ПЕТЯ ДУБАРОВА

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

В края на живота си Пастернак създава изумително "прозрачни" стихотворения. В едно от тях отбелязва - "и ти навлизаш като в ерес в нечуваната простота". Такава е манифестната самооценка на един поет, тръгнал от философската и музикалната стихова сложност, от метафоричната свръхнаситеност, в която странните образи препускат като конски табуни - подплашени и плашещи. Сложен, много сложен и почти неразгадаем е ранният Пастернак.

А ето - Петя Дубарова започва и завършва с естествени, с "еретично" естествени стихове. Разбира се, последните й творби се отличават с по-сложна конструкция, със синтактични форми, които обхващат и разкриват многослойни съдържателни цялости. Има разлика например между детското "Пиленце любимо, топчица от злато" и онова, сякаш излязло от Яворовата "Нощ", стихотворение "Моят ад" на шестнадесетгодишната Петя Дубарова:

Сега, в този мръсен, бълбукащ в кал ад,
той иде, дъхтящ на човек и на свят.
Но после изчезва. Напълно сама,
аз страшно се гърча. В плътта ми срама,
забива горещо пирон след пирон
и червей, превърнал човешки труп в трон,
пихтиесто тяло във кикот тресе
пред мене - по-жалка от сритано псе.

Разликата е безспорна.

Първото е азбучното овладяване, аритметиката; второто - синтаксисът на духа, алгебрата. Но привързаността към естественото (адът не е инфернална мистика!) като състояние и изказ се съхранява.

*

И веднага идва проклетото: "Какво би станало, ако Петя...?"

Да задраскаме този нелеп въпрос. Марина Цветаева неслучайно казва, че на поета винаги му е време и винаги му е рано да умре, че стихотворенията са димящи късчета съвест и не се знае кога авторът им ще пропадне сред тях. Нямаме право да дописваме житейския и творческия сюжет - жестоко е да се каже, но поетът знае не само кога да се роди, а и кога да умре.

Можем ли да си представим Ботев министър в правителството на съавтора си Стамболов; Вазов - жив през българоубийствените 1923-1925; Вутимски - на събрание на СБП, посветено на 70-годишнината на другаря Сталин, на което водещият Вапцаров дава думата на академик Тодор Павлов. Как да си представим Петя Дубарова четиридесетгодишна матрона, с много книги зад гърба си, със слава - нека да е международна, с мъдър и мътен поглед, устремен към тайниците на постмодерната душа...

*

Усложняването на поетическия поглед при 15-16-годишната Петя Дубарова е резултат от самодвижението на творческия дух в руслото на романтико-реалистичната поетика. Тя е очертала тематично-проблемния кръг (безспорно разширяващ се) и поетологическите параметри на своите образно-стилови предпочитания. В най-общи линии последните се разкриват в "остраннените" възприятия и изображения на "физическото" (абстрактните терзания по принцип са чужди на духа й), във функционализацията на предметния свят и детайлите му.

Никакво общо и усреднено назоваване и посочване на явленията! Те винаги са представени в своята изненадваща, но разчетима метафоричност - ненатрапена на явленията, а изтръгната от същността им. Да кажем: "Нагази голо лятото в морето". Или: "Изопна фарът мъжкото си тяло и някакво желание се пукна в окото му от блясък натежало..."

(Виждам как неофройдистите потриват ръчички пред тези стихове. И си припомням едно стихотворение на Юрий Кузнецов. Иванушка Глупака пуска стрелата си и тя пада до жабата. Според познатата приказна уговорка тя трябва да е неговата невеста. Добре, но Глупака е умен и знае, че жабата не е никаква жаба, а омагьосана красавица - вади скалпела си, извършва дисекцията, нарязва парченце по парченце принцесата. Стихотворението завършва така: "и усмивката на познанието сияеше на щастливото лице на глупака".

Каква ти усмивка - това си е гримасата на сциентизма!

И напразно мислим, че сваляме изкуствения грим на поезията, когато се заравяме в подсъзнателното, пренебрегвайки съзнателното. С какво тогава фройдистите превъзхождат т.нар. материалисти, за които поезията е нещо като оперението на фазана през любовния му период. Добре - интимната лирика изразява и половия нагон, инстинкта за продължение на рода. Чудесно, ала едно е "А аз ще си либе прегърна с кървава ръка през рамо", друго е "две хубави очи - музика, лъчи", трето - "когато се наситя да те гледам, ще те целуна и ще си отида", четвърто - "когато се наситя да те любя, снегът ще бъде цяла педя", пето - "Твойта кожа ми харесва. Обожавам твойта кожа. Натъпкана е тя до пръсване със прекрасното ти тяло", 6, 7, 8: чалгата. Така че - поврага фройдохите и материалистите: те нямат работа със своите психоаналитически сечивца или яростни млатове там, където има думата инфантата на естественото поетично слово.)

*

Защо Петя Дубарова прави такова впечатление на поети като Христо Фотев, Недялко Йорданов, Николай Искъров, на тогавашните редактори на "Родна реч" - Григор Ленков, Георги Константинов? Вероятно защото моделите на нейното поетическо мислене, образно-метафоричните й находки са в духа на това, което и тези автори, и характерът на българската поезия от 70-те години изискват. Петя Дубарова въплъщава в стиховете си убежденията и казванията на всеки достоен поет, на писанията по редакционните пощи, на внушенията по семинарите с младите: "Пишете за своя свят! Не измисляйте и не се самоизмисляйте! Не следвайте познатите рецепти! Слушайте преди всичко сърцето си..."

Добре, но когато цъфти "на детството най-хубавото цвете", когато си разтворил "светлата книга на свойте петнайсет години", най-трудно е лирически да "преведеш" говора на душата си. Между младото усещане за поезията на живота и живота на поезията има сякаш само една крачка, която повечето (съзнателно или не) се стремят да изминат с патериците на стереотипа. Решава се, че "обикновеното" като усет и слово е недостойно за лирическо визионерство, че прекрасното е отвъд обичайното, отвъд природното, вещественото, предметното. Естетическото се мисли като "висша" абстракция, то изразява "философско-психически" реакции на духа, които следва да се изпишат на някакъв странен, езотеричен и приет като върховно означаване език.

А ето - Петя изтичва с леко дишане пространството от Дома до Лунапарка, осиява с усмивката си прозата на Училището, преминава "на щастието блесналата арка" - "естествена, добра като бръшлян", "силна като пролетна лоза". Идва едно момиче, което изненадващо отговаря на читателските и редакторските очаквания. Идва със спонтанността и необичайността на дарование, следващо не метафизиката, а "физиката" на живота! Празнично идване от делника...

*

Елисавета Багряна: "Аз обичам самата любов".

Петя Дубарова: "... със щастието си, че съм щастлива".

Диалог между млади, който, поне докато го слушаме, ни завръща в младостта.

*

Петя Дубарова се вглежда в общото и типовото, за да го оразличи. Всичко, до което се докосва погледът й, заживява онзи обичаен и странен живот, който може да вдъхне само истинската поезия. Тогава улицата е "бяла като котешка опашка", луната е "като брава"; лирическите усещания са естествено "оксиморонни": "А да си горещ и снежен е чудесно нещо".

Пребивавайки в територията на постоянното учудване и "очудняване", младата авторка спонтанно възкликва за морето: "О, как ли е успяло да направи/ то всяка риба с нещо по-различна"; чува говора на безсловесното - "Толкова неща ме викат или молят да остана"; прави своите първично наивни открития - "О, как дори сред блатото противно,/ заровено сред тиня и листа,/ живее нещо хубаво и дивно!/ То има само своя красота"; строи девически романтични "космогонии" от рода на казаното за луната: "Тя истинска е може би, защото/ е част от благородната вселена".

Неудържим момичешки възторг блика от тези изненадващи със своята естествена прелест стихове. Нищо назубрено, нищо умозрително повторено от невежите подсказвания няма да открием в тях - те са родени от "безавторната" сякаш мъдрост на дарбата, разкрита със сияйна безизкусност в "Тайна":

Но моят стих, от зима неизпръхнал,
ще метне на гърба ми свойто лято
и аз стихотворение ще стана,
от никого нечуто, неизпято.
Тогава ще се вмъкна във пиеса
на някоя от сцените, сияйна,
ще бъда най-безавторна, щастлива,
ще бъда просто малка тайна!

*

Ключовите образи в тази отключена за всичко поезия: Морето, Бургас, Училището, Лунапарка, Лятото, Нестинарката...

В пъстрия им хармоничен безпорядък е разположено поетическо съзнание, което непрекъснато ги пренарежда и одухотворява, надарява ги с нови значения, изтръгнати от същностите им.

Да не мислим, че това се постига лесно!

Вярно - метафоричното е характерно за младенческото изразяване. (Може би затова Пастернак определя поезията като "детски модел на вселената".) Вярно - детето спокойно може да констатира "Листата тичат", така както моя малка позната отблъсна прекъсващо пишещия химикал с обяснението: "Не го искам - той заеква!". Има случаи, когато съм се удивлявал от първичността и внезапното откривателство в стихове на ученици: "Седнеш на една полянка./ Гледаш, гледаш, гледаш -/ навсякъде зеленина,/ като че ли човек е боядисвал" или "Цялата вселена е погълнала прашинката,/ която се разхожда от окото до сърцето". И все пак това са попадения, необвързани от органическо поетическо възприятие - те са отломки от "детскостта", а не нейна "концептуална" територия.

При Петя Дубарова е друго, а е друго, защото тя е естествена в цялостните си проявления. Там "Бургас потръпва съботен и влажен", там "припада здрач - висок, многоетажен", там едно момиче, нехаещо за страшния конфликт между поколенията, който ще го издебне, за да го убие, създава безхитростния химн на доброто: "аз бързам да прекрача своя праг/ и мойта радост да целуне пак/ челото уморено на баща ми".

*

Щастлива е дарбата на естествеността и принцесата с ученическа престилка я въплъщава с винаги изненадваща свежест и чаровна момичешка заиграност. Така се изричат заклинанията към деня - "своя момичешки пулс да му дам"; така се извършва побратимяването с вятъра - "щом имам го - значи пътувам,/ пътувам ли - значи е ден"; така институцията се "екзистенциализира" - "Гимназията всекиго измами,/ от всеки взе по капка светлина..." Така се постулира "еретичната" ars poetica на винаги изненадващата простота:

Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли, запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.

...
Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като детски въпрос,
е моят стих - трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.

Дали всичко това е само плод на поетическа интуиция, на радостна игра на дарбата? И да, и не - в тези стихове се оглежда художествената пластика и изразната зрелост на българската поетическа реч.

*

Иво Андрич: "Най-голям ефект в поезията се постига, когато поетът успее да изненада читателя с нещо познато". Естественото винаги ни сварва неподготвени, улавя душата преди да успее да се скрие зад херметичните двери на силогизмите - тя заговаря с "прост, неук език", както искаше Далчев, за най-съществените и истински неща. Това е "ударът на изненадата", когато доброволно се подчиняваме на подканването: "Изпийте със очите си вселените,/ родени от стиха ми и от мене!"

*

В двора на музея на Петя Дубарова бурята беше прекършила дървото, отрупано с неузрели ябълки. Природата ни натрапваше бездарната си аналогия. Стипчивият сок и разни други глупости... "Стопанинът замина за Америка"... А момичето просто беше отишло на екскурзия. Онази:

Желана като пристан и светъл нощен фар,
екскурзия - богиня с небивал нощен чар,
екскурзия - хлапачка с подкупващ детски смях,
екскурзия - Вселена с луна и звезден прах,
екскурзия - жарава, екскурзия - вода,
екскурзия по стъпките на горска свобода,
реална като делник и тайна като храм...

Там някъде, където звездите са като сребърни камбанки, а същественото става видимо и за очите.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.