РОМАНТИЧНИЯТ ЗАЛИВ НА КОСТАДИН КОСТАДИНОВ

Антон Баев

web

Втората белетристична книга на Костадин Костадинов (1960) Заливът на Ифигения премества границите на Резерват за розови пеликани (1991) не само във времето - 25 години по-късно, но и в пространството.

Географията на новите истории на К. Костадинов свързва континенти и морета, езера и реки, за да ни покаже, че човекът е земноводно: влечуго и птица, хищник и жертва, разрушител и творец, с две думи: звяр и природа.

Не помня от колко години точно (при всички случаи над десетилетие) не съм писал отзив за книга, а сигурно от двайсетилетие - веднага след като съм я прочел. Банално е да кажа, че разказаните истории хващат. Много истории хващат, но само докато ги четеш.

Заливът на Ифигения е завършен свят, а това е всичко, към което се стреми изкуството на разказа. Преди много години бях писал, че краткият разказ може да побере и най-дългия живот.

Историите на Костадин Костадинов не са от най-кратките, но със сигурност заключват живота на героите, обемат го в неговата цялост и завършеност: разказите свършват там, откъдето продължението само би дразнело.

Това е майсторството на зрелия разказвач: да знае къде да сложи точката. Другото Костадин Костадинов го има много отдавна - от три десетилетия, но скромно не го демонстрира. 2 книги за 25 години. Подобна пауза може да се обяснява с много неща, но в случая тя е работеща - не за автора, а за литературната история на българския разказ. Но ще оставя тази вратичка открехната за бъдещи изследователи на този жанр.

Тръгвам от заглавието.

Чух няколко признати съвременни прозаици да споделят, че Заливът на Ифигения не е точното заглавие. Тезата, с две думи, се базира на усещането им, че най-силна в сборника от 5 прозаични парчета е повестта Последният войнишки император.

След като прочетох книгата (може да е излишно, но ще го натъртя - на един дъх и с много носталгия), съвсем не съм съгласен. Повестта е, разбира се, най-обемният и вероятно най-претенциозен текст в сборника, но не е структуроформираща нито в книгата, нито в плана на двете досегашни книги на Костадин Костадинов.

Откриващата история - Заливът на Ифигения, носталгичното завръщане в лоното на мъртвата любов, е истинският вход към този сборник, който чрез историите на героите си непрекъснато смесва минало с настояще, настояще - с още по-давно минало, случило се - с въобразено, световете на хората - със световете на животните, бреговете - с откритото море, подземието - с небесата. В тази кавалкада от смесени въобразености и преживени илюзии Заливът на Ифигения като вход и Белият котарак - като изход от петте истории, са естествената рамка, без която книгата би се разпаднала, не би звучала като единно тяло, а сборник от привнесени истории.

Затова и две думи за завършващата новела Белият котарак. Чудесното, светът на превъплъщенията на хората и животните, който е истинският свят на разказвача Костадин Костадинов, би стоял незавършен без Белият котарак. Новелата (една от най-кратките в българската литература) няма как да избяга от чудесния и апокалиптичен свят на Павел-Вежиновата Белият гущер. Но докато авторът на Бариерата е визионер на бъдещия масов убиец в лицето на героя си - чудовището Неси, в Белият котарак Костадин Костадинов по приказен начин разказва историята на човека-хищник от 90-те години на ХХ в., за да го спаси в приказния, чудесния свят на фантазното.

Между двете истории са заключени още три. Втората и третата - Аполон на Божидар и Душевадката, вибрират върху спасителните и унищожителни сили на изкуството като паралелен свят на реалното. Героите им - скулптор (първата) и скулпторка, която е принудена да прави мебели в една бутафорна емиграция (втората), са одарени от магическата сила на свръхталанта - оная степен на талантливостта, която и наказва. В последна сметка Душевадката избира да живее пред това да умре и стане известна, а Божидар - да обезобрази статуята на приятеля си, за да спаси живота му. Така изкуство и живот, въобразено и реално си разменят местата под зоркия и вездесъщ поглед на Коце-Костадиновия ангел-хранител, появяващ се във всяка история - под вънкашност чужда.

Няколко думи и за повестта Последният войнишки император. Писан на кораб по време на дълго пътешествие до Южна Америка, текстът вибрира темпорално между ХХ-ти и III век, между Тоталитарния свят и Римската империя. Повестта, която определено търси релации с Изгубения кивот, е готов филмов сценарий, обаче за режисьори от коляното на Спилбърг. Може пък и да ги имаме, далеч съм от Седмото изкуство и неговите днешни продължители.

Наративът по-скоро се гледа, отколкото да се чете: къси глаголни изречения, прескачане през хронотопа, ремарки и екшън, и най-вече задължителният за добрата проза въпрос: какво ще стане нататък.

Да, какво ще стане нататък! Без този въпрос да ни подканя да намерим отговора му до последното изречение, добра проза няма. Може би има конгениална (по Остап Бендер), но добра - няма.

Ето, че книгата Заливът на Ифигения най-после ни връща към добрата среднокъса българска проза.

След, има-няма, четвърт век чакане и лутане.

© Антон Баев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.05.2016, № 5 (198)