НЕНАДЕЕН МЕМОАР

Димитър Кирков

web

Смятам, че е нужно да обясня на доброжелателния читател какъв е подтикът за написване на тоя частичен спомен, осветляващ само две години от ранната ми младост. Уважаваният изследовател и поет проф. Владимир Янев реши да проведе своя литературна анкета и ми зададе писмени въпроси, започващи тъкмо с тоя период. Седнах да им отговоря последователно и добросъвестно. Едва ли възникналият текст ще свърши работа на учения мъж поради моята старческа бъбривост, но поне мога да гарантирам, че в него няма ни една измислица.

ДОНАБОРНИК

В Техникума по текстил, който завърших, се учеше пет години. В края на ІV курс държахме задължителна матура по литература и математика, в края на V - държавни изпити. Ние нито си ги представяхме формални, нито те протекоха формално, така че се налагаше здраво четене. Изпитите бяха шест: по всички видове предачества - памучно, щрайхгарно, камгарно, лен-конопено, плюс организация на производството, плюс накрая практически изпит в сферата на памукопреденето. Тогава и технологията, и техниката бяха напълно различни от днешното усъвършенствано, но и опростено текстилно производство. Материалът беше огромен, включваше десетки разнообразни машини със специфично устройство и функции, маса математически изчисления по многобройните етапи на технологическия процес и какво ли още не. През живота си съм държал много изпити, но ми се струва, че никога не съм изразходвал толкова интензивно мозъчна енергия, както за държавните изпити в техникума.

Както и да е - изпитите взех, през юни 1964 г. получих диплома за средно образование и пред мен се отваряше единствено пътят за казармата. Въпросът е, че по онова време не позволяваха да продължиш образованието си във висше учебно заведение, ако преди това не си отслужил в армията задължителните две години. Мисля, че изключение се правеше само за две места - за софийския и за варненския Машинно-електротехнически институт (МЕИ). Макар че страната се нуждаеше от инженерно-технически кадри и макар на кандидатите да се даваше такава съблазнителна привилегия, аз не горях от желание да ставам инженер. Отдавна исках да уча литература, българска филология, въпреки че приемният изпит по руски език ме притесняваше. Спокойно бях приел, че след завършване на техникума ме чака неприветната казарма. Бях минал съответните медицински прегледи, обявен бях за „годен”, имах и донаборна книжка, в която дори бях надзърнал и знаех, че комисията ме препоръчва за танкист или радиотелеграфист. Но оставащите два-три месеца дотогава обещаваха свобода и удоволствия.

Вярно е, че след като получих дипломата, се явих и на кандидатстудентски изпити за МЕИ. Всички приятели се изтърсихме заедно - да си опитаме късмета. Без специално подготвяне и без особени амбиции взех изпитите горе-долу добре - доколкото помня, по математика изкарах четворка, по физика - четири и половина. Балът ми обаче не стигна за софийското МЕИ, а от варненското получих писмо, че съм сред резервите. За това резервно място повече не се заинтересувах, за него се сещах няколко пъти в суровите дни на единичното войнишко обучение, но беше твърде късно...

Все пак в началото на юли удоволствията предстояха. Това лято не се хванах да работя, както ставаше обикновено през ученическите ваканции. Четирима приятели се гласяхме да ходим на море, в Приморско, на палатка. Тогава много неща бяха бедни, оскъдни, трудно беше да се снабдим и с най-проста брезентова палатка. Нито се виждаха по магазините, нито пък ние имахме пари за такова пилеене. Трябваше да намерим някой да ни услужи. С такава цел аз ходих чак до Девин - с камиона на познат шофьор, който разнасяше пощата по селищата до гръцката граница. Смятах да открия Кольо гъбаря, мой приятел, за когото съм писал в автобиографичната си книга „Спирки из рая”. Той беше пълномощник на Наркооп по изкупуването на гъби, предишното лято бях скитал с него из Родопите и знаех, че разполага с палатки. Шофьорът щеше да нощува някъде към границата, уговорихме се да ме подбере на следващия ден, на връщане към Пловдив. Разръшках половината Девин тогава, но не хванах следите на Кольо - кой знае къде се беше запилял из горите. Но, изглежда, до милицията бе стигнала вест, че някакъв съмнителен младеж митка из градчето, защото вечерта в хотела, където преспах, дойдоха двама милиционери да ми проверят паспорта и се осведомят защо съм се довлякъл в крайграничната зона...

В Пловдив се върнах с празни ръце, но палатка все пак се намери. Пак сестра ми помогна чрез своя близка, комсомолската секретарка на Текстилния комбинат „Марица”, която щедро осигури подслона за четирима ни на морския бряг.

Решихме да пътуваме на две партиди. Първи заминаха Владо Духа и Митьо - като железничарски синове те не само се возеха безплатно, но имаха право да ползват и багажното отделение на влака, където с титанични усилия натъпкахме тежкия денк с палатката. На тях оставаше грижата да завлекат тоя денк от Бургас до Приморско, да изберат място и да опънат платнищата на бъдещото ни жилище. Ние с Кърито останахме няколко дни да изчакаме една студентска група, към която се бяхме присъединили заради намалението на билета. Очевидно финансовите ни възможности са били толкова тънки, че гледахме да спестим всеки лев поне от транспортните разходи.

Кърито бе по-голям от мен, войник не беше ходил, но две-три години вече следваше в Пловдив и безнадеждно буксуваше между първи и втори курс на безинтересната за него специалност. Той обичаше да погажда номера, да си прави шегички, но имаше ведър, кротък нрав и хладнокръвно приемаше чуждите номера и солени шеги. Двамата с него бяхме свикнали да се закачаме помежду си и сега ме сърби езикът да разкажа една историйка, случила се точно по време на пътуването ни за Приморско.

Всъщност историйката почна по-рано - вечерта преди заминаването ни за Бургас. Докато се разтакавахме по главната улица, се запознахме с една блуждаеща рускиня, девойка, минаваща малко двайсетте. Тогава из Пловдив блуждаеха доста такива рускини-екскурзиантки на групички по две по три - донякъде от любопитство, донякъде с желание да си намерят кавалери. Пловдивската младеж също не си пестеше енергията в тая насока и така, по взаимно съгласие, бързо и спонтанно възникваха разнообразни контакти. Нашата рускиня обаче беше самичка и Кърито тутакси взе инициативата в свои ръце. Той въобще минаваше за полиглот между приятелите: поназнайваше френски и немски, за руския - да не говорим, така че без усилие подлови една обещаваща приказка. При това девойката се оказа вежлива, усмихната, отзивчива, но от друга страна, или беше много свенлива, или наплашена от нечии предупреждения за поведението й в чужбина. Защото между другото тя заяви, че след половин час трябва да се прибере в хотела, както е наредил техният екскурзовод. Нито Кърито, още по-малко аз успяхме да съкрушим нейната дисциплинираност с нашите евтини съблазни за кафе, музика, танци или разходка по красивите тепета. Ето защо в уречения час ние се сбогувахме дружески с рускинята пред входа на „Тримонциум”. Както смятахме - завинаги. Е, такава дребна несполука не можеше да развали настроението ни - нали на следващия ден заминавахме за морето. А там със сигурност ни чакаха наслади, включително и по-сговорчиви момичета...

Във влака на следващия ден Кърито потъна в безкрайни мохабети със своите колеги студенти, а аз, докато пушех край прозореца в коридора, подхванах разговор с миловидно девойче, горе-долу на моята възраст. Била от Велико Търново, канела се да гостува десетина дни на роднини в Бургас, които щели да я посрещнат на гарата. И диалогът ни така се разви, че когато слизахме на мръкване от влака, вече се бяхме уговорили да се срещнем на следващата сутрин и заедно да опитаме ласките на морето.

По мое настояване отложихме заминаването за Приморско, а на срещата се явихме, разбира се, заедно с Кърито. Нямаше съмнение, че момичето е мое завоевание и според някакви неписани рицарски правила Кърито не биваше да проявява своите естествени аспирации. Това съображение обаче сдържаше приятеля ми не повече от час, а после той започна вероломно и целенасочено ухажване. Помежду ни възниква съперничество. До обед то не намери разрешение. Колебливата търновчанка се обръщаше ту към едната страна, ту към другата, а най-вероятно й бяхме еднакво безразлични. Ето защо прехвърлихме сражението си следобеда и с огорчение трябва да призная, че към пет часа Кърито бе взел малка преднина. Но доста малка, защото момичето се прибра при роднините си, а Кърито с мъка ми призна, че му отказала да се срещнат насаме същата вечер. Но дала аванс, шансовете не били загубени...

Втори ден останахме в Бургас вече по настояване на приятеля ми. На плажа обаче равновесието остана непроменено, прекрасната дама не правеше решителния избор, оставяйки ни да се пържим в собствения си сос. Ала едно беше ясно и на двама ни - че онова нещо, което се мержелееше пред очите ни, няма да се случи ни на мен, ни на него, ако ще би да останехме край морето не два, а двайсет дни със срамежливото и благопристойно провинциално момиче. И все пак, от кавалерство, решихме да го поканим на прощална вечеря.

Речено-сторено: заведохме я в един от представителните бургаски ресторанти. Поръчахме, чукнахме чашите, Кърито още правеше унили ухажорски опити, а на мен девойката не ми изглеждаше вече ни хубава, ни интересна. И в тоя миг стана чудото. В ресторанта нахълта руска туристическа група, а с нея и нашата рускиня от Пловдив. Забелязахме я веднага, по-красива ни се стори от първия път. Тя също ни забеляза и кимна приветливо. Кърито незабавно се оживи. Докато групата се настаняваше, край нас мина продавач на цветя, приятелят ми го спря, измъкна солидна банкнота за плиткия си джоб, плати разкошен букет и обясни на човека кому точно да го поднесе. На рускинята, естествено.

Наблюдавах как цветарят я приближава, а щом връчи букета, край руската маса настъпи необикновено вълнение. Повечето бяха жени и всички питаха, смееха се, възклицаваха, блещеха очи към помещението, а познатата рускиня се беше изправила и направо сияеше от удоволствие. И когато продавачът вдигна ръка да посочи кой е изпратил цветята, аз не се чудех и маях, а пъргаво се изправих и с лек поклон приех въздушните целувки, с които жената ме обсипа целия.

Кърито седеше сразен - беше ми платил любовния букет, без изобщо да съм го молил. Но не почнах да го утешавам - все пак му оставях на разположение симпатичното момиче от Търново, което той така упорито се мъчеше да ми отнеме два последователни дни. Измъкнах се от масата, бързо отидох при трогнатата рускиня и макар речникът ми да беше беден, лесно се разбрахме да се срещнем пред ресторанта. Както и стана.

А после тя заряза и дисциплина, и свян, и екскурзовод, и предупреждения, а после лятната нощ се стопи неусетно, за да посрещнем двамата изгрева на плажа. Жената искаше да ми остави адреса си, но нямахме под ръка нищо за писане и на раздяла тя свали брошката от гърдите си, с карфицата й буква по буква надупчи град, улица, име и фамилия в една моя туристическа карта. Но картата се затули нейде, изчезна, името също не помня, но какво значение има всъщност името, нали виждаш, че нея самата не съм я забравил, макар че мина близо половин век.

Тая авантюра имаше една неприятна последица. С Кърито се загубихме. Пред ресторанта се разделихме набързо: аз с рускинята - на една страна, той с ученичката - на друга. Ние нощувахме на различни места, а не се сетихме да си уговорим среща за следващия ден. До това ли ни беше! Но как щяхме да се намерим в големия град, сред гъмжилото от курортисти? Единственото, което знаех аз, е, че чичото, при когото Кърито е отседнал, работи нещо по железниците. Никакъв адрес. А той пък нищо не знаеше за моите роднини, у които преспивах. Как се търсихме и намерихме, е достоен сюжет за криминална новела, но в нея няма да се впускам сега. Важно е, че в ранните следобедни часове ние стояхме с торбите си на шосето за Приморско и чакахме някой да ни качи на „стоп”.

Тогава Приморско беше диво и красиво място. Само след няколко години то се промени коренно, а предполагам, че сега е станало неузнаваемо. Нямаше ги още задължителните къмпинги - Владо и Митьо бяха опънали палатката на пясъчната ивица, досами Дяволската река. Наблизо имаше кран с вода за пиене. Тук прекарахме повече от месец - свободни, безгрижни и весели. Понякога наминаваха стари приятели да се видим, завързахме нови познанства, имаше дребни приключения и смях, смях, смях! - защото младостта ни забъркваше постоянно забавни историйки. Останали са няколко снимки от онова време - доста безизразни знаци за безкрайния празник, който прекарахме на морския бряг. Мисля, че месецът в Приморско е сред щастливите в живота ми, но парите свършиха, трябваше да се връщаме.

Смятах, че ведрите дни край морето ще са централно събитие онова лято, преди да вляза в казармата. Не беше обаче така. На сушата ме чакаха по-драматични преживявания. С родителите си бях отишъл за два-три дни в Калофер, у едни наши близки, за които писах подробно в споменатата книжка „Спирки из рая”. И там ненадейно се влюбих: в един миг, тежко и безпаметно. И както си въобразявах тогава - завинаги. Стана точно така, както съм описал влюбването на Димитраки в „Балкански грешник”, и въобще в гъркинчето Зоица има чертици от образа на калоферската мома.

Ядях диня на трапезата в двора, а момичето се мярна на улицата, пред отворената пътна врата. Беше дошло случайно, съпровождаше друга жена, която търсеше домакините - излишно е да уточнявам незначителни подробности. Нито го разгледах добре, нито бях разменил и дума с него, но точно в тоя миг и ни секунда по-късно загубих ума си. Само Господ знае защо тоя сладко-горчив удар пада връз тая, а не връз оная глава, защо той носи със себе си образа на това, а не на друго лице. Аз няма да споменавам името на девойката, защото предполагам, че тя е жива и здрава, вече възрастна жена, сигурно с подобаващо реноме в своето улегнало семейство. Макар че, другояче погледнато, тя не носи отговорност за моето безумие, нито накърни с нещо безукорната си чест. Защото в тая любов имаше повече стихове - от моя страна, и по-малко споделеност - от нейна.

Впрочем и времето беше крайно неподходящо за трайни чувства, за голяма любов и тем подобни възвишености. Всеки ден чаках раздавача да ми връчи повиквателна. Това обстоятелство играеше съществена роля и за моята възлюбена. Практицизмът беше доста развит у нея и за дребното, и за едрото, а неизбежният факт, че ще ме приберат в казармата след две или след три седмици, гасеше нейните крехки пламъчета и усилваше хладината й. За какво да се раздава сега, след като утре нямаше да ме има? Мисля си обаче, че тъкмо това междинно време, в очакване пред портите на ада (както донаборникът си представя казармата), имаше огромно значение и за моя страстен, отчаян порив. Може би несъзнателно се мъчех да спра времето, или по-скоро - да го уголемя и изпълня с нежност и ласка, с обич и преданост, каквито в казармата не можеше да има. Може би също тъй несъзнателно бях избрал лице, в което да персонифицирам всички ценности на свободния живот и да ги кача върху крилете на любовта, за да ме крепят те в наближаващите изпитания. Такава психическа нагласа забелязах по-късно у мнозина млади войници. Това е темата и на един от първите ми казармени разкази („Една скъсана снимка”), който бе отпечатан във в. ”Бойно знаме”.

Всъщност девойката, за която говоря, следваше в нашия град и когато аз си тръгнах от Калофер, тя пристигна в Пловдив. Срещахме се всеки ден, въпреки че близките й дебнеха като цербери. После тя замина за Калофер и аз я последвах. После тя пак се върна в Пловдив. С две думи, създаде се почва, от която рядко избиваха и щастливи кълнчета, но по-често аз жънех горчиво зърно. В хамбарите ми се натрупа всичко родено от една половинчата, колеблива, невъзможна връзка. По онова време аз, разбира се, вършех в заслеплението си и много глупости. Но както е прието в лошите приказки, най-горчивият плод бе останал за края. На следващия ден щях да заминавам войник. В следобедните часове стана ясно, че тя няма да дойде от Калофер. Тогава зарязах всичко и по най-бърз начин тръгнах да я диря. Не пожелах да си спестя очакваното унижение. Отдавна беше мръкнало, когато я намерих. Срещата ни беше кратка и мъчителна. На разсъмване се прибрах в Пловдив разсипан. И след два часа тръгнах за казармата не с ароматна китка от изгората на сърцето ми, а със стръкче калоферски пелин.

КАЗАРМАТА

1

Повиквателната сочеше сборен пункт гара Крумово, 15.Х.1964 г., 8 часа. Дотам ме изпратиха майка ми и баща ми. Сестра ми тогава се намираше във Франция, в командировка. На гарата се бяха събрали стотици младежи от моя набор и скоро куп старшини започнаха да ни разпределят по команди. Качиха ни в специален влак - разбра се, че отиваме в Хасково.

След няколко часа безкрайна процесия от остригани момчета с куфари се проточи към различните хасковски казарми. Аз и още петнайсетина като мен попаднахме в един химически батальон, самостоятелно поделение. Следваха обичайната баня, обличане с неудобните, непрогонени войнишки дрехи, разпореждания за десетки нови неща, но чак на следващата сутрин разбрахме, че не сме случили добро място. Сред малобройния състав на това поделение царяха диви нрави и непотребна грубост. Не преувеличавам. По-късно служих в различни поделения, специалността на радист ме е отвеждала в доста казарми, но суровост в такава степен не забелязах другаде. Допустимо е да се предположи, че тоя дух е идел от командира на батальона. Забравих как се казваше, помня прякора му - майор Джукич, който без съмнение произтичаше от неговата голяма и увиснала долна устна. Той беше извънредно строг - за да докажат какъв е службаш, разправяха, че като си вземел годишната отпуска, опъвал палатка и спял пред входа на войнишкото помещение, та да не изпуска от око подчинените си. Съмнявам се това да е истина, а от друга страна, за двайсетина дни ни веднъж не видях майорът да е самоцелно груб или да се гаври с някого. По-скоро, безпрекословната дисциплина и субординацията, които беше създал, позволяваха на разни негодници да вършат издевателства зад гърба му.

За нас, новобранците, опасността идеше не от майор Джукич, а от осмина новоизлюпени ефрейтори, които преди месец-два бяха пристигнали от пловдивската химическа школа за младши сержанти. По-късно служих в това поделение и разбрах, че осмината били най-калпавите войници във всяко отношение, не ги произвели дори младши сержанти и като наказание ги пратили в батальона с мрачната слава. Те имаха причина да са недоволни от своето разпределение, но си го изкарваха с лихвата върху новобранците. Няма какво да ти разправям в какво се състоеше юркането и как не ни оставяха за минута от тъмни зори до среднощ - в противоречие с всякакви устави и правилници. Особено се престараваше един панагюрец. Не мога да забравя доволството и цинизма в прозрачните му жълтеникави очи, когато наблюдаваше как някой „заек” се мъчи под негова команда. Доста белези издаваха какъв лигльо и нищожество е бил извън казармата, но тук разполагаше с огромна власт. Човек можеше да си представи какво би вършил подобен тип, ако някой разшири властта му и те остави изцяло в ръцете му.

За късмет, в това поделение стоях по-малко от месец. Изглежда, препоръката на донаборната комисия имаше значение, защото един ден майорът ми връчи заповед да вървя в радиошколата за младши сержанти. Тя се намираше в същия казармен район, но друго поделение. И духът там беше друг. Всъщност школата се водеше към радиорота, в едно помещение спяхме над двеста войника. Тук също се случваха гонки - масови и поединично, съществуваше разпространеното тогава остро противопоставяне между „стар кокал” и „зайци”, тъпашкото потискане на новобранците. Тоя обичай имаше най-осезателен израз при храненето. „Старият кокал” обираше мръвките от баки и тави, натъпкваше се, а това се отразяваше на новобранския порцион. При голямото физическо натоварване младите войници постоянно бяха на ръба на гладуването. Нямахме търпение и изяждахме своята третинка хляб още преди да са ни сипали чорбата. Единствено спасение беше войнишката лавка, в която се продаваха само вафли и стари понички, изостанали в търговската мрежа на града. От тях мнозина хванаха гастрит.

Що се отнася до обучението, то бе строго, твърдо, безкомпромисно, но според мен напълно нормално за армейските изисквания. Аз спортувах преди казармата, бях яко и пъргаво момче и физическите изпитания не ме затрудняваха. А занятията по радиотелеграфия, на които се отделяше най-много внимание и време, направо ме забавляваха. Приятно ми беше да чукам с ключа морзовите знаци и да приемам сигналите от зумера. Може би заради това спадах към добре напредващите радисти във взвода. На сутрешния развод взводният ни командир капитан Ляпев честичко ме наказваше, че не съм се избръснал („Една седмица без отпуска!”), но на обед, след като ни изпиташе по морзовите тънкости, неизменно ме награждаваше („Една извънредна отпуска!”). Така че наказания и награди се уравновесяваха и аз излизах в отпуска нито по-често, нито по-рядко от останалите войници.

Тоя капитан не ни спестяваше ни едно усилие, но беше справедлив, принципен човек, при това с тънко чувство за хумор. Беше си набелязал двама-трима войника, между които и единия отдельонен командир - простичко, добродушно момче, и в почивките такива въпроси им задаваше, към такива отговори ги насочваше и после ги коментираше, че целият взвод примираше от смях. Войниците искрено го уважаваха и биха дали всичко от себе си, за да изпълнят заповедите му.

Въобще в тоя южен гарнизон, в бойните поделения на някогашната Втора армия службата беше по-сурова и за войници, и за офицери. Усещаше се по всевъзможни начини в бита, във взаимоотношенията, в разни детайли от всекидневието. За неизпълнение на заповед, каквато и да е тя, валяха бързи, строги и необратими наказания. На стрелба, полеви занятия, строева подготовка се изискваше пълно изразходване на силите. Два-три пъти седмично например ни вдигаха по тревога. Обикновено ставаше към три-четири часа на зазоряване. Войникът трябва да се облече буквално за секунди, после да се втурне към пирамидата и в блъсканицата да си вземе автомата, да преметне противогаза, да наниже на колана си сумката с пълнителите и ножа. Всеки имаше и допълнително задължение. Аз и още един войник изнасяхме един от сандъците с патрони, които стояха в спалното помещение. Сандъкът тежеше към сто килограма и не беше лесно да си пробием път сред хаоса, създаден от двеста мъже, които тичат да напуснат сградата. За седем минути всички трябва да се строят на плаца и след още пет да се качат на автомобилите и да напуснат района.

Но такива неща на мен, а и на повечето войници не ни тежаха. Най-мъчителна беше липсата на свобода и произтичащите оттук еднообразни, не твърде радостни впечатления от казармения бит. Как копнеехме за глътка волност, за преживяване, което да разчупи монотонния порядък на деня! Няма да забравя какъв трепет, каква радост изпитахме неколцина войника, още в химическия батальон, когато трябваше да отнесем до пощата новобранските куфари, с които бяхме пристигнали. Макар и под строй, но щяхме да стъпим на паваж, а не на противния асфалтиран плац, щяхме да зърнем за минути обикновени цивилни лица, а не постоянно свъсените ефрейторски физиономии!

Всеки полъх на свобода иззад стените на казармата бе важен за нас. На първо място тук стояха свижданията. Когато най-сетне ги разрешиха, първи при мен дойдоха майка ми и сестра ми - Лидия наскоро се бе върнала от Франция. Там тя ми беше купила едни много елегантни, тъмночервени мокасини, каквито у нас не се намираха. Беше ги донесла да ми ги покаже и по-добре от всякакви утешения тия мокасини говореха, че ще дойде време да ги обуя, че ще свърши в края на краищата неестественото положение, в което казармата поставя всеки човек. Тогава тя ни е и щракнала с майка ми, без да забележим. Избледнялата фотография е излязла извънредно изразителна. Сякаш майка ми с цялата си, присъща нейна емоционалност ми е задала въпроса: „Какво правиш, Митко?! Как я караш?” На лицето й са изписани обич, тревога, съчувствие, надежда за успокояващ отговор. А аз съм свил скептично уста, все едно току-що съм отвърнал: „Ма’ни, ма’ни! Не е за разправяне...” По-късно имах честичко свиждания. На клетвата през декември, освен родителите и Лидия, дойде и любимата ми баба Наска от Пазарджик.

Също тъй важен досег с „цивилизацията” бе кореспонденцията. Всички войници с нетърпение чакаха часа, в който раздаваха писмата. До тях не се добирахме лесно. Старият кокал разтягаше мъчително тоя момент, разиграваше ни по всякакъв начин. Особено ако се усетеше, че писмото е от някое гадже. На получателя се налагаше да направи десет, двайсет лицеви опори, но докато задъханият щастливец отваряше плика, личеше, че е бил готов да плати и по-тежка „пощенска такса”. Аз получавах много писма - от роднини, близки, приятели, познати, съученички и от кого ли не. И отговарях, разбира се. Дневното разписание в школата се спазваше точно, включително часа за лични нужди на войника преди строяването за вечеря. Тогава всички се отдавахме на писмовна дейност. Иначе в началото нямаше време да изпушиш една цяла цигара. От често гасене на фасове между пръстите си бях хванал мазоли на палеца и показалеца. Получените писма съхранявах като особена ценност, въпреки че не беше лесно да опазиш някакво лично имущество, просто нямаше къде. Дори част от тая кореспонденция още стои нейде из книжата ми вкъщи.

Тъй или иначе, свиквах с войниклъка. Завързах доста приятелства с момчета не само от нашия, но и от другите два взвода на школата. Дори в радиоротата се запознах с един мой млечен брат - майка ми го беше кърмила като бебе, защото неговата майка нещо се разболяла. Това се разкри при едно общо наше свиждане. За какво ли не си приказвахме в почивките - всеки според опита си. Искам да отбележа, че тия новобрански, момчешки разговори влияят много положително за душевната твърдост и взаимната солидарност. Аз бях от приказливите и освен личните си преживелици започнах да включвам в своя репертоар и разни прочетени истории. Тогава помнех в детайли осемтомника на Мопасан и неведнъж съм префасонирал негови разкази на българска почва. Успех пред малобройната аудитория имаха и пътеписите на Светослав Минков, също пренаредени в устните ми преразкази. Имам много живи спомени от онова време - за лица, случки, мои открития и изненади.

Казармата разширяваше опита ми и не мога да кажа, че ме е потискала някаква непреодолима скръб, че съм изпитвал истерична нетърпимост към условията. Това бреме, тоя дълг трябваше да се отбие - и толкова. Вярно, като всички войници исках час по-скоро службата да свърши. А и Хасково в онова мрачно зимно време изглеждаше особено неприютно. Главната позивна, която чукахме с морзовите ключове при самоподготовката, беше ОСН: „Огън - служба няма!” Доста войници в поделението бяха от Пловдив и София. Разстоянието до родните им градове бе изчислено с точност до сантиметър и разделено на числото 730 - броя дни на войнишката служба. Така всеки ден се знаеше кой колко се е приближил до съответния град и колко още му остава. Това не беше мое изобретение, заварих го в казармата. Лично аз си бях начертал една толкова подробна скица на Стария Пловдив, каквато сигурно нямаше и в градоустройствения план. Докато я чертаех, се разхождах мислено из някогашната махала, пък и други пловдивчани съм водил на тая разходка...

2

Ето защо едно събитие в средата на февруари 1965 г. ме хвърли в неописуема радост. За да се разбере обаче къде е опашката на крушката, трябва да се върна малко назад. Като ученик бях увлечен от театъра и известно време участвах в младежки драматично-естраден състав, ръководен от театрала Марокян. Ние безкрайно репетирахме в едно помещение на Джумаята, говорехме за Станиславски и Брехт, без да стигнем до представление. Когато се разделяхме обаче, доброжелателният Марокян събра двама-трима, за които знаеше, че ще ходим войници. Направи ни списък и каза, че от ДНА, Пловдив му искали да препоръча самодейци като нас, за да ги привлекат по време на военната им служба. Офертата звучеше примамливо, но от нея не произтече нищо. И от други два източника знаех, че в ДНА се готвят да събират войнишки музикално-артистичен състав. Единият беше мой приятел, завършил Музикалното училище в Пловдив. Той също служеше в Хасково, в друга казарма, но два пъти случайно се бяхме срещали на общи военни мероприятия. Човекът се надяваше като професионален музикант да го преместят в Пловдив, както беше станало, но аз не знаех тоя факт. Другият източник беше един познат, Костадин Генчев, отдавнашен самодеец в театралната трупа на ДНА, който разговарял с началството там, разбрал, че името ми фигурира в някакъв списък, и дори се застъпил за мен. Тоя окуражаващ сигнал бе стигнал до мен чрез сестра ми. Но времето течеше, четири месеца се бяха навъртели в Хасково и надеждата за „артистична кариера” се бе изпарила от главата ми.

Само че един неделен ден птичката ненадейно се завърна и кацна на моето рамо. В централата на поделението се беше получила телефонограма с нареждане незабавно да бъда преведен в еди-кое си пловдивско поделение. И заповедта беше подписал не кой да е, а заместник-командирът по политическата част на армията (ЗКПЧ) генерал Цоко Колев. Вероятно тоя подпис разпъргави местните офицери и макар че беше почивен ден, документите за заминаването ми бяха тутакси подготвени. Школата за младши сержанти бях изкарал едва наполовина, майор Джукич също нямаше да се зарадва, защото се надяваше да се завърна при него като подготвен радист. Но аз не скърбях нито за изгубените нашивки, нито за майорското разочарование, а в понеделник летях щастлив с влака за Пловдив.

Първата вечер там преспах в химическия батальон, където формално ме зачислиха на служба, а сутринта бях отправен към действителното си местоназначение. На полковник Коджабашев, началника на ДНА в Пловдив, се представих според всички уставни правила, респектиран от неговата величавост. В края на късия ни разговор той ме попита имам ли цивилни дрехи. „Тъй вярно! - отвърнах. - Вкъщи.” „Ще отидеш сега да се преоблечеш - нареди той - и само когато ти заповядам, ще обличаш войнишката униформа.” Така започна качествено различен етап на военната ми служба, който продължи някъде докъм края на май.

В ДНА беше настанена доста внушителна група войници - музиканти и артисти. Вероятно вторите трябва да бъдат поставени в кавички, защото бяхме самодейци, кандидати за сцената, докато музикантите бяха вече изградени професионалисти. Техен диригент и лидер във всяко отношение бе известният джазмен Веселин Николов. По-голям от нас шест-седем години, той беше завършил консерватория в Полша, утвърдил се там като композитор и изпълнител, но се върнал за малко в родината, където незабавно го призовали на военна служба. Сред музикантите имаше и други много талантливи момчета, но за съжаление сега си спомням само имената на Владимир Шевкенов, Васил Чардаклиев, Ото Маринович. Неколцина от артистичната група също продължиха образованието си в някогашния ВИТИЗ, между които изпъкваше Николай Калчев, сега, доколкото знам, режисьор в Сатиричния театър.

По онова време пловдивското ДНА развиваше доста оживена театрална дейност, ръководена от предания на това изкуство полковник Коджабашев. Би могло да се каже, че то бе втори театър в града, макар и самодеен. Войнишкото попълнение в неговата трупа веднага бе включено в стари и нови, набързо поставяни пиеси. Но скоро се разбра, че свръхзадачата и на артисти, и на музиканти е друга. Всички бяхме събрани под покрива на ДНА с една главна цел - да вземем участие в грандиозен спектакъл, съчинен от край до край и поставен от режисьора Константин Загоров. Наименованието на това произведение беше „Шеги и усмивки” с неотделимото от него, загадъчно и стряскащо подзаглавие „Алегорична гротеска”. И след като подготвехме представлението, през май щяхме да се явим в столицата, на прегледа на военните театри, който, бяхме чували, минава в атмосферата на остра конкуренция между различните гарнизони. Но ние трябваше да спечелим съревнованието с бляскавата алегорична гротеска и славата щеше да окичи не само нашите реднишки глави на изпълнители, но и могъщата армейска йерархия, с чиято подкрепяща десница бе започнало реализиране на замисъла.

Веднага трябва да кажа, че тоя замисъл беше извънредно сложен. На сцената внушително се издигаше наклонена рампа, по която отчасти се разиграваха многобройните сюжети на сценки, скечове, интермедии, фарсове и прочие, и прочие. Артистите бяха мобилизирани до краен предел. Лично аз изпълнявах десетина роли, а някои по-печени актьори стигаха и до двайсет превъплъщения. Непрестанно трябваше да се преобличаме, и то по-бързо, отколкото при тревогите в Хасково. На всичко отгоре костюмите бяха трудни за навличане, доста екзотични, защото представяхме кого ли не и какво ли не, в това число разни птици и животни. Излишно е да говоря за маски, грим и други подръчни атрибути. В това отношение на музикантите бе по-лесно - те рядко напускаха местата си. Но Веско Николов изцеждаше оркестъра си докрай и момчетата бяха постигнали наистина изумителни изпълнения. Включително и в съпровода на две-три солови певици, ученички от Музикалното училище, които майсторски имитираха Далида и Рита Павоне. Освен певици, оркестър и артисти, неразделна част от алегоричната гротеска бе балетният състав - десетина пищни момичета, напътствани от престарял, но галантен балетмайстор. Техните танци обхващаха широк спектър - от ориенталските до класическите, и на балерините също се налагаше често да се преобличат. Тъй че когато почнаха костюмираните репетиции, зад кулисите като комети летяха полуголи войници и неглижирани девици, всеки устремен към поредните си театрални парцалки.

Да, сцената бе наситена с динамично човешко присъствие, но ако не кажа нещо за декорите, значи да пропусна първостепенен участник в алегоричната гротеска. Изработи ги една пловдивска металообработваща фабрика от никелирани тръби, каквито навремето употребяваха като предпазващ парапет на печките за твърдо гориво. Сгъваха се, но бяха толкова много, че едва ги натъпкахме в каросерията на една огромна товарна „шкода”. Тръбите очертаваха различни фигури - човешки, животински и на разни предмети, сглобяваха се в царски трон, в люлки, въртележки, стълби, стилизирани дървета, в кули, звезди и прочие изображения, сред които се разиграваха комедийните сценки. За всяка една фигура бяха скроени разноцветни атлазени парчета, които се завързваха за тръбите и създаваха, тъй да се рече, плът на металните контури. А когато прожекторите ги осветиха, те оживяха напълно и дори регистрираха по-ярко сценично въздействие, отколкото артистичния състав. Само че пораждаха повече трудности. Цялата тая железария трябваше да се появява и да изчезва от сцената в строга последователност и театърмайсторът бай Владо се видя в чудо къде да дислоцира изходните й позиции и къде да я дява, след като си изпълнеше предназначението.

За неодушевените декори се водеха специални репетиции по режисьорската книга, но още повече бяха те за одушевения състав. Всеки ден, преди да почнем, Константин Загоров слагаше три кутии „Родопи” на режисьорската си масичка и заявяваше от стъмнения салон, че докато не изпуши цигарите, репетицията няма да свърши. Вярно, той издържаше доста на тютюнев пушек, но и нашата сценична издръжливост не биваше да му отстъпва. Всяко нещо се оглаждаше, шлифоваше, усъвършенстваше, елементите се сглобяваха, разнородните изкуства се стиковаха, докато не се получеше задоволителна хармония между пластика, музика и слово. Към края на април вече се очерта стегнат спектакъл, а многобройната публика на генералната репетиция беше омаяна от това невиждано сценично шоу, от пъстрата, весела, бляскава смесица на песни и танци и, разбира се, от нашите сценки, изпълнени ту с безобидна ирония, ту със заядлив сарказъм, веднъж с открита насмешка, друг път с двусмислени намеци за пороци, недъзи и недостатъци.

Преди да продължа със съдбата на алегоричната гротеска, искам да вметна, че независимо от репетиции, представления и други ангажименти (давахме например дежурства на портиерната), войниците от ДНА разполагахме с доста време и свобода, поне несравнимо повече от която и да било казарма. Или ако дните бяха заети, младежките ни сили даваха възможност да превръщаме нощите в дни и да ги изпълваме с удоволствия. Излизах често из града, четях много, а едно от тия странични занимания беше, че ме приеха за член на литературния кръжок „Никола Вапцаров”, който съществуваше отдавна към ДНА. Неговата организаторка обичаше да разказва какви славни традиции има тоя кръжок, споменаваше имена на видни съвременни творци като Васил Попов, Йордан Милев, Васил Урумов, които били минали през кръжока. По тоя въпрос сигурно е писано в аналите на ДНА и могат да се добавят още имена, а от нашите сбирки аз помня младата тогава, по-късно известна пловдивска поетеса Цветана Сестримска и талантливия поет редник Веселин Витков, който след това учеше физика в Софийския университет и като студенти често общувахме. На едно от събиранията ни гостува редактор от културния отдел на в. ”Народна армия”. Слушахме го с най-голямо внимание, а на тръгване той взе по някое съчинение от кръжочниците. В резултат на това централният армейски вестник публикува едно мое стихотворение, „Писмо”, доста поокастрено в редакцията. Но ми го платиха - помня, че получих запис за 10 лв. и това всъщност беше първият ми хонорар.

А големия ни спектакъл, въпреки аплодисментите на генералната репетиция, не го чакаше добра участ. Или славата ни преждевременно беше стигнала далеч, или подобни постановки по принцип се приемаха от специална комисия, но от София пристигнаха петима полковници, за да оценят какво сме правили и стрували през зимата. За тях се даде отделно представление. Ние, изпълнителите, се вълнувахме от тая публика, настанила се в ложата, но режисьорът Загоров дойде в гримьорните да ни успокои. „Не се притеснявайте - рече. - Най-много да отрежат някоя филия, ама ще се оправим.” Само че цензурната комисия не се задоволи с филия-две, а с големия си нож наряза целия наш самун и ни остави едно нищожно къшейче. С други думи, голяма част от постановката не беше одобрена - главно заради задевките и намеците в сценките. Ремонт не беше възможен и така алегоричната гротеска рухна, затрупвайки много човешки усилия и немалко средства на ДНА (да си спомним само декорите!).

Покрусите бяха разнородни и разнопосочни, ала най-болезненият удар беше, че нямаше с какво да се представим на близкия театрален преглед в столичния ЦДНА. А такова позорно отсъствие никой не би изтърпял - най-малко висшето ни пловдивско началство.

Няколко дни войниците седяхме като парализирани, докато в недрата на ДНА се роди спасителна идея. Ако предишната постановка беше изцяло в стил „модерн”, сега изход се намери в обратната посока - в добрата родна традиция. Решено беше по най-скорострелен начин да подготвим представление със стари шлагери. Тук трябва да отбележа, че като „буржоазен жанр” старите градски песни, меко казано, дълги години не бяха толерирани. Напоследък обаче модата им бе почнала да се възражда, давайки знак за разкрепостяване в звуковата среда на социалистическия труженик. Тъкмо на това залагаше нашата идея - старите шлагери не само бяха допускани в ефира, но едно масирано тяхно представяне можеше да докосне романтични струнки в душите и на офицери, и на цивилни граждани.

Тутакси всички се разтърчаха, от Радио Пловдив бяха взети износени магнетофонни ленти и въпреки тяхното бръждене, Васко Чардаклиев сне нотен запис, а джазовият оркестър подхвана сърцераздирателни танга. Замисленият спектакъл получи наименование „Бунарджика - 1925 година”: задачата беше да представим някогашен ресторант, в който един по един се събират редовните му посетители и всеки изпява своята песен. И песента, и мизансценът разкриваха характерното за съответното лице: едни бяха влюбени, втори ревнуваше, трети бе отчаян пияница, четвърти страдаше заради погубена любов и тъй нататък. От време на време възникваха дуети, а накрая хорово щяхме да изпеем „Аз си имам две съседки”. Всичко беше малко преувеличено, малко шаржирано, малко пародирано. Излизаше хем мелодраматично, хем насмешливо към същата тая мелодраматичност...

Когато човек изпълнява воински дълг, независимо дали на бойното поле или на сцената, той не може да се назлъндисва пред възникващите обстоятелства. Приема ги, каквито са, поема дъх и се хвърля в устремна атака. Тъй се налагаше да постъпя и аз в случая, въпреки безспорната липса у мен на гласови данни за публично пеене. И ще е несправедливо да прескоча това свое незабравимо изпитание.

Моето излизане на сцената не беше нормално, иззад кулисите, а откъм публиката. Появявах се величествено в салона и сядах на първия ред, където ми се пазеше място. Носех крещящ раиран панталон и шутовски редингот на карета, върху главата ми се мъдреше жълт цилиндър, а гримьорката ми залепяше съблазнителни мустачки. Позабавях се минута, докато оркестърът стигнеше съответния такт, и като кавалерийски кон при сигнал на тръба скачах стремително на авансцената. Там вече ме чакаше моята възлюбена - нетърпелива, трепетна, притеснена от ухажването на някакъв ресторантски нахалник. Но аз грабвах протегнатата й ръка, обсипвах я със сто целувки - от малкото пръстче до лакътя, и отвеждах дамата до нашата маса. Това трябваше да се извърши в определен брой тактове, защото още със сядането подлавях своята трогателна песен „Малка женичка любех в света, мечта едничка за мен е тя...”. Щом свършех признанието си, „малката женичка” ми отвръщаше със своята песен - недвусмислен израз на споделени чувства.

Само че до края на спектакъла имаше още доста изпълнения, а ние двамата не биваше да стоим като пънове на масата си. Ето защо сегиз-тогиз предприемахме щуротии - и любовни, и други, които привличаха светлината на прожектора и вниманието на публиката. Сега обаче аз ще обърна внимание само на един от нашите етюди. В представлението участваше и щатна служителка на ДНА, арменка на средна възраст, в чиято песен често се повтаряха думите: „...И ще гния в гроб студен!” Тая мрачна констатация разваляше настроението на двама ни и ние се разплаквахме, подсетени, че някой ден неизбежният гроб ще сложи край на нашата идилия. Ронехме обилни сълзи и аз вадех от нагръдния джоб на редингота носна кърпа, по-голяма поне четири пъти от обичайните. Бършех своите очи, бършех нейните, дори й помагах да издуха симпатичното си носле, но едновременно правех и нещо друго. На един от краката на масата завързвах буркан с вода, прикрит от покривката, и незабелязано от публиката здравата наквасях кърпата в буркана. И щом арменката завършеше трагичната песен, изстисквах кърпата отстрани, прожекторният лъч подчертаваше каква струя се изцежда на пода, а после с плющене изтърсвах огромния парцал и го просвах да съхне на ръба на масата. Тоя клоунски номер неизменно бе възнаграждаван с ръкопляскания...

На прегледа в ЦДНА се явихме тъкмо с „Бунарджика - 1925 година”. Гонехме сценичната треска зад кулисите с няколко бутилки коняк и представлението излезе опияняващо. Не помня получи ли пловдивският ДНА някаква утешителна награда, но май нямаше повод за особена радост след погрома над безконкурентната алегорична гротеска. Върнахме се в Пловдив, театралният сезон бе приключил и задържането на войнишкия състав в ДНА стана безпредметно.

3

Ние заемахме щатни бройки из различни поделения и няколко пъти, още докато траеха репетициите, началник-щабът на армията издаваше заповед да се върнем незабавно по казармите. Изглежда, по високите командни етажи е имало препирни по тоя въпрос, защото най-късно до сутринта на следващия ден ЗКПЧ-то на армията анулираше това разпореждане и ни отпращаше обратно в ДНА. Тоя път обаче голямата войнишка група бе разформирована окончателно и така аз се озовах в познатия ми вече пловдивски химически батальон.

През това лято участвах в няколко полеви батальонни занятия, а също в едни многодневни общоармейски маневри някъде из Югоизточна България. Тоест службата в това поделение вървеше с пълна пара, нямаше никакво отпускане, но едновременно искам да подчертая, че през двете години никъде не срещнах по-човешки, цивилизовани отношения между всички йерархични равнища, включително между стари и млади войници. Незабравимо за мен е изпращането на стария набор от нашата рота. Бяхме се строили в две редици един срещу друг - едните вече цивилни, пред заминаване, другите оставахме още година, и ненадейно тия десетки младежи се разплакаха. Обхванати от общото чувство, всички, без ни едно изключение, ревяха неудържимо, ревях и аз с останалите, триехме сълзи, хълцахме, прегръщахме се, вълнението нарастваше, така че дежурните старшини едва ни откопчиха. Тоя безподобен плач, в какъвто друг път не съм участвал, пък не съм и виждал, вероятно имаше доста причини, които могат да се изреждат и тълкуват. Ще посоча само, че освен всичко друго, той бе израз на неподправено другарство, което се разпростираше в много посоки на войнишкото ни всекидневие...

Впрочем, като се представям оная сцена на раздяла и говоря за другарство, си припомням и нещо друго - грозно и страшно, което се е криело под видимата повърхност на казармата, а аз въобще не съм го подозирал. В другата рота, сиреч между войници, с които общувах сравнително малко, имаше един младши сержант с прякор Графа, притежаващ уродлив външен вид и истерично поведение. От време на време той изпадаше в припадъци на гняв, съпроводени с писъци, псувни и късане на собствените си копчета, така че едва го озаптяваха. По тая причина повечето войници избягваха да имат вземане-даване с него. Вече завършвах Университета, когато тоя Граф се появи първокурсник във Факултета по славянски филологии, заедно с „партиен набор” студенти, бивши комсомолски работници, записани по височайше нареждане без приемен изпит. Срещнахме се няколко пъти с него из коридорите на Алма Матер, познахме се и твърде скоро аз бях извикан пред партийното бюро на факултета. Най-напред устно пред партийно събрание, а после в писмен вид и пред бюрото Графа бе направил донесение, че съм политически враг, прикрил се като студент. На обяснението присъстваше и той, за да потвърди, че това е негово убеждение, изнесено от казармата. Преподавателите, членове тогава на партийното ръководство във факултета, ме познаваха, инцидентът, общо взето, се потули и насаме ми беше казано, че Графа е деградирал пияница, да не му обръщам внимание.

Не мина много време и двамата случайно се засякохме на едно студентско събиране. Доста пийнал, той седна до мен и взе да обяснява, че си променил мнението за вражеската ми принадлежност, но в казармата съответните органи му възложили да следи какво приказвам и върша, да ме подкача (провокира) с разговори. Казали му да не пропуска нищо, защото съм имал вражески произход и от мен следвало да се очакват всякакви антикомунистически злини. А на другарите от службите не може да не се вярва, нали? - подпита ме Графа. От някои подробности се уверих, че в случая той не си измисля, дори очаква одобрение за отговорната работа, която е вършел, и според мен, продължаваше да върши. Слушах омерзен изповедта на алкохолизирания шпионин, но след две-три години се наложи пак да си я припомня, защото дребният инцидент с Графа бе всъщност първо предизвестие за големите неприятности, които чакаха и мен, а чрез мен и близките ми. Патосът в решенията на ЦК на БКП за моята „буржоазна принадлежност” съвпадаше абсолютно с патоса на Графа. И не че тоя окаян негодник бе подшушнал на другарите от ЦК какво да мислят и пишат - просто и те, и той бяха закърмени с едно и също змийско мляко...

След тоя наложителен прескок в друг период на живота ми, се връщам в химическия батальон. Тук бях зачислен в свързочния взвод и независимо от споменатите общи занятия, разполагах с доста свободно време. Казах, че радиотелеграфията ми беше интересна и самостоятелно почнах да тренирам в класното с морзовия ключ. Скоро стигнах нивото си от Хасково и го надминах. Във взвода бяхме двама-трима войника, либералният капитан не ни товареше кой знае колко, така че оставаха немалко часове и за четене, и за съчинителства. Вестник „Бойно знаме”, издание на Втора армия, бе обявил конкурс за написване на разказ. Имах нещо нахвърляно, пипнах го тук-там и изпратих едно късо разказче за конкурса. Не след дълго излезе резултатът: първа награда не се присъждаше, втора се даваше на някакъв полковник и трета получаваше моето разказче „Една скъсана снимка”, отпечатано в същия брой на вестника. Без съмнение това ме окуражи и до края на 1965 г. станах редовен сътрудник на „Бойно знаме”. През брой, през два излизаха мои репортажчета, кратки очерци за отделни войници и други казармени събития. При това работата ми се заплащаше. Имах постоянна връзка с редакцията, при мен идваше да взема материалите един старшина-школник, завършил журналистика и на редовна работа във вестника. С тоя човек, журналиста Шишков, по-късно често се виждахме в София, в Клуба на журналистите. Същото лято написах и един по-голям разказ на военна тема, напълно измислена история, която изпратих в столичния вестник „Народна армия” и той бе публикуван там на цял подлистник...

4

Веднъж започнали обаче, моите местения не спряха до пловдивското поделение. ЗКПЧ-то на батальона ми обясни, че заради ДНА съм заемал свръхщатна бройка, каквато не им била потребна, а в някакво асеновградско поделение имали нужда от радист. Версията изглеждаше логична и така към края на октомври бях прехвърлен в близкия Асеновград, където ме зачислиха в свързочния взвод на учебен танков полк. Старите войници, към които вече спадах и аз, бяхме шепа хора и заедно съставяхме една Сборна рота. Освен четиримата свързочници тя включваше медицинския младши сержант, химическия младши сержант, готвача, един юнак, бивш шампион по борба, който гледаше кучето на командира на полка, шофьорите на транспортни автомобили, десетина бивши трактористи, сега обучаващи младите механик-водачи да карат танк и други подобни лица, общо към двайсет-трийсет човека. Всеки имаше различни задачи, обединяваше ни само общото спално помещение, тъй че нямахме нито ротен командир, нито ротен старшина, дори рядко се сещаха да даваме дневалство, без което животът в казармата изглежда немислим.

Свързочниците се ползвахме с огромна, да не кажа - с неограничена свобода. Вярно е, че имаше един флегматичен подполковник, който отговаряше за нас, но той рядко ни навестяваше, потънал в други, по-важни грижи около обучението на новобранците-танкисти. Вярно е, че имахме и взводен командир - леконравен старшина-школник, който спеше до обед, измъкваше се за малко от дупката си, колкото да ни разкаже поредното си приключение от изминалата нощ и после чакаше да стане пет часа, за да напусне казармата и да подхване ново приключение из асеновградските кръчми и квартири. Тъй че войнишката част от взвода определяше дневния си ред до голяма степен по свое усмотрение.

Впрочем бяхме останали трима. Единият новобранец замина на школа за радисти в Пазарджик и бойното ни подразделение включваше втория млад войник, мен и старшия между нас младши сержант Тачо Стойчев от Чирпан. Тачо беше умно, будно и непокорно момче. Отличен радист, той проявяваше разнолики способности, между които и умението да поражда нескончаема поредица от пакости и неуставни простъпки. С него много се сближихме, може да се каже, че Тачо бе най-добрият ми приятел през казармените години. Заедно сме студували в многодневни занятия по чукарите, споделили бяхме до шушка сърдечните си биографии, заедно сме давали въоръжен наряд и скиторили из околностите на Асеновград, заедно сме лежали и в ареста. Тук е мястото да призная, че всъщност аз не отстъпвах на Тачо по немирства и нарушения и трудно може да се отсъди кой кого следваше в отделните случаи. Поради което три пъти посещавах асеновградския арест, общо 14 дни, като имах честта да бъда наказван от висшето наше началство - командира и началник-щаба на полка.

Няма да се впускам в приключенията от тоя род, защото ще излезе цяла повест, но същевременно не искам да създавам погрешното впечатление, че само сме се скатавали, мързелували и сме вършили щуротии. Имахме и доста задължения, които изпълнявахме както му е редът. Едно от тях бяха въоръжените наряди. В това поделение два пъти годишно постъпваха новобранци и докато положат клетва, всички постове поемаше малобройният „стар кокал”. Иначе ни освобождаваха от тая тегоба, но на два пъти по месец и половина-два давахме наряд през вечер - фактически всеки ден. Каталясвахме от безсъние и всяка мисъл изветряваше от главите ни освен да се строполим нейде и мъртвешки да заспим.

От учебната специфика на полка произтичаше и друго по-едро наше задължение. Тук рядко се провеждаха щабни учения за офицерите, в които да се налага участие на радисти. Затова пък неведнъж ни изпращаха с джипките и радиостанциите на други армейски занятия, където обикновено обслужвахме проверяващи полковници от министерството. Тия важни инспектори се държаха дружески към нас и независимо от разни битови неудобства, ние с Тачо обичахме да ходим на такива далечни експедиции. По подобни причини, а също за опреснителни курсове, още по-често посещавахме Пазарджик, към чието командване се числеше и нашият полк. Помня с подробности много лица и събития от онова време, но ще разкажа само един случай, и то не заради казармения му характер, а защото показва може би, че не само хората, но и вещите имат своя предопределена съдба...

В четвърти клас живях един учебен срок при баба и дядо в Пазарджик и посещавах тамошното училище „Георги Брегов”. Тогава бях горещ поклонник на Джек Лондон, прочел бях повечето негови произведения, преведени на български. Доста от тия книги ги имахме в домашната ни библиотека в Пловдив, а значителна нейна част баща ми беше давал на книговезец. Томчетата бяха с твърди корици, с много особен червен цвят, а в долната част на гръбчето бе отпечатано името на баща ми Щ. Кирков. Разбира се, аз разпалено пропагандирах американския писател сред пазарджишките си съученици. И особено любимата ми книга, която по-късно превеждаха различно, но онова издание носеше заглавие „Когато гората зове”. Давал съм я на кого ли не и веднъж, яхнал велосипеда на дядо, отидох да си я взема от поредния читател. Закрепих я уж добре под пружината на багажника, но когато се прибрах у дома, книгата я нямаше - изпаднала беше по пътя. Веднага се върнах да я търся - и не я намерих! Ужасно страдах от загубата на тая скъпоценна за мен книга. И въобще не я бях прежалил...

И ето че при поредната командировка в пазарджишката казарма зърнах в другия край на широкия плац как един войник бърза с нещо червено в ръката. Макар да бяха минали десет години, сърцето ми трепна от познатия цвят. Развиках се, размахах ръце и младежът ме забеляза, спря да изчака, докато аз като луд се втурнах през плаца. „Каква е тая книга бе?! - попитах задъхан. - Дай да я видя!” Той ми я подаде - същата беше, загубената, „Когато гората зове”! Поизтъркана от многото ръце, през които бе минала, но името на баща ми се четеше на гръбчето. „Тая книга е моя! - заявих без заобикалки. - Откъде я имаш?” Очаквах отпор от войника, защото въобще не ме познаваше. Изтърсил се някой си в казармата им за ден-два, пък на всичко отгоре и претенции проявява! „Старшина еди-кой си ми я даде - рече момчето. - Отивам да му я върна.” „Моя е! - настоях аз. - Виж какво пише тук - това е името на баща ми. Ще ти покажа военната си книжка да се увериш.” И разкопчах джоба на куртката да вадя документа, с неприятното чувство, че ми предстои да доказвам пред някакъв старшина абсурдното си право на собственост. Но войникът свери надписите и ненадейно отстъпи: „Ами вземай я - рече. - Ще кажа на старшината.”

Това и чаках, припнах към спалното помещение, в което бяха настанени командировани като мен. И, разбира се, разказах на неколцина там какво чудо се е случило и колко хубава е книгата. После я скътах на дъното на мешката си, уверен че има справедливост свише.

Когато се върнах в Асеновград обаче, книгата я нямаше - отмъкнали я бяха още в Пазарджик. Не й било съдено да се задържи при мен! Или може би моите възхищения бяха повлияли на съдбата й и тя самоволно бе тръгнала от човек на човек, за да печели възторзи и слава от десетки, ако не и от стотици читатели?

5

Въпросите на проф. Владимир Янев клонят все към литературните ми занимания и аз ще им отделя съответното внимание, макар че те заемаха периферно място в битието ми на стар войник. Почти бях престанал да сътруднича на в. ”Бойно знаме”. Омръзнаха ми еднотипните материали за военни лица и обстоятелства, неизбежни за един армейски вестник. До уволнението ми в края на септември 1966 г. печатах веднъж или два пъти, дори в един специален бюлетин на вестника ме сгълчаха, че съм „отпуснал перото си”. Ще спомена обаче един мой кратък очерк, който подготвих с интерес, а после той не видя бял свят.

Във втора рота на полка имаше един лейтенант, взводен командир, който веднага привличаше погледа с миловидната си физиономия. Русичък, с кристално сини очи, с нежна бяло-розова кожа, с безукорна, бих казал, кукленска хармония на чертите си. Не беше много висок, но строен, изящен, с идеална съразмерност на телосложението. Тоя крехък на вид красавец се славеше като необикновено жесток към подчинените си. Лежал съм в ареста с негов войник, който разправяше страхотии за изпитанията, на които подлага взвода си, за безмилостните негови изисквания и наказания. Простичкото селско момче се беше отчаяло, не знаеше как ще устиска докрай танковата школа. Когато назначаваха лейтенанта помощник-дежурен офицер, всички се пазеха да не попаднат пред очите му, защото арестуваше за една крива стъпка. Докато не свършеше нарядът, не освобождаваше задържаните, товареше ги с тежка работа, каквато няма край в казармата. Между войниците се носеха слухове, че е наказван за разни безобразия - иначе отдавна трябвало да го произведат старши лейтенант, а може би и капитан...

С тоя човек аз нямах никакви контакти, но той ме заинтересува. Чудех се как зад такава красива външност се крие такъв звяр. Знаех, че подобни противоречия се случват, чел бях, че Нерон и Калигула примерно били кръвожадни хубавци, но едно е да четеш за несъответствията между вид и същност, а друго да ги разгледаш от упор, и то когато са ти съвсем под ръка. С други думи, това любопитство ме доведе до хрумването да напиша очерк за лейтенанта, за да мога да се доближа до него, да влезем в нормален разговор, да му задам въпросите си. Тоест да се опитам да надникна в душата му от безопасно разстояние.

Като чу намерението ми, Тачо не го одобри - само беля ще си отвориш, предупреди ме той. Нищо подобно не се случи. Когато за пръв път се обърнах към героя на бъдещия ми очерк, той малко се изненада - не очакваше, изглежда, сам войник да се набутва между шамарите. Но щом разбра защо го търся, стана любезен и отзивчив. Разговаряхме два пъти - доста дълго за наситения му до минута ден. Какво изчоплих аз от неговата душа, какво разбрах за човешката природа? Като се питам така директно, не мога да отговоря, че съм отгатнал поне една тайна, която ме е смаяла и съм я запомнил за цял живот. Лейтенантът неизменно поддържаше позицията, че най-важно за войника е да бъде дисциплиниран и издръжлив, ако искаме да побеждава противника. И че той набляга именно на това в учебния процес, а за военнослужещия тоя учебен процес заема всъщност цялото денонощие. Под неговото твърдение биха се подписали повечето офицери. И моят очерк не излизаше извън трафаретите за взискателния командир, който чрез изпитания превръща момчетата в мъже.

В такъв случай - безсмислено ли беше моето начинание? Напразно ли бе любопитството ми да разбера нещо скрито у красивия и жесток лейтенант? Сигурно е така донякъде, но сега си мисля, че може би усилията ми не са били напълно безрезултатни - и то не толкова за мен, колкото за него самия. Може би бях сред малцината, а по-вероятно - единственият прост редник, с когото му се налагаше да разговаря сравнително човешки, извън „учебния процес”, в който лейтенантът газеше подчинените си по безобразен начин. Може би мястото ми на интервюиращ го принуждаваше да усети, че войникът не е само парче месо, както гледаше той на общата ни маса, че не е безформен къс, който трябва да кълца, подмята и сплесква, за да го пригоди към тлеещата скара на войната. Аз не вярвам, че в нашите разговори и с очерка, който му дадох да прочете, съм пробил бронята от жестокост на тоя млад човек. Но дори единствено да бях подраскал по нея, все пак смятам, че начинанието ми не е било напълно безплодно.

А очеркът не излезе в армейския вестник - случваше ми се за първи път. Бях го написал по всички „правила на жанра”, дори по-умело излезе от други случаи. Но допускам, че в редакцията бяха проверили кой е моят герой и ако действително е бил наказван и производството му спирано, да са преценили, че изборът ми не е подходящ. Като срещнах веднъж лейтенанта, свих безпомощно рамене пред тая развръзка. „Карай! - рече той. - Ще го преживеем! Пък ти вземи си лъсни обущата!”

Разбира се, очеркът за лейтенанта не беше единствената ми писмовна продукция. Бях нахвърлял разни прозаически скици, опити, доста време отделих и за една хумористична пиеска от казармения бит, в която мисля, че имаше остроумни сценки и диалози. Напълни се цяла папка с чернови...

В прекрасно лятно утро тръгнахме с Тачо и младия войник Велчев да проверяваме телефонната линия до погребите. Имахме идеален повод да се пилеем в околностите на градчето и чак един проливен дъжд следобеда ни върна в казармата, където ни очакваше изненада. Същия тоя ден отговарящият за нас подполковник благоволил да се отбие в класното ни и заварил там старшина-школника да дреме. И разгеле, че ни нямало - защото ние с Тачо нямаше да се дадем лесно, - решил да създаде ред в помещението. Заповядал на старшината да извади всичко от чекмеджетата, да прерови и други наши тайни кътчета. Което сметнал, че не е военно имущество, било изхвърлено в контейнера за боклук. Старшина-школникът беше много ядосан, че на такъв висок чин като неговия се наложило да разчиства нашите авгиеви обори. Аз също бях ядосан заради папката. Припнах до контейнера да проверя какво е състоянието й. Тя киснеше на дъното в две педи вода. Тъй летният дъжд в съучастие с двама усърдни командири изтри безвъзвратно моята „казармена литература”. Или както казват хората в подобни случаи - Господ си знае работата...

Идеше обаче по-важно събитие - времето за кандидатстване. Казах вече, че отдавна имах оформени интерес и желание да уча литература. Но с основание смятах, че единия приемен изпит, писмен по руски език, няма да го преодолея свястно. Ето защо бях решил да кандидатствам за специалностите в Университета, които се покриват от изпитите по литература и история. Подготовката ми по първия предмет се състоеше главно в това, че прочетох отново и внимателно авторите и произведенията, върху които даваха обикновено писмените теми. Попрехвърлил бях и някои литературно-исторически текстове, не ги помня точно, които не ме задоволяваха особено. Изключение правеше току-що излезлият първи том от Панорамата на Пантелей Зарев, който си купих от една книжарница в Асеновград и прочетох с увлечение. А за подготовката по история се бях снабдил с едно тритомно издание на БАН, което основно щудирах.

За моя радост новият кандидат-студентски справочник отменяше изпита по руски език и на негово място въвеждаше устен по литература. Приложен бе и въпросник, който изискваше да поразширя знанията си, но време имаше, не се притеснявах и като седнах да попълвам документите, с облекчение поставих на първо място българска филология. Не се отказах да държа и изпита по история.

Само че когато наближи това време и се предполагаше най-усилено четене и преговаряне, нас, свързочниците, ни изпратиха на радио-сбор. Лагерът ни бе разположен в полите на Родопите: стотици палатки, още толкова автомобили, войници и офицери от цялата дивизия. Близо месец всекидневието ни бе запълнено с различни радио-занимания, скоро изпаднахме в невъобразима битова мизерия, тъй че за учене и дума не можеше да става. Тук се запознах с един войник, Цветан Цацов от Панагюрище, който също бе кандидатствал българска филология. С него взаимно се окуражавахме и се разбрахме да се срещнем в София, пред Университета, за да се явим заедно на устния изпит по литература.

Писмените изпити държах в Пловдив, но не помня как се разполагаха те във войнишкото ми житие-битие: специално ли ме пускаха от казармата или съвпадаха с полагаемата отпуска. С Цецо обаче се срещнахме един понеделник, според уговорката, и заедно прекрачихме в Университета през централния му вход. Обширното фоайе гъмжеше от кандидат-студенти и родители. Такъв масов устен изпит се провеждаше за първи път, а струва ми се, и за последен, поради неговата трудна организация и бавно протичане. И първото лице, върху което падна погледът ни, беше един младеж, страдащ очевидно от макроцефалия, с огромна глава и дебела книга под мишницата. „Ей! - сръга ме Цецо. - Я виж с какви мозъци ще се конкурираме! И какви тлъсти буквари четат...”. „Спукана ни е работата!” - почесах се аз по остриганата кратуна.

Но преди да се разбере каква работа ще излезе от нашето явяване, научихме, че има график - моят ред идеше в четвъртък, на Цецо - в петък. Изключено бе да оставаме в София. Едно, че трябваше да се връщаме в казармите си, и второ, нямахме пари за хотел и издръжка. Оказа се, че има доста като нас, събрахме се, по-пъргавите се разтърчаха при декана, при други служебни лица и скоро излезе нареждане войниците да минат първи. Така същия следобед влязох при една от изпитните комисии. Помня, че неин председател бе Иван Попиванов, по-късно мой асистент по теория на литературата, когото ценях и уважавах. Помня и въпросите си: 1. Стихотворението „Борба” от Христо Ботев. 2. Ранните повести на Георги Караславов.

Оставаше да чакам резултата. И докато чаках, отново ме командироваха в Пазарджик. Едва си бях оставил багажа, и ето ти го Цецо, ухилен до ушите. „Приет съм! - развика се той отдалеч. - Вчера е пристигнало писмо в Панагюрище.” Можех ли да имам търпение при такава вест и да изтрая два-три дни до връщането ми в Асеновград? „Цацов - хванах го за колана, - близък ли си с телефонистите от централата?” „Как! Мои хора!” - изпъчи се разтропатият панагюрец. „Хайде да вървим!”

Ние вкъщи нямахме телефон, намерението ми беше да се обадя на майка ми в счетоводството на Наркооп, Пловдив, където работеше тя. За целта трябваше да се свържа с телефонната централа в щаба на армията и оттам да моля за градска линия. И аз, и пазарджишкият телефонист знаехме, че такова нещо е строго забранено за лични нужди, по никакъв начин не можехме да трогнем дежурния в Пловдив. Ето защо използвах малък армейски маньовър. Най-напред поисках по звание и име заместник-главния редактор на в. ”Бойно знаме”, с когото бях разговарял по повод моето сътрудничество. Смятах да го помоля той да позвъни на майка ми, а после аз пак да му се обадя. „Няма го” - каза телефонистът оттатък. „А друг някой от редакцията?” - настоях аз. „Никой няма” - отвърнаха ми след малко. Позабавих се за миг, сякаш се колебаех какво да правя, и нехайно подхвърлих: „Я ми дай градска - да ги видим къде ходят.” „Журналисти! - съучастнически рече дежурният. - Скатават се някъде.” Но само след секунди в ухото ми прозвуча жадуваният сигнал на градската мрежа. Набрах номера на Наркооп и все едно от края на света чух щастливия глас на майка ми. Приет съм, получило се съобщение за българска филология. Утрепали се да ме търсят в Асеновград. Да не се безпокоя за срока, баща ми ще иде да ме запише. Прегърнахме се с Цецо през раменете и тръгнахме да празнуваме победата.

Би могло да се каже, че тоя разговор отбеляза края на моята пъстра служба в редовете на БНА. Каквото и да се случваше нататък - и хубаво, и не чак толкова, то бледнееше пред знака на близкото уволнение, а също на бъдещия ми живот като студент в София. Обикновено наборите напускаха казармите с викове, с песни, често пъти и солидно почерпени. Аз си тръгвах сам, защото студентите ги уволняваха малко по-рано, а от нашето поделение нямаше други приети да следват. Не вървеше нито да крещя, нито да подскачам от радост, даже не се и напих. Може би бях преживял истинската си радост предварително и по-тихо, а може би се намесваше и друго едно чувство...

Него го усетих остро, неизразимо с думи, докато се возех в каросерията на един камион, по някакъв планински път, сигурно е било по време на радио-сбора. Бях се изправил до кабината, зад мен войниците пееха прочутата песен за Скопие, вятърът ме блъскаше в лицето и издуваше разкопчаната куртка. Наглед нямаше причини за особени преживявания, но тъкмо тук за няколко мига почувствах с необикновена яснота, че съм млад, здрав и силен, а след това ведро усещане вървяха сигурност в себе си и надежди за примамливото бъдеще. Струваше ми се, че нищо не може да ме изплаши и нищо не ще ме пречупи. Всичко наоколо ми се виждаше неповторимо, незаменимо и значително - и планинските склонове, и зелената гора край пътя, а заедно с тях - и аз самия, и верните ми другари до мен. И за секунда сякаш се видях отстрани и отдалеч как се тръскам във военния камион и това пътуване, както всъщност цялата ми войнишка служба, ще се запази като нещо неповторимо, незаменимо и значително през оставащия ми живот...

За два такива мига на младост, здраве и сила един възрастен болен човек, лишен от сигурност и надежди, би бил готов да отслужи още две години в родната казарма. Но то вече и казарма нямаме, пък подобно нещо нито се е случвало някога, нито ще се случи някъде...

© Димитър Кирков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.04.2008, № 4 (101)