ТВОЯТА ПРИКАЗКА

Венета Янкова

web

Не знам дали си чувал, но всяка приказка мечтае да се превърне в дете. Точно тъй, както и ти често сънуваш замъци, принцове и принцеси. Но ако това не се случи, то горката приказка е обречена. Дали изчезва, не знам. Но май е доста страшничко, ако приказките и децата вземат и запрашат вдън гори тилилейски. Е, Орисницата на приказките не била толкова зла, защото им подарила един ден в годината - един-едничък ден, когато те да се превръщат в деца. ¯

В тази ранна утрин, когато Градът едва беше отворил едното си око, а другото все още дремеше, хората си проправяха пъртини през снега: Обущарят - към дюкянчето си, Шивачът и Шапкарят - към своите работилнички, Козарят към стадото, а Ловецът - към горските дебри. Денят обещаваше да бъде съвсем обикновен, облечен в сиво като всеки друг божи ден. Но и той (както и аз!) си беше забравил обещанието. А когато един ден не удържи на дадената дума, тогава всеки мърмори: "Пак не познаха! Ама че метеоролози! Какви си ги измислят!" Та нима е толкова лошо да си измисляш, и така добре - да изпълняваш дадената дума? Да, но когато един ден си забрави обещанието, тогава се случват невероятни неща. ¯

Точно в този ден, същият, който си беше забравил обещанието, както всяка заран Хлебарят пъргаво сновеше в затоплената хлебарница и си припяваше ето това:

Когато очакваш с надежда,
зад клоните нещо поглежда,
от листите нещо наднича...
На слънчево зайче прилича:
подскокне, в шумака се скрие.
И чудото чакаме ние
ту тука, или пък - отсреща.
А то, присмехулното нещо
отпрашило толкоз далече
и няма го, няма го вече...

Хлебарят открехна вратичката на пещта. Но... той не можа да си поеме дъх! Върху дървената лопата, с която измъкваше хляба, наместо кифла или питка, да речем, се мъдреше малка закачлива ПРИКАЗКА.

- Хайде, спри за малко! Да поиграем! ¯

- Ти пък, не виждаш ли, че имам работа! Толкова кифли и банички трябва да изпека - хората ей сега ще дойдат!

- Не ми отказвай, моля те! - и Приказката го погледна с най-прекрасната усмивка на света. - Така ми се иска да стана момиченце! Да поиграем съвсем, съвсем мъничко, а? ¯

И без да чака, Приказката заподскача на куц крак из стаята. Разбудени от необичайния шум, кифлите занадигаха от тавите бухлати глави. Изведнъж тя се втренчи в портрета на стената, където се пъчеше важен носорог с готварска шапчица, а на рога му - кацнали безброй коледни гевречета.

- А защо носорогът носи на носа си рог? - изрече тя в скороговорка. Хлебарят, разбира се, не знаеше и мълчеше безпомощно. ¯

- ...Да не го хваща хрема! Види ли някоя болест и хоп! - нанизва я на рога си. - Хлебарят се помъчи да се сети дали е срещал някога носорог, а на рога му - да пърхат с криле разни болести.

- ...Затова пък елените често ги хваща хрема. - Кифлите щяха да се пръснат от любопитство, а Приказката не спираше да подскача. - Техните рога са на главата и докато сладичко си хрупат сено, болестта ги пипва здраво за носа и - право с термометърче в леглото....

- На тая болест май й казват "сенна хрема" - опита да се включи плахо Хлебарят и скри надълбоко в джоба си носната кърпа на квадрати.

- Виж!... Аз не знам как се играе....То беше толкова отдавна... ¯

- Спомни си! Никак не е трудно - умолително го подкани Приказката.

- Ами какво ще кажат хората? Солиден човек, хляб прави за целия град, пък играе като хлапе... Неудобно някак... - Хлебарят упорито се дърпаше, но по очите му си личеше как иска час по-скоро да нахлупи скиорската шапка и да хукне навън през снега след тази забавна Приказка. Тя му напомняше едно малко момиче, което той някога често сънуваше. ¯

Изведнъж Хлебарят се досети нещо много, много хубаво, грабна Приказката на ръце и като я подхвърли до самия таван, я целуна. После двамата си прошепнаха нещо тайно и още по-тайнствено се измъкнаха от хлебарницата. След тях кифлите запяха:

Вълшебство, вълшебство, от приказно детство
богато наследство си ти.
Светът с теб е хубав, тъй пъстър и любав,
че радостно ширя очи.
Вълшебство, вълшебство, след моето детство
завинаги с мен остани!

Щом отзвучаха последните тонове, Обущарят с изненада установи, че държи в ръцете си изящната Пепеляшкина пантофка. Шивачът видя на закачалката новите дрехи на царя. Шапкарят галантно се поклони на Червената шапчица. Козарят подвикна на седемте козлета, а Ловецът подгони вълка из дивата гора.

Беше КОЛЕДА - денят, в който обещанията се забравят, когато всички приказки оживяват и палят свещички по елхите и усмивки в душите на хората... ¯

Затова огледай се наоколо, може би някоя Приказка се гуши в снега и отдавна, много отдавна те чака. Тя е съвсем близко и навярно вече дърпа връзката на обувката ти: "Аз съм ТВОЯТА ПРИКАЗКА. Да си поиграем, а?"

Какво се случи по-нататък с хлебаря ли? В местния вестник писаха, че точно на Коледа му се родила дъщеря. Той не затвори хлебарницата и работи цял ден. Казват, че по-вкусен хляб, по-бухнали кифли, по-хрупкави банички никога досега не бил правил. И макар и уморен, непрекъснато се усмихвал загадъчно. ¯

© Венета Янкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.01.2005, № 1 (62)