Богдан Дичев

web

Когато в Йовковия разказ "През чумавото" най-представителните старци на селото отиват за съвет и помощ в къщата на хаджи Драгана, неговата неомъжена дъщеря Тиха твърде волнодумно за патриархалните норми, но гласово приглушено (Тиха е, все пак!) се одързостява да се пошегува с тях:

Тя не се стърпя да не се закачи и сега и като подаваше кафето на старците, успя да им пришепне, без да я чуе баща ѝ, че ѝ е чудно как чумата не е взела още такива стари хора като тях.
- Да пази бог, чедо - каза дядо Нейко, - то като дойде, не гледа старо, младо...
- Не - засмя се пак Тиха, - стари кожи ѝ трябвали сега, старите щяла да мори.

След зловещата поява на гибелния вирус естественият културно-психологически инстинкт на човека да се надсмее над новото, непознатото, над странното, над страховете си, а дори и над себе си, породи несдържана вълна от хумористична продукция под най-разнообразна форма. Макар и най-изразена да бе словесната, разпространявана във виртуалното пространство, по петите ѝ неотлъчно я следваха карикатурата и най-малкият ѝ брат - комиксовият (най-често снимков) колаж, предназначен за разпространение изключително в интернет пространството (наричан с различни имена), но се срещаха и скечове, и сценични импровизации. Да, светът реагира на глобалната зараза и с художествени форми, носещи посланието на страха, заплахата, риска, отчуждението, самопожертвованието, надеждата, потребността от солидарност, но не пропусна и хумора, който зае една голяма част от тематичната многоликост на епидемията, а в социалните мрежи, конкретно у нас, това отражение на опасността бе чувствително преобладаващо.

Разбира се, най-естественото обяснение за избуяването на народното смехотворство е свързано със защитните механизми на въображението, с културната съпротива срещу неизбежното зло - когато то не може да бъде прогонено, може да бъде осмяно, профанизирано, принизено. Поне там, където не владеят суеверните представи, че пренебрежението, липсата на страхопочитание към демонската му природа може да го настърви.

"Апотропейният" психологически подтик все пак не бе единственият съзидателен импулс на смехотерапевтичните умопостроения на съвременния българин. Болестта като обект на комичен прицел всъщност съвсем не беше сред най-честите проявления на неофолклорните виртуално разпространявани форми. Тиха от разказа на Йовков се надсмива и над страха на старците, над биологично детерминираното им усещане за възможната близка кончина и без появата на черната скитница. И този смях е благодушен и целебен, защото се стреми да преобрази в игрово имагинативен конструкт изобщо съзнанието за човешката крайност. В подобен смислов план функционира очакването за културното възприятие и на тази нова шега с нееднозначно жанрово определение:

Според данните коронавирусът убивал най-вече хора над 65 години. Това не е вирус, това е мечтата на пенсионния фонд.

Всъщност вирусът като комичен феномен битуваше най-често като ретематизиращо или субтематизиращо проявление, което пренасочваше смеховия импулс в разнообразни битови, културни, социални полета; което реструктурираше стари противостояния и ги полагаше в руслото на една осъвременена реалност или на нейни фикционални отражения.

Така се появиха "вицове" и карикатури, насочени срещу консуматорската шизоидност на масите, срещу примитивния рефлекс на паникьора да се огради с потребителски блага от първа необходимост, които физиологичната постъпателност на хранителния цикъл изисква неумолимо, и много от комичните продукции бяха с особено наслаждение насочени към изходната точка на този жизненоважен процес. Може би заслужено, макар че, както пишеше един друг наш класик, "Да си пълниш и празниш стомаха - туй заслуга ли е, кажете ми?" (Алеко Константинов, Разни хора, разни идеали - 1).

Една от често срещаните и по-оригиналните хумористични проекции на хипермаркетната параноя е тази: "Най-актуалният тест на МЕНСА: От числото 200 извадете бройката рула тоалетна хартия, която имате вкъщи, и ще получите вашето IQ".

Характерът на тези остроумия, често безсюжетни, се движи на границата между вица¹ и псевдоафористичния словесен шарж, затова и бяха удобно проектирани като фейсбук статуси².

Тематизиращите рамки на "коронавирусния" хумор са имплицитен маркер за очертаването на общностни полета, динамично променящи се в съзнанието на смеещия се човек. От етнологична гледна точка общностният статус е отворена структура, променлива величина. В нея винаги могат да прииждат нови елементи или от нея да се отделят стари. Всеки отделен субект нерядко изпитва неувереност, колебание, самоотричане, изстиване на емоционалната връзка, скрепяваща го с общността, развенчаване на идеологични шаблони или проява на симпатия към външни за общността си идеологии.

В теоретично отношение една социална група изглежда сравнително устойчива формация, но на практика тя е пулсираща, изменчива, преливна и размиваща се - както в цялото си, така и в градивните си елементи. Хуморът е ментален инструментариум за създаване на фикционални етнологични очертания, в него нерядко конкретна социална група съществува със своите естествени, реални, канонични и същевременно със своите пародирани, огротескнени, игрово моделирани контури.

Смехотворната импровизация като функция на представата за дадена общност не бива да бъде пренебрегвана, защото и тя е част от осмислянето на общността³ - вътрешното ѝ, авторефлексивното ѝ, но и външното ѝ - в плана на световъзприятията на другите за нея; част от идеологическото ѝ установяване или разколебаване; част от всички онези културни самоосъзнавания на субекта в общността, които го спояват с нея или го отчуждават от нея.

В този ракурс хуморът може да се възприеме като етнологичен фактор, който създава фикционални граници на културните отражения за общността, премества ги, раздвижва ги и нерядко се превръща в реално осезаем ориентир за нейната същност, за живота и битуването ѝ, за погледа на околния свят към нея.

Например в очертаването на границите на общността на хората с алкохолна зависимост и оформянето на нейния етнологичен облик могат да играят роля следните фактори: личната съпротива на мнозина, зависими от алкохола, да се определят като алкохолици; отношението на медицината, държавата и неправителствените организации към този болезнен проблем; ниската търпимост на обществото към това явление; формирането на микрогрупи за терапия на заболяването, в които всеки новопостъпил е осъзнал проблема си; съпротивата на хора, засегнати от поведението на злоупотребяващи с алкохола техни близки; строгите морални разбирания на консервативно настроени социални прослойки и групи, които са склонни да причислят към тази общност всеки, който е почитател на кръчмарския и гуляйджийския живот, без да има клинична зависимост към алкохола; самокритичната автодепресивност на мнозина любители на чашката, мислещи за себе си, че са алкохолици; художествени произведения на тази тема (филмът "Да напуснеш Лас Вегас", романът "Алкохол" на Калин Терзийски). Ето как и вицовете за пияници и алкохолици определено имат своята сериозна дан в полагането на границите на тази общност, в нейното самоосъзнаване и в моделирането на образа ѝ в общественото светоусещане.

Затова е любопитно да разгледаме как шегите със смъртоносната опасност пренаредиха тематично границите на традиционни общностни зони или общностни отношения и същевременно да осмислим някои от по-ярките комични техники в новопоявилите се сюжети, мисловни преображения, езикови карикатури.

Комика на културните аналогии

Смехопораждащите механизми в орбитата на заразното зло сравнително рядко се насочват към някакви исторически или културни паралели или сюжетни успоредици спрямо художествени творби. Може би защото откриването на подобия, които да породят комичната абсурдност не е толкова лесно. Една от тях е пародия на песента "Тази вечер аз съм хубава" от популярния от 60-те години филм "Търсете идола", изпълнена от Силвия Вартан и преведена в българската естрада от Богдана Карадочева: "Аз ще бъда с чудна маска, ших си я сама". Тази словесна травестия дословно преобръща гардероба на абитуриентската общност (по същество менлива и разнородна, но вече утвърдила се с някои закономерни черти в социалните си проявления) и я преоблича в атрибутите на познатия маскарад, като същевременно отправя поглед към новозародената практика за домашната направа на предпазните маски. Тържественото, официозното, а нерядко крещящо помпозното, разгулно пиршественото в абитуриентските празници е онагледено в тоалета на покорството, примиреността; през отражението на променените ценности (празнично триумфалното е заменено с предпазното, боязливото). Балът е пародийно преобразен⁴ като във вицовете за Пепеляшка, но хвалбата и кокетството продължават да надничат над стегнатия зад тила ластик, за да преутвърдят рецепцията на абитуриентския стереотип.

Не по-малко находчива е и препратката към шумкарските времена от Втората световна война, осмислени като омагьосан кръгов ход на времето: "Гешев дебне, ние фащаме горите, как стигнахме пак дотук?!" Историческата съпоставка на Никола Гешев с главния прокурор Иван Гешев е положена върху пролетните практики на мнозина наши сънародници да шофират през черни горски пътища, за да заобиколят поставените блокади на санитарните контролни пунктове. Комичното съвпадение въвлича възприемателя на този вербален и ролево моделиран етюд в остра, въображаемо имплицирана сюжетна интрига (първоличните форми имат обобщено-лична семантика), в която власт и народ се надиграват⁵. Партизанското движение като исторически факт е превърнато в съзаклятничество на непокорните, в завера на дръзките и непоколебимите, в игра на котка и мишка с бюрократичната и сурова държавна машина. В комиката на тази "зарисовка" (находчив русизъм, преводим на български например с израза словесна скица, който смятаме да използваме и нататък) презираното напоследък от позицията на историческите преоценки партизанско движение изглежда дори привлекателно, симпатично и справедливо в своята анархистична непоколебимост. Търсещото отговор изумление от това, че сме се върнали десетилетия назад, не само изяснява логиката на сценографираната сюжетна симетрия между две епохи, но постановява ретроградността на прекомерните властови подходи и на вродения тарикатлък на българина да надхитри обществените дадености, като двете противостояния са заключително примирени в недоумяващата констатация за объркания ход на времето.

Третата находчива игра на въображението е отразена в обобщението, че "Рапърите ще изчезнат, защото няма да могат да израснат на улицата". Очевидно е, че към общността на музикантите, творящи в този стил, както и към цялата ъндърграунд култура, е приложена опростенческа формула, която формализира процеса на нейното оформяне в нейния свят и - от друга страна - абсолютизира ограничителните мерки за излизане извън дома в нашия бит. В комичното възприятие се сблъскват парадоксално хиперболизираните понятия на карантинните забрани и уличното ежедневие на бедните, етнически обособени квартали в Ню Йорк и Детройт (като основополагащ, но не и единствен елемент от зараждането на визираното музикално направление), като първото обезсмисля и обезкървява второто.

Схематизирането на културните процеси, фигуративното им изражение като възможни или невъзможни в противовес на естествената им многостранна социална и психологическа природа, плод на разнолики обстоятелства, независима от административните механизми на управленския апарат, всъщност атакува самите тези властови институции и практики - тоест в този случай цитираният словесен шарж проявява своята субтематична сила (активиране на познати хумористични теми на имплицитно, потиснато смислово и културно равнище). Не вирусът, а властта, държавната номенклатура са унищожителни, обезличаващи, деструктивни. Новото социално поведение е бюрократична догма, която видоизменя живота, прави хората послушни марионетки, автоматично рефлексивни, куклоподобни, фитогенни в своята жизнеспособност: както едно растение в градината залинява без слънце, така ще изчезнат рапърите без достъпа си до улицата. По интерпретацията на смеха във философията на Бергсон механичното уподобяване поражда комичния ефект, ала в случая механичната схематизация засяга с присмехулството си и абсолютизиращата воля на властта (подобно на един наскоро появил се във Фейсбук статус: "Абе за секса нищо не казаха... Забраняват ли го, или минаваме онлайн?").

Комика на кибернетичните аналогии

Хумористичните умопостроения, интерпретиращи фантасмагорично връзката между заразата и технологиите също не са от най-често срещаните, но се отличават с изобретателност, оригиналност и с размах на въображението.

"Новият айфон ще излезе преди нас" е остроумие, насочено към призива за социална изолация и оставане по домовете. Призив, който наводни социалните мрежи с колажни шаржове (мемове) на генерал Мутафчийски и заклинателната му фраза "да не се излиза". Комичният ефект се постига с техниката на сдвояването на несъвместими смислово представи и с фигурата на силепсиса - синтактично равнопоставяне на семантично нееднородни значения (вж. Литературна 2001: 975): излизаме ние - излиза новият айфон. Успоредяването на две привидно еднакви представи в една глаголна форма при пренебрегване на нейната полисемия (отправям се навън - даден продукт навлиза в пазарната мрежа) поражда смеховия импулс. Но той е съпътстван от още една вторична и всъщност водеща имагинерна проекция (субтематизация) - че технологията изпреварва човека в човешката му природа, поведение, жизненост и свобода. И обратното - че карантината превръща хората в кибернетични създания, недовършени, недонаправени, негодни да влязат в употреба. Фигурата на силепсиса оживява машината и механизира човека, като в тази тъжовна абсурдност нелепо разменените роли пораждат смеховия ефект.

Свързването на човешкото и машинното начало съществува, разбира се и в полето на ведрото и жизнерадостно светоусещане: "Кихнах срещу монитора и се включи антивирусната". Рефлексът на самоотбраната на умния софтуер и отново смисловото уеднаквяване на многозначността на думата вирус (болестотворен микроорганизъм - зловреден програмен код) пробуждат представата за оживеното човекоподобие на мъртвата материя, поддаваща се на примитивните човешки слабости - уплаха, паника, дори известна истеричност. Подобни комични процедури се използват нерядко в анимационните филми и в първородните им братя комиксите. Всепроникващият вирус надвластно покорява съзнанието на изкуствения интелект, чието поведение е съвсем по човешки естествено. Този комичен етюд си играе с представата за страха, за силата на заразата, за абсолютизирането на опасността; проблематизира границите на сблъсъка между сериозното и смешното, но с просветляваща оптимистичност. Защото все пак злото е видяно в светлините на абсурдната рампа и съответно - обезоръжено със средствата на веселата и закачлива умствена игра.

И ако в предишната игра на фантазията човешкото бе проникнало в матрицата на програмните продукти, то в следващата проследяваме обратната посока на тази корелация: "Ало, моля да рестартирате 2020 година - в тази версия има вирус!". Но и това не бе достатъчно обхватна мисловна микровселена, за да се побере в нея размахът на епидемично разрастващия се смях. Абсурдите на кибернетичното проникване не пощадиха и миниатюрния причинител и неговата трилионна армия и технологичното навлезе в микробиологичното, за да овеществи един стародавен битов навик на българина - да треби гадовете, които го мъчат: "С малко радиация и малко 5G може да увеличим коронавируса до размера на хлебарка и после ще го трепем с чехли." Разбира се, в тази научнофантастична мозайка от образи е стаена изобличителната ирония срещу поддръжниците на конспиративните теории, че човечеството е жертва на глобален заговор за пълен контрол, граничещ с биологичната деформация. Логиката на скрития опонент се превръща в конструираща енергия на тази комедиографска причудлива до изумителност измислица. И съвсем наскоро в социалната мрежа се появи нова хумористична импровизация в технократско одеяние: "За да получите достъп до Ютуб или Гугъл, просто допрете мястото на ваксината до USB порта на компютъра".

Не само микротемата за българина и борбата му с вредителите (биологични или кибернетични) не бе подмината от коронавирусната смехотерапия. И както Алеко пишеше за Бай Ганя "Хич жив човек без гад бива ли?!", така и "технологичната" хумореска, свързваща санитарните препоръки за защита от заразата с колоритния образ на нашенеца и неговите хигиенни навици, не пропусна да постанови подобно заключение век и четвърт по-късно: "Апъл уоч засича дали си миеш ръцете 20 секунди, а за БГ дали ще има напомняне за ежедневен душ?"

Смехът е преди всичко представа, която се създава от мъглявините на преплетените вербални значения на знака⁶, и в случая - на езиковия знак като основен елемент в конституирането на комичното (Мукаржовский 1994:190). Словесната комика разчита не само на семантиката, но и на имагинерните проекции, на провокациите пред въображението - да композира кинематографични епизоди, редуващи се в невероятно съседство сцени и действия; да раздава нови роли; да преоблича целомъдрени манекени в неочаквани костюми; да изгражда общи сечения между отделни човешки колективи, но и също така да разширява и свива границите на тези колективи. И именно в последния фикционален процес се корени прикритата, но мощна етнологична енергия на комичното. Защото, както вече бе речено по-горе, една общност не е само онова, което всъщност е - тя е целокупието от собствените си реални измерения и представите, които има за себе си и които другите имат за нея...

Комика на вирусния институционализъм

Социалната мрежа остро постави въпроса кое е по-опасно - страхът от непознатия микробиологичен организъм или рутината на съжителството с познатата бюрократична матрица. В тези смехотворни сюжети особено остро се забелязват ретематизиращата и субтематизиращата сила на "коронахумора" - под камуфлажа на нови реалии да се преосмислят стари, дълбоко познати форми на административното дебелоочие и неговата мудност, мутираща в произвол или безполезност.

По повод неочаквания сняг през април се появи следното остроумие: "Този път ние изненадахме снега. Два дена преди да завали, затворихме пътищата". Комиката на разменените роли е повърхнинният семантичен слой на този щрих на българския зимен синдром: ние сами сме си затворили пътищата, още преди да пристигне този, който обикновено ги затваря - снегът. Персонификацията му го моделира в психологическия профил на измамения доверчив наивник, ала истинският натиск на насмешката е в посока към институционалните рефлекси на нескопосаните реакции, на заповедите, забраните, на обърканите и неефективни, но затова пък дръзки и категорични властови решения. Държавният апарат е впримчен ролево в абсурдно надиграване с хората: "От първи юли пускат маски с аромат на море" е делово съобщение, което внушава грижата на институциите за народа в тяхната безтегловност, парадоксалност и безсмисленост. Комичните инструментариуми не се плъзгат по видимата, сюжетно моделираната глазура на текста. Вирусът е тематична маска, зад която психокултурната енергия на българина субтематизира същностно и глъбинно, като възкресява стари, познати, болни обществени въпроси, често надхвърлящи родните предели:

Броят на заразените в Русия нарасна с 30% за ден - властите предприемат 2 важни стъпки:
- затварят мавзолея на Ленин;
- улесняват продажбата на алкохол по интернет.

(статус във Фейсбук на потребител с профил Венета Кавалджиева)

Институцията е зла, глупава, бездейна, случайно овластена, но гръмка, постановяваща, налагаща нормите на живота с желязна и нечиста, загробваща десница не само в условията на пандемията: "Столична община ще отвори пробно един градски парк в неделя. Допълнително ще се уточни дали това ще е Малашевци, Орландовци или Бакърена фабрика". Не бях пощадени и кукловодите на така наречената "четвърта власт" или речено на модерен български - на медиите. В условията на психологическа криза от сблъсъка с непознатото и с неизвестността рефлексът на службогонщината и евтиния информационен гурбетчилък не напусна хиляди самозвани драскачи и телевизионни ръководители, от които зависеха тонът, обликът и емоционалният пулс на споделяната информация. Подобно на Алековия разказ "Бай Ганьо журналист", новинарите забравиха свещения си дълг и се нахвърлиха на белите полета и фокусите на камерата с алчна стръв - да е по-четено, по-гледано, по-"атрактивно", да продава повече рекламно време. Естествено, това роди и горчивата пригвоздяваща подигравка: "След новините в 20:00 ч. е добре да се пуска един филм на ужасите. Така да се поотпуснат нервите на зрителите".

Хуморът не се интересува от обективната истина, а от допуснатото отклонение. Затова той неотменно може да се стовари върху някого, който е с образцова почтеност. Нещо повече - хуморът импровизира с връзките на избрания си обект с различни полета от реалността, а накрая и с възможни полета от фикционалността - с погледа към него от страна на определена група, общност, прослойка. Няма значение, че най-благородната, хуманна, трудна и възвишена наука е медицината - съществуват вицове и анекдоти за лекари и нищо не може да ги изкорени. Най-малкото, гледната точка на скепсиса и недоволството (нерядко подплатени с шанса на неуспеха - защото всички сме грешни и смъртни) от векове е пораждала такива форми на комично светоусещане спрямо ролята на лекаря и болницата. А някои от тях се разказват с удоволствие и от самите лекари. Затова и за пореден път настояваме, че хуморът има етнологично конструктивна функция, тъй като той чувствително определя представите за дадена общност в социокултурния поток.

Така, въпреки безспорната заслуга на армията на белите престилки в борбата със заразата, в културното пространство навлязоха и следните шеговити преосмисляния на релацията "лечение - живот": "Българите за един месец престанаха да ходят по болници - и смъртността веднага намаля..." (хумористичен статус във Фейсбук на потребител с профил Любомир Сирков). Смехът не пощади и водещата фигура на борбата с вируса - Венцислав Мутафчийски, който имаше много резултатни и безспорни заслуги за овладяването на началната фаза на заразата. Но всъщност той нямаше как да бъде пощаден - като обществена личност той бе фокус на възхищение и неодобрение, а и двата ментални ореола имат общо сечение със зоната на хумора (виж вицовете за Тодор Живков например, в които могат да се открият и двата гореспоменати полюса):

Генерал Мутафчийски публикува в профила си снимка с маска.
Първият коментар:
- Толкова ви отива със затворена уста!

В последните две форми (условно да ги наречем псевдосентенция и анекдот) прицел на смехотерапията не са лекарите или генералът, а институцията. Такава, каквато я вижда хуморът в обективна връзка с истината или в логиката на фикционално умопостроение, като двете зони на комичната интерпретация често се кръстосват и преливат. Десетилетното занемаряване на здравеопазването у нас като поредица от престъпни управленски подходи е всъщност сатиричният епицентър на първия текст. Вторият има малко по-усложнена форма. От една страна, той е свързан с личността на генерал Мутафчийски и с неговата екранна многословност (неизбежна и необходима в плана на обяснителния режим и на ежедневните телевизионни появи), от друга страна - с психологически нарастващата непоносимост на българина към медийните прояви на НОЩ и болезнените сведения, усилващи страха и усещането за неизбежност; но - от трета - с униформата на институцията.

Бюрокрацията няма униформа, сивият образ на чиновника от разказите на Чехов или фейлетоните на Алеко по-скоро го асоциира с костюма на безличието. Но на властта, на институцията ѝ отива да има униформа, още повече пагон, фуражка, символи на силовата волеизява. Естествената обществена реакция срещу ограничителните мерки, протестите, нарушенията, борбата с тях, хитрините за заобикалянето им доведоха до избуяване на заслужено вроденото недоверие в българските институции, дълбоко вкоренено в нас. Многоглаголстването на административния апарат в празното бюрократизиране на живота, във фалша на разпоредбите му, в безсмислието на бумащината му, в нарцисизма на властолюбието му - ето на това всъщност комиката иска да затвори устата. На овеществената в униформата институционалност, не на личността на генерал Мутафчийски, който според нас доказа и правотата си, и заслугите си, за съжаление, единствено в хода на времето - най-безпристрастния съдник.

Ала накрая и нещо по-оптимистично. Словото на институциите бе възприето и като позитивно в плана на житейската прагматика. Гласовият модус на строгата разпоредба успя да се осмисли и в лоното на ползата, изгодата, избавлението именно от неуморното преследване на институциите. Само че не тези на властта, а тези на капитала. Така последната хумористична форма използва речевия акт на бюрокрацията срещу другата бюрокрация в угода на оцеляващия малък човек в социалното и финансово море, като осмива и едното, и другото⁷: "Съобщение до този, който продължава да ми пълни пощата със сметки: остани си в къщи!" (статус във Фейсбук на потребител с профил Джон Арт).

Комика на семейните и амурните отношения

В основата си псевдоафоризмите и вицовете от този регистър съдържат изначално насмешливото послание, че любовта, еросът и семейството са три често несъвпадащи явления. При все това те съдържат и някои от популярните комични противостояния в роднинските несъглашенства, изместени вече в зоната на новото битуване под угрозата на вируса: "Айде малко по сериозно бе, полицията... Как тъща ми от Враца успя да дойде в Добрич?!" Проявленията на институционалната воля (затворените пътища и пропускателните пунктове) вече са обикнати и желани, игото на заразата става блажено съществуване, но нищо не може да спре стихийния устрем на вездесъщата тъща.

Този регистър на новите фолклорни построения е далеч по-витален и радушен, в него няма ядовита сатиричност, язвителна ирония, няма субтематизации на вторични, скрити смислови игри и имагинерни проекции на смеховите остриета. Комиката се характеризира с вплитане на познати сюжети и схеми в тематичното поле на новата житейска ситуация, отразена в различни фикционални приумици. Например принудителното затваряне в домашни условия е онагледено в следните два словесни ескиза:

Този вирус 100% жена го е измислила. Сериали има, мачове няма. 

Към края на карантината жена се обръща към мъжа си: "Не може ли да мигаш по-тихо, изрод!".

И ако във втория в комедиалността на ситуацията са впримчени отново познатите стереотипни мотиви за вечното недоволство на нежния пол и непреодолимото женско кавгаджийство, то в първия е отразен домошарският нагон към телевизията в семейната среда и сблъсъкът на "жанровите" предпочитания. Хиперболата е водещ похват - от истеричния каприз до мащабното конспираторско прозрение. Убогият микроорганизъм става опорна точка за преобръщане и преосмисляне на популярни схеми и сюжетни модели, като ретематизацията може да се движи в обсега на традиционното, шлагерно повторяемото в прицела си смехотворство, но и да открива нови сценографични прояви, нови проблематични съизмервания на противоречията и хармониите в семейния бит и онова, което неизменно го подклажда и конституира - Амур и Ерос.

Така че къде без един от класическите фокуси на смешното, без един от носещите китове на неговия пъстър свят - секса. Къде по-сдържани, къде по-пиперливи, появиха се хумористични схеми, импровизиращи върху новите условности на живота под карантина или под диктатурата на онова ново социално явление, което вероятно е непреводимо на български, щом така разюздано избуя "незаменимият" и образно пластичен англицизъм home office:

Втора седмица под карантина: започнах да заглеждам жената и да ѝ налитам. 

Хубавото на работата от вкъщи е, че през обедната почивка можеш да се целуваш с мацката от съседния офис.

Попревтасалите апетити на съпруга към благоверната са осмислени като почти невъзможни, но ненадейно оказали се осъществими в руслото на променения битиен поток. Разбира се, комиката разчита на един изконен стереотип - мъжката разгулност и похотливост, инстинктивно вродена и автоматизирана почти до заслепение. Именно това заслепение в ядрото на смеховия импулс е несъотносимо смесено със съмнителното прозрение, че съпругата може да бъде привлекателна и желана. Но не остава подмината и темата за флирта и изневярата в служебните контакти. Авторежисурата на съзнанието в имагинерните проекции на притворния сладострастник (че законната съпруга, работеща от вкъщи в съседната стая, е колежката от другия офис) смесва не само играта на преместените социални граници и на пространствените перспективи, но и играта на разменените (а всъщност противоречиво смесените) роли на съпругата и любовницата. Тези оригинални микросюжети и импровизации в преоценката на битовите и семейните отношения станаха възможни именно в промяната на познатия житейски модус. Смехът отново конструира очертанията на семейството като микрообщност с нейните нестабилни и крехки темели, но в логиката и светоусещането и с реквизита на новопридобитите рефлекси на съществуването.

Разбира се, вулгарният хумор не може да не внесе своята "скромна лепта на общия жертвеник", но и тя отеква със звъна на същия метал върху същия дискос. Обновено се тематизират обикнати ситуационни модели, които придобиват конкретна "вирусологична" острота в своите остроумни импровизации:

Разговор между приятели:
- Теб страх ли те е от коронавируса?
- С такива чуми съм спал, та един вирус ли ще ме плаши!

В зоната на комичния механизъм заляга отново стереотипът на напористия и безогледен донжуан, чиито изненадващо проявени и изповедно "мелодизирани" признания внезапно се оказват залог за безстрашие, а защо не и за безсмъртие. Все пак за заклетия фустогонец няма по-голяма смъртоносна заплаха от естетическия компромис. Виждаме, че смехотворната органика на този виц, се състои в стари, устойчиво вкоренени представи, гъвкаво разиграни на сцената на уж нова и непозната художествена условност. Регресивната ретематизация на коронавирусния хумор разкрива стари опозиции под грима на нови клоунадни физиономии. Но както бе отбелязано и по-горе, обновените теми могат да се придвижват напред и да създават действително нови комични взаимни разположения на вербалните носители и техните смислови проекции (отделни думи, словесни образи, езиково породени представи).

Побърка ни тази епидемия ей, като видя медицинска сестра в някой порнофилм, ставам и ръкопляскам...

Като видя сам шофьор в кола и с маска, винаги възниква въпросът, слага ли си презерватив, като си ляга сам в леглото?!

И двата комични микроетюда разчитат на смешното в канона на Бергсоновия автоматизиран рефлекс - първия път като действително осъществен, а втория като предположен, хипотетично изведена манипулативна сценична симетрия, разчитаща на очевидното подобие. Подиграна е, естествено, спонтанността на реакциите (поведенческите и мисловните) и подвластността им на новоустановените социални модели, превърнали се в неизменни съставки на съзнанието ни. Травестията като сценичен механизъм на смешното е онагледена в двуизмерността на ролевите двойки (медицинско лице и трогнат съпричастник - порноактриса и сластолюбец) и тяхното смесване, прекостюмиране, комично кръстосване. А в игровата представа за санитарните практики на самотния шофьор преобличането е не мисловен акт, а картинно раздвижен образ - от маската към кондома, от една зараза към друга, от един фатален контакт към втори. Или иначе казано - от една невъзможност до следващата подобна на нея. Остроумието атакува страховете и абсурда за овладяването им, без да се съобразява с физиологичната несъпоставимост на двата типа заплаха от зараза. За комичното е важно подобието, привидното тъждество на сдвоените противоречия, както и пораждането на паралелен, вторичен смислов пласт: че боязливият шофьор в своята параноична трескавост ще остане сам и стерилно битуващ и в колата, и в постелята, въпреки готовността си да посрещне биологичните контаминати със затворени зад маската очи, но с разтворени под одеялото обятия.

Комика в присмеха над чуждия

Става дума за онзи централен масив от словесни карикатури (най-често вицове, псевдоафористични шаржове, игрови остроумия), в които присмехът е насочен към дадена общност, която е осмисляна като чужда, далечна, екзотична, ниско поставена в културно или в интелектуално отношение. От самосебе си се разбира, че става дума за "хуморески", които по строгите правила на съвременните морализаторски и свободомислещи схващания биха били начаса дамгосани като "политически некоректни".

Но това е, меко казано, нелепо поради няколко причини. Първата е, че няма как да се спре човешкото съзнание да се надсмива над чуждия, непознатия, извънмерния (съзнателно избягваме думата различен, поради нейната клишираност и патетична захабеност). То може да бъде спряно само с диктатура на мисълта или с изкуствено формирана социокултурна буферна зона. Втората е, че всеки се надсмива над всекиго и в кръговрата на тези взаимно разположени криви огледала няма как да има победители и победени (както има вицове за цветнокожи, така има и за бели). Третата е, че смехът пречиства и освобождава от себевзряната непълноценност, ако - разбира се - човек има силата да го допусне до себе си⁸. Четвъртата е, че властово учредените забрани от този тип активират авторефлексията на потиснатостта у едните и настървението на присмеха у другите... Но модерните времена поискаха да построят новата вавилонска кула на унифицирания език и предстои да видим от кой по-точно неин спираловиден етаж ще се сгромолясат...

И така - коронавирусната комика не пропусна и този аспект на ретематизациите - често завиващи обратно към зоната на познатото (например, че китайското производство е евтино и некачествено), но нерядко намиращи в пълновластието на заразата нова посока, нов изненадващ и причудлив ракурс към чуждостта:

Затова по един начин звучат етнологично маркиращите комични реторики, надграждащи избуяли в потребителската инстинктивност първосигнални и неточни стереотипи - звучат скучно, познато, досадно, но някак си уютно в препотвърждаването на рутинирания светоглед, на структурите на колективната памет⁹: "Не се страхувайте, коронавирусът скоро ще се счупи, все пак е направен в Китай!". Или подобното окаяническо възклицание: "Китайците произвеждат какви ли не боклуци, но - естествено - точно вирусът ще им се получи качествен".

Съвсем различна е хумористичната пластика и на ретематизиращите построения, откриващи нови полета на присмеха, нови игрово формирани представи, нови и неочаквани общи сечения на естествената събитийна първооснова с абсурдния прелом на взривната смехова развръзка:

В Скопие му викат "македонскиот вирус". Все пак тръгна от прилеп.

Малко е тъпо да дават ваксината първо на британците, защото, ако причинява някакви мутации, няма да си проличи...

Габровец към сина си:
- Сине, ако мислиш да се жениш, сега е моментът - не можем никого да поканим.

Двузначността на фразата "тръгна от прилеп / Прилеп" е ядрото на комичното сдвояване, което осмива вездесъщия и неуморен македонски шовинизъм, но популярната и твърде разводнена тема вече е оригинално пренасочена в нова културна зона, изкусно и ловко съчетана с болезнените реалии на ежедневието ни. По доста сходен начин е подиграна отдавна овехтялата за прицела на присмехулството габровска вариклечковщина, ненадейно възкресена в пороя на виртуалния неофолклор. Малко мъглява и по-трудноразгадаема е шегата по адрес на британците, но логическото послание е ясно - налага се фантасмагоричен стереотип за британеца като деформиран, убог, гротесков антропоид.

Амфиболията като целенасочен похват на комичния сблъсък е често прилаган в подобни остроумни лаконизми. Съвсем наскоро, след появата на първите лицензирани ваксини, се появи в социалните мрежи обновеният популярен мотив за отвращението от така наречия "попфолк": "Първите, които щели да се ваксинират, са чалгарите, понеже нямат вкус".

Както се вижда, тези неуморни в заядливостта си и жизнерадостни в своята игрова дръзновеност псевдоафористични опуси¹⁰ имат гъвкава, интересна и внезапно преломна в развръзката си композиция. Не робуват на традиционните мотиви, а изграждат нови, по модела на сходството, но не и на щампата. Оперират с позната тема в нова социокултурна рамка (ретематизация), но имат твърде различен развой и завършек в плана на фикционалното моделиране - непознат, оригинален, неизносен като похват (прогресивна ретематизация).

Безспорно е обаче, че тази нова продукция не може да устои на изкушението да се надсмее в обсега на невъздържания, обидния, уязвяващия хумор, който - както вече казахме по-горе - рядко се интересува от истината, а следва с магнитна упоритост хода на доказаното или вмененото отклонение: "Разгневени жители на Столипиново и Факултета питат колко време още трябва да си мият ръцете". Ала да не забравяме, че в настоящия преглед бе споделен хумористичен етюд на хигиенна тема по отношение на целокупната българска нация. Което, макар и в микроскопичен модел, защитава идеята за кръговото, взаимното осмиване на чуждостта и убеждението, че себеиронията е най-сигурният път за възприемането на смеховата култура и за преодоляването на каквито и да несъвършенства: в себе си или между себе си и другите.

Комика на социалните отношения

Безспорно тази нива се оказва най-плодоносната за посяване на драконовите зъби на хумора. В нея също твърде отчетливо се проявява етнологичното профилиране на представите за различните общности, които, разбира се, са имплантирани в даден фикционален вербален или събитиен щрих, нерядко и цялостно оформен диалог или "сюжет". Те следват типизацията на един обобщен образ, като хиперболизират негови органични черти, атрибутивни за емблематичния портрет в социокултурната галерия на колективното съзнание на българина.

Така например пияницата е разгулен, неудържим, социопатично обсебен, изобретателен, но в неоканона на преосмислените ценности на карантинния живот той се появява с галантно достолепие или с експертна осанка и този неочакван, ала справедливо присъден му ореол поражда смисловия и културен разлом на комичния импулс:

Обява в бар:
- Поради нуждата от социално дистанциране барът работи с 1/3 от възможностите си. Затова, най-учтиво молим, тези, които не могат да пият за трима, да напуснат и да отстъпят място на професионалистите!

Дойде време, в което миризмата на спирт от събеседника да вдъхва чувство на сигурност и уважение.

Втората словесна карикатура би останала напълно неразбрана след години, когато пандемията ще бъде само лош спомен за по-напредналата в зрелостта си генерация. Всеобщата първоначална практика да се използва алкохол за дезинфекция, изкупуването на спирта по аптеките, съветите на Тръмп да се пие белина - всичко това е в пряка връзка със спецификата на ситуацията на борба със заразата, която, след като някога отмине, няма да бъде ясно възприемана без предварителни обяснения. Тя ще се превърне в озадачаващ ахронизъм, а заедно с нея ще се "зашифрова" и комиката на тази обилна продукция и ще загуби своята сегашна вездесъщост, ставайки подобие на тясно специализираните вицове за програмисти. Така че новите фолклорни виртуални импровизации на коронавирусна тематика имат един съществен белег - неуниверсалност, историческа заземеност. Така след време ще бъде мъглява, непрозрачна без съпътстваща обяснителна нарация комичната мотивация на следното критично възклицание: "Най-после се откри болест, дето се лекува с лежане и поркане, и пак сте недоволни!"

В широко провокирания в хумористичното осмисляне аспект на сетивните отражения на вирусната инфекция особено често бе използван мотивът за обонятелните възприятия, както бе посочено по-горе. Ето още един подобен етюд, макар и насочен не към пиенето, а към мезето: "Не съм и вярвал, че ще доживея времена, когато миризмата на кисело зеле във входа ще ме прави щастлив". Не ще и дума, че извън обсега на острието на автоиронията тук могат да бъдат открити видими щрихи на битовата и психологическа скица на живота в панелния блок или в старата кооперация - това са конкретни етнологични контури, които не могат да бъдат пренебрегнати въпреки привидната несериозност на жанра.

Образът на учителката - строга, неотстъпчива, маниакална, истерична, пуритански ограничена, също претърпя чувствително развитие в новите социални условности, превърнали се в ежедневен ритъм. Така например типажът на даскалицата бе разгърнат в някои други посоки, бяха разкрити нейни допълнителни социални роли, принудително насложени върху професионалната ѝ броня - на домакиня, на технически оператор, на медиатор. Тези наслагвания в своята ситуационна несъвместимост или карикатурна уподобеност пораждат смеховия рефлекс, но и изтръгват застиналия типаж от вече износения му калъп - в този случай говорим за ретематизация с прогресивен характер:

Осми "В", извинявайте, че пуснах прахосмукачка в час по английски!

Онлайн уроците все повече заприличват на спиритически сеанс: "Лили, с нас ли си? Чуваш ли ни, Лили?"

Доста любопитен културен факт, който е периферен, но не и незначим за настоящия преглед, е превръщането на един от първите създадени вицове по тази тема, в които централни "персонажи" са учителят, учебните подходи и изобщо образователната система, в парадоксална жива реалност. Първоначално този безобиден и дори твърде опосредствано моделиран сюжет се превърна в истинска практика: "Питам сина ми защо така тича из всички стаи вкъщи. Обясни ми, че имали час по физическо от онлайн обучението." Този виц се появи в мрежата през пролетта, а вече към края на годината преподавателите по физическа култура и спорт изискваха от учениците да правят определени упражнения пред камерата на компютъра (и слава богу!). Хуморът често долавя заложени в човека и обществото привидно абсурдни начала, които превръща в гротескни сцени, но ако в тях не витаеше духът на възможната истина, техният смях би бил изкуствен, блудкав, насилствен. Ето един случай, в който духът излезе от бутилката.

При все това в комиката на социалните отношения най-солиден е корпусът на комичните проекции, свързани със социалното дистанциране и с всички съпътстващи го мерки - забраната за далечно придвижване, носене на маски, зеления коридор за възрастни хора. Ярко присъстващи са мотивите за разменените роли или неприпознатите роли, пътуванията, принудителното карантиниране, неизбежното и нездравословно домоседство.

В 10:30 сутринта малко момченце вика от балкона:
- Бабо, прибирай се вече!
- Айде, още малко.

- Господине, не прекалявате ли малко с параноята? Защо сте се облекли така?
- Пчелар съм бе, тъпак!

С това ядене и никакво движение скоро всички ще имаме антитела...

Последното остроумие отново разчита на познатия похват на двузначността: биологичният термин "антитела" се среща със своя омонимен метафоричен двойник, хумористичен оказионализъм, интерпретиращ термина като неестетична фигура, понесла върху себе си тежкото бреме на домашното затворничество, чревоугодничеството и леността.

Особено оригинални са хумористичните построения, експлоатиращи темата за опасността от далечни пътувания, когато още бяха възможни. Немалко от тях са решени в стилистичния модус на туристическата реклама, като използват цели шаблонни формулировки от нейните натрапчиви гласове; други се родеят с комиката на културните аналогии, подобно на немалко споделени тук фолклорни единици на виртуалния коронахумор. Микросюжетите на пътуването обаче неминуемо са свързани с представата за риска, за маркототевщината, за необмислената сделка с дявола:

За тези, които искат "Да видят Париж и да умрат", сега им излиза на сметка.

Специална оферта за Банско: плащаш една, а получаваш 14 нощувки!

Излишно е да уточняваме, че падането на цените на екскурзиите и карантинирането на Банско заедно с чуждестранните туристи залягат в основата на тези разбираеми за всеки съвременник и в частност сънародник словесни карикатури. Но както бе споменато, те са обречени да залинеят в хода на времето, когато се обезкърви връзката им със социалния, културния или дори с историческия факт. Напълно е възможно да е съществувала буйна хумористична продукция по времето на испанския грип, която да се е изгубила през годините заедно с живия спомен за неговия ужас.

На последно място следва да бъдат откроени може би най-ярките представители на тази подгрупа, свързани с индивидуалистичното презрение към тълпата и нейните примитивни нагони. Доловимо е, че тези присмехулства все пак високомерничат по-скоро позьорски, отколкото с неподправена и убедена мизантропия. Те са психологическа проекция на естественото разграничение на личността от масовия рефлекс, на вътрешното несъгласие с окалъпяването ѝ, унифицирането ѝ; на бягството ѝ от дóсега не със заразното, а със задушаващата първосигналност на многолюдието. Затова и подигравателно ироничната нагласа към паникьорството, презрението към консуматорската ненаситност, към катеричите инстинкти на пълната хралупа, дори и йезуитската провокация на уплахата в малодушната човешка маса намериха своите словесна онагледеност в например такива смехотерапевтични конструкции.

- Мамо, кога ще свърши този коронавирус?
- Мълчи и си яж тоалетната хартия!

Когато свърши социалното дистанциране, предлагам на някои хора да не им казваме...

Яжте чесън! Не помага срещу коронавируса, но държи другите на разстояние.

Най-лошото, което може да направиш, след като силно си кихнал в метрото, е да кажеш: "Ми скузи"...

Последното комично предписание бе родено на страниците на социалните мрежи в дните, когато заразата в Италия косеше стотици хора дневно. Естествено, че комиката на ситуацията, моделирана в този шарж, разчита на факта, че в столицата вече има италианска микродиаспора от много работещи тук граждани на Ботуша - тоест, тя има и своите етнологично чувствителни ориентири и сетива. Но всъщност общностните маркери на смеха - реални или фикционални, обективни или субективни - са му изначално присъщи, почти както играта и имагинацията.

Комика на езиковите игри и словесно провокираните представи

Най-оригиналните вербални построения на комичното обикновено са свързани с езиковите игри, понякога и с жестомимични, телодвигателни и звукоподражателни кодове на развръзката. Езиковата игра често се разгръща в полето на абсурда, на фантасмагоричната сюжетност, на изваяната от мъглявините на съзнанието представа. В комиксовата литература и в анимацията тези представи се превръщат в образи и картини, в свръхестествена художествена "реалност", която разсмива именно със своята абсурдност, невъзможност според природните закони; с ефекта на излъганото очакване у зрителя и читателя и с редица други по-тесни специфики. Словесната комика може да изгражда само вербални образи, поради което трябва да се отчита нейната скрита интенция за въздействие върху въображението. Тези постановки могат да бъдат онагледени в един вече добил широка популярност виц, както и в един почти неизвестен:

Човекът: Аз съм цар на природата!
Природата: Окей, ето ти корона.

- Холмс, как ли ще се казва новороденият син на Куентин Тарантино?
- Елементарно, Уотсън! Туентин Карантино...

Ако комиката на представата разчита отново на полисемията на думата корона, то словесното комедиално жонгльорство залага на анаграмата и на звуковото подобие (паронимията) на името на самия режисьор и на псевдоанглийското словосъчетание, наподобяващо в свободен превод израза "двадесета (година) - карантина". Комиката на словесните игри често търси лексикални или фонетични двузначности, около които да изгради своя микросюжет, като разчита на "съвпадението на фонологичните полюси" и на "граничната позиция" на слушателя (Сивилова 2013: 254-255, 259)¹¹. Така се е появила и следната комична скица за безсмъртния, вездесъщия и всепобедния Чък Норис: "Чък Норис хванал коронавирус, обаче му дожаляло и го пуснал". Видимо е, че в този конструкт функционира активно и комиката на представата (Чък Норис - сграбчващ, възмездяващ, свиреп, но неочаквано мекушав и състрадателен мъжага).

Имагинативните комични построения разчитат на извънмерното, парадоксалното, на карнавално преобърнатите модели или на абсурдно самоотричащите се констатации:

Кучетата са шокирани - всички хора са с намордници.

В Тибет най-застрашени са хората между 130 и 170 години!

Особено находчив е "тибетският" синдром, защото той създава една възможно действителна в реално демографски план микроситуация. Границите на старостта в централноазиатското плато са наистина далеч по-еластични, но комичното острие е съсредоточено в думата "застрашени", която е напълно обезсмислена в този кипящ от биологични феномени в областта на геронтологията район. Или както гласи една простонародна благословия - дай боже всекиму (такава заплаха)!

И ето че ключови синтагми от коронавирусната патетика биват пресемантизирани - хващам вирус, застрашен контингент и преносно моделирани в своите полюсни значения. Злото става предимство, залог за дълголетие или благороден жест, великодушие.

Комиката на игровите представи неудържимо структурира патологии, маскирани в костюма на делничната обикновеност - битови налудности, овеществяващи безличното преминаване на карантинните дни и дълбокото просмукване на домашната апатия: "Оказа се, че не е чак толкова скучно да си под карантина. Обаче ми е странно защо в един пакет ориз има 8972 зърна, а в друг - 8986?".

И както може да забележи внимателният читател, някои от приведените за примери хумористични единици имат общи мотиви. Последният монологичен размисъл например чувствително се родее с шаржа за истеричната съпруга, която моли мъжа си да мига по-тихо, или с внучето, което се опитва да прибере баба си от игрите зад блока. Този факт не налага извод за схематичност, а напротив - за разгръщане и систематично разрастване на коронавирусната комика като нова фолклорна зона, в която вече се появяват сближаващи мотиви, тематични репризи и подобия като във всяка таксономична йерархия.

Заключителни размисли

Когато Тиха подкача старците, дошли за съвет и помощ при баща ѝ, тя не го прави, за да ги приближи до ужаса на смъртта, а за да ги сближи с осезанията на живота. Зловещо персонифицираният, антропоморфно обрисуваният образ на чумата в шегата на девойката става плътен, земен и зрим. Невидимата заплаха вкаменява с мистичната си страховитост мало и голямо дни наред, ала черната кожодерка е материализирана в оболялото съзнание на старците през пластиката на гъвкавата моминска снага, през огъня на черните Тихини очи, през шепнещия ѝ насмешлив глас. Младият живот на Тиха е тук, пред белобрадите мъже, а чумата е само куклоподобна и по човешки близка фикция в нейните весели, почти хлапашки, но витално насищащи пространството задиряния. Тиха, смехът и виното на домакина подмладяват неусетно старците, защото им носят и припомнят духа на живота.

Смехотерапията като заклинание против епидемията не залага просто на смеха като емоционален антипод на страха. Същностното в нея е припомнянето на живота през окомера на опасността. Възсъздаването му в нейния реквизит и гардероб. И всъщност - овеществяването на заплахата именно като реквизит, като купчина от гротескни маски и чудовищни декорации, сред които отново грандиозно избуява неудържимият прилив на живота. Ведно с епидемично заразителния присмех над дебнещото зло.

Къде ли не надникна коронавирусната комика в представяните тук десетки примери? Очертаването на познати етнологични зони, смехово преосмислени във фантазни открити или имплицитни конфликтни констелации, не подмина редица популярни взаимоотношения, ритуали, навици, но ги видя преосмислени през хумористичната условност на новите атрибути, символи, практики, свързани с епидемията: абитуриентските балове; надхитрянето с властта; родствените вражди; любовните авантюри; порочното влечение към алкохола; себеизразяването на личното превъзходство в преструктуриране на типологични представи за чуждите и чуждоземните недостатъци. Не с по-малка настървеност присмехът моделира и новите форми на социалната екзистенция - домашното битуване и социалната дистанция, като не пропусна да комедиализира професионалните принудителни практики, както и да надгради традиционни пародийни схеми на специфичните семейни отношения. И много, много други...

Ефектът на смехотерапията се изразява не единствено в успокоението, което шегата със своето напрегнато игрово и въображаемо естество постига, като създава усещането за защитеност на присмехулника. Да, той стои извън границите на сътворяваната художествена условност, в която полага окарикатурената заплаха, и така се приближава безопасно към нея, обезоръжава я, опознава я, опитомява я. Но смехотерапията обновява познати форми на напрежения и противоречия сред многолики общностни пулсации на живота, като присъединява към комичната и парадоксалната им същност едно зловещо явление от съвремието ни, впримчено да създава нови осезания именно за този пъстър, вибриращ, искрометен живот. Така епидемията от буквално смъртен враг неусетно се превръща в негов покорен лакей.

БЕЛЕЖКИ

1. Според лапидарното определение на Ян Орлицки вицът е "несложна логическа игра с комична насоченост... комично наподобяване на реалността" (Орлицки 2003: 159, 163). От тази гледна точка всички единици на изнесения тук неофолклорен виртуален материал могат да бъдат определени като такива, но това ни се струва твърде несправедливо. Вицът като делнично понятие в културното съзнание на българина е свързан с диалогичен обмен или със сюжетен ход, а най-често и с двете. [обратно]

2. Това ново, динамично и плодоносно фолклорно явление, съвсем не бива да бъде подценявано, още повече че понякога една завършена форма може да има конкретно фиксирано авторово начало, преди да се фолклоризира в мрежата чрез ефекта на многобройните споделяния: "Нямам търпение да мине този период и отново да не се виждам с хора, защото не искам, а не защото не мога" (потребител на Фейсбук с профил Даниела Виячева). Оригиналният, остроумният, авторски породеният фейсбук статус се превръща в един от новите жанрове в съвременната комична продукция в интернет, която нерядко се разраства и видоизменя, като при това избледнява връзката ѝ с автора. За съжаление, това явление у нас още не е изследвано. [обратно]

3. Тук е мястото да припомним нещо, което обикновено остава встрани от вниманието на изследователите. А то е, че вицът е представител на фолклорната комична проза и по-общо на приказната традиция и в този смисъл генетично носи потенциал с всеки свой текст да осмисля обитаваното социално и културно пространство [...] Всички те (герои на вицове - б.м., Б.Д.) изграждат пъстро и на пръв поглед необхватно многообразие от теми и персонажи, чиято най-важна цел е внимателно да обхожда актуалния контекст и със силата на смеха отново и отново да препотвърждава споделеност на знания, стереотипи и културни граници, на ценности и приети норми (с препратка към книгата на автора "Вицът и неговите послания", стр. 13-37 - б.м., Б.Д.) (Станоев 2013: 26). [обратно]

4. Както вече видяхме, вторият план - по-ясен или контаминиран, е първият оразличаващ белег на пародията - самият термин го носи в себе си. Но начините на изява на втория план в пародията са извънредно разнообразни, тъй като пародията не просто "имитира" художествената творба, не просто я показва в "криво огледало", а я прекроява и преобразява (Янев 1989 :73). [обратно]

5. Словесните сценографии, както се вижда, имат своите имагинерно провокирани ролеви вариации. Модифициращите културно-психологически съпоставки активират лудистичния механизъм не само вътре в сюжетната схема на творбата, но и във въображението на възприемателя, за да породи представата за игра на стражари и апаши с държавния апарат: "Световете, създавани в ролевата игра, са фикционални, художествени светове, нерядко твърде различни от всекидневния, познанието за които е отвъд обхвата на индивидуалния жив спомен. Смисълът на играенето на ролята е в усилието да бъдеш някой друг, в друго време, на друго място. Ролевата игра е среда за интерпретиране както на непосредствената социална действителност, така и на всички измислени светове, до които играчите са имали достъп" (Илиева 2018: 219). [обратно]

6. Мукаржовски, без да пренебрегва многостранните връзки на комиката с разнолики когнитивни полета, изтъква като нейно ядро семиологичния ѝ заряд: "...в целом же ясно, что комическое, несмотря на свою богатую психологическую и особенно социологическую проблематику (например, на тесную связь некоторых типов комизма или определенных комических тем с известными общественными слоями или известной средой), в первую очередь является проблемой науки о знаке и значении (семиологии): только с точки зрения этой науки может быть определено его основное свойство и дана его типология". [обратно]

7. Престижните пластове, ниските ситуации и оглупелите, обхванати от някаква своя свръхидея, говорещи и действуващи като автомати познайници на Остап - това са обектите на иронията, носена в неговата реч. Обект на ирония обаче е и нейното средство, клишето и цитатният механизъм. С големите смислови разстояния, през които се извършва, и комичните резултати, с които завършва, цитирането разкрива обратната си страна, а неговите водещи положителни цели - авторитетност, разяснителност, онагледяване - се преобръщат в своята противоположност (Георгиев 2019: 87-88). [обратно]

8. Комичното всъщност е в услуга на търсенето на идентичното в два вида диференциация. Едната, обърната навън, към другия, се проявява в присмеха, иронията, сарказма и се задоволява с тях. Втората се съсредоточава в себе си. Тя изисква хумора като способност да се надсмиваш над самия себе си, предоставяща възможността за търпимост към другия (Борецки 1996: 33). [обратно]

9. Тъй като колективната памет за разлика от "историческата" не се основава на събития и периоди, а по-скоро на нагласи и представи, стереотипите, особено етническите - когато се касае за етническа общност, са основна база за поддържането на тази памет. Нещо повече - те са основните средства за непрекъснатото реактуализиране на паметта и, по този начин, поддържане на идентичността [...] За появата на етническите стереотипи не е нужно да благоприятства някакъв разрив или каквато и да е среща с конкретната друга общност. Всъщност съществуват етностереотипи по отношение на общности, които могат да бъдат сведени под общия знаменател "значими други", както и такива, които по някакъв по-агресивен начин навлизат в общественото пространство - това се случва най-вече чрез масовата култура (Гергова 2012: 211-212). [обратно]

10. Григорий Пермяков нарича тези синтактични конструкции "короткие (одномоментные) анекдоты". (Пермяков 1988: 35). Въздържаме се от използването на този сполучлив термин поради възможното смесване на понятията "виц" и "анекдот". Но безспорно са кратки едноактни комични етюди. [обратно]

11. Значението на лексикалните единици не бива да се приравнява с конкретен смисъл, тъй като обхваща цялата мрежа. То е предварително зададено, голяма част от възлите и отношенията между тях са общи за говорещия и за слушащия. Множество каламбури, изградени въз основа на полисемия и омонимия, разчитат на пълното съвпадение на речевите вериги на фонологичния полюс [...] Вицът сблъсква две несъвместими области, кара слушателя да се смее на собствената си ограниченост. За да се постигне желаният ефект обаче, е необходимо слушащият да заеме гранична позиция - да се идентифицира с първоначалната нагласа, а после да се дистанцира от нея и да я иронизира като ограничена. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Борецки 1996: Borecký, Vladimír. Odvrácená tvář humoru. Liberec - Praha: Dauphin, 1996.

Георгиев 2019: Георгиев, Никола. Цитиращият човек в художествената литература. // Георгиев, Никола. Литературоведският Вавилон. Междутекстови анализи. Диалози и мълчания. София: Изток-Запад, 2019.

Гергова 2012: Гергова, Лина. Етнически стереотипи във всекидневната култура. София: Парадигма, 2012.

Илиева 2018: Илиева, Ангелина. Ларп културата: между и отвъд. София: ИЕФЕМ - БАН, 2018.

Литературна 2001: Литературная энциклопедия терминов и понятий. Сост. Николюкин, Александър и коллектив. Москва: Институт научной информации по общественным наукам Российской академии наук, НПК Интелвак, 2001.

Мукаржовский 1994: Мукаржовски, Ян. Исследования по эстетике и теории искусства. Москва: Искусство, 1994.

Орлицки 2003: Orlický, Jan. Záhady komična. Praha: Futura, 2003.

Пермяков 1988: Пермяков, Григорий. Основы структурной паремиологии. Москва: Наука, 1988.

Сивилова 2013: Игри със значението: каламбурът. // Хуморът: прочити, практики, техники. София: АИ "Проф. Марин Дринов", 2013.

Станоев 2013: Станоев, Станой. "Върви си по улицата песимист...". Политическите вицове от времето на социализма. // Хуморът: прочити, практики, техники. София: АИ "Проф. Марин Дринов", 2013.

Янев 1989: Янев, Симеон. Пародийното в литературата: София: Наука и изкуство, 1971.

© Богдан Дичев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2020, № 12 (253)