ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

В края на 50-те и началото на 60-те години в литературата ни навлизат множество "талантливи и различни" поети, наречени по-късно "априлско поколение". Общото за тях е в оттласкването от непосредствено предхождащата ги традиция. Една от основните идейно-стилови линии, характеризиращи търсенията на поколението, е свързана с модерната социална рефлексивност, отчетливо проявена в стиховете на Владимир Башев, Стефан Цанев, Константин Павлов, Михаил Берберов, Иван Динков, видима и в постиженията на Първан Стефанов, Андрей Германов, Петър Караангов, Дамян Дамянов. (Друга част от художествените решения на последните ги свързва с живописната пластика и углъбения артистизъм на Никола Инджов, Христо Фотев и Иван Теофилов.)

При всички случаи поезията на Любомир Левчев притежава социалната рефлексивност, за която вече стана дума. Това се вижда още в дебютната книга, озаглавена предизвикателно "Звездите са мои". Стихотворенията в нея са пронизани от заклинанията на самоуверената младост. Тук оптимизмът и емоционалната дързост оформят ораторско-публицистичния изказ - категоричен, призивен, основаващ се не толкова на мисълта, колкото на вярата:

Сърце,
сърце,
не се отчайвай ти
на разума от хладните присмешки.
Знам,
вярата у теб ще прегори,
               когато таз Земя се умори
около слънцето да обикаля!...

Подобно юношеско "знаене" едва ли би могло да бъде решителен аргумент срещу "хладните присмешки" на разума, но чрез него впечатлителният млад герой търси възвишеното в историята и в съвременността си. Обзет от жертвена решимост, той жадува за сражения. Така в "Песен за Гарсия Лорка" се твърди: "И върху твоята надгробна плоча/ една кама кастилска ще наточа/ за следващия бой!", а в "Новогодишна наздравица" критерий за истинския живот са раните, понесени в битката и славната смърт: "Не искам да намерят/ моя череп/ без дупки от куршуми или нож!".

Рискуващ, защото е горд, и горд, защото рискува, героят на ранния Левчев е спохождан от съмненията, но бързо и лесно ги побеждава. Основният източник на сила е способността му да се възхищава. При такава психологическа установка често се заличават границите между реално и въображаемо. На типовото се придават чертите на изключителното, а емоциите изтласкват по-строгата съдна мисъл. Всичко е подчинено на задачата да се утвърди героичното в историята и прекрасното в съвременността чрез драматичното им изживяване.

Това дава съществено отражение върху стила на поезията на Левчев. Художествените решения тук са разположени в широк диапазон - от някога "еретичното" предпочитание към свободния стих до модерната метафорична организация; от ускорената рефлексивност на лирическия "аз" до интензивното преливане между абстрактното и конкретното. Асоциативно-фрагментарното изграждане на стиховите цялости цели да предаде поляризацията на чувствата у личността, отворена към всичко ставащо в момента. Доминиращ е стремежът поезията да е максимално бърз отклик на съвременността. Затова Левчев охотно се ползва от характерния лексикон на епохата: от публицистично-политическия стил на изказ, от стила на научния и художествения елит, от ескпресивността на просторечията и жаргонизмите. Автентичността на изживяванията си поетът мотивира най-вече чрез подчертаното автобиографчно начало на стиховете си.

Тенденциозно изнесен на преден план, този автобиографизъм има множество превъплъщения - от жертвения риторизъм до артистичното кокетство, от патетичното утвърждаване до иронико-пародийния отглас. Така изповедността у Левчев се осъществява не чрез лирическия монолог, а чрез диалогичната форма, отчитаща и фиксираща реакциите на възприемателя. Съгласията и несъгласията на аудиторията са от голямо значение за героя, винаги търсещ възможности за публично саморазкриване. Доста ясно това се вижда в "Рецитал":

Поетите могат всичко да преживяват -
за да бъдат гладни
и все пак да пеят,
да бъдат безработни,
изключени студенти...
               Но, господи,
може ли без аплодисменти?!
               Ухили се!
Кажи, че това няма значение.
Но в душата ти ще зее -
поражение!
Поражение!

Тук става въпрос за аплодисменти, но в много други стихотворения на Левчев със съзнателна провокативност се търсят и предизвикват опоненти. Най-нежелано за героя е несъпротивлението - собственото му стрямо другите и на другите спрямо него. Няма ли ясно проявен сблъсък - няма драма, няма условия за избухването на поетическото. В духа на тази лирическа "театралност" значителна роля играе самокорективността като последователен стремеж на героя за проверка на истинската му стойност. Така в поемата "Съм" той си задава въпроса, "Не са ли твойте гръмки думи превръзка върху рана?", а в по-нататъшното си развитие Левчев, без да изменя на риторичната си природа, насочва "гръмкостта" към драматичната изповедност.

Героят вече има минало с доста "думи, лесно казани". Цитатът е от ранното стихотворение "Колко струва билетът за Кремиковци", а две десетилетия по-късно в "Тъга за Кремиковци" се отбелязва: "Да срещаш малките открития/ на свойта младост -/ онези словосъчетания, измислени/ от любовта ти,/ да ги четеш сега по уводните статии.../ това е чаша отчаяние -/ убийствена награда!".

Не само поради тук заявените причини героят на Левчев пие от отчаянието. Очевидно оптимизмът и вярата не могат да запълнят цялостното битие на личността. На кризисните състояния на духа поетът реагира със запазената от ранните му стихове спонтанност, но вече пронизана от горчивото съзнание за отминаване на романтичните илюзии.

Големите илюзии предполагат и големи разочарования. В зрялата и най-значителна част от поезията на Левчев се появява мотивът за жестокото спасение. Твърде често той е свързан с темата за смъртта, лишена от героичната патетика на предишните интерпретации. Битието се възприема в неговата трагическа противоречивост. Така в поемата "Големия лов" вглеждането в света води до твърде неутешителни заключения. Довчера склонен към обожествяване, пък и към самообожествяване, героят на Левчев дочува "писъка на боговете".

Винаги има нещо тъжно у неуспелите слуги на "господаря оптимизъм". Чрез тях установяваме за пореден път краха на малките и големите човешки илюзии. Има нещо тъжно и в отрезвяването от възторзите на младостта, възкликнала "Звездите са мои", превърнала ги в "три милиарда" слушатели на страстните си изповеди. Дошла е друга възраст, дошло е ново време! И тогава един от устойчивите символи в поезията на Левчев - звездата - променя своята смислова характеристика. Избухването на патосното: "Не кръст! - Аз влачех към Голгота/ Звезда. Тя повече тежи", е репликирано от скръбната констатация: "И циганките метат по тротоара/ звездите мои, паднали нощес", и от апокалиптичното: "Отровени звезди/ с обърнати кореми плуват/ по течението на мечтите".

Разбира се, над подобни признания може и да се злобства. По-важно е друго: живял с оптимистични представи за времето си, негов апологет, но и опонент, поетът не може да не се обърне към новата му същественост. Жаждата за диалог не е утолена, ако и да е вгорчена от съзнанието за вина. Така изначалният активизъм на героя на Левчев не намалява енергията си при видимата промяна на насочеността си от екстериорни към интериорни състояния на духа. Променената позиция води до самоанализ, при който грешките са неизвиними: "гибелно греших./ Бях лековерен./ Вярата бе тежка -/ павета и сърца разбити". Във време, когато "и вечността се свечерява", когато героят признава "Смъртта на моите учители/ е вече старомодна притча", усещането за самотност придобива особено натрапчив характер. Дотолкова, че се достига до сентенциозното "Всеки е самота./ Останалото е безброй".

Едва ли творческото развитие на Левчев ще спре до тази твърде неутешителна констатация. Пък и дори всеки да е "самота", колко безброен и неизброден е човекът! Истински живият поет се опитва да разгадае загадъчното му битие, сам превръщаш се в загадка. Така в сумрачните пространства на късните Левчеви стихове не звучат победни фанфари, а елегични мелодии:

Отворен - зея и през мене свири
               като на флейта вятърът,
който променя времената.
               Наивна флейта сред военния оркестър на всемира.
               Боли. Но аз съвсем не се оплаквам от съдбата си.

Извървян е дълъг и неравен път, изживени са възторзи и са погубени илюзии - поетът навлиза в пределите на горчивината и болката...

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.