до мъртвите си сестри, с поглед, впит в светлините отвъд гробището, сред което осъдена се върти, пиянски празнува своето си нещастие и чака обезумелите мравки да престанат с хрупането на пръст от собствените си къщи, с екзекуциите на книги, чиято кръв пълзи към тъжни писатели, изоставили майките си и сълзите им капят едро солени по изпръхналата земя, подемат се от подземни потоци, вливат се в реки и морета, излитат леки в простора, пътуват в разредени ята и смразени падат на чисти късове, едреят, трупат блясък, примамват тъжните очи на майки, дебнат уморените им крака, за да влеят белотата си, да изчистят утробите и пришпорят сърцата, а синовете им - там далеч - ще сънуват тази майчина стъпка в снега - дълбока и бяла.

Какъв беше математическият шанс от шест милиарда жители на тази планета, точно двамата, решили да разпръсват разкази в запечатани пликове, да се окажат от един град! И да го направят в една и съща нощ! Лъчезар стоя занемял няколко минути. Какъв беше шансът?! Трябваше усърдно да се вгледа, за да разпознае своите пликове, които се губеха сред останалите. Минувачи четяха тъжното изречение. Градът четеше тъжното изречение.

Погледът му срещна сините очи на момичето от вестниците. Тя му се усмихна и помаха, той вдигна ръка с плика и направи учудена физиономия. Тя също вдигна рамене и влезе в будката.

Лъчезар отиде да си купи вестник.

- Доста странно, а? - отвори темата той, докато си вземаше вестник.

- Да - отвърна момичето, усмихвайки се. - Но и красиво.

- Няма спор. Ама и толкова много пликове. Доста играчка е цялата организация за сам човек.

- Явно е бил много гузен, че е изоставил майка си.

- Така ли?! - не разбра Лъчо.

- Ами така пише. Аз поне така го разбрах - застрахова се момичето.

Лъчезар зачете отново тъжното изречение, този път спокойно, без адреналина от изненадата. Сега забеляза, че написаното е едно изречение. Изчете го внимателно. Момичето беше умно.

- Бива те! Първия път съм изпуснал нишката.

- Било е от учудването. И аз го загрях от втория път.

- Наистина странна идея. Но и впечатляваща, съгласен съм.

Момичето кимаше, докато прибираше изречението обратно в плика.

- Като ми омръзнат лекциите, ще си го препрочитам. Хубаво е.

- Мдам - съгласи се Лъчезар, докато оглеждаше записките й. - Какво учиш?

- Ветеринарна медицина.

- Браво. В Тракийския?

- Мхм.

- Ама от Стара Загора ли си иначе, или си дошла да учиш тук?

- От Елена съм. Тук съм на квартира.

- Аха.

- Мхм.

Лъчезар си прибра рестото. Момичето не спираше да му се усмихва. Ако не беше сащисан от чуждите пликове, може би щеше да пофлиртува с нея. Прибра рестото, докато се чудеше какво още да каже.

- Елена - подаде му ръка тя през прозорчето.

- Ъ?

- Казвам се Елена.

- Оу! - сепна се Лъчо и също подаде ръка. - Лъчезар. Елена от Елена значи?

- Мхм.

- Не съм много сигурен къде е Елена?

- Ами аз съм тук, а пък Елена е нагоре към Търново. Не си ли чувал за Еленския балкан?

- Ух, вярно! Бил съм там на екскурзия като ученик. Аз пък съм Лъчо от Стара Загора. - опита се да остроумничи той. - Ако ти се струвам малко скован, още свиквам със стария квартал. Десет години бях в чужбина, прибрах се преди седмица.

- Чудничко! Консумираш носталгията, а?

- Нещо такова. Само обикалям квартала и блея насам-натам.

Елена се разсмя. Беше красива.

- Утре пак ще дойда за вестник. Тогава ще съм по-общителен, обещавам. Ако не ме шашнат разни розови пликове с весело изречение.

Не блестящо, но не и лошо измъкване. Не беше подготвен за този флирт. Може би по-нататък.

- Ами, до утре!

- Чао и приятно учене!

- Приятно няма как да е.

- Е, да, така е.

- Чао!

- Чао!

Усмивката на Елена остана по клепачите му, докато се разхождаше из града.

Появи се лек ветрец, бели пликове хвърчаха навсякъде. Хората ги вземаха от тротоари, от клоните на дървета, деца ги догонваха по училищните дворове, отпечатваха ги и четяха. Някъде сред тези пликове се бяха изгубили разказите на Мирела. Стара Загора беше странен, побелял от пликове град, който сричаше тъжно изречение. Най-странната разходка в живота на Лъчезар. През целия ден не можа да мисли за нищо друго, а когато вечерта заспа, сънува бели пликове, хвърчащи из Еленския балкан.

- 10 -

Всеки ден си разменяха по някоя реплика, когато си купуваше вестник. Елена винаги му се усмихваше далеч отвъд обикновената учтивост. Лъчезар също не беше безразличен. Често се улавяше да мисли за сините й очи, за усмивката й. Трябваше да я покани да излязат някъде заедно. Но още не беше готов за такива неща. Още не се бе нарадвал на града, на квартала, на завръщането си.

Тогава реши да посети вилата. Повече от десет дни беше в града и вече искаше да се поразтъпче в околностите на Стара Загора. Мислите му се насочиха към къщата в балкана, която баща му беше построил със собствените си ръце.

Откакто родителите му бяха заминали за Испания, тя стоеше напълно безстопанствена и Лъчезар се притесняваше в какво състояние ще я завари. Може би още имаше автобус дотам, но реши, че ще иде пеш. Въпреки стръмния баир, надали щеше да му отнеме повече от час. Беше слънчево, но с лек ветрец, който правеше жегата поносима.

На излизане се усмихна на момичето от вестниците, което му помаха с учебник в ръка. „Елена”, отбеляза наум Лъчо. Вече беше „Елена”, а не „момичето от вестниците”.

Пътят му минаваше през езерото „Загорка”. Хотелската част беше в ремонт. Работници си подвикваха и сновяха насам-натам. Езерото бе набраздено от малки вълнички, които сменяха посоката си заедно с ветреца. С него долиташе и миризмата на хмел от бирения завод. Нямаше почти никой освен групичка рибари на моста и двойка тийнейджъри, които се натискаха на една по-закрита пейка. Лъчезар не можа да си спомни дали е водил момичета тук.

С края на езерото свършваше и градът. Оттам тръгваше тесен път, пресичаше минаващата наблизо жп линия и се юрваше през балкана към местната телевизионна кула.

Преди години, всяка събота и неделя семейството се качваше горе. „Горе”, именно така се изразяваше баща му - „Ще отскочим до горе”. Отскачането често започваше още в петък вечерта. Роден и израсъл в града, Лъчо обичаше тези неделни бягства. През лятото кръстосваше балкана на шир и длъж, през зимата играеше в снега, много по-дълбок от градския, а пращенето на горящите в печката дърва създаваше настроение, което в панелния апартамент трудно можеше да се открие.

Криволиченето на пътя му беше познато. С изключение на три-четири новопостроени къщи, нищо не се бе променило в последните десет години.

Шестте километра (баща му многократно ги бе засичал с километража на семейното жигули) му отнеха малко над час. Когато кривна по познатия му черен път, след стотина метра пред него се откри вилата.

По увисналата на места ограда се бяха увили безброй растения и я превръщаха в истински жив плет. Портата на двора беше ръждясала, но здрава, заключена с потъмнял от времето катинар. Лъчо извади връзка с ключове. Вторият ключ хлътна навътре и след кратка борба катинарът се отвори.

Дворът бе превзет от високо избуяли треви. Лъчезар нажули краката си, докато стигне до къщата. И нейната врата се отключи безпроблемно. Също както когато влезе в апартамента, и сега Лъчо не успя да помръдне десетина минути. Само седна сред паяжините на старото диванче.

Постоя така четвърт час, след което грабна чорлава метла и разчисти всички паяжини. Изтупа покривалата на леглото и дивана и ги остави на слънце. Отиде до бараката за инструменти зад къщата. Тя също беше заключена. Въобще, беше приятно изненадан, че няма нищо разбито или откраднато. Върна се със стълба и завъртя бушона на ел. таблото. Щракна ключа и крушката светна. Прехвърли се на помпата. След пет минути изморително помпане водата рукна. Първо кафява, после ръждива, мътна и накрая бистра. Помпа още десетина минути, за да се изчисти напълно, след което пи. Намокри си лицето. Отиде до бараката за кофи. Съблечен, гол до кръста, продължи да помпи вода, докато обмисляше с какво да изпосече буренака наоколо. Къщата се раздвижи.

В следващите дни Лъчезар ходеше пеш до вилата всеки ден.

Изпъна оградата, боядиса я. Прекопа около ореха, в чиито клони обичаше да чете като малък. Покатери се по него и изчисти улуците от изгнили листа, после изскуба всички плевели откъм лицевата страна на мястото. Растителността зад бараката и външната тоалетна дивееше от години и не бе по силите на сам човек.

Навремето, когато баща му купи мястото от някакъв превит старец, единствената постройка беше именно сегашната барака за инструменти. Два на два, скована от дърво и грундирана ламарина, с едноскатно покривче от турски керемиди. Наред със земеделските сечива имаше легло, където старецът си почивал, а понякога навярно и нощувал. Цялото място беше декар и половина, но с годините явно работата бе дошла множко на дядото и той поддържал площта само пред лицето на барачката си. Зад гърба й бе останал половин декар лозя и дръвчета, който буренясвал с времето. Тази политика бе продължена и от бащата на Лъчо. Захванал се да строи нова къща, той нямаше време да се бори с буренясалото петно, подивяло напълно с годините и превърнало се в малка джунгла.

Нещо човъркаше ума на Лъчо, теглеше го към буренака отзад. Неясен спомен го дърпаше натам. Седмицата в родния град върна много от спомените му, стояли така дълго заключени в чужбина. Но интуитивното усещаше, че в пущинака зад бараката за инструменти се крие още нещо, не му даваше мира.

Прерови набързо вилата и измъкна старо долнище на анцуг. Прашно и изпокъсано, но щеше да предпази краката му от треволяците. Обу го и навлезе в пущинака.

Навремето имаше пътечка, която сега беше напълно заличена. Старите череши и бадеми бяха пораснали великани с грапава напукана кора, а двете сливи бяха оградени с гъст храсталак. Изкривените тела на лозята едва се забелязваха във високата трева, а плевели гиганти стигаха почти до лицето му.

Сякаш се намираше в напълно непозната местност. Парче джунгла в задния двор. Оградата, отделяща съседите, бе отдавна превзета от висок два метра жив плет, който хвърляше сянка и скриваше петното от чужди погледи. Идеално скривалище. Като дете много обичаше скривалищата.

Буренакът около сливите беше висок и буен, но не бодлив. Воден от странната си интуиция, Лъчезар разтвори с ръце плетеницата от зелени стъбла и прекрачи вътре. Храсталакът се затвори зад него. С притворени очи срещу гъделичкащите лицето му листа направи още една-две крачки. И тогава видя капака. Ръждясало кофражно платно, скрито в тревата, с метална скоба като ръкохватка от едната страна. Лъчезар клекна, пъхна ръката си в нея и напъна. С пукот и скърцане капакът се отвори.

Баща му бе открил тази землянка още навремето. Скривалището беше с ширина на малка килия, дълбоко метър и половина. Цялото опасано отвътре с метални кофражни платна, осигурено с метални подпори и разпънки. Съседите разправяха, че предишният собственик нещо малко бил мръднал, приказвал само за партизанската война срещу фашистите, и за баща му не бе трудно да приеме, че дядката си е изкопал и укрепил скривалище, където може би се е връщал в буйната си младост. И вероятно се е подсигурил, в случай че фашистите се върнат. Затова не се изненадаха особено, когато откриха вътре спален чувал, рафт с консерви, туба с вода, туба с ракия и няколко поизгнили книги. За всичко това Лъчо си бе дал сметка в по-късни години. Но тогава, още дете, гледаше с грейнали очи скривалището и затрупваше баща си с въпроси. В отговор беше получил абсолютна забрана да слиза долу, защото подпорите можели да поддадат и земята да го затрупа. Захванал се да строи нова къща, баща му най-вероятно бе забравил землянката. А е било въпрос на време детското любопитство и момчешката любов към скривалища да накарат сина му да престъпи забраната. Никой от семейството не ходеше по-далеч от външната тоалетна и пущинакът зад бараката с инструменти се бе превърнал в царство на детското въображение. Там Лъчо водеше въображаеми битки, шпионираше съседите, устройваше засади на бездомни кучета и котки, които замеряше с камъни. В крайна сметка, всеки уважаващ себе си таен агент имаше нужда от база. Междинната тераса в блока му беше една съвсем прилична база, но скривалището под земята беше направо страхотно! Един неделен следобед, докато родителите му спяха, Лъчо слезе долу със силно биещи гърди. След минута изскочи навън, а след още петнадесет влезе отново. Постепенно гузната съвест се притъпяваше и всяка неделя, докато родителите му спяха, той прекарваше по два-три часа долу. Изчисти и подреди, спусна за столче един голям камък, тъй като прав едва се побираше, носеше си сандвичи и вода и четеше книга на светлината от електрическото си фенерче. По-късно започна да взима и въздушната пушка, с която стреляше от процепа на капака по минаващи кучета и котки.

Лъчезар надникна в мрачната дупка. На оскъдната светлина успя да види, че подпорите са здрави и кофражните платна не бяха поддали никъде. Земната маса отгоре не беше голяма. Единствено дървената стълба, водеща надолу, бе черна и изгнила. Но той и не смяташе да слиза вътре. Това, за което беше дошъл, получи с отварянето на ръждивия капак.

© Евгени Черепов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.05.2012, № 5 (150)

Други публикации:
Евгени Черепов. Добавено лято. София: Сиела, 2012.