СЛЕПОТАТА - ДАР ИЛИ НАКАЗАНИЕ

Антония Сеизова

web

Разсъждавайки върху темата за слепотата, не може да не си зададем едни от най-важните въпроси, свързани с нея, а именно: Какво означава да бъдеш сляп и какво - да бъдеш зрящ? Физическата слепота ли е най-страшна, или съществува и друг вид заслепеност? Възможно ли е слепотата да бъде наказание за човешките съгрешения, или пък благословен дар, отварящ очите за истинската светлина? И ако е така, то тогава кой налага наказанието и кой дава своята благословия?

Още от древността хората са се стремели да намерят отговорите на множество подобни въпроси с цел да разберат причините за своето страдание, да го преодолеят и да открият щастието - така мечтания пристан от бурите на живота. В основата на всички питания стои едно-единствено: В какво се състои истината и какво трябва да направим ние, хората, за да я открием и окончателно победим всяко заблуждение, всяка слепота?

Древногръцкият философ Платон, живял през 428-348 г. пр.н.е., е смятал, че е възможно човек да прогледне и да се наслаждава на върховното благо, включващо в себе си Истина, Добро и Красиво, само ако се вгледа в дълбините на душата си, пазеща спомена за това благо. Ето какво разказва Платон в своя мит за пещерата: Според него хората са оковани в пещера, в която единственото, което виждат, са движещите се сенки по една от стените й. Това са сенките на обектите зад тях, за чието съществуване дори не подозират. В света на сенките, както философът нарича пещерата, хората са потънали в дълбока заблуда, не осъзнавайки, че зад тях, извън пещерата, се простира цял един свят, облян от светлина и съвършенство - светът на идеите, от който е част човешката душа. Ето защо, ако човек се вгледа в собствената си душа, той би могъл да се освободи от своите окови, да се обърне и да поеме по трудния и болезнен път на своето проглеждане (както знаем, ярката светлина първоначално причинява болка на очите, привикнали към тъмнината). И така, веднъж съзрял върховното благо, човек трябва да реши дали да остане в света на идеите, където би имал всичко, или да се върне в пещерата и да се опита да помогне на своите събратя също да прогледнат. Ако избере второто, той ще обрече себе си на неминуема гибел, причинена или от обременяващата мисъл, че е загърбил светлината, или от хората, невярващи на “абсурдните” му думи, недоказуеми в света, в който живеят.

Логичният въпрос, който ние бихме си задали, е: В какво се състои трудността на избора? Простият отговор е: В човека, в неговата вродена склонност да изпитва състрадание към другите, още повече когато самият той е изпитал същата болка и е съзрял идеята за доброто.

Но в цялата тази история става ли ясно чия слепота е дар и чия - наказание? Слепотата на намиращите се в пещерата хора не им позволява да се докоснат до истински ценното, но те не го осъзнават, то не им причинява болка. Колкото до успелия да прогледне - през цялото време светлината го заслепява и прогаря очите му, а когато най-сетне свикне с нея, той разбира, че е изправен пред тежък избор.

Изглежда, че слепотата не може да се определи само като наказание или само като дар. Колкото и странно да звучи, в повечето случаи тя е и двете. Също както доброто и злото, макар и в различно отношение, формират същността на всяко нещо, така и слепотата има две страни - едната е тъмна, а другата - светла. Човек не може да промени този факт, но той може чрез своя избор да наклони везните така, че в неговата слепота да преобладава щастието или пък страданието.

Естествено е, че всеки от нас би искал щастието да бъде фарът, направляващ неговия лутащ се сред вълните на живота кораб. Но в коя посока трябва да се обърне, за да го види? Вярната посока е една-единствена - тази, от която духа нежният вятър, повтарящ като ехо думите: Трябва да вярвам, защото вярата дарява живот, трябва да обичам, защото любовта дава криле, и трябва да полетя, защото свободата дава безсмъртие.

Вяра, Любов и Свобода - това са трите ключови думи, чрез които всяка слепота се превръща в огромно щастие (в което винаги има зрънце болка), в истинска благословия, в безценен дар.

Когато те са потиснати, слепотата се явява истинско наказание, независимо дали е физическа, или духовна. В този смисъл най-страшното наказание е това, което човек сам си налага. То е собственото му престъпление, а именно - невярването и отхвърлянето на доброто и красивото.

Българският поет и революционер Христо Ботев нарича подобни хора “рояк скотове... и слепци с очи”. А слепият Вазов герой дядо Йоцо възкликва, “гледайки” зрящите си събратя: “Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам”. Да, много често зрящите очи не са способни да видят светлината, а само беглите отблясъци и гонещите се по стената на пещерата сенки. Но истинската им болка, истинското им наказание произтича от факта, че те не вярват в съществуването на нещо по-добро, изпълнено с по-голяма любов и свобода, към което да се стремят. Вярно е, че робството и сивото ежедневие, изпълнено с “неволи, трудове, дребни борби” (Иван Вазов - “Дядо Йоцо гледа”) могат да се превърнат в причина за човешката слепота, но човек има силата да избере дали да се бори за разрастване на светлината, или да се отпусне по течението на мрачния поток, забравяйки, че в него има и искрица надежда, възможност за промяна.

Ако не беше така, щяха ли българските творци да изливат сърцата си в слова, парещи от гняв и болка? Не правят ли те това именно за да покажат, че мракът може да отстъпи пред светлината и че слепотата може да бъде в по-голяма степен дар, отколкото наказание, стига човек да го поиска и да се устреми с всички сили към постигането му.

В някои случаи страданието е способно да покаже пътя към щастието, да се превърне в извор на енергия и желание, вместо да застине в поредната ледена статуя, изваяна от отчаянието. За тази цел човек не трябва да позволява сърцето му да изстине и волята му да се скове. Физическото ослепяване например е един изключително тежък шок за човека, променящ целия му живот и мироглед. Не твърдя, че знам какво е усещането (Как бих могла да знам?) или че е лесно да се преодолее, но е нужно страдащият да направи усилия да продължи напред с вяра, любов и надежда. Съмнението, страхът и съжалението, разбира се, никога не могат да бъдат премахнати напълно (без значение за какъв човек става дума), но истински важното е коя страна на слепотата ще надделява, тъй като нито един слепец не е напълно сляп, както и нито един зрящ не вижда напълно добре. И което е още по-изумително - физическата слепота би могла да доведе до духовно проглеждане. Тогава слепотата е възможно най-големият дар и възможно най-малкото наказание.

Главният герой във Вазовия разказ “Дядо Йоцо гледа” наистина успява да преодолее болката от невъзможността да види “българското” поради своята физическа слепота, затворила в съзнанието му картината на “една дълга робска нощ без проблясък от радост и надежда”. Всъщност дядо Йоцо успява да съзре със своето духовно зрение промяната, настъпила след oсвобождението на родината - нещо, непосилно за зрящите. Това той постига не само защото слепотата му го отделя от видимия, материалния свят, носещ делнични грижи, разочарования и огорчения на тези, които действително ги виждат, а преди всичко, защото неговата душа не заспива, не се погребва в мрака, на който бива обречена, тя счупва оковите си и се отправя към истинската светлина. При дядо Йоцо страдание от духовното проглеждане липсва, тъй като, казано съвсем образно, докосващите го слънчеви лъчи го стоплят, но не могат да причинят болка на безжизнените му очи. Именно по този начин дядо Йоцовият “недостиг” се превръща в предимство, тъмната страна на слепотата му отстъпва пред светлата, безценният дар измества наказанието, превърнало се в спомен.

Това е възможно да се случи не само в литературния, но и в реалния свят. В своето есе “Слепотата” например слепият аржентински писател Хорхе Луис Борхес споделя: “Слепотата не бе за мен пълно нещастие, не трябва да бъде гледана патетично... Да си сляп, има своите предимства... Слепотата е дар.” На своята слепота писателят гледа като на източник на вдъхновение, като на нещо, случило му се с определена цел. Той я смята за страдание, но и за благословия. За Борхес слепотата е наказание може би само дотолкова, доколкото е носител на спомена за първия момент от живота му, прекаран в мрак, но е преди всичко дар, защото решението му да не се предава, да продължава да живее и да се стреми към щастието е запалило в него огън, който е превърнал първия страшен миг на слепота в последен и е разкрил пред него безкрайните хоризонти на душевното познание.

Най-важното, което трябва да запомним, е, че нито един от нас не е напълно зрящ или сляп. Човек никога не може да обхване всички гледни точки и в този смисъл той е сляп за едни неща, но за сметка на това вижда други, често невидими за останалите. Именно в това се състои нашата уникалност - в собствената ни непълнота и несъвършенство, които непрестанно ни тласкат напред. Слепотата ни, било то физическа или духовна, винаги е била, е и ще бъде едновременно наше наказание и наш дар, чието отношение определяме ние самите. Ние избираме доколко да наказваме себе си, допускайки страданието да ни погълне. Но все пак не трябва да забравяме, че най-големият дар винаги е този, който човек сам дава на себе си - Вяра в Истината, Любов към Доброто и Свобода да постигнеш Красивото.

© Антония Сеизова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.08.2005, № 8 (69)