Владо Любенов

web

1.

Преди да започна да мисля, чувствам и съзерцавам поемата “Малка поетеса" на Николай Милчев, ще направя две уговорки. Първата: Николай Милчев ще го наричам Големия поет, а внучката му, действителната героиня - Малката поетеса. Втората: критическото ми наблюдение ще бъде поднесено под формата на фрагменти.

2.

Големият поет сякаш хем иска да е малък, хем и не иска да заспи дълбоко.

А защо ли? Ако бях малък, щях да знам. Сега, пораснал, мога само да предполагам.

Онова състояние на сън е най-истинското, то е поезията. Сънят на Малката поетеса е пътят към живота.

Тя ходи в детска градина за сънища.
Истинска нощна градина

Сънят за Големия поет е крачка към отвъдното - то е проекция към смъртта. Големият поет не иска да умре, защото ще изчезне поезията.

за после не ми се мисли

3.

Стилът на Малката поетеса е “морето ми е до колене!" Артистичен, самонадеян, флиртуващ... И най-вече - безкраен. Искам да поясня още в началото: време, пространство и земно притегляне в тази поема не важат. Те нямат значение. Защото тя (поемата), Малката поетеса, изпълва мига, а той, детският миг, няма съзнание за измеренията. Всички знаем, че за децата цифрите са неосъзнати, те нямат реална стойност. И в това им е очарованието. Това е очарованието и на Малката поетеса. Тя не се самонаблюдава, не се самооценява, както правят някои пораснали поети. Големият поет се опитва да не го прави, завира си главата, лъже, че не познава значението на цифрите, бяга, прави се на важен, но, в крайна сметка, страда. Плаче, макар и в метафори:

Шие копче за ризата на тъжния дъжд.
Конецът прилича на мълния.
Тези капки валят от очите на мъж,
който бавно се спуска от хълма.

Големият поет не може да избегне от съзнанието, че тя

има сандали и ходи високо

докато той се "спуска от хълма". Но и прощава, макар че тя не познава още цифрите на любовта и времето.

Обичам те колкото пет

Диалогът е двустранен. От една страна - Големия поет, който търси гората на приказките. От друга страна - Малката поетеса, която си играе. С кого си играе Малката поетеса уж несъзнателно?

Отидох в най-дълбоката гора,
за да й търся шапчица от лешник.
А тя накичи своята с пера
и каза ми: "Гората се премести."

Съзнава ли Големия поет, че тя си играе с живота и смъртта, без да ги осъзнава и да ги разделя?

Мисля, че Големия поет го съзнава. И на него тази игра му харесва. Защото и той си играе с Измеренията. Смърт не съществува. Смъртта е тук на земята. А те двамата са горе и във всички посоки.

Едно от големите открития на ХХ век е, че предметите не се докосват, въпреки че така изглежда. Атомите им никога не се допират помежду си, а електроните им са на още хиляди други различни места в пространството. И то едновременно!

Да повторим думите на Малката поетеса:

Има сандали... Но ходи високо...
И лесно пристига във всички посоки.

И още:

каквото погледне - го приближава

Мистерия или случайно попадение?

Нека обобщим: Малко поети могат да размиват измеренията в стиховете си. Едни го правят, използвайки образите на безкрайните разстояния. Като Ботев например. Втори използват мистичността на музиката. Като Лилиев например. Милчев е влязъл в безкрайността на малките неща. Като Малка поетеса например. Не случайно в повечето му стихове персонажите му са малки предмети и същества. За да променяш пространствата на духа и да създаваш поезия, е необходимо да си безкраен. И е относително наистина дали това са малките, или големите числа, дали ще “ме обичаш колкото пет", или колкото “цяла вселена".

Не правя сравнения на таланти. А на “априори" съществуващи закони.

4.

След тази интродукция на безсмъртието, в поемата започват да се появяват едно по едно тайнствата. Първото тайнство, както видяхме, беше тайнството на живота и смъртта. Сега е наред тайнството на общуването.

При общуването с Красотата Големия поет е в стихията си.Тя е бяла! Той е остър, жилещ, парещ и в крайна сметка, много внимателен. А тя е нехайна!

Нека отново да кажем - Красотата е бяла и нехайна, а общуването и със самата нея е началото. Ако погледнем сълзите на Големия поет под друг ъгъл, ще съзрем тайната на кръщението. Плачещите му очи я очистват и провождат към живота. Големия поет не е просто живият поет. Тук, без знанието и желанието на героите на поемата, е влязъл божият промисъл.

5.

Но ето че в поемата Малката поетеса проявява първите си женски, човешки черти. Тя се опитва да променя Красотата. Да променя света такъв, какъвто е. Това е първото, несъзнателно изгубване на невинността.

Гледа как Витоша побелява и иска
да купи боя за коса.

…

Ябълката на двора е Айфелова кула -
можеш да гледаш до утре.

Светът вече не е чист и бял, в него са влезли приказките и съвременният свят - нереалното и реалното. Но Малката поетеса все още е боса н невинна.

Тя седи под дървото и се е събула.
И вижда навътре.

А как реагира Големия поет на това? Той вече отсъства от пейзажа, не я носи на голия си врат, не общува с нея.

Той стои с гръб към нея. Но само чака, ах, как само чака да му свирне и веднага се обръща.

Свирва с уста и дъждът се обръща.
Гледа я с измити очи.
Колко е слабичка и колко могъща.

Той е Дъждът, безспорно.

Но всъщност коя е тя, поете? Към кое гледаш с очите, дори на гърба си. Кое очакваш?

Любовта. Изкуството? Красотата? Кое?! Тук Николай Милчев става разточителен, той изброява непрекъснато примери за тази Света троица на живота, този ЛИК, който въплътява образа на Малката поетеса. Твърде много, ще каже някой, твърде много думи. Фрагментите от 37 до 47 са повече от десет, няма да ги цитирам. Там Малката поетеса е в стихията си, а на Големия поет сякаш не му се ще да свърши тая феерия на живота. Защо?

Преди да отговорим на този въпрос, трябва да направим най-страшното признание на Големия поет: Тя, Малката поетеса, неусетно, несъзнателно, разпиляла се във всички посоки, времена и състояния, вече е загубила своята невинност, тя пораства! Той, Големия поет, вече го е осъзнал и ще напише:

Когато й пробиха ушите,
плака с думи дълбоки.
Сега дори да мълчите,
чува във всички посоки.

Нека оставим без отговор това обвинение на Големия поет към нас, порасналите. Всички ние вече сме пробили ушите на нашите малки поети и поетеси, но най-страшното е мигът, в който те го осъзнаят.

6.

А сега ще се опитам да обясня защо е време да свърши тази поема. Ще завърша с това, което цитирах по-горе. Защото Малката поетеса започна да о б я с н я в а света, да го вижда по начин, който я “убожда". Затова всичко трябва да свърши. Преди да е станало късно! Нека все пак прочетем отново:

Нощем ходи сама от единия край
до другия край на двора.
Защото силният мравешки лай
плашел лошите хора.

…

Погледна брезата и потрепна с очи,
сякаш се беше убола.
За другите - не, но за нея личи,
че брезата е гола.

Ако Малката поетеса порасне, Големият поет ще умре, а това никой не го иска, нали? Затова Бог винаги създава Малки поетеси и Големи поети, за да съхрани тайната на живота. А тя, както знаем, е само в едно:

Пита ме сутрин, обед и вечер
дали я обичам.
Аз се разтапям върху хляба препечен
и като масло потичам.

ЛЮБОВ, ЛЮБОВ, ЛЮБОВ...

7.

“Малка поетеса" на Николай Милчев е поредната изповед на поета. Бих казал, в нея тайнството на изповедта е дълбоко пречистващо, такова, каквото го знаем още от времето на “Пейзажи с Лолита". Защото сега, в тази поема, единственият грях е любовта към невинността и красотата - грях, защото тук любовта към тях е повече, отколкото е любовта към Бога.

Надявам се да му бъде простено.

08.08.2012

Николай Милчев. Малка поетеса (поема). // Електронно списание LiterNet, 13.07.2012, № 7 (152) <https://liternet.bg/publish7/nmilchev/malka-poetesa.htm> (26.01.2013).

© Владо Любенов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.01.2013, № 1 (158)