КРЪЖЕНЕ НАД РАЗЛОМА
(За стихосбирката "Един сокол пред залеза кръжи" (1999) на Павел Матев)

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

Дълъг е творческият му път - почти половин век лежи между дебютната "В строя" (1951) и книгата на седемдесет и петгодишния лирик "Един сокол пред залеза кръжи". С "перипетии и знания" е изпълнен този път (спомнете си "Итака" на Кавафис), с вяра и отчаяния, но е изминат достойно - както се полага на творец, вътрешно свързан с лирико-трагическата традиция в литературата ни: от Ботев и Яворов - до Фурнаджиев и Ханчев. Не ще и съмнение, че Павел Матев и занапред ще върви в тази посока - въпреки очакванията си за нови срещи и изненади с поезията му, не можем да си представим, че той ще се промени, тоест - че ще измени на началата, които през десетилетията е отстоявал. Сам поетът гарантира това в "Утеха": едно стихотворение - защита на честта, където се заявява категорично: "Не ще очерня мойта младост/ ни с хула, нито с клевета".

Всъщност истинският, значимият, обичаният от читателите Павел Матев (без да загърбваме по-ранните негови постижения, особено в "Родословие" - 1963) начева от "Чайките почиват на вълните" (1965). Очертаната тук лирическа линия се следва и в "Неоскърбени светове" (1969), "Натрупани мълчания" (1973), "Внезапни паузи" (1976), "Сърдечни затишия" (1985) - дори и заглавията на тези стихосбирки подсказват духовната извисеност на художествения промисъл. Те представят най-ярко поета - преиздаван и издаван (поради реално читателско търсене, а не по висшестоящи конюнктурни предписания) в томове "Избрано" под едно или друго заглавие.

И в новите стихотворения от "Един сокол пред залеза кръжи" старият майстор си е майстор. Дори по-голям! Дотолкова, че не се бои от "несъвършенството", когато нарушава плавната (и понякога дотягаща) изящност на ритмичната линия ("Нощта ги ражда. А денят ги връща/ обратно, преди да ги претворя..." - "Самонаблюдения"); да прореже отегчителната (понякога!) мелодика на пълнозвучията (какви изненадващо прекрасни рими са "цъфти" - "дзифт" в "Там, където се руши кантонът..."; "лятото - "ябълки" в "Циганско лято"); да размеси шепота и вика в неравноделната синкопираност на анжамбманите ("Горчива чаша")...

Но - по дяволите, по дяволите упражненията с критическо моливче по страниците, които излъчват болка и страдания, които изповядват без самолюбуващо се притворство драмата на индивидуалното (дали само индивидуално...) битие! Не можеш да бъдеш хладнокръвно аналитичен и естетски заядлив пред тази драма, раждаща и такива "Халюцинации":

Може би съм безнадеждно болен,
или си изчезнало и ти,
упование, че нещо можем
да спасим, да спрем и отклоним?
И посред държавното безбожие
съвест и любов да съхраним...

В тежки, в много тежки времена (за истинския поет всяко време е тежко!) са родени тези стихове - не "разделни" (кой може да раздели поетът от братята му?!), не "разгромни" (току-така ли се разгромяват идеалите и честта?), а "разломни"! Такова - разломно! - е времето за поета в тази книга и точно стихотворението "Разлом" обяснява добре за какво става дума:

На млади камъни разцепиха скалата.
И кръгозорът изведнъж се скри.
Миг само - и изчезнаха полята,
избягаха далечните гори.

И всички много бързо ослепяха
и оглушаха. Тоя взрив разби
високата посока и защитната ни стряха,
която приютяваше злочестите съдби.

В руините потънаха водите.
Порути се прохладният заслон.
А накъде сега без хоризонт,
и откъде ще излетят орлите?!

Няма лирическо спокойствие (обърнете внимание на неравноделността във втората строфа) в това притчово послание с ясно разбираем смисъл. А последният въпрос на творбата е риторичен и едва ли някой днес ще се наеме да му отговори. Иначе и стихотворението, и цялата книга представят онова, което критиката наричаше "сливане с народа" и към което зовеше все несъзнателните автори. (От което естествено следваше, че тя, критиката, се е сляла с народа и говори от негово име по същия начин, по който говореха и говорят старите и нови властници!)

Хм, хм - сливане...?! Поетът, когато е наистина поет, няма какво да се слива с народа - той е народ! Той е паметта и гласът - Словото народно... Павел Матев винаги е бил с народа си, изразявал е съкровеното в духа му, защото е изразявал собствения си честен дух. Изразявал го е със своята си стилистика, която не зачерква и не желае да зачеркне всяка друга, да замени или да оспори другите поетики. Честно и достойно е било и творческото, и гражданското поведение на Павел Матев, така че поне тук съдници и "пренареждачи" от всякакъв сорт - "дисидентски", "естетски", "постмодернистки" и пр. би следвало почтително да попремлъкнат.

Така, разчиствайки пътьом едно или друго недоразумение, нека кажем, че страданието от разломното време в "Един сокол пред залеза кръжи" е достойнството на поета. Неговата способност е в неспособността му да се откаже от "чест и идеал" ("Въжделение"). Страстта му е в девиза "аз искам да създавам - не искам да руша!" ("Какво ли ми остава..."). Тежки са констатациите "И не остана неосмяна истина,/ ни свята вяра, нито идеал" и още по-тежко разбирането: "Не се намира кой да изрече/ проклятие. Тече кръвта от раните./ Ще чакаме ли тя да изтече?!" ("Униние"). Всъщност - проклятието е изречено: мъжки, през зъби, запомнящо се проклятие към позора на времето. Извисяващо проклятие в името на любовта! Нима не идва оттук постоянният, натрапчив мотив за птиците - символи на летежа и песента!? Този мотив е социално-нравствено интониран в "Боязън":

Без вашите крила се обездвижвам,
без песните ви ще се угнетя.
Нима ще ме напуснете угрижен -
един! - сред нетърпима хорска суета?

Ще затъжа за вас, защото зимъс злото
ще ме споходи и ще загнезди.
Тогава и в цвета на обществото
от злото ново зло ще се роди!

Все по-натрапчиво този мотив се обвързва и с темата за смъртта, изведена и в заглавието на книгата от стихотворението "Сокол". Ботев веднъж завинаги нарече сокола "юнашка птица" - при Павел Матев тя е тревожна, дори траурно кръжаща пред залеза на живота. И все пак дори и в предчувствието за смърт е прославена свободата, като право на собствено страдание, на собствена болка и борба, което ясно проличава в последното стихотворение на книгата. Ето го неговия финал - въобръжаем диалог със смъртта:

"Добър ден! - ще ми каже - пристигнах.
Много пъти ме викаше сам.
Но вземи си последната книга,
за да имаш тревоги и там.
Вземи всичко, което обичаш -
малко радости, всички беди..."

Аз не мога да коленича.
Ще й кажа просто: води!

Очевидно е тук достойнството, с което се диалогизира със смъртта - то идва от равносметката за честно битие в живота и в поезията. И ако в "Действителност" е пресъздаден типично лирическият отговор на поета: срещу крясъка на "улични идеи" - трепетът на "подиграната хартия" и това покъртително - "Усещам си раненото сърце./ Душата си не мога да открия", ако в "Щастлив съм, че не ме напускаш..." с финала "И плахо вярвам, че изкуство/ понякога и в мен се ражда" е изразена надеждата за ненапразното горене на духа, то в "Предизвестие" оценката е трагически извисена:

А твоята тържествена заслуга
е, че оплака своята страна.

Страната, където "дишат оскърбени хора/ над онемялата земя" ("Слана през май") има нужда от толкова много неща - потребна й е и оплодителната влага на честната сълза! Макар самият поет в "Следи от преживяното..." да се запитва със съмнение:

И нужни ли са днес сълзите на поетите
във тази безизходица, тъма, безплътност,
в пробитите прозорци на това столетие,
където безответно ще надничат всички мъртви...

Нужни са, много са нужни сълзите - за да видим още по-ясно през увеличителните им лещи фалша на усмивките, на бодряшката митингаджийска естрадност, на онова страшно немеене и смеене пред "народни свети жертви", така болезнено изразено от гения - защитник на робите и сиромасите. Нужни са, за да чуем "съвременния епос - смес от нищета и от сълзи" ("Епос"), за да настръхнем, че свободата - "като сираче -/ отново обладано от страха -/ ни дава сили само да поплачем/ над тлеещия одър на духа" ("Навъсен е денят...")!

Скръбна, много скръбна е тази книга на Павел Матев, но нейната пречистваща и "светла печал" - въпреки всичко! - не възбужда злоба и отмъстителност. Какво че поетът горчиво изповядва - "Не смях, а присмехи сега ме дебнат."!? Какво от това, след като никой не може да му отнеме смелостта, истинската родителка на дарбата, тържествуваща над безсилната присъда на тълпоидите! Не може да разберат тези нечели и нискочели човечета, че сократовският дух завинаги ще е по-високо от псевдоприсъдите им. Това поетът с категорична, някак жизнерадостна предизвикателност е изразил в поантата на "Горчива чаша":

Изпиеш ли горчивата си чаша,
отровата й ще те весели.

Социално-нравствено интонирана, книгата на Павел Матев в никакъв случай не може да бъде тълкувана в духа на елементарната политическа злободневност. Тя е за нашето време и е в противоречивия, разломен дух на това време, но изразява преди всичко вътрешните пространства на ненадломения дух. Затова и са толкова разнообразни мотивите в тази съдбовна стихосбирка - от социалната скръб до философския промисъл в живота и в смъртта, от презрителното омерзение към стеснените хоризонти, в които "само за сергии има място" ("Навъсен е денят...") до елегичната мъжка любов и преданост в повечето стихотворения от цикъла "Унес". (Щастлива, благословена е жената, предизвикала такива трайни и извисени емоции!) Но над всичко се налага все пак мотивът-теза за поезията, който и днес Павел Матев възприема като измъчваща го красота. Изживяването на тази красота в предишните книги на поета беше сякаш екзистенциално естетизирано, а днес - стоически градирано: "във финала на последните години,/ ознаменуван с толкова лъжа" ("Годините - залутани кервани...") лирикът продължава да разгадава тайните на изкуството. И е в правото си да заяви:

Аз тайната ти пак ще разгадая,
но за послушница не ще те дам.

С гордо достойнство са изпълнени тези стихове от "Символ", така както в "О, незавидна участ..." се припомня с шокиращ максимализъм "ти все пак си поет, а не влечуго", за да бъдем наясно - родените да летят никога няма да припълзят под бездуховните одърчета на овластените да лъжат. Затова е необходима и поезията - не послушница в манастирите на цинични игумени, а сокол, кръжащ храбро и пред залеза. Разбирайки това, ние може би ще отговорим на тревожните поетически питания във "Възглас":

Де е нашата българска реч,
или всъщност и тя оглушава;
или само отеква далеч,
но с една третостепенна слава?

Кой с такава немара разби
тия звуци - и родни, и мили
и отвърна на всички молби
с непочтително хилене?

Или времето оглуша,
или някой езика ни върза,
та не чуват ни ум, ни душа,
ни един пронизителен възглас.

Жива е, жива е българската реч, поете! И сред пошлото хилотене, и сред моралната глухота, сред безумието и бездушието - има народ, който чува пронизителните възгласи на душата...

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.