|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НИКОЛА ИНДЖОВ Владимир Янев web | Погледи към българската поезия и проза Той е ярък характер - романтичен, но социално и художествено зрял; артистичен, но и рационално дълбок; съвременен и български, но и с исторически промисъл, с чувство за динамиката на света. Върху разбирането на тази характерологична основа е обяснимо и лирическото пресъздаване на социалната драма на модерния човек, и "заоблянето" на остротата й чрез светлото, звънкото начало на култа към красотата. Този култ се изразява в умелото структуриране на декоративно-стилизирани цялости, пресъздадени в противоречивото им единство с действителността. Свързващо, придаващо хармонията между тях е вътрешното сияние, излъчването на духовните стойности на миналото и настоящето, интерпретирани в тяхната органика. Затова, макар и творец с "орфическа" нагласа, Никола Инджов няма стихиен, импулсивен лирически темперамент. Колкото и да е "остраннен", за него светът винаги има хармонични пропорции, независимо че може да се сведе до "орис на хляб, на сол и светлина" или да се раздуе до "океана, могъщия гроб на Камило Сиенфуегос". Опозицията между голямото и малкото, между бита и духа създава и енергията на поезията на Никола Инджов. Това най-ясно личи в стихосбирката "Вечерна ръкавица" (1967) - етапна за своя автор, една от най-цялостните в концептуално и художествено отношение лирически книги в модерната българска поезия. Тук има стихотворение без заглавие, което е така инджовско:
Нека читателят изпита сам удоволствието при цялостното прочитане на тази великолепна творба. С желанието да се отстраня от интимното му общуване с нея, все пак ще обърна внимание на своеобразното съчетание между бит и поезия, реалност и мечта, трезвост и романтика. И на фината лирическа ирония спрямо винаги обречените опити за облекченото и ясно разбиране на тайнството - тези опити са наистина "нещо като старогръцки, преподаван на делфин". Във "Вечерна ръкавица" се разпада класическата организация на предпочитаната строфика. Балансираното и уравновесеното, намиращо израз в плавни и цялостно завършени стихови конструкции, е взривено. Появява се дръзката асоциативност на внушенията. Фрагментът надделява над цялото. Недоизказаността, недомлъвката, иносказателността са отличителни за преображенията на поета. В доста от творбите на стихосбирката звучи основният мотив за равносметката, намерил съдбовни изражения:
Всъщност - става въпрос за започването на истинския, мъдрия, лишен от случайности живот, за поредното връщане към началата на родното, без които връзката със света е немислима. Осъзнатостта им, вместването на тези начала в голямото и планетарното представя Инджов като творец, непогубил българската си индивидуалност при включването си в бурните световни проблеми. Така се ражда интелектуалният социален промисъл, стават възможни асоциативното сменяне на изобразителния ракурс, динамичното сливане на близко и далечно, обозримостта на пространствено-времевите измерения. Във "Вечерна ръкавица" са налице носталгията по битовото и нравствено устойчивото, поривът към свежестта и първичността на родното, но и усещането за пълноценността на битието в условията на урбанизацията, на странстванията по света, станали съдба за Никола Инджов. Тук той се представя и като певец на ограниченото пространство, на "почвата", и като гражданин на света, което в стиховете му се съчетава по естествена и странна все пак логика. Поради това при Инджов всеки факт, който има политическо значение, се заземява и персонифицира в лирически балансирани, но драматични изживявания и внушения. Този толкова български поет има заслугата, че откри в нашата съвременна литература новия образ на Латинска Америка. Духът на романтичната, бедна и горда Америка (не на "Янкиландията"!) особено допада на поетическия натюрел на Никола Инджов - в него сякаш се синтезират представите му за веществено-духовна и социална красота. Осмислянето на "другата Америка" дава възможност на поета да продължи своите експерименти със стиха, с типичните за него рими (от рода на "риза - роза"; "земята - замита"; "плитка - плетка"; "годени - години"). Подобни и множество други оригинални римни решения имат връзка с опита на руската поезия, но в контекста на Инджовите търсения в областта на народопсихологическото те звучат органично въпреки "странността" си. Поетът предложи и ритмико-интонационни и строфични иновации, доказващи безграничните възможности на българския поетически език. Това го свързва, от една страна, с богатата поетическа култура на видните представители на класическата ни традиция, а от друга - с авторите от следващите поколения, мнозина от които са задължени на майстора заради доказаната свобода на интонационните вариации, характерни за езика ни. Това личи и в едно непретенциозно стихотворение - "От чужбина":
Достигнал до възвишената патетика на чувството, поетът съумява да го материализира, да го персонифицира в личността на един от най-здраво свързаните с представите за народностното поети у нас. И това е типично при този толкова "световен" като възприятия, култура и вкус към странстванията творец. Той не губи българската си мяра, чужд му е космополитизмът. Търсейки ценностно лирическото във всичко, той го съотнася с вътрешното си битие, проектира го и на фона на миналото и настоящето на отечеството си. Траен е усетът му за родова принадлежност. Където и да е, той е в състояние да възкликне:
Това е "странната магия", която владее поета, в нея е обяснението за способността му да изтръгва лирическа енергия и от обикновените неща, населяващи българския космос. В тяхната оптимистична вечност е скрита и силата на поетическите озарения на Никола Инджов. Във "Възпоменание за снега" (с прекрасния поетичен рефрен на кръговата композиция: "Валеше оня сняг през март и през април валеше, и виното и пепелта миришеха на сняг") поетът надмогва мъката, породена от смъртта на майката със сърце "единствено в света". Непреодолима скръб, но силата й е в името на живота:
Това е пак българският четвъртък, четвъртъкът на пъстрото пазарно оживление, на плодородно езическия карнавал, в който причудливо се смесват смеховете на битието и гримасите на несретната човешка участ, за да внушат усещането за безсмъртието на живота. Неговата поезия не шокира, не дразни с показно-креслива жестикулационност, не заплашва с апокалиптични картини и видения. Тя не тласка към преоценка на ценностите, които сме възприели, но притежава чисто български драматизъм, деликатно движение на чувствата, съдбовна дълбочина. Тя импулсира към ново и ново вглеждане в красотата наоколо, към вникване в сърцевината на нещата, които крият значително повече смисъл, отколкото обикновено влагаме в тях. "Ще се озаря накрая от очи, от сняг, от лято" - възкликва поетът, но чудото е станало не само с него, а и с докосналите се до поетическия му свят, които също се озаряват от щедростта, романтичната копнежност, жизнелюбивата мъдрост на стиховете му. Светът на идеите за Инджов е неотделим от света на реалната красота и поезия. Оттук и липсата на резоньорство, на абстрактно студенокръвие. Оттук и продължаващото органично битуване в световното пространство. Това нагледно се вижда в поемите му "Дългосвет" и "Избор на звезда". Ето - карнавалът и преминаващите момичета раждат такива стихове:
В ритмите на тези стихове не е трудно да доловим тръпката на романсерото - упоителна, възбуждаща тръпка... Поетическото съзнание на Инджов е карнавално. Дори драматизмът при него е светъл, празничен, сценично релефен. Той не ужасява с гримасите на гротескното. Не се усеща самотен и безсмислен. Вероятно причината за това е изостреното чувство за общност. Не са много българските поети, при които това чувство да е толкова органично. "Кръвораздел през мен минава" - заявява в "Дългосвет" героят, но именно този "кръвораздел" го свързва и с преминалото, и с бъдещето, а най-вече с текущото като борба и динамика. В този смисъл особено характерен е образът на странника, последователно представян от Инджов като свързващо звено между вътрешни състояния и обективност. Странникът е и завършена индивидуалност, пилигрим, изпълнен с духа на прозрението, и свидетелство за единство. Не е случайно в този смисъл, че въпреки живописно-пластичната си склонност, предполагаща и известна статика на изображението, Инджов винаги е в плен на движението. Героите му са все на път, но път, по който са елиминирани безсмислието и суетата на хаотичното търсене. Никола Инджов е поет по милост божия, по начин на живот и човешко общуване. Той е такъв и в строгата си документалистика, и в изящните си есета, и в прозаичните си търсения. Поет на гражданското и патриотичното начало, на съдбовната мисъл, на извисената нравственост и красота. Романтичен поет - озарен от познанието, което дори и да е тъжно, води до хората. Не е ли в това същността на "Посвещение":
Поетът съществува - да не предполагаме наивно откъде започва и къде свършва! Съществува като укор и радост за нас: какво по-красиво и трагическо събитие...
© Владимир Янев |