НИКОЛАЙ ИСКЪРОВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Свикнал съм да търся у всеки поет стихотворението, което издава неговите лирически пристрастия. Не става въпрос за целенасочено писана "ars poetica", а за скрито програмна творба, често неосъзнавана като такава и от самия й автор. Подобен род стихотворения понякога не са усещани като значими и създателите им ги загърбват, без да разбират, че там са най-много те. Така си обяснявам, че Николай Искъров не е включил "Телефонната кабина" в ранната си антологична книга "Стихове" (1995).

Ето го това стихотворение:

Тя няма нищичко да каже никому. А знае:
свидетелка единствена на разпри
и забравени среднощни удари;
на хлипащи пияници
с треперещи и вкочанени стави
в студа, посипан с есенни листа и дъжд противен;
на бягащи от себе си мъже и на жени, спасили
с измама само - от беса -
умората на свойто тяло;
глас, тъпчещ в бакелита,
във мембраната дъха си трескав,
звуци непонятни, думи изречени и смях -
застигани по жицата от други...
И тук, на ъгъла,
понякога от слънце милостиво стопляна,
прилича на захвърлена играчка.
Снегът ще я покрие цялата
ведно със мен -
загубил всичко, имащ всичко,
с преливащия тембър на гласа ми -
ридание задавено, поело някъде - защо ли?

Телефонната кабина е поезията.

Поезията, която не казва никому нищо с поучителна цел, въпреки че е чула и озвучила по своему гласа на живота. Тя е обречена, както и поетът, както всички хора, но съществува въпреки всичко. Защо ли? Поетът ще си задава този въпрос цял живот и никога няма да му отговори. Защото той не е лекарят, а болката. Приблизително така като внушение звучи в мен тази творба, която разкрива и същностни черти от поетиката на Николай Искъров. Тя се гради върху съкровеното изповедно начало, което не се натрапва нито с риторична екстазност, нито с жалостиво самосъжалителни интонации. Стиховете са резултат на ненатрапчивото философско визионерство - тяхната фактура е винаги предметна, основава се на акцентуването върху конкретното, неизменно придърпвано към сферите на екзистенциалната обобщителност. Това напомня за традицията на Далчев, на поетите на 40-те години, на Иван Цанев и Борис Христов - творци, които ми се струват особено скъпи на Искъров. Подобно на повечето от тези автори и той е предразположен към по-строга стихотворна организация, която обаче не робува на стриктните класически схеми. Така - независимо дали римува или се ориентира към свободния стих, Искъров постига, от една страна, внушението за лирическа овладяност на израза, а от друга - представата за излизането извън ограниченията на ракурса. Тук няма оргиастични буйства на емоциите, но няма и трактатна, изсушаваща лирическото интелектуалност, схематизираща в точно определен ред лирическото. С други думи - постигнато е своеобразното златно сечение и то не по пътя на композиционната предпоставеност, а по силата на лирическата органика, родена от съзнанието, че творбата изразява индивидуално преживяното.

Така по стиховете на Искъров можем да разчетем биографията и характера му - нещо, което на човек със старомоден вкус като моя е задължително за лириката. Това не е много по вкуса на днешните постмодернисти, които обявявайки смъртта на автора и разигравайки я с различни, но винаги банални ухищрения, всъщност представят смъртта на поезията. Лирическият герой на Искъров, разкриващ се в стиховете му, е с изострен усет за делничното в живота. Затова и празниците са изобразени откъм снизената им, битовизирана страна. Например стихотворение, започващо така:

ЗА ПРАЗНИКА звънлив на детството сега аз мога да разкажа

продължава в определено друга - "непразнична" тоналност:

подскачаха самотни ноти - врабците гладни по паважа...
От сутрин яхваше съседът със ярост бирената каса
и пъшкаше акордеонът - четиридесет и осем бяса.

Следва изображението на жената, която хлипа скришом, която е болна - все още не знаем от какво - и бърза да свърши къщната работа. Следва символно-метафорично представяне на нажеженото от слънцето градче, което "се къпеше без милост във липов цвят и въздух грешен", за да се завърши така:

Повярвайте ми, още чувам на гладните врабци протеста...
Но гръмваше насред площада излъскан градският оркестър...

Аха - значи не съм прав - празничното надделява! Напротив - вижте следващите финални стихове:

И се завърташе със сила светът, забравяше за рака,
че мъртвите са още топли, че нас такава участ чака.

Наистина - не е много утешителен "празника звънлив на детството"!

По принцип Искъров не познава, а и не признава парадните входове към нещата и затова не тръби с парадни фанфари за тях. (Тук особено показателно е ранното притчово стихотворение "Барабанът".) Обратно - поетът има подчертано предпочитание към маргиналното, към аутсайдерите: такива са лудият от "ПРИЗНАВАМ: краят беше друг...", лунатичката от "Големите гърди...", а в по-иносказателен план - кучетата от "Балада за кучета - 1962", плашилото от едноименното стихотворение.

В същото време героят на Искъров е съхранил памет и сетива за възвишено красивото. То пак не е представено в риторично абстрактна тоналност, а е опредметено, заземено. Свидетелства за това са стихотворения като "И аз", "Вали", "Късно е" с тяхната великолепна лирическа атмосфера, която може да се долови и от отделните стихови отрязъци:

И беше сладък този залък, по-чист от нафора той бе -
ти беше сам, ти беше малък под свечереното небе.
...
Валеше стар, валеше мъдър и нескончаем топъл сняг,
валеше той - оттук до ъгъла... А по-нататък не видях.
...
... Флейтист един минава,
под уличните лампи брадата си развява -
край цинкави олуци - сега тръби на орган -
и свети на ревера му лист златен. Вместо орден.

Пластичната дарба на Искъров в стихотворения с подобна тоналност се проявява отчетливо в "Георгика", "Раздяла II", "Дъждът е скитникът на моята душа", "Улицата". Те представят светлата печал на поета. По вътрешна нагласа точно такъв светъл елегик, в доста от творбите си той достига до гротескната притчовост. Сигнал за това, включително и с втъкаването в изповедно-лирическата фактура на "грапави", пародийно снизени елементи, е стихотворение като "Жар-молитва".

А цяла една друга поредица от творби са с определено гротесково-пародиен характер. В книгата си "Нима" (1990) Искъров ги е отделил в цикъла "Притчи", като сред тях особено се открояват "Притча", "Коледа или притча за прасето", "Бикът", "Прелитане на питомни патици". Но към тях можем да прибавим и повечето от работите в "Реалии" - тук с не така ясно заявена алегоричност се залага на интензивното осмисляне на текстовете не толкова в сферата на лирическата пластика, колкото в сферата на сатиричната инвективност. Тук лично аз долавям отгласи от ранния Александър Геров, от Константин Павлов, а и от връстника на Искъров - Румен Леонидов, но твърде възможно е асоциациите ми да са погрешни. При всички случаи обаче трябва да отбележа, че тематичната насоченост и изборът на лирическа тоналност на този автор при цялата своя индивидуално отличителност се вписват в сложни междутекстови връзки в характерното за модерните търсения на българската поезия, които не са от вчера. Това, от една страна, говори за литературната образованост на Искъров, а от друга - за сериозния му вкус. Защото неговите стихове не участват в диалог с банални идейно-тематични предложения и с посредствени образно-стилови решения. В напрегнатата равнопоставеност на този диалог се откроява физиономичното у Искъров, намиращо израз в драматичните синтези между лирико-пластичното и настъпателно саркастичното. В езиково отношение този синтез води до интересни преплитания между "високия", "поетическия" стил и пародийното, просторечивото, грубото, но без да се достига до крайностите, от които започва шарлатанството. Но подобен род наблюдения би следвало да бъдат подкрепени от по-задълбочена дейност от формално-структурно естество.

А на мен ми се ще да завърша с едно от очевидно любимите стихотворни откровения на Николай Искъров - с твърде характерния синтез между одическото и елегичното, между възторга и тъжното прозрение, между "чудовищното" и "красивото", ако се възползвам от оксиморона, предложен от самия автор:

... Освен ако животът е чудесен
и той ме пази с храбра нищета.
Не искам нищо друго на света -
достатъчно - за тази звездна есен.
Безплодни листи нека повей вдига -
възторг и горест, шемет и позор.
Чуй как запява утринният хор:
басите - врани, с алтове - авлиги.
Чудовищно красиви ритуали...
Чий празник въплъщава този свят?
Където неродените скърбят,
преди на живи да са поиграли.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.