СБОРНИКЪТ "БОЕВЕ" НА ЙОРДАН ВЪЛЧЕВ
(Особености на рецепцията; рецепция на особеностите)

Владимир Янев

web | Погледи към българската поезия и проза

На 14 май 1945 година Георги Димитров пише писмо до Съюза на българските писатели. В него има такъв пасаж: "Чудесният героизъм на нашите народни партизани, партизанки и народни дейци, храброто участие на българската армия в окончателния победоносен разгром над фашистка Германия, мъжествената работа в тила в подкрепа на фронта и народа - всичко това очаква художествена обработка от творческото перо на истинските народни писатели." (Димитров 1962: 19). Пред Първата конференция на българските писатели през септември 1945 година генерал Иван Кинов отбелязва за участието на българската армия в заключителната фаза на Втората световна война: "Всяко сражение, всеки геройски подвиг беше героическа епопея. Всеки войник беше герой във всички тези сражения. Но намериха ли тези геройски подвизи и тези герои достатъчно място в нашата художествена литература. Не, не намериха това място. Млади писатели, повече с чувство, отколкото с талант, бяха на фронта, и те, както можаха, изнесоха тези геройски подвизи, изнесоха тази герои в нашата литература. Нашите именити писатели останаха настрана, в значителна степен настрана от това геройско дело." (Първа 1946: 41-42).

Очевидно темата е зададена, изискванията към разработката й са инструктивно заявени - писателите трябва да изобразят изключителността на подвизите на българската армия в заключителната фаза на Втората световна война. (Не е случайно, че в цитирания кратък пасаж от изказването на генерала "герой" с производните й се повтаря осем пъти.)

Приблизително по това време завърналият се с последния санитарен ешелон от фронта подпоручик Йордан Вълчев помества първите свои разкази за войната в списание "Балкански преглед". Те някак странно се различават от публикациите на вече добили и предстоящи да добият известност негови колеги във вестник "Фронтовак" и в официозните издания. Начинаещият автор не е член на ръководената от Ламар писателска група на фронта, не е и първооткривател на темата, защото вече са се появили "Огън по Драва" на Славчо Васев, "Как минахме Драва" на Иван Бурин, "Майчини ръце" на Иван Мартинов, "Враг" на Георги Караславов, "Млади герои на Отечествената война" на Емил Манов, "Фронтовак" на Ст. Ц. Даскалов. Това са все публикации през 1945, а през следващата година се появяват книгите "Военни разкази" от Арманд Барух, "Към победа" от Станимир Лилянов, последвани от "Иван и неговите другари" (1949) на Челкаш, "Кръщение" (1953) на Ивайло Петров, "Митьо от Равногоре" (1954) на Рангел Игнатов, както и романите на Петър Славински "Последният шурм" (1951), Величко Нешков "Настъпление" (1956; 1958), Богдан Глогински "Ветрове" (1958)...

Нека обаче се върнем към младия Йордан Вълчев, за чиито разкази в "Балкански преглед" един вече припознат като голяма литературна надежда белетрист се произнася със стръвен критически патос. Павел Вежинов риторично пита и отговаря: "Намира ли Отечествената война правдиво или що-годе вярно изображение в творбите на Йордан Вълчев? Освен по унгарските наименования не може да се разбере дали става дума за последната война, или за миналата. Сякаш авторът умишлено се стреми да уеднакви и двете, да каже, че няма разлика между тях. Понякога неговите войници бягат /.../. Тогава се появява храбрият офицер, който ги спира и ги връща назад. Защо? Защото според автора това е неговата длъжност - да се бие като коч, без да помисля какъв е смисълът на тая работа. Авторът не е обрисувал дейността на помощник-командирите и на войнишките активи. Никъде не е споменал за Червената армия /.../. Става съвсем ясно, че войната в разказите на Йордан Вълчев не е отразена в нейния истински смисъл въпреки стремежа към "Йовковата класичност", към претенцията да се изобразява уж вътрешната същност на нещата, а не конкретни обстоятелства /.../" (Вежинов 1946: 2).

Да запомним тези инвективи - в тях са изразени и индивидуалните схващания, и налагащите се концепции за същността на литературата през новата епоха. Наистина, тогава Константин Константинов в битността си на председател на Съюза на българските писатели заявява, че "българското прозаично изкуство /.../ няма нужда да му се поставят идейни проблеми - или да му се определят идейни насоки" (Константинов 1946: 74), но подобни схващания са все по-замиращи. По същото това време от позицията на официализираната доктрина активно се воюва срещу изразени в опозиционния "Балкански преглед" становища. Така например споделеното от С. И. Коларов по повод новите творби на един заслужил белетрист е следното: "Константин Петканов вярва в любовта, защото само върху нея се изгражда нравствеността в живота на човека. Любовта ражда свободата и води към правдата. Гдето е любовта, злобата изчезва. Злобата е враг на свободата." (Балкански 1946). Отвръща му се от Пенчо Данчев: "Пътят на "Белите извори" е опасен и фатален. Изкуството търпи само един вид идейна тенденция - тази, която е в хармония с правдата на живота, с обективните тенденции на историческото развитие." (Изкуство 1946).

Резонно е да се предположи, че Павел Вежинов - бивш кореспондент и редактор на армейския вестник "Фронтовак", вече и сътрудник на "Изкуство", по един или друг начин е възприел разбирането, че художествената творба е приемлива единствено ако подкрепя "обективните тенденции на историческото развитие". Авторът обаче плаща дан на някои стари разбирания, както гласи жаргонът на епохата, в романа "Синият залез" (1947), за който и след десетилетия се дава по принцип вярната, но с очевидна негативна натовареност оценка, че е "крайно субективна и негероическа творба" (Константинова, Куюмджиев 1980: 192). Отчел грешките си (отново се ползвам от сленга на времето), Павел Вежинов бърза да покаже своето ново лице в творби, приети ласкаво от литературните зоили. Значително по-късно писателят споделя пред Атанас Свиленов: "Едва след 9 септември разбрах какво означава "народностен характер" на литературата. Положих наистина огромни усилия, за да се освободя от изкуствената литературност и маниерност. /.../ Всеки литературен изследовател може да види колко се различава повестта ми "Втора рота" от всичко, което бях написал преди това - и по език, и по стил, и по светоусещане, особено по характерология. Герои като Златан и Ристо Жабата се появиха за първи път в моето творчество. Струва ми се дори, че малко прекалих в тая насока, излишно опростих стила си, лиших го от лекота и гъвкавост, от оригиналност и увлекателност. Сам осъзнах това и в повестта "На полето" вече се чувства едно възвръщане към себе си." (Съвременник 1974).

Да запомним и тези твърдения и пак да се върнем към обругания при апробацията, но изглежда останал неразколебан в търсенията си Йордан Вълчев. Вероятно всеки що-годе съвестен автор би стоял на своето, след като до него е самият Константин Константинов. (По свидетелството на самия Йордан Вълчев големият български стилист го е завел в издателство "Хемус" при Хаджиев, за да стане факт сборникът с 14 разказа "Боеве" (Вълчев 1992: 205).

Излязла на 20 декември 1946, тази книга веднага намира своите верни... отрицатели. Един от тях е Емил Петров, отбелязващ: "Авторът на "Боеве" е съвършено чужд идейно и емоционално на освободителния патос на Отечествената война"; "Той не прави разлика между агресора и боеца, който отстоява свободата на своята родина и на своя народ"; "Вълчев се ограничава в рамките на общочовешките нравствени принципи, задавайки и "обезоръжаващи" въпроси за безсмислието и безчовечността на войната" (Петров 1947: 2). Отново, както в случая със "Синият залез" на Вежинов, да отбележа, че очевидно неприемащият същността на белетристичните внушения критик е точен в констатациите си. В разказите на Йордан Вълчев интерпретацията на войната (безчовечна като която и да е война) е лишена от актуално политическо осмисляне, а пребиваването на героите в пространствата на екстремните изживявания определено не е представено в духа на клиширания патос. И още - при изображението на военните сблъсъци не се акцентира върху разликите, а върху приликите в проявленията на човешкото.

Първите реакции спрямо подобно художествено виждане задават тона за десетилетия напред! През 1950 Стоян Каролев отбелязва, че при Йордан Вълчев "Отечествената война е изобразена като жестоко и вредно дело за нас, българите" (Каролев 1950: 2). Ала най-остър и тенденциозно елементаризиращ е Богомил Райнов в "Против изкуството на империализма". Книгата "Боеве" той квалифицира като "типична проява на мракобесие", тя е с "нелегалната задача да докаже, че Отечествената война е безсмислена и жестока". По-нататък следват удивителни прегрешения пред природата на художественото и откровени, като се има предвид атмосферата на времето, доносителства: "Той описва например как нашият воин се среща с фашиста, за да установи: "Колко е страшно да погледнеш противник очи в очи, и той тебе - до лудост виждаш, че и двамата сте еднакви". Ако Вълчев говори за себе си, той безспорно е прав - между него и фашиста няма съществена разлика, те двамата са еднакви". Смесвайки демагогски реалната и фикционалната личност, громителят формулира така целта на автора: "да оклевети като безчовечна свещената и справедлива борба на нашия народ срещу хитлеристките поробители" (Райнов 1952: 400).

Всеки коментар тук е излишен. Излишно е и да коригираме с късна дата преекспонирането и преиздаването на критични констатации като: "На страниците на "Балкански преглед" излизат разказите на Йордан Вълчев за войната, които са пропити от мним обективизъм и са в пълен разрез с борбите на работническата класа" (Василев 1983: 80). Принос в тази посока са и съжденията на иначе достойни изследователи като Елка Константинова и Кръстьо Куюмджиев в съвместната им очеркова книга: "Наистина днес не бихме оценили разказите на Йордан Вълчев като "реакционни и упадъчни", но сравнявайки ги с по-късно излезлите произведения за Отечествената война от Павел Вежинов, Ивайло Петров, Иван Мартинов и др., забелязваме у тях недъзи, които ги отделят от основното русло в развитието на нашата литература след 9 септември. Й. Вълчев вижда войната откъм обратната й страна - като човешко страдание, като насилие и безсмислие". И по-нататък: "Й. Вълчев е отминал историческия смисъл на Отечествената война. Както всяка война, тя е жестоко изпитание за човека, но в същото време нейният смисъл е хуманен, защото става дума за унищожаването на фашизма, най-страшния враг на човечеството. Точно тази историческа истина липсва в книгата на Й. Вълчев и като настроение, и като реална фактология. Това намалява реалистичната стойност на книгата." И още: "Старите воински добродетели, които Й. Вълчев, обладан от патриотичен патос, вижда в романтична светлина и справедливо поставя много високо, вече не бяха достатъчни в тази война. Нужни бяха нови качества, нови добродетели, които през цялата война партията се стреми да внедри и възпита в нашата армия. Тоя процес като един изключително важен елемент на Отечествената война за Й. Вълчев сякаш не съществува, той не го забелязва." (Константинова, Куюмджиев 1980: 195).

За разлика от "късогледия" автор, Павел Вежинов е трайно далновиден. Във вече цитираното интервю на Атанас Свиленов той формулира онова, което е схванато от него и от другите изобразители на войната още тогава: "Военните действия за нас бяха всъщност класови, революционни битки". Не само те - самата литература, в духа на ленинските изисквания, се оказва "част от общопролетарското дело", израз на тези "класови, революционни битки". Неслучайно за Павел Вежинов от онзи период се казва: "Във военните си разкази от "Втора рота" (1949) и в разказа "Нашата сила" (1950) той откри положителния герой на епохата и преустрои естетическите си позиции, стиловия и композиционния си похват" (Константинова, Куюмджиев 1980: 221).

Същото важи и за Иван Мартинов, откриващ "нещо мощно, силно, всевластно в очите на българските воини", които побеждават по-опитния и по-добре въоръжения враг. Дори смъртта е безсилна, защото има инстанция, пред която всяка жертва е гаранция за истинска стойност. Така когато Стойко, Тодор и учителят Петрушев от цикъла "На война" в "Кръщение" (1953) на Ивайло Петров тръгват към явна гибел, авторът се намесва с лирическа патетика: "Партийо! Велика наша кърмилнице! Горда бъди, майко над майките! Честният боец иде при тебе с разтворени обятия и записва името ти с кръв в твоите редове."

Подобен род патетика в "Героят от Драва" на Ст. Ц. Даскалов достига до невероятен, непредставим хиперболизъм. Ето как при посрещането на оцелелите бойци родителите на техния мъртъв другар преодоляват страданието: "Родителите на убития, обсипан с цветя, вече не плачеха. Техният син се върна при тях по-голям, по-мил и незабравим за цялото село. Те гледаха образа му на кървавия фон и усещаха как мъката се изцежда бавно от душата им и наместо нея навлиза едно ново, бодро чувство."

Малко по-друго е виждането на Емил Манов, който в разказа "Кръщение в омраза" (показателно заглавие!) представя драматичната еволюция на Теню Въртоглавеца. Първоначално, да използваме характерните обвинения спрямо решенията на Йордан Вълчев - героят на Манов няма правилно отношение към историческия сблъсък, към прогресивния характер на битката с фашизма. Виждайки обаче жестокостта на врага, по чудо спасил се от разстрел, след като е ранен и се е предал, войникът се осъзнава: "Той почваше да разбира, че мир и връщане в родината не може да има, докато не бъдат унищожени враговете, които с усмивка убиваха ранени."

Така започва да разбира и Павел Вежинов като изобразител на военната действителност. Първоначално той публикува в списание "Изкуство" разказите "Манол" и "В здрача", след което "преодолява високопарната военна героизация и поетизация" (Константинова, Куюмджиев 1980: 235) в разказите "Помощник-командирът", "На предмостието", "Двамата", "В блатото", за да достигне до повестите "Втора рота" и "Златан". По-късно за този период от развитието на нашата литература умъдрелият писател ще отбележи: "Описваха се не толкова хора, колкото обществени и социални явления", мълчаливо признавайки, че не е бил чужд на подобен подход. Всъщност независимо от белетристичната си ловкост, във военната си проза писателят се интересува от вътрешния свят на своите герои като от фон за изявяване на определена и ясна тенденция.

Какъв е например неговият поручик Манев - положителният герой, изискван от естетиката на социалистическия реализъм. Той е натоварен с всички възможни добродетели, което обаче не го прави симпатичен на всички. Напротив - героят е в непрекъснати борби с прикритите врагове на народа, които от своя страна му отвръщат с омраза и подмолни действия. Още в експозицията приелият го старорежимен полковник показва своята неприязън, с бившия командир на втора рота Личев те са в открита вражда и т.н. Разбира се, Манев печели на своя страна първоначално съзнателните (актива), а след това и неориентираните войници. Акуратен, загрижен, човечен, но принципен и героичен, той, естествено с помощта на Атанасов и Щерев - по-висши помощник-командири, превръща ротата в образцово подразделение, което храбро громи врага.

Павел Вежинов следва ясно очертана идейна линия. Късата му творба се отличава със стегнат сюжет, обхващащ всички проявленията на класовата диспозиция. На този фон стилно-езиковите капризи са неуместни. Словото е с подчинена спрямо "свръхзадачата" функция. В него има нещо "класическо" - епическа суровост, обективизация, която не прикрива тенденциозността, сръчно поднесени авторски, речеви, психологически характеристики. Въпреки своя драматичен характер и трагическия финал със смъртта на един от симпатичните и храбри воини, който се оказва и брат на зверски убит партизанин, "Втора рота" е с определено оптимистични доминации. От нея става пределно ясно на чия страна е правото, кой побеждава и защо тази победа е неминуема.

Съпоставена с повестта, "Боеве" на Йордан Вълчев изглежда сякаш не високо творческо дело, а очерково-публицистична книга. Разказите образуват своеобразно фрагментарно цяло. Никакво стилно-образно изящество! Да кажем: "От двете страни на улицата нагъчкани рънени - като кебапчета върху скара". Или начало на разказ: "Кой победи сега? /.../ Току те докарат с камиони, изсипят те пред селце, пред горичка или хоп в мочурището и хайде напред, Шаро, дръж!" Или: "Иде нощта да ни скрие - всеки от всекиго и всеки от него си". И още: "Цамбур-цамбур, гъл-гъл, Талес от Милет, VІ век преди Христа, космологична доктрина, в която водата играе главна роля. И кое е по-хубаво - водата или заповедта? Брей, стой!". И тези въпроси: "Кое ни избива нас хората бе, господин поручик?!".

Изправени сме пред експресивна, оплетена в синкопите на един бучащ ритъм проза, която с умишлена настойчивост не се старае да се самопредстави като "художествена". Струва ми се, че последното е трайна характеристика на прозаичните убеждения на Йордан Вълчев. В това отношение е показателно писаното до един начинаещ белетрист през 1974: "Необходимо е да забравиш, че имаш филологическо образование, необходимо е да разбереш, че след като вече сме се образовали, трябва да разберем, че образованието е и пречка - то е система от условности, а рисуването на живота е изкуство и като всяко изкуство - нуждае се от собствени за автора средства". И малко по-нататък: "Като напишеш нещо, опитай следното: удари ютията така, щото да изчезнат прилагателните, относителните местоимения, съюзите и наречията, да останат истинските, оръжейните части на изречението - подлог, сказуемо, пряко допълнение /.../" (Писмо 2004: 78). Това е писано значително по-късно, но е налице като художествен опит в "Боеве". Дали поради силата на действително съдбовно изживяното, дали по интуитивен или интелектуално промислен път, но тук сме изправени пред проза, която не желае да бъде "образована" (проблемно-тематично, идеологически, естетически), в която се преодоляват, рушат, подиграват пречките - системата от заварени или новоналожени условности.

Йордан Вълчев не просто се ползва от конвенциите на прозаичния език, той го "изобретява", налага нови стилно-образни матрици на изказ. Фразата му е елиптична, начупена, следваща енергията на неравноделния ритъм. Лексикалните пластове се комбинират, свличат един върху друг, не признават разграничителните маркери между различните стилове. Хомогенността - композиционна, при диспозицията на герои и конфликти, при психологическата представност на внушенията, отстъпва на дифузното, хетерогенно слово. Няма го естественото белетристично "кръвообращение" на епически конструирания, "образован" разказ, при който всичко функционира в рамките на едно хармонично цяло. Деформативността като принцип на експресивното изображение поема върху себе си функцията да обедини сякаш необединимото в екстремните (и в същото време представяни като разбиращи се от само себе си) действия, изживявания, изразявания. (В тези и, разбира се, в редица други аспекти, основателно могат да се открият паралели между "Боеве" на Йордан Вълчев и "Конармия" на Исак Бабел)¹.

И тук става нещо странно - въпреки "аз-повествованието", въпреки очерково-документалната обвивка на прозаичните "предложения" от субективен тип се достига до внушението за обективната относба на изобразеното спрямо битовото и битийното. Това критически настроените спрямо Йордан Вълчев съвременници определят като "мним обективизъм", като "очернителство", неразбиране на нови историко-политически реалности и т.н. Всъщност става въпрос за своеобразно "терситство" спрямо войната, за отказ от "хероизацията" й, за разчитането на човешкото извън уставно-казионното велеречие, херменевтично поднесено от Йовковия полковник, тълкуващ позата на Люцкан във финала на "Последна радост". В същото време в "Боеве" тече подмолна, но едва ли определима като романтична, патетика на мъжкото опиянение от действието, от усещането за слятост с трагичен, агресивен и плашещ общ поток. Тук в крайна сметка няма злостни врагове (отсам или отвъд), има хора, така приличащи си в своите индивидуални и типови изживявания.

Да си припомним Дебеляновото "Мъртвият не ни е враг". В прозата на Йордан Вълчев звучи друг въпрос: "А живият?! Този, който ме убива, когото убивам - той враг ли е?!" Дано бъда простен за неуместното дописване, асицииране, отклонение от стилистиката на хладнокръвното научно обзиране. Една такава, доста необичайна проза, все пак може би допуска подобен род аберации. Обаче самата "Боеве" е книга на отклонението (не само в идейно-съдържателен план) и има своите проекции както в авангардните предложения на 20-те години, така и в стиловата преломност на белетристиката ни през 60-те години. А аз лично се запитвам защо Константин Константинов вижда у Йордан Вълчев писател, заслужаващ подкрепа? Сякаш няма нищо по-различно от неговата изящна, премислена, художествено-психологическа интровертна проза и тази на Йордан Вълчев.

Но това вече е въпрос на друг размисъл за различията, чрез които се проявява общността на най-достойната писателска оценка - оценката за уникалността на другото слово. Другото, а не чуждото слово - истинското мое е другото, което става мое.

БЕЛЕЖКИ

1. "/.../ Йордан Вълчев - този Исак Бабел от Кула, както обичаше да го наричаш, след като прочете "Боеве" и беше във възторг, че и България имала писатели на световно ниво /.../" (Андреев 2004: 90). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Андреев 2004: Андреев. Е. Среднощен разговор. // Света гора. Алманах за литература и изкуство. Велико Търново, 2004.

Балкански 1946: Балкански преглед, № 4, 1946.

Василев 1983: Василев, М. Съвременна българска литература. София, 1983.

Вежинов 1946: Вежинов, П. Военните разкази на един млад писател. // Литературен фронт, 26 октомври 1946.

Вълчев 1992: Вълчев, Й. Боеве. 1992.

Димитров 1962: Димитров, Г. За литературата, изкуството, културата. София, 1962.

Изкуство 1946: Изкуство, 1946, № 9.

Каролев 1950: Каролев, С. [...] // Литературен фронт, 9 февруари 1950.

Константинов 1946: Константинов, К. Българската белетристика. // Първа национална конференция на писателите в България. 23-25 септември 1945. Доклади и разисквания. София: Изд. на СБП, 1946.

Константинова, Куюмджиев 1980: Е. Константинова, К. Куюмджиев. Очерци по история на българската литература след Девети септември 1944. Кн. 2. София, 1980.

Петров 1947: Петров, Е. В плен на реакцията и натурализма. // Литературен фронт, 15 февруари 1947.

Писмо 2004: Писмо на Йордан Вълчев до Димитър Коруджиев. // Света гора. Алманах за литература и изкуство. Велико Търново, 2004.

Първа 1946: Първа национална конференция на писателите в България. 23-25 септември 1945. Доклади и разисквания. София, 1946.

Райнов 1952: Райнов, Б. Против изкуството на империализма. София, 1952.

Съвременник 1974: Съвременник, 1974, № 3.

© Владимир Янев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009
Владимир Янев. Погледи към българската поезия и проза. Варна: LiterNet, 2008.