НИКОЛАЙ ЗАЯКОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Той е блестящ български поет, а присъствието му в Пловдив е значим духовен факт в модерната история на града. Роденият през 1940 г. в троянското село Врабево автор идва тук в средата на 60-те години по едно и също време с Петър Анастасов, Иван Вълев, Георги Райчевски, Николай Гюлев, които заедно с Давид Овадия, Иван Теофилов (тогава вече живеещи извън родния си град, но винаги присъстващи в него), Васил Урумов, Киркор Папазян, Александър Бандеров, с малко по-късно дошлия от Хасково Иван Николов поставят през 60-те-70-те години началото на модерната пловдивска поезия.

През 1967 г. в още младото Държавно издателство "Христо Г. Данов" излиза стихосбирката на Николай Заяков "Въпреки". Тя не е просто регистрация на младежко присъствие в литературата - дебютът на поета и досега е запазил своята оригиналност. Тук проличават артистичността и изобретателното въображение на творец, който доказва лирическата си физиономичност в "Непреклонна възраст" (1973), "Съдба на цвете" (1976), "Работни думи" (1977), "Магазин за метафори" (1981), "Ешафод" (1985), "Свещ" (1990), "Дневникът на господин Самотен" (1999, получила наградата "Иван Николов").

Като дългогодишен завеждащ литературния отдел във вестник "Комсомолска искра", Николай Заяков публикува и насърчава множество млади автори. Ексцентричният дух на секретаря на Дружеството на пловдивските писатели, на последния главен редактор на някогашното многозаслужило списание "Тракия" е съхранен през годините. Търсещ уединение и спасение в близкото до Пловдив село Брестник, Николай Заяков откликва по своему на битийните и историческите промени. При него емоционално-песенното съжителства с иронично-гротесковото, лирическата пластика - с асоциативно философските построения. Това личи в талантливото осъществяване на поета в класическия и в свободния стих. Той се чувства свободен в разнопосочни изобразителни системи, разчупва тематичните, стилно-езиковите и ритмико-интонационните конвенции. Неговата муза е многолика в изявите си; зад смеха на артиста, зад иронията и гротесковата жестикулация се провиждат страданието и болката.

Странящ от евтината популярност, Николай Заяков налага образ на поет по милост божия, необходим извън повърхностните читателски настроения. Той е автор на стихотворни преводи, на публицистични текстове и на оригинални самонаблюдателни есета като предговора към стихосбирката "Свещ" и "Самотата ми е занаят". Смея да се надявам, че поетът скоро ще публикува подобен род творби, които директно ще разкрият литературните му познания, интелекта и своеобразието му.

*

Винаги когато се замисля за този поет, в съзнанието ми изплуват стиховете от фантастичната поема на Константин Галчински:

Няма нищо по-лесно
от това - кочияш да омагьосаш!
Стига само да светнеш
пред очите му с брошка особена
и стоят омагьосани сетне
кочияшът, файтонът, но... конят - не!

Сякаш "брошката особена" на дарованието на Николай Заяков е омагьосала с мълчание иначе приказливите литературни кочияши. Защо ли? Ами ето - още в първата си книга "Въпреки" (1967) той е заявил:

Не съм оня, пред когото трябва да се молите - нито пък съм оня, който се моли.

А в "Магазин за метафори" (1981) отбелязва с преднамерено информативен тон:

Разправят за поетите небивалици, а пък те
си имат служба, думите им са служебни,
пишат репортажи и доклади, служат си с метафори,
                    когато трябва.
                    Само дето са поети.

Тук има нещо трайно - иначе толкова капризният, неуловимият в настроенията и бързите извивки на асоциациите си лирик, който в името на внезапно родения образ и на ексцентричната мисъл понякога е готов да пожертва стабилността и органиката на внушението, явно изразява определено мнение: не искам да ме обожествявате, нито пък да обожествявам; аз съм като всички, но имам и нещо свое, дълбоко свое, което ме сродява с тайнственото, мъчно постижимото и което (може би!) ме отдалечава от ежедневието - мен, неговия покорен иначе слуга. Затова не мислете, че можете да ме уловите, да ме впримчите в ласото на определеността. И още нещо - "не вярвам някъде да има свят/ където да е топло на човек", "светът е уморителен/ за острите очи" - не се учудвайте тогава, че "аз немилостиво пея/ и..." Внимавайте сега, нека спрем за момент, за да проследим изненадани "нелогичното" продължение - "...одобрявам този свят". Немилостиво одобрява света този поет, приел с артистична обреченост откровението:

Тъй лудо е да си човек!
Тъй хубаво е, тъй загадъчно.
В следобеда на тоя век
страданието ни
е дарба.

Лудостта е неговата религия, защото тя е непокорство под каквато и форма да се проявява. В нея са загадката и страданието, красотата и дарбата на човека! Ех, Николай Заяков, как можеш да объркаш всеки нормално и разумно мислещ човек. Как можеш да объркаш и критика, който ще търси винаги "система в лудостта". Да го питаш този критик защо пък чак толкова му е нужна система, когато поезията е нейно опровержение?! А поетът продължава:

И стъпил високо
на този куплет -
ти с песен надмогваш
световния ред.

Аз лично трудно усмирявам мисълта си, задъхана подир внушенията и образите на Николай Заяков. И затова разбирам критиците, които, за да се уловят все пак за нещо в променливия и артистично неспокоен свят на поета, са се опрели на ясно видимото - думите. Тук иначе разминаващите се преценки (спонтанен поет - не, рефлективен; лиричен - ами, иронично-гротесков; публицистично-социален - напротив, херметично-подтекстов) стават единни. Всички те отбелязват, че думите са не само "строителен материал" за поета, а и обект на изображение, опоетизиран и обожествен център, своеобразната цел. Така се произнася и фразата - "Думите, това е обсесията на поета" (Яко Молхов). Енчо Мутафов продължава - "от средство за общуване Заяков превърна думата в предмет на внушение, в образ. Думата стана тема".

Вярно е, че самият поет има афинитет към естетизирането на всичко, до което се докосне, че понякога прекалява с обръщения към думите, към твореца в себе си. И все пак неговите стихове разкриват образ на човек, който вижда цветно и своеобразно света. Това са стихове на обаятелния и горчив размисъл за стойностите на живота, за прекрасната "звънкост" на битието и за драмата на конфликтната участ. У Николай Заяков основата на лирическите внушения е в жизнеутвърждаващото начало, пресъздадено чрез опиянението от ежедневието, издигнато в ранга на необикновеното. Така природата и историята, социалните сблъсъци на епохата, изобщо светът придобиват нова сила, излъчват могъщите импулси на радостта от битието.

Радост, но и болка! При Николай Заяков болката не е свързана с изпепеляващия самоанализ, с интерпретирането на мотива за вечното зло или с тоталното отрицание на чужди и неприемливи позиции. Болката е по-скоро горчивина, тъжна усмивка на зрелия човек, осъзнал, уви, че въпреки чистотата на усилията и поривите действителността и идеалът трудно се съгласуват. Затова и "краят на усмивката/ е пак една сълза"; "ти вървиш и болката те следва", а "стиховете, белите/ се раждат в черен час"... Узрял за възприемането на диалектиката на живота, Николай Заяков обаче не прави трагедия от факта, че възрастта примирява с несъвършенствата на света. Просто това за него не е никакъв факт! Вярно е, че "има място в душата/ за доброта и злъч", но още по-вярно е, че "винаги в гърдите ти ще се сражава твоето сърце". Въпреки...

Тук трябва да се търси истината за непримиримата непокоримост на поета. И още - в неговата неизтощима артистичност, в изобретателността на вдъхновеното му въображение. На него му е скучно да бъде един и същ, неприятно му е монотонието. Той обича да играе по няколко роли едновременно, сякаш страхувайки се да не бъде докрай уловен. Капризна е музата на Николай Заяков, тя е и муза на променливостта. Млада, твърде неспокойна и жива е, за да прилича на непристъпно твърда Пенелопа, очакваща със старческа свадливост своя Одисей. Тя предпочита да разиграва с мъдрата лекота на Молиеровите прислужници женихите на установеното, на веднъж завинаги даденото. Затова е и така неуловима, трудно определима и многолика в изявите си.

Така стиховете на Николай Заяков изненадват и със заключеното в тях съдбовно откровение, при което напълно се заличава дистанцията между поет и герой, и с ексцентричното отдръпване на лирическия субект от визираната ситуация. Затова клетвено-декларативният патос на едни творби е в съжителство с неприкрития интелектуален скепсис на други. Емоционално-песенното може да се "снижи" до иронично-гротесковото, а насищането на поетическата детайлировка с асоциативно философски подтекст да се смени изненадващо с пластично-изчистени форми, които не допускат двусмислието. Между другото това личи и в колебанията на поета между свободния и класическия стих. Учудваща е неговата способност да се чувства свободен в различни и разнопосочни изобразителни системи, да разчупва леко и естествено тематичните, стилно-езиковите и ритмико-интонационните конвенции.

Това не би било толкова странно, ако приемехме за формула на поетическото осъществяване заявеното още във "Въпреки" - "Вода са всичките неща". Да, но поетът не се стреми да ви убеди на всяка цена в неизменността на изменчивото, при него "панта рей" стои редом с "нищо ново под слънцето". Трудно е да бъде прикован неговият жив и ексцентричен дух върху кръста на отвесната праволинейност и водоравната естественост. Затова и ако смяташ да възприемаш поезията на Николай Заяков сериозно (само сериозно!), без да отчиташ, че тя е и игра, създадена от фантазията на един "хомо луденс", ще сгрешиш.

Нека това не звучи като извинение. Признавам затрудненията си със "случая Николай Заяков", с точното улавяне на този толкова своенравен поет, който е писал и такива стихове - "Винаги се радвам на възможността да кажа нещо". Но за поета радостта от "казването" е много по-малка и по-рядко случваща се от болката на изстрадването, в стиховете му има много "мълчание", може би значително по-меродавно за него е желанието, изразено в стиховете:

Бих искал да опъна лък и да уцеля
едно сърце, което ще обикне някого.

Зад смеха на артиста, зад иронията и гротесковата жестикулация винаги има страдание, болка от несъвършенството. Той има душа, този своенравен човек, и затова се срамува от приповдигнатостта. Така си обяснявам и художествено-психологическите, и образно-стилистичните реакции на Николай Заяков. Затова и обичам "законспирирания" в поезията му човек, без да преставам да му се учудвам и без да му се предоверявам.

Бих искал поетът да престане с тази уморителна игра на криеница, в която има интелектуално-емоционални приключения, но не винаги и съдбовност. Разбира се, не оспорвам правото му на движение. Така в младежките си стихове Заяков виждаше и изобразяваше човека като творец. Неговият лирически герой апологетично известяваше родствената си връзка с гигантите на духа, усещаше се "първосъздател", дори и в интимните си изживявания се представяше като "бог", способен да оплоди всичко, да му даде ново име, да го изтръгне от ежедневното равновесие. В по-късните му стихове е обратното - творецът е човек, той е "ни първият, ни вторият", неговата биография е биографията на "гиганта, който се смали". Демистифицирана е връзката на героя с миналото, демитологизирана е неговата изключителност. Той е поставен в разреда на обикновените хора и дори емоционално-лирическите автопортрети са иронизирани и пародирани. И любовта е някак си делнична, в нея липсват опустошаващи страсти, тя не поражда асоциативни аналогии, не променя хода на събитията, дори не извисява обекта си поетически. Ето как е представена тя - "балконна и строга/ с тихи чехли, пране и таван". А да си припомним каква беше преди, как дори и най-веществените подробности придобиваха знака на изключителното - "Мила,/ в самата нощ на нощницата твоя/ наболи са безброй слънца".

Какво е станало? Нима трябва да повярваме, че "остарява поетът незнаен,/ самомнителен, мнителен, лош", че "макар да е поет, е глупав", най-сетне - че "той не беше поет и преди"?! Или трябва да заговорим за неизбежното успокоение на зрелостта, за преминаването на Н. Заяков в сезона на уравновесеното, трезво реалистичното, където са непознати буйствата на духа, капризите на фантазията, където "поезията делнично битува"?! Или... Но нека спрем с риторичните предположения, въпреки очевидността, която те разкриват - "ранният" Николай Заяков предпочиташе хиперболата, а днешният поет е по-склонен да си служи с литотата, да преумалява достойнства, изживявания и дори внушения. Неговият днешен герой е значително по-съмняващ се във възможностите на делото и словото си. Това сякаш помага да се преодолява болката-беда не с патетичната самоувереност на юношата, а в суровата ежедневност на мъжа. Други са психологическите и етичните ценности, защитавани от поета в сравнение с някогашното. Но скептичното отношение към възможностите на изкуството (аз лично не споделям този скепсис!) не води до подценяването на света. Затова и в зрелите творби на Н. Заяков главна роля е отделена на въздействието на живота като цяло върху живота на отделната личност. И не е случайно, че сега всесилният някога поет е "хвърчило, закачено/ на тънката световна връв", че афористично изразява новото си кредо:

По-добре да бъдем просто братя,
вместо да сме братя по перо.

Стремежът към пълноценно единство, а не към ексцентричен месианизъм определя неунищожимостта на творческия порив сред реалиите на бита. В ежедневната сърцевина на този бит се търси смисълът на човека, откриват се основанията на гордостта му. Но Н. Заяков сякаш подценява възможността на отделната личност да влияе на хода на историята, някак прекалено акцентува върху анонимността на проявленията.

Една съзерцателна констативност си пробива път в поезията на Н. Заяков. Тя е до голяма степен съзнателно дистанцирана от изключителността на реакциите, от лирическия абсолют. Това е и причината за появата на редица иронико-шаржови автореплики (осъществени не в обичайната за поезията ни императивна яркост и "разбираемост"), за демонстративния отказ от пределна изповедност, за умишлените тавтологии, които сякаш маркират желанието на поета да покаже съмнението в правотата си. Сякаш Заяков заявява - аз съм поет и трябва да си служа с възможностите, които ми дава словото (понякога дори за моя и за ваша забава), но искам да ме възприемате преди всичко като човек; аз не съм машина за стихове, не съм само в стиховете и това е моята гордост.

Можем да приемем подобна позиция, ако артистичната природа на поета не го подтиква да приема и роли, които не са в амплоато му, да се отдалечава от същината си, да играе заради самата игра, опиянен от възможностите си. Тогава ешафодът се оказва сцена, сред бутафорията й дори сълзата се приема като професия. Затова предпочитам стихотворенията му, в които детето-мъж Давид, непрестанал да търси сражения с голиатите, вече ги пренася върху основата на социалнопсихологическото. Тук разкъсаните нишки на хрумванията и навеите се вплитат в едно цяло, така както прословутите Николай-Заякови "думи" намират синтеза си в песента. В уголемената поетическа държава вече не отделното слово, а песента се превръща в мерило за стойностите:

Тя извира от всички и всичко. Песента е повод за много интересни експерименти с фолклорното:

Трудна нощ от човек до човека
нощ занощена съвсем-съвсем.
...
Неми немеят ключом заключени
порти, прозорци, очи.

Тя е и откриване на внезапни мелодични и душевни съзвучия, и потвърждение за стойностите на човешкия подвиг, и сладка гибел, но гибел, утвърждаваща живота. В това отношение най-характерна е лирическата пиеска "Несретно". В нея е целият поет - такъв, какъвто го познаваме и обичаме, ощастливен от сладостта на дарбата, оскърбен от "неудобствата", чист и скептичен, ясен и дълбок. Тук играта със словото е доведена до съвършенство, но не дразни и не отвлича към несъществени лирически зони въпреки своето ексцентрично своенравие:

Измислен, необмислен,
чертан, предначертан,
щурецо многочислен,
щурецо извървян.

Ти път ли си, не си ли,
Пътечка ли си ти,
щурецо от усилия,
осили и пети.

Щурецо на надеждата,
Щурецо на плача,
ти, бръчице над веждите,
когато замълча.

Зная, че такива стихове няма да извадят от дълбокомисленото им равновесие любителите на мъдрословието. Но това е друг въпрос, защото скучното скудоумие и трактатната тезисност, прикрити зад булото на "философското", могат да омагьосат кочияша и файтона, но не и летящия, буен и непредвидим Пегас. Един от неговите своенравни ездачи е Николай Заяков и нека не се сърдим, че обича изяществото на пируетите дори и тогава, когато според нас това е излишно. Защото неговата своенравност е само част от съществото му, част, която не би имала своя смисъл без съдбовното:

И аз заставам до човека
в най-черния за него час!

*

През 2007 г. Николай Заяков издава стихосбирката "Пастирът на звездите". Тази книга съдържа доста от характерните белези на поетическите му предпочитания и аз лично бих се затруднил, ако трябва да отговоря на въпроса какво е коренно новото, което авторът предлага на ценящите го читатели. Тук (особено в първата част на книгата, която не е специално озаглавена) откриваме ритмико-интонационни, римни и образни решения, по които лесно можем да разпознаем Николай Заяков. Няма нужда от подписа му върху тези творби - така може да пише само той. Това говори за устойчив почерк, за верност към стилистика и внушения, които според адептите на постмодернизма принадлежат на миналото.

В този смисъл е много характерна реакцията на един от тези адепти, който цитира рецензия на Николай Заяков за стиховете на автор, чието име в случая не е от значение. За него нашият поет отбелязва: "В тези стихове има много заимстване, има много знание за света и за художественото слово, има талант, има всичко необходимо за една великолепна поезия. Но поезията я няма. На нейно място се е настанила претенциозността, желанието на всяка цена да се покаже знаенето, да се подменят поетичните ценности с ценностите на другостта. Ако си поет, ти насочваш таланта си, а поезията е онова, което се връща при тебе. Не огледалният лъч, както иска да ни внуши /.../, а лъчът, който стопля и съживява. В това, което ни е поднесъл авторът, няма живот".

Ето съжденията на опонента: "Категорически императивното отрицание е на Николай Заяков /.../. А в този текст то намира своето място не за да бъде опровергавано, а за да свидетелства: да свидетелства за крайното неразбиране, съществуващо между българските нагласи (атитюди, установки) за поезия и постмодерното писане. Претенциите на демистифицираща поезия (и въобще на тръгналата през 90-те демистификация на българското и на писането по български) бяха срещнати на нож: каква ти тук поезия, когато няма слънчев "лъч" - стоплящ и съживителен?! Разбирането е, че поезията е автентика, естественост и органичност; природа: и нищо природно не й е чуждо. И точно в тази нейна (и не само нейна, но и на целия останал свят, на всичко в него) натуралистичност е истината".

Мисля, че и Николай Заяков, и опонентът му точно са определили онова, за което художествено пледират текстовете от "Пастирът на звездите", докато за мен лично остава учудването какво е това чудо - неавтентична, неестествена, неорганична, "извънприродна" поезия... А ако е въпрос за динамизиране на гледните точки, за разместване на лирическите планове и пластове, за различни ролеви лирически решения, за метафизичност - тях артистичната поезия на Заяков предлага в изобилие. Ето защо определено смятам, че познаването й е необходима школа за съвременните творци - не за да я следват, не за да заимстват, а за да открият себе си (включително и себе си като занаят, като професионализъм). Класическият стих на този поет при своята звънкост и кристална яснота разкрива не просто майсторство, а дълбини, чието постигане изисква както мобилизиране на емоциите, така и дейна интелектуална работа. Заяков не е умозрителен поет (един такъв талантлив поет е Николай Кънчев), но стиховете му увличат не само със своята мелодичност - в техните пеещи сфери е кондензиран свят, чието рационално осмисляне предоставя обилна храна на мисълта.

Специално внимание заслужава стихотворната техника на поета - неговото архитектурно умение да изгради творбата, да предложи оригинални римни решения, които не изглеждат насилени, да достигне до запомнящи се поанти. (Ето: "Но споменът е престъпление,/ в което винаги умираш"; "И наместо да кука,/ кукувицата плаче"; "Никога не ще потъне,/ който се задълбочава"; "Теб те няма, защото живееше./ Те живеят, защото ги няма"; "Ако човек живее в епос,/ той препитава се с просия"; "Ако някой намери,/ значи друг е изгубил". И за историята в "Самуилиада": "Все тъй тираните я правят./ Но ослепените я пишат".) Склонността на Заяков към лирически фината и непреднамерена афористика е трайно качество на поезията му. Песенна, емоционално спонтанна, тя е същевременно и интелектуално кристализирала - въвлича в мисловните пространства на житейския опит на човек, който втренчен в себе си, в подробностите около себе си, във "физиката" - достига до метафизиката, до универсалиите. Или казано с думите на поета: "Ако всеобщото е лично,/ и незначителното значи".

Този негов ласкаво напрегнат поглед към нещата не е просто израз на професионално задължение, а е ненатрапчива изява на отговорност към света - отговорност, лишена от клетвена декларативност, омекотено, пастелно представена. Така и някои дидактични нотки в отделни стихотворения, и някои лирически изригвания, родени от очевидно злободневни поводи, надрастват личното огорчение и зазвучават с автентична обективност - един от характерните белези на поезията с надличностни хуманистични стожери. Веднага бързам да поясня, че това не става за сметка на загубване на личностното начало. То е ярко проявено, но няма месиански претенции. Очевидно Николай Заяков не е "заразен /.../ от вируса/ на свещените крави", за което става въпрос в едно от стихотворенията му. Поезията му налага образ на човек, познаващ светлата печал на изживяванията, човек естествен, органичен и в същото време благородно извисен над мътните злободневни страсти и мъчителната безплодност на амбициите. Не става въпрос за олимпийска надпоставеност, а за избистрено, някак класически хармонично орелефяване на мисълта и емоциите в тази поезия, която изглежда така лесно изтръгната от душевните глъбини.

Лесно ли?! Тук ще припомня, че Николай Заяков от 1990 г. (от стихосбирката "Свещ") почти не се е появявал в периодиката и на поетическата сцена. Поради някои знайни и още повече поради много незнайни причини близо две десетилетия той предпочете обществено битие от по-различен тип. Предполагам, че тайно ("едностайно") е изживявал своите равносметки и катарзиси и още по-тайно се е промъквал към поезията, чиито входове може би му са се стрували затрупани или за отварянето на чиито врати е забравял вълшебното слово "Сезам"... Това са само предположения, с висока степен на хипотетичност и вероятно публично или насаме Заяков ще ме опровергае. Но аз няма да повярвам, че тези стихове, с които се представя в първата част от стихосбирката си, са резултат на рутинен професионален рефлекс, на страх от забравата. Поне защото поетът Заяков не е забравян и не може да бъде забравен дори да не беше написал нищо друго след публикуваното и събраното в книги през 60-те-80-те години. (Надявам се, че скоро ще преоткрием поета в представителен за търсенията му том с избрани стихотворения, че младите читатели ще открият един необходим им автор.) А сега нека просто се зарадваме на публичното му "завръщането" в Итаката на словото, където са се настанили множество незвани и непризвани женихи. Скиталчествата му из духовните пространства не са били напразни - той ни е донесъл не коварни данайски дарове, не оръжията на омразата, а щедрите плодове на благородната си мъдра възраст.

Малко по-различен е случаят с втория цикъл от книгата - "Синята тераса". Той е поетологично близък до изненадващата и дори смущаваща стихосбирка "Дневникът на господин Самотен" (1999). Тя е интересна с внезапния отказ от характерните песенни построения, въпреки че и преди това Заяков има стихотворения и цикли, неизградени чрез средствата на класическия стих. Експериментите в "Синята тераса" представят своеобразни стихове в проза. На пръв поглед импресийни, творбите са с охлабени смислово-синтактични връзки, фрагментарни, основаващи се на асоциации, разрушаващи "логическите мостчета", както на времето се изразява Гео Милев. Ето един пример - "Старецът":

Всичко е на мястото си.
и очите ми са същите.
слизам на пода, връщам
се. после пак. сядам. за-
къде бях тръгнал. докато
чакам да ме огрее, мисля
за разни. всъщност,
нищо определено. и ми се
явява образът, очите й
плуват, иска да ми каже,
не помня. Умират ли
мадоните. защо трябва
да са ни под ръка.
дали пък не сме
застаряващи бебета.

Друга поетическа техника, друга стихова конципираност, а въздейства и то не като дан на модата, като постмодернистична калка. Талантът си е талант, независимо от формите на изявите му - да си припомним за различните периоди на Пикасо. И в същото време тук виждам така характерното и чрез това разпознаваемо писмо на поета, който има някаква странна способност да омекотява ужаса, воден от свойствената си деликатност да му придава приемливи форми, с което го прави сякаш поносим, но и още по-ужасен. Това е ужас с наложена му маска. Обратно на Константин Павлов, който постулира, че "ужасът си смени характера", нашият поет се опитва сам да смени характера на ужаса и в "неуспеха" му има нещо затрогващо хуманистично. Но това предполага специален аналитичен подход към травматично-фантазмените изразявания в поезията.

За мен книгата на Николай Заяков "Пастирът на звездите" е радостно поетическо явление. Казвам това не от куртоазия, не и защото повече от четири десетилетия харесвам човека и поета. Казвам го, защото четенето и препрочитането на тази стихосбирка ме накараха временно да съблека от себе си академичната тога, да забравя старите си пристрастия и да си призная с простичкия идентификационен рефлекс на всеки читател: "Тези неща съм ги възприемал така, мислел съм, чувствал съм така, а поетът взел, че ги написал". Извинявам се за елементарността, от която кой знае защо не се срамувам, ако и постмодерните и постпостмодерните "травестити в бяла премяна" (израз на Петър Анастасов по друг повод) индивидуално и вкупом да твърдят, че вчувстването и емпатията не били израз на истинското четене и разбиране на поезията. Е, навярно истинското четене на поезията е нещо като разчитане на опаковка от лекарство за стимулиране на хормоналната дейност.

Николай Заяков предлага друг тип четене - радостно и печално, звънко и мъдро. Благодаря му за това, за да установя, че неусетно за себе си съм станал и по-професионален, и по-пристрастен читател. Не почитател, а по-читател! И по всяка вероятност - по-малко зъл и вероломен. И малко повече убеден в старомодното разбиране, че като човешка дейност поезията има и такъв "страничен" ефект - да утвърждава и подкрепя човешкото. Въпреки!

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.