ДАСКАЛСКАТА ПОЕЗИЯ В МОДУСИТЕ НА СРАМА И СТРАХА

Анна Алексиева

web

Всеки опит за адекватно четене-тълкуване на даскалската поезия неизбежно се сблъсква с цяла парадигма от нагласи и тенденции тази поезия непременно да бъде дефинирана като периферно явление, като безпомощно стихоплетство, да бъде упреквана в шаблонност и примитивизъм на изразните средства, или, най-общо казано, да бъде обвързвана с определения, маркиращи нейната естетическа непълноценност. Тези определения обаче, сходни в липсата на утвърдителност, само задълбочават неяснотата и неопределимостта на този тип поезия, утвърдил се през 40-те и 50-те години на 19. век във връзка с развитието на възрожденския периодичен печат и образователно дело. Проблематичността е очевидна дори на равнище назоваване - общоприетият термин даскалска поезия обикновено е съпътстван от пояснения и уговорки за неговата неефективност. Не е ясно дали той обхваща поетическите текстове, писани от учители, или стихотворенията, тематизиращи училището като институция. А може би става дума за специфичен стил или, по-скоро, за липсата на такъв¹.

Настоящият текст изхожда от разбирането, че даскалската поезия експлицира определено чувстване-разбиране за света, което кореспондира до голяма степен със значимите за проекта на Просвещението идеи и заедно с това генерира вторични, производни значения, които случват интегралното послание на тази поезия. Може да се предположи, че прекомерната обстоятелственост, стилова несигурност, колебаеща се между поетическото и публицистичното говорене, дидактизмът и всички противоречиви прояви на фигуративно и събитийно-наративно равнище в нея са породени от желанието на словото да изкаже докрай, дори с цената на семантичния излишък, своята дълбока неудовлетвореност от културното настояще, която би могла да бъде обяснена с категориите срам и страх, разбирани като знакови идеологически концепти, характеризиращи типа поетическо мислене.

В статията си „За семиотиката на понятията „срам“ и „страх“ в механизма на културата“ Юрий Лотман², приемайки като отправен пункт определението на Клод Леви-Строс за културата като система от норми и забрани, налагани върху естественото развитие на човека, говори за два типа културно поведение: регулирано от срама и регулирано от страха. Двата паралелни и взаимодопълващи се модела на поведение могат да бъдат обяснени посредством опозицията ние - те. Лотман твърди, че „културното „ние“ е колектив, в който действат нормите на срама и честта. Отношението ни към „другите“ се определя от страха и принудата.“

Ненавременното откриване на просветни институции, назначаването на неподходящи, неподготвени учители, архаичните методи на обучение, или, най-общо казано, безпросветността, „духовната леност“, наложили се като доминиращи теми в даскалската поезия, пораждат състоянието срамуване, преживявано вътре в „нашия“, българския, обществен живот:

...Да ся веч’ избавиме от това посрамлени (болд. навсякъде мое - А. А.), с кое до днес народо ни дума с досаждение³; ...В смях и в посрама/ всяк ни изведи!⁴; ...Вси да ни ся подсмиват/ в очи да ни набиват⁵; ...Но тя сос плач моля/ ...да отдвоиш малко/ от твойта сермия/ да си купя книшки/ а не срамотия⁶; ...Не можим да идим в селата/ чи ни ся смеят децата/ чи сме на подир остали⁷; ...Като булки от срам варвяха/ като сажди бяли бяха,/ хубави като за смях⁸; ...Колко е срамно, что сте сторили/ колко е жално! Грях сте добили...⁹ и т.н.

И тъй като срамът се поражда в рефлексията, в погледа отстрани през очите на другите членове на общността (срам се изпитва пред някого), в даскалската поезия зазвучават два генерални мотива: срамът пред предходниците и срамът пред наследниците. Първият мотив е заявен в текстове, обикновено назовавани ридания, плачове за мъртвия учител. Те тематизират неизпълнения дълг пред онези, които вече ги няма. Болката от невъзможността техният пример да бъде продължен поражда срама, усещането, че смъртта на учителя няма да бъде компенсирана, че неговото дело ще бъде забравено. Вторият мотив моделира почти апокалиптичните визии за деца, оставени на произвола, деца, превърнати в жертва на общественото бездушие:

...Сви саг’ български наши дечица
Жалостно пружат своя ръчица.
Викат горко, на Бога въздишат,
Кръвавите си слъзи испущат
И на назе синовно насланяват,
Страхопочитателно поклоняват
Ния да ся стараеме тука
За нихната потребна наука¹⁰...

Всички примери, обговарящи по един или по друг начин състоянието срамуване (от безпросветността, от невежеството, от неизпълнения дълг...), всъщност са индикатори за нещо по-малко видимо, но по-трайно и по-травматично: срамът от вкореняването на субекта в затвореното пространство на бита и неговата неподготвеност да пребивава в светлината на публичната сфера. Разбира се, тази неподготвеност, некултивираност на неговата социална същност, има по-скоро метафоричен характер. Според Илия Конев¹¹ „почти няма новооткрито училище, новообразувано читалище или новоиздаден вестник“ - все примери за грижа към обществените нужди, „във връзка с които някой някъде да не упреква българите (пряко или косвено, остро или умерено) в „дълбок сън“, в неангажираност към интересите на общността. Стремежът към социализация, към изграждането на един разумно подреден свят, моделиран от познанието и културните постижения на човечеството, е не само просвещенска идея, превърнала се в централна тема за даскалската поезия. Нека припомня, че още античното светоусещане натоварва думата privatus (частен) с отрицателните конотации на отсъствие, лишеност от нещо. Пребиваването изцяло в частната сфера, откъсването от обществените дела са характеристики на несвободния човек, на роба¹². Ето защо в разглежданите текстове желанието на субекта да се впише в общественото пространство е начин да заяви себе си, да превъзмогне не-свободата си, състоянието на лишеност. Отказът от встъпване в публичната сфера, изразяващ се в безразличие към духовните и просветните нужди на общността, се припознава като срамен. Във връзка с това се създава цяла парадигма от морални норми, чието спазване и съблюдаване конструира позитивния морален статут на субекта. Грижата за общественото благо, просвещаването и възпитаването на общността; социалното, а не интимното; публичното, а не частното, се разпознават като висши добродетели и тяхната надпоставеност в системата на ценностите експлицира обезсилването на средновековния културен код, според който човек е длъжен „да бяга от грижите за тукашния живот“¹³. В този смисъл даскалската поезия не просто вменява на субекта определени длъжности и роли - тя прави опит да трансформира, да премоделира моралния облик на света в момент, когато религиозното чувство все повече отслабва.

Неспазването и незачитането на посочените норми е знак за безсрамно поведение. В редица периодични издания, особено по страниците на „Цариградски вестник“, се поместват стихотворения, придружени от обяснителни бележки, които изобилстват с примери за злоупотреби, аморални прояви¹⁴ (най-често от страна на учители) или просто с обвинения за неангажираност към просветното дело. Прави впечатление, че тези текстове, отличаващи се по правило с изказ, чиято основна цел е да бъде всеизчерпващ, обговарящ и важното, и маловажното, представят най-често типа аморално поведение и по-рядко конкретния негов носител. В стихотворението на П. И. Кокушар Вражарка¹⁵ например, съдържащо любопитния акростих: Слушаме жалостно, че ломското читалище клони да падне, името на „виновника“ е премълчано, а неговите индивидуални особености, мисли и емоции са сведени до обобщаващото:

Любов в наука той в сърце нема,
Име му тука не ща спомена...

Би могло да се помисли, че посоченият пример всъщност изразява една от основните характеристики на поетическото мислене: пестеливата обстоятелствена поясненост, художествената условност, която прикрива и модифицира реалната житейска ситуация. В публицистичните отрязъци обаче, придружаващи един или друг поетически текст, се активизират същите задръжни механизми, които потискат прякото назоваване. Към стихотворението Многоучений болгарин¹⁶ например, публикувано в „Цариградски вестник“ от анонимен автор и разработващо познатия мотив за неподготвения, неподходящ учител, е поместена следната бележка:

Ако и с благодарение вместяваме горните стихове като доволно добре сложени, с прескорбност обаче замечавами следующите: от разуму лесно е да види всякий, че тии ся относят на едно от ония лица, които като научили са азбуквите да сричат речите ... станали даскали, богослови, философи, и назвали себе учители... Не позволихме... сега имената им да обявим...: оставихме ги на времето и на совестта им сами да разумеят колко това нихно поведение противодейства не токмо на ползата на самите нихни чеда (защото ищат да ги оставят без наука и тягост на землята), но еще и на Божите и Царски заповеди.

От подобен характер е и статията на П. Р. Славейков Подновението и успехът на българщината в Търново¹⁷, в която четем:

...Главният виновник, аз не бих го нарекъл по име... Той е от общите Българоненавистници..., на когото гнусните злоби и мръсните интриги не мога, освен с отвращение да изразя... той, думам, е заклет изедник на Българското просвещение... Повече не мога са обясни, без да не попадна в опасност...

Може да се предположи, че в посочените примери, отвъд цялото многообразие на емоции и афекти, се задействат и механизмите на страха. В опита си да премоделира моралните ценности, даскалската поезия описва едно ново пространство на своето. То вече не означава единствено кръвнородствена близост и етнически връзки. Родствеността тук е от друг порядък. Тя обхваща носителите на новия морал, интелигентите, приобщените към идеята за културния просперитет на общността. В този смисъл носителят на „безсрамно“ поведение вече не е свой, той обитава пространството на другостта и действията му са разпознати като плашещи, враждебни.

Подобно отношение на допълнителност, в което влизат сферите на срама и на страха, е откриваемо и на друго равнище. Става дума за текстове, в които срамът от собственото непълноценно културно развитие се трансформира в страх от загуба на идентичността, в страх от чуждата (вече в етнически смисъл) културна агресия. Според Румяна Дамянова¹⁸ този модус на страха се изживява особено драматично през целия възрожденски период. В стихотворението на Петър Протич Состоянието на някои български училища¹⁹ е тематизирана болезнената замяна на българските имена с чужди:

... Даскалът на грък приобръща
Сякого и го прикръща:
Ксанту Руся назовава,
Ставру - Кръстя; Пилев - Калча;
Перикли прекръстил Славча.
Пък на Куна име дал
Клитемнестра, чи кат даскал
По челото й го надраскал...

Името и произходът като основни идентификационни маркери²⁰ стават обект на подмяна и в стихотворението на Стефан Изворски Книжнина и въспитание от А. Б. В. Г. Д.²¹:

... Да ви ся смеят
с тейзе нареди!
И да доказват,
чи сме безкнижни!
Чи сме татари!
С имя излишни,
уприличени на агаряни...

Знаците на принадлежността към българското мъчително се заличават в срещата с другостта. А човек, лишен от историята и произхода си, от името, от паметта за себе си, не е изцяло човек. В този смисъл може да се обясни неиндивидуалността, имперсонализмът на субекта в посочените текстове, както и засилената персонификация на институции и вещи (училища, читалища, градове), на абстракции и символноидеологически конструкти, които се снабдяват с тела. Когато човека го няма, оживява вещта. Така пространството, което даскалската поезия описва, много често изглежда обезлюдено, лишено от субективно присъствие, но затова пък то се превръща във вместилище на артефакти и олицетворени предмети, способни да изкажат човешките тъги, страхове и неудовлетворености.

На трето равнище модусите на страха са откриваеми в стихотворения, които обговарят взаимоотношенията на субекта с държавата и властта и конструират образа на „справедливия“, „просветен“ владетел:

... Да е жив Абдул Меджид хан,/ наш цар и кротък султан;/ той помисли и за наш род/ да даде и нему просвещен плод²²; ...Милвай, Боже, той султана/ да поживей с дълги дни,/ да видят българете/ школите си в тезе дни²³; ...Господи Боже, погледни,/ Абдул Меджита пожюви;/ как си народа обича,/ ...тъмната мъгла развея,/ над нази слънце огрея;/ Живей, царьо, живей,/ на много лета владей!²⁴... и т.н.

Затрогващите молитви, похвали и благопожелания към султана, с които изобилстват голяма част от разглежданите текстове; риторичните стратегии и похвати, чрез които той е представен като загрижен за стабилитета и просветния напредък на държавата владетел, са не просто трафаретни формули на одическото говорене. Чрез тях е направен опит да се предразположи и умилостиви Властта, а подобно поведение, инспирирано от компромиса за нея да се говори или с добро, или да се мълчи, съдържа и импликациите на страха.

Корпусът от текстове, обикновено назоваван даскалска поезия, генерира два характерни типа нормиране на човешкото поведение - чрез срама и чрез страха. Срамът регулира вътрешния свят на общността, а страхът определя нейните отношения с другостта (мислена в морален и етнически смисъл). Двата модела в различни модификации продължават да присъстват в даскалската поезия до момента, в който самата тя е припозната като непълноценно явление и става обект на дискредитация и маргинализация. Зад естетическите аргументи относно нейната несъстоятелност обаче несъмнено се спотайват идеологически мотиви. Оказва се, че да се терзаеш за собствената си просветна изостаналост, да тематизираш страховете и безсилието си в момент, когато идеята за национално и политическо освобождение е завладяла общността, е не само анахронично, но и срамно.

БЕЛЕЖКИ

1. Характерно в това отношение е изказването на Б. Пенев: „Разгледани във формално отношение, тия стихотворни опити нямат нищо общо дори с най-обикновените и елементарни поетични форми. Тук липсва не само размер - нито едно от тези стихотворения не е плод на поетически талант - досадно е не само да се четат, но дори и да се говори за тях... Не си заслужава да се спираме на тях и да ги анализираме“. Вж. Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 2. София, 1977, с. 708. [обратно]

2. Лотман, Ю. За семиотиката на понятията „срам“ и „страх“ в механизма на културата. - В: Поетика. Типология на културата. София, 1990, с. 326-329. [обратно]

3. Побуждение кам учението на Българчетата. (Анонимно.) - Цариградски вестник, 1849, 15 окт., № 69. [обратно]

4. Изворски, Ст. Книжнина и въспитание от А. Б. В. Г. Д. и прочая все що е добро. - Цариградски вестник, 1849, 17 септ., № 65. [обратно]

5. Славейков, П. Р. Единадесят момчета от Търново що бяха си дошле по Рождество... - Цариградски вестник, 1850, 18 февр., № 87. [обратно]

6. Пишурка, Кр. Един ученик моли отецът си да го остави на наука и му писува така. - Цариградски вестник, 1850, 28 окт., № 7. [обратно]

7. Василев, Ст. Плач на жеровнянските юноши. - Цариградски вестник, 1851, 13 ян., № 18. [обратно]

8. Протич, П. Состоянието на някои български училища. - В: Забавник за лето 1845 от К. Огнянович. [обратно]

9. Кокушар, П. И. Вражарка. - Цариградски вестник, 1858, 15 февр., № 366. [обратно]

10. Пишурка, Кр. Песен на Ломското новосъставленно училище и на испитанието му. - Цариградски вестник, 1849, 17 септ., № 65.

Словосъчетанието кървави сълзи в един друг тематичен модел на възрожденската поезия (Чинтулов) вече функционира и в политически смисъл. [обратно]

11. Конев, Ил. Българското възраждане и Просвещението. Т. 2. София, 1991, с. 92. [обратно]

12. Вж. Аренд, Х. Човешката ситуация. София, 1997. [обратно]

13. Василий Велики. Какъв трябва да бъде човекът. - В: Христоматия по история на България. Т. 1. София, 1978, с. 309. [обратно]

14. Употребявам думата аморален в нейния по-общ и същевременно първоначален смисъл на „несъобразен с привичното поведение“, „постъпващ не така, както трябва да се постъпва“. Аласдър Макинтайър, който по свой път достига до трансформации в смисъла на понятието през вековете, отбелязва характерната тенденция към стесняване на значението му, съгласно която то започва да се отнася най-вече към сексуалното поведение. „Как е могло да се случи това, пита се Ал. Макинтайър, че съм неморален се е превърнало дори в специален идиом, напълно тъждествен по значение на съм сексуално разпуснат?“ Вж. Макинтайър, Ал. След добродетелта ( Изследване в областта на моралната теория ). София, 1999, с. 55. [обратно]

15. Кокушар, П. И. Вражарка. - Цариградски вестник, 1850, 15 февр., № 366. [обратно]

16. Многоучений болгарин. - Цариградски вестник, 1851, 29 септ., № 54. [обратно]

17. Славейков, П. Р. Подновението и успехът на българщината в Търново. - Цариградски вестник, 1857, 26 ян., № 313. [обратно]

18. Дамянова, Р. Страхът като културна емоция (опит за типология на източниците и формите на страх през Българското възраждане). - Във: Фигури на автора (Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Б. Биолчев). София, 2002, с. 440. [обратно]

19. Протич, П. Состоянието на някои български училища. - В: Забавник за лето 1845 на К. Огнянович. [обратно]

20. Айзакс, Х. Идоли на племето. Групова идентичност и политическа промяна. София, 1997, с. 56. [обратно]

21. Изворски, Ст. Книжнина и въспитание от А. Б. В. Г. Д. и прочая все що е добро. - Цариградски вестник, 1849, 17 септ., № 65. [обратно]

22. Хилендарски, Онуфрий П. Песен на българската църква в Цариград. - Цариградски вестник, 1850, 28 ян., № 84. [обратно]

23. Изворски, Ст. Възрождение на Тулча. - Цариградски вестник, 1849, 09 юли, № 56. [обратно]

24. Евтимов, Ст. Похвални стихове. - Цариградски вестник, 1849, 01 окт., № 67. [обратно]

© Анна Алексиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 5
© Електронно списание LiterNet, 26.02.2005, № 2 (63)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 5.