МЕТАМОРФОЗИ

Димитър Златинов

web

Иван К седеше зад отрупаното с папки бюро и се опитваше да не мисли. Да не мисли за пропилeния си живот превърнал се в олицетворение на онзи абсурд, за който беше чел в книгата на някакъв французин преди хиляда, а може би преди десет хиляди години. Нима можеше да бъде нещо друго това да пълни до края на живота си папките с безсмислени цифри (така както търкаляния нагоре камък винаги се връща в изходна позиция - така и след една папка идваше друга; всъщност Иван К не беше сигурен дали папката не беше винаги една и съща), той, който беше сътворен по образ и подобие божие. И за какво? - да изхранва с мизерната си заплата жена, превърнала се в институция, и двама сина непрокопсаници.

Иван К направи усилие да превъзмогне погнусата от себе си (която, поради закърнелите му мисловни способности, беше придобила физиологическа форма) и обходи с поглед канцеларията. Обаче гледката засили още повече спазмите в стомаха му - пред очите му, като в огледално отражение, се изпречиха няколко застарeли и преливащи от сериозност негови двойници, забили носове (съдби) в папките си и дращещи никому непотребни цифри.

Иван К повече не можа да се въздържи (с възрастта контролът върху някои физиологични процеси беше значително отслабнал) и жълтозелената течност избликна от устата му подобно гейзер (и веднага му олекна).

Сякаш чакали сигнал - останалите чиновници отвориха уста и на свой ред изпразниха стомасите си върху лежащите пред тях папки. Една гадория се сля с друга гадория и от това произтече странна химическа реакция. Въздухът се изпълни с аромат на пролет и бекрайни хоризонти.

Иван К разтвори широко ноздри и вдиша дълбоко няколко пъти. Лицето му просветна, раменете му се изправиха и тялато му се изпъна. В изблик на неочаквано придобитата сила Иван К ритна стола зад себе си и като нададе бойния вик на команчите (никога не беше го чувал този вик, но си представяше, че трябва да бъде нещо подобно), той се отправи към изхода, последван от другите чиновници.

Светът застана пред краката на Иван К - огромен, открит и мамещ. И Иван К го преброди целия надлъж и нашир. Пътува дълго. Години. Векове. Хилядолетия. Епохи. Много видя. И много изстрада. Но страданието вече имаше смисъл и не тежеше. Болката идваше от свръхизобилие, а не както по-рано от ограничаване и себеотричане, затова често я търсеше съзнателно.

Откъдето минеше, Иван К оставяше по нещо от себе си. Когато напълно се изчерпи - Иван К на свой ред се отвори. И светът, частица по частица, взе да навлиза в него. Докато не остана нищо на хоризонта.

Тогава Иван К хвърли поглед надолу (пътуваше с кораб в някакъв океан). Без да се двоуми, той скочи в беддъннната синева под него. И запотъва - все по-надълбоко и по-надълбоко. Светлината над него заизчезва, докато го обгърна пълен мрак. Иван К не се уплаши и остави тялото си да се носи спокойно надолу.

В един момент го завладя чувството, че всъщност той потъваше в самия себе си - и една дълбочинност се опитваше да се опознае с друга дълбочинност, една мистерия да се разкрие чрез друга.

В същото време Иван К осъзна, че не потъва - а всъщност лети нагоре и по-нагоре. Тогава отвори очи. И съзря луната, звездите, а после и слънцето - огромно и приканващо. Достигна го и се разтвори в светлината му. Превърна се в слънчев лъч. И полетя като полудял из космоса. Преброди го от край до край - от началото на времето до неговия свършек. Чак тогава се спря. И се запита: какво после?

И настана мрак.

Всъщност нищо подобно не се случи на Иван К.

Отрасъл в семейството на дребни чиновници - Иван К беше наследил душата на дребен чиновник. А светът - големият и открит свят - не беше скроен за такива дребни душици като него. За тях, дребните, беше отреден един по-дребничък, по-подреден, и по-простичък свят (другият свят им беше позволено да гледат по телевизията вечер). Повечето от неговия сорт научаваха къде принадлежат още в училище и си сядаха кротко на задниците. Но Иван К изглежда беше пропуснал часовете, когато е трябвало да си направи съответните за него житейски изводи. И сега, на стари години, щеше да плаща скъпо и прескъпо за небрежноста си.

В открития свят всичко можеше да се случи (и се случваше) - много можеше да се постигне, но и много трябваше да се рискува. Иван К не беше подготвен да се гмурне в подобна несигурност, неговата природа беше прекалено малка и той не умееше да губи. Светът веднага разбра това и го отритна грубо.

Иван К не чака повторна покана и се отправи покорно към канцелариятa. Когато влезе, без изненада откри, че другите чиновници си бяха вече на местата, забили покорно насове в папките. Иван К, на свой ред, седна зад своето бюро и механично заизпълва графите пред себе си. А времето навън беше слънчаво и топло. През отворения прозорец долиташе радостния и безгрижен глъч на млади хора.

И Иван К се размечта.

Телефонът пред него се разтресе. Беше жена му. Предупреждаваше го за кой ли вече път днес, че ако не донесе пари вечерта, то тя ще го изгони от къщи. Нейните крясъци отново събудиха спазмите в стомаха му. Още преди Иван К да успее да реагира - жълтозелената течност изригна от устата му и заля папката пред него.

Ужасен, Иван К погледна с надежда към колегите си, но те без миг колебание, вдигнаха едновременно телефоните и докладваха на началника. Началникът дойде, и като видя стореното от Иван К, му посочи незабавно вратата.

Иван К тръгна послушно към изхода, но на прага се спря - за него този път не водеше никъде - отвън бяха жена му и широкия свят.

Иван К се обърна и с припряна стъпка достигна прозореца. Надвеси се навън. Долу едно малко момиченце вдигна глава и му се усмихна обещаващо. Иван К й се усмихна на свой ред и радостен скочи към нея.

Докато Иван К падаше - момиченцето порасна и после се превърна в огромна риба. Рибата отвори широко уста. В следващия миг Иван К се намери в стомаха й. Намести се удобно в него. И се огледа. Стомахът приличаше досущ като този на майка му. И както някога, когато беше само зародиш, той се почувства в безопастност и заспа.

Беше отново н канцеларията. Някой друг - досущ като него, сякаш бяха две капки вода - седеше зад неговото бюро в дъното на канцеларията и пълнеше папките с цифри. Иван К се приближи. После се изкашля. Но за негова изненада никой не му обърна внимание. Изкашля се още по-силно. Отново нищо. Тогава повърна. Жълтозелената течност изригна от устните му и оля цялата канцелария. Пак никакъв резултат. Сякаш Иван К беше престанал да съществува.

Сега ще видите кого пренебрегвате, изкрещя Иван К. Изтича до бюрото на началника, извади пистолета от чекмеджето и стреля в него. Началникът не трепна дори - незабелязвайки, че е прострелян, той продължи да дава нареждания на останалите чиновници. Обезумял, Иван К изстреля целия пълнител в него, след което скочи отгоре му. За негова огромна изненада се оказа, че началникът е станал безплътен. Тогава Иван К се нахвърли върху другите чиновници - но и те се оказаха също безплътни.

Инстинктивно Иван К се отправи към вратата, но тя липсваше на обичайното си място, нито пък се виждаше някъде другаде. Тогава Иван К изтича към прозореца. Въпреки прекрасното навън време - някой го беше затворил. Иван К се хвърли с всичка сила срещу стъклото, но то грубо го отблъсна назад.

Когато работния ден свърши - останалите чиновници се изнизаха през вратите. Иван К тръгна след тях, но единствено успя да разбие носа и челото си.

Останал сам Иван К насочи пистолета към слепоочиеот си и натисна спусъка. Пистолетът се оказа гумен.

От безсилие Иван К заплака. Но скоро спря, осъзнавайки, че дори и да излезе - той няма всъщност къде да отиде.

Оставаше само едно. Иван К мина пъргаво покрай всички бюра и събра лежащите върху им папки, които прилежно подреди върху своето. Запретна ръкави и започна прилежно да ги пълни с цифри.

Скоро Иван К забрави себе си, забрави широкия свят, забрави своята телесност. И бавно се затрансформира в призрак... и накрая в цифра, която се вписа в една от папките.

© Димитър Златинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2006, № 2 (75)